Джак Ланс
Черен спомен (26)

25

Рейчъл излезе от душа.

— Говорил си с инспектора? — попита тя, докато търкаше косата си, за да я подсуши.

— Да, много свестен тип, трябва да призная. Готов е да разговаря с нас. Обадих се и в хотела на Ед Лайънс. Може да се видим и с него, само че първо ще трябва да се отбием в полицейското управление. Инспекторът няма да е там през целия ден.

— Добре тогава, да вървим. Чакат ни около три часа път до Форт Уилям. И още толкова насам, ако решим да направим всичко за един ден.

— Да видим какво ще стане.

Потеглиха малко преди единайсет. По пътя Джон се сети, че беше наел колата до този ден — напомни си да се обади в агенцията, за да удължи срока за наема.

Рейчъл сподави една прозявка.

— Още ли си изморена? — попита учудено той.

— Още — призна тя. — Но пък и никога не спя дълбоко.

Тя млъкна и се замисли колко странен и напрегнат беше станал животът й откакто се случи инцидентът с Джени. През изминалата седмица беше прекарала една нощ подпряна на някакво дърво в гората; беше погребала най-добрата си приятелка; сега бяха предприели търсене на отговори — какво се бе случило с Джени и какво се бе случило с нея.

Рейчъл не можеше да се успокои, защото нещо вътре в нея я убеждаваше, че Джени още е жива и тя трябва да я намери. Също така не намираше спокойствие, защото бе убедена, че е следена — от нещо или някого.

— Някога ще се съберем ли да живеем заедно? — неочаквано попита Джон.

А това беше третата причина, поради която тези дни не можеше да спи добре. Беше объркана относно връзката си с Джонатан. Рейчъл го обичаше. Не хранеше съмнения в това. Но това помежду им все още беше любов от разстояние. Ни повече, ни по-малко. Единственият човек, с когото бе имала безусловна връзка на доверие, беше Джени.

Погледна го подозрително и скръбта, която той видя, изписана върху лицето й, го накара да съжали, че е задал въпроса.

— Защо не се опиташ да поспиш? — предложи й в опит да смени темата. — Имаме още два часа път.

Рейчъл отпусна глава върху подложката на седалката и протегна ръце.

— Винаги е трябвало сама да се грижа за себе си, Джон — измърмори тихо. — Винаги съм била излишната. Понякога си мисля, че съм такъв аутсайдер, че никъде нямам свой дом. Странното е, че всъщност нямам нищо против това.

— С други думи, ти си самотен гребец.

— Не бих се изразила по този начин, но да.

— И винаги ще бъдеш. Това е едно от многото неща, които ми харесват в теб.

Слабата й усмивка и подпухналостта около очите й придаваха тъжен вид. Тя се протегна и леко го докосна по рамото.

— Какво намираш в мен, Джон? Защо така упорито се бориш с мене? Наистина ли си заслужавам мъката, която ти причинявам? Ти си добър човек. Заслужаваш нещо по-добро.

— Така ли? — той отмести очи от пътя и я погледна. — Защо не оставиш на мен да преценя това?

Завъртя поглед напред и по средата. За момент помълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Най-сетне тя се обърна към него и попита:

— Мога ли да използвам за малко телефона ти?

— Телефонът ми ли? Разбира се.

Като държеше волана с една ръка, порови в джоба си за Блекбърито и й го подаде.

Рейчъл набра нещо на екранчето и вдигна телефона към ухото си.

— Добър ден. Бихте ли ми дали телефона на Къминг, в Глазгоу, Поис Теръс, моля?

Джон я погледна с разширени от учудване очи. Какво беше намислила? Тя за миг затвори очи, докато операторът й диктуваше номера. Набра цифрите на мобилния и когато го вдигна, видя как устните й бяха стиснати в тънка линия.

— Лестър… — каза тя след малко. — Аз съм, Рейчъл Сондърс.

Опитваше се да звучи твърдо и уверено, доколкото бе възможно. Джонатан нямаше представа какво й бе дошло наум. Погледът му шареше между нея и пътя.

