Джак Ланс
Черен спомен (37)

36

Случайността спаси живота й.

В същия миг, в който Рейчъл се плъзна назад по някакви изгнили дъски, разхвърляни наоколо, огромният мъж стреля за втори път срещу нея от прозореца. Трески от дърво се пръснаха точно на мястото, където бе лежала преди миг.

Но сега той получи възможност да довърши работата си. Следващият изстрел нямаше да я пропусне. Тя стисна очи.

Но не. Последва тишина. Не стреля за трети път.

Дали не си е помислил, че вече я е убил, запита се. Не, разбира се, че не, смъмри я собственият й разум.

Може би зареждаше пушката. Каквото и да правеше, тя трябваше да избяга. Вероятно нямаше да стигне далече, но бе решена да се бори за живота си. Дали ще може да се изправи? Краката й не бяха ли счупени?

Стани! Стани! — пришпорваше я един глас в нея.

Изправи се на ръце и колене и запълзя през шубрака, покрай ъгъла и извън обсега на пушката. Точно тогава поредният изстрел хвърли струя кал на по-малко от три стъпки от нея. Тя скочи на крака и хукна, като залиташе и се въртеше като пияна.

Сега, заключи тя, имаше само един избор и той беше да се опита да стигне до края на поляната зад леговището и да влезе в гората, където може би щеше да успее да намери скривалище. От раната на рамото й бликаше кръв, но основната й грижа бе дали ще намери сили в краката си да продължи да върви. С разкъсана, висяща на парцали тениска, тя се повлече напред.

Напредваше прекалено бавно. Събрала до капка всичката си сила, запълзя навътре в гората и, останала без дъх, продължи да върви напред.

Ами ако дирята от кръв я издаде? Възможно е, но също така знаеше, че той може да чуе съчки и други горски отломки, които пукаха и хрускаха под босите й краката.

Замръзна на място. Бъди тиха, много тиха.

Опря се задъхана на едно дърво.

Тук, сред дърветата, й се струваше, че се повтаря нощта от миналия четвъртък — как отвори очи, как чу шума от течаща вода, как се страхуваше от нещо, което бе връхлетяло от черното небе. Този път нямаше съмнение кой е демонът и къде се намира. И той щеше да продължи да я дебне, докато не падне мъртва в краката му.

Той не може да умре. Вечен е.

Рейчъл погледна назад към леговището, но група дървета препречваха погледа й. Къде се намира сега? Страхуваше се да диша. Рамото й пулсираше, а болката в краката бе почти непоносима.

Достатъчно е само да проследи кървавата диря.

Пред нея, от плющящия дъжд, се надигна сянка. Рейчъл едва успя да сподави вика си. Но сянката скоро изчезна. Тя се обърна и навлезе с тежки стъпки още по-дълбоко в гората.

Под краката й отново запукаха клони и тя се проклинаше, че вдига толкова шум. Капките дъжд щипеха очите й.

Спря и приклекна на пети зад един храст. Така не вдигаше никакъв шум, но това означаваше ли, че той няма да я намери?

Рейчъл зачака. Дъхът й бе спрял в гърлото. Минаха поне няколко минути, може би повече от минути.

Не се случи нищо. Съвсем нищо. Но гигантът беше видял накъде избяга тя. Какво го забавяше толкова? Къде, по дяволите, беше?

Колкото по-дълго стоеше зад храста, по-силна ставаше тревогата й — и по-силно убеждението, че той само си играе с нея. Стоеше някъде наблизо и очите му бяха приковани в нея; даваше й възможност за момент да си въобрази, че е в безопасност, което бе смъртоносна илюзия.

Най-сетне Рейчъл се изправи. Очакваше той да се покаже — фигура на тромав мъжага с пушка. Но все още нищо не се случваше. Имаше само свиреп вятър и шибащ дъжд. Би трябвало да се чувства премръзнала до кости, но не се чувстваше така. Беше вцепенена и не усещаше нищо.

Тя се обърна и закрачи отново, по-далече от леговището. Внимателно правеше стъпки една след друга, леко приведена, с прегърбени рамене, надявайки се, че това ще й помогне да избяга незабелязано. Сега не тичаше; много по-важно беше да е тиха, колкото може потиха.

Продължаваше да върви между дърветата и всяко нещо, покрай което минаваше, я отдалечаваше от къщата, от която бе избягала. Отляво, зад някакви дънери, виждаше високата трева, растяща около леговището, но по-нататък дори и зелената трева изчезна. Беше стигнала гората в северния край на поляната. Ако можеше да повърви още малко, щеше да потъне още в гората и щеше да е още по-трудно да я намери. Поне се молеше това да стане.

Стъпка след стъпка. Сега около нея имаше само дървета. Намираше се дълбоко в гората. Минутите минаваха. Дърво след дърво. А после…

Спъна се и без да иска изпищя. Падна в някаква яма, приземявайки се с лицето надолу в калта.

Известно време лежа неподвижна като смъртта, беше тихо.

Но не за дълго. Чу пукане на клони. Кръвта й се смръзна. Обърна се и погледна мрачното небе отгоре.

В края на ямата видя силует. Държеше пушка, насочена право срещу нея, а едно кърваво око гледаше в мерника.

Значи тази яма щеше да бъде нейният гроб. Не зелената стая, не даже и леговището. Когато натисне спусъка, всичко ще свърши.