Джак Ланс
Черен спомен (35)

34

Рейчъл се задави и размаха бясно крака. Люспестата ръка около гърлото й бавно изцеждаше живота от нея. Опита се да го ритне с крака, но удряше единствено въздуха. Почувства се слаба, главата й олекна. Губеше съзнание.

Изведнъж ръката я пусна. Рейчъл пое шумно дъх и въздухът нахлу като хлъзгави плужеци в измъчените й дробове. Задъхваше се и хриптеше.

После се случи нещо странно. Люспестата ръка започна да дърпа въжето, с което бе завързана едната й китка, а после това, което държеше другата й китка. Почувства как между въжетата се промуши нещо остро и твърдо, след което ръцете й изведнъж се освободиха. Стягането и болката намаляха и тя успя да вдигне ръце. Преди да има време да се осъзнае, превръзката бе свалена от очите й.

Премигна и за първи път видя звяра.

Преди да навърши седемнайсет, Рейчъл не беше вярвала особено много в чудовища. Бе здравомислещо, самоуверено момиче. Историите за чудовища бяха точно това: истории. Но случилото се с нея промени това разбиране и единственият начин, по който успя да продължи живота си, беше като забрави, че е била заключена в леговището. Напълно беше блокирала това.

Всичко, освен онзи въображаем образ на крилат демон с вълча глава. Как беше успяло това създание да се промъкне в ума й? И кога се бе превърнало в нещо, което действително съществува? Като че ли беше почти по времето, когато Джени й бе казала за нейните кошмари, сякаш беше изпълзяло от тях, пресичайки границата между сън и реалност. Някак незабелязано звярът се бе превърнал в реалност за нея, във филм на ужасите, облечен в плът и кръв.

Той я беше похитил от Ардроу Хаус. Твърде вероятно бе той да е убил Пола Декърс и леля Елизабет. И Джени, ако Джени наистина беше мъртва.

Но съществото, извършило тези ужасяващи дела, не беше някое противно създание от света на мъртвите. То се оказа широкоплещест, тромав, много едър мъж, който иначе изглеждаше като съвсем нормален човек.

Беше обръснал косата си до четина и бе облечен в чифт избелели дънки и зелено военно яке. Също така носеше на гърба си ловна пушка, преметната през рамото му с каишка. Ръцете му бяха в ръкавици. Затова ръката му приличаше на люспеста.

Видя дългия, остър нож в ръката му и се дръпна назад по дупе. Но нямаше накъде да се оттегли. Стената й попречи. А на тази стена видя черни железни халки и въжета, които висяха през тях и около тях.

Гледаше я с омраза в дълбоко разположените си очи. В този момент Рейчъл почувства, че мъжът има две лица. Знаеше, че е невъзможно, но също така знаеше, че тези очи са прозорци към един побъркан ум.

Изведнъж той замахна срещу нея с ножа и тя изпищя.

Но острото като бръснач оръжие не прониза тялото й.

Гигантът го беше използвал само за да разреже бялата й тениска от корема до врата. Сега тениската увисна на парцали върху гърдите й.

Отгатна намеренията му. Щеше да я убие, но не веднага. Първо щеше да си поиграе с нея.

Ръце, дебели като стъбла на дървета, се протегнаха към Рейчъл. Тогава тя се претърколи, за да избяга от него и запълзя към един ъгъл на стаята, където се събираха зелените стени. Гигантът мушна ножа обратно в калъфа на колана, но не направи нищо, за да я спре.

Когато Рейчъл с мъка се изправи на крака, той тръгна към нея с тежки стъпки.

— Не ме докосвай! — изпищя тя.

Зашлеви я в лицето с опакото на облечената си в ръкавица длан. Тя се свлече на колене. Следващото нещо, което почувства, беше изгаряща болка, когато кракът му замахна и я ритна дивашки в ребрата. Стори й се, че едно ребро изпука и тя изпищя отново.

Ритна я в стомаха и тя се почувства, сякаш щеше да повърне. Ритна я в брадичката и от устата и носа й бликна топла кръв.

Озлобен, запъхтян, той я гледаше злобно, докато тя се опитваше да се измъкне като червей от безумните му атаки. На пода, на разстояние колкото човешки ръст, забеляза парче червена тухла.

Погледна я отчаяно.

Това беше последното й средство.

Изпищя от болка, докато се претърколи няколко пъти към тухлата. Когато я достигна, сложи ръката си върху нея и прикова поглед в едрия мъж.

Господи, помогни ми! — помисли си Рейчъл и се надигна на колене. Стисна парчето в ръка и отметна ръка назад.

— Кучи син! — извика тя и с последните капчици сила, които й оставаха, запрати тухлата срещу гиганта.

Уцели го във вътрешното ъгълче на окото, близо до носа. Той изрева от ярост и болка, политна насам-натам, после се отпусна на едно коляно. Покри раната си с ръка, но напразно. Кръвта потече под дланта му.

Хайде, Рейчъл, каза си, ослепяла от паника. Не спирай.

Той беше коленичил между нея и вратата. И пак я гледаше с едно наранено око, което кървеше, и едно здраво око — гневно и безумно.

Рейчъл не можеше да го заобиколи, нито да мине през него.

Но после видя единствения прозорец в стаята. Без да мисли, закуцука към него и го дръпна. За нейно безкрайно облекчение той се отвори лесно и пусна вътре пронизващия вятър.

Повдигна единия си крак върху перваза, после другия, и попадна под обстрела на дъжда. След това просто се остави да падне, без да мисли или да се интересува колко далече под нея е земята. Просто нямаше друг път навън.

От гърлото й се изтръгна продължителен писък, който секна внезапно при удара в земята. Твърде слаба и дезориентирана, за да се раздвижи, тя остана да лежи там, загледана в леещия се дъжд.

Видя как едрият мъж подаде главата си през прозореца, после забеляза как насочва цевта на ловната си пушка. Целеше се в нея.

В следващия момент чу как пушката гръмна и усети смрад на опърлено. Рамото й пламна. Беше ранена.

Беше сигурна, че гигантът ще стреля отново. Беше сигурна, че иска да я види мъртва. Нямаше повече сила да се движи. Усещаше краката си като счупени. Мъжът, надвесен над нея през прозореца, я вземаше на прицел.

Нямаше какво повече да направи, освен да чака фаталния изстрел.