— Да, сигурна съм, че си изненадан — добави Рейчъл.

Джон чу от другия край на линията гласа на Лестър Къминг; не можеше да го сбърка.

— Няма причина — продължаваше тя. — Всъщност, да, има причина. Обаждам ти се заради Джени. Трябва по някакъв начин да приема случилото се с нея. Опитвам се да науча колкото е възможно повече, затова разговарям с всички…

Джон чу дърдоренето на Лестър, но не успя да различи какво казва.

— Не, наистина — повиши глас тя. И след малко: — Не, аз… наистина не съм.

Още дърдорене от Блекбърито. Какво имаше нужда да споделя Лестър? Доста, според Джон, защото Рейчъл не успяваше да вмъкне нито една дума. Когато тя се облегна на седалката, косата падна върху лицето й, а челюстта й увисна, сякаш преживяваше шок.

— Никога не съм казвала на Джени… — извика тя, преди да я прекъсне отново. — Да, тогава, и ти знаеш всичко за това. Ти си ми го казвал съвсем ясно, както сигурно си спомняш. Но в никакъв случай напоследък, кълна се…

Само това успя да каже, защото Лестър отново я прекъсна и пое разговора. Гласът му звучеше все по-разгорещено и заплашително. Джонатан почувства силно желание да издърпа Блекбърито от ръцете й. Но нещо го спря.

— Какво искаш да кажеш? Какво би трябвало да означава това?

Рейчъл почти крещеше като Лестър. Джон наостри уши, когато Лестър отново заговори, но не можа да различи отделни думи. Изгаряше от любопитство.

— Не! — извика Рейчъл. — Това… Не знам нищо за това. И не го разбирам.

За секунда драскащото говорене престана. Рейчъл продължаваше да слуша, очевидно Лестър бе понижил глас.

Тя мълча дълго, дори и след като Лестър беше затворил. Поне така предположи Джонатан. После каза:

— Аз… Ще говорим за това по-късно. — Нова пауза. — Добре. Ще го направя. Разбира се. Само трябва… нужно ми е да помисля малко. Ще поддържам връзка. Да, аз… добре… Дочуване.

Свали телефона и го прибра в отделението за компактдискове на таблото.

Джон повдигна вежди:

— Е, за какво беше всичко това?

— Да пукна ако знам. Той беше толкова… — тя потърси думата. — Не агресивен, наистина. Бих казала напрегнат или неспокоен. Обвинява мен за скъсването им с Джени и това още го тормози. Много, както твърди. Непрекъснато настояваше, че знам за какво говори. И накрая каза нещо, което ме хвана съвсем неподготвена.

— Което е…?

Рейчъл го погледна.

— Че Джени не го оставя на мира. Дори и сега. Продължава да го измъчва.

Джон тъкмо бе подминал Балатер и пое по А939, право към планината Кеърнгорм.

— Да. Иска да се срещнем. Иска да обсъдим нещо очи в очи.

— И ти какво каза?

— Казах, че ми трябва време да помисля.

Джонатан помисли за последиците.

— Мислиш ли, че си говорила с него в деня на погребението?

— Аз се питах същото. Затова му позвъних. Но все още нямам яснота по това. — Изпъшка: — Той сигурно никога няма да престане да обвинява мен за всичко, което се случи. Ако трябва да кажем истината, може и да има право. Джени винаги се е вслушвала в мен, а аз може да съм й казала нещо.

— С други думи, изразила си истинското си мнение за него.

— Нещо такова. Той все се опитваше да закърпи нещата помежду им. Казал на Джени, че съжалява за всичко, което е направил, и я помолил да му прости. Сега е твърде късно за прошка и очевидно аз съм виновна.

— Това е абсурдно — каза Джон презрително. — За какво според теб иска да разговаряте?

Тя повдигна рамене.

— Нямам представа. Но няма значение. Беше лоша идея да му се обадя. Не знам какво съм очаквала.

С тези думи сякаш се затвори в себе си. Но Джон имаше още един въпрос:

— Рейчъл, попитах те и преди. Какво се случи между тебе и Лестър, след като ти я убеди да скъса с него?

Рейчъл гледаше втренчено през прозореца, сякаш не го беше чула. Джонатан отново реши да не я притиска по тази тема.

 

 

Докато пътуваха с колата нагоре към платата, пътят лъкатушеше между стръмни хълмове, застинали като замръзнали вълни сред море от зеленина. Това беше родното място на шотландското уиски, най-доброто уиски в света според бащата на Рейчъл, който бе пламенен любител на аскуиба^[1] — както предпочиташе да го нарича. Но те бяха твърде силно погълнати от собствените си мисли, за да се наслаждават на великолепния пейзаж и историята на този район, който пресичаше планината Грампиан.

Ужасяваща мисъл мина през главата на Рейчъл. Беше позвънила на Лестър просто импулсивно, но каквото и да бе събудило този импулс, сега на нея й се струваше все по-възможно Лестър да е бил нейният преследвач в гората — както бе предположил Джон сутринта след първия й кошмар в Ардроу Хаус. Бог е свидетел, той й беше достатъчно ядосан, за да иска да я нарани — така, както бе наранявал Джени в толкова много случаи. В главата й започна да се разгръща сценарий, в който Лестър представляваше решаваща и ужасяваща брънка от пъзела, който контролираше живота на Рейчъл през последните дни.

Той беше на погребението й, да, може би сме разговаряли там. Може да е разбрал къде съм се настанила. Вероятно ме е чакал в Старото колело във вторник сутринта и…

Следващото нещо, което обмисли, беше наполовина теория. Но другата половина наистина се беше случила. Или поне тя беше убедена в това, докато си я представяше.

Завел ме е на някакво тъмно място. Завързал ме е, както правеше с Джени. Удрял ме е, причинявал ми е болка. Защото ме мрази. Аз му отнех Джени. Но аз съм успяла да се освободя и да избягам. После се е случило нещо и когато дойдох на себе си, не помнех нищо.

В нейната възстановка на събитията, или може би фантазия, имаше големи дупки. Преди всичко, каква е връзката на Лестър с крилатия звяр с глава на вълк, който беше превърнал сънищата на Рейчъл в кошмари? Не знаеше. Дори и Лестър наистина да й бе сторил това, той нямаше да каже нещата, които наговори преди малко по телефона. Нямаше как да знае, че тя е изгубила паметта си за последните събития, нали?

Ако ме е наранил, но аз съм му избягала, сега той щеше да се крие от полицията, която би очаквал да насъскам срещу него.

Погледнато по този начин, Лестър Къминг нямаше как да е свързан със заличените от паметта й дни. Но, разбира се, човек не би могъл да изключи всичко.

Беше ли той парче от пъзела или не?

И как би изглеждал този пъзел в последна сметка? И това не знаеше и все пак не се отказваше от идеята, че Лестър Къминг знае.

Белите къщи на Авимор изчезнаха в далечината.

Рейчъл се опита да се зарови още по-дълбоко в непознатите дълбини на ума си.

Всички естествено приемаха, че Джени не е между живите. Единствено тя имаше съмнения. Грейс Дугал също, може би.

И Лестър. Това ли е причината да иска да се видим?

Ако е така, той наистина бе изиграл главна роля в цялата мистерия в крайна сметка.

Но Рейчъл знаеше от личен опит, че Лестър беше опасен човек.

Така че от една страна той също може да повярва в нейната теория, че Джени все още се намира някъде там. От друга страна веднъж се бе заканил да я убие. Това беше нещото, издълбано в душата й, макар че не искаше повече да мисли за него — ето защо все още сърце не й даваше да го сподели с Джон. Той вярваше, че Лестър просто я бе обиждал с разни имена, след като Джен наистина скъса с него, нищо повече. Но се беше случило повече от това.

Какъв избор имаше? Имаше ли въобще избор? Ако тя искаше да направи някакъв ход напред, срещата с него изглеждаше неизбежна, както той бе поискал. За да стигне до Джени, можеше да се наложи да преглътне гордостта си и здравия си разум и да се изправи срещу Лестър Къминг.

 

 

Час по-късно пристигнаха в полицейското управление във Форт Уилям.

— Да, спомням си, че се обадихте тази сутрин — поздрави ги Гари Дейвис, след като влязоха вътре и Джон се представи.

Той се ръкува с тях. Дейвис имаше голяма бенка на врата и двойна гуша. Внимателно направената прическа се опитваше, но не успяваше да скрие оредяващата над челото коса. Но инспекторът им отправи топла усмивка и по всичко личеше, че харесва работата, която си беше избрал.

Дейвис ги въведе в спартанската си канцелария и изслуша историята им. От своя страна Рейчъл даде да се разбере, че биха искали да узнаят как бе възможно Джени да е паднала. Дейвис повдигна рамене, преди да отговори:

— За нещастие, такива инциденти в тукашните планини изобщо не са толкова редки. Случват се по три-четири всяка година. Повечето стават през зимата, но даже и в топло време един неопитен катерач може да падне.

— Но Джени не беше неопитна — изтъкна Рейчъл.

Дейвис се облегна назад в стола си, който изскърца в знак на протест.

— Мадам, разбирам, че може да прозвучи изтъркано и едва ли искате да чуете точно това, но инциденти могат и наистина се случват.

Джон видя как Рейчъл потрепна.

Не може да го приеме. Дали не сбърках, като я доведох тук?

Рейчъл вече отчаяно търсеше обяснение, което би могла да приеме. Всичко беше по-добро от студеното, твърдо заключение, че Джени е стигнала до своя безсмислен край след един малък миг на невнимание, едно подхлъзване. Дожаля му за нея. После си спомни думите й:

Заслужаваш нещо по-добро.

Споменът за тези думи правеха невъзможно да обвие ръцете си около нея, да я утеши. Не точно в този момент. Но отблъсна това чувство на безизходност. На кого му пука какво говори тя? Тя има нужда от тебе сега. Каквото има да става, да става.

Стисна я за рамото.

— Джени Дугал е била намерена от катерач, нали? — Джон попита полицая.

— Да — отговори Дейвис. — Страхувам се обаче, че е било вече твърде късно. — Очите му сякаш се замъглиха, когато прибави: — Вратът на госпожица Дугал е бил счупен.

— Но нали вие сте правили оглед на мястото? — намеси се Рейчъл. — Права ли съм?

Дейвис й отправи недоумяващ поглед.

— Помислих си… — избъбри тя неясно, с отчаяние в гласа. — Реших, че това е нещо повече от обикновен инцидент. Не е възможно да се е случило. Не по този начин. Не на Джени. Нищо не е както трябва.

За да изясни нещата, Джон каза:

— Все още сме потресени от скръб, не го понасяме много лесно.

— Разбирам — отвърна Дейвис. Погледна часовника си: — Казахте, че искате да видите мястото, на което е станал инцидентът. Смяната ми почти приключи, но мога да изпратя някой полицай да ви покаже.

— Благодаря — каза Джон.

Дейвис ги остави в офиса си и се върна с млад униформен служител, който застана на прага доста срамежливо. Дейвис го представи като Питър Ръдърфорд и обясни, че той ще ги заведе до точното място на инцидента.

— Ако сте сигурни, че искате да отидете — допълни той. — Няма кой знае какво за виждане.

— Да, сигурна съм — потвърди Рейчъл. — Наистина искам да отида.

Рейчъл и Джон благодариха на инспектора и последваха Ръдърфорд навън. Джон не каза нищо, но беше убеден, че Дейвис има право и това малко пътешествие, което предприемаха, няма да доведе до по-нататъшни прозрения.

Всъщност, целият ден нямаше да им предложи нищо ново.

Както се оказа, никога не бе грешил повече.