Джак Ланс
Черен спомен (2)

1

Къде се намираше? Какво се беше случило? Не си спомняше нищо. Абсолютно нищо. Дали беше преминала някаква бариера между сънищата и реалността? Или се бе събудила от лош сън? Къде се намираше?

Някъде наблизо чу бълбукане на вода. Поток? Водопад? Остър вятър охлаждаше кожата й. Опита се да събере ръце, но установи, че не може. Лежеше простряна по гръб и се питаше защо няма представа къде е и какво прави там премръзнала. По-лошо: не помнеше собственото си име.

Дясната страна на главата й пулсираше от болка. Опита се да повдигне дясната си ръка, за да опипа раната, и отново установи, че не може. Но успя да повдигне другата си ръка. Започна леко да масажира с пръсти главата си, опипвайки и докосвайки някаква странна подутина отзад на черепа, която беше влажна и лепкава от кръв.

Опипа дългата си кафява коса, а после отпусна ръка отстрани върху мокрите камъни. Оттласна се нагоре с дланта на ръката си и огледа тялото си надолу. Носеше дънки, блуза и късо яке.

Тъмнината беше непроницаема. Чуваше само клокочещата вода и шепота на вятъра в дърветата. Присви очи и се взря по-дълбоко в мрака на нощта.

Къде съм? Какво е станало с мен?

И другият въпрос, който я докара почти до паника: Коя съм аз?

Нищо не й идваше наум, дори и слаб проблясък. Сърцето й се разтуптя.

Едва тогава разбра защо не може да помръдне дясната си ръка. Беше притисната под гърба и се беше вцепенила напълно. Повдигна се още малко на лявата ръка. Заля я вълна на замаяност и почувства, че главата й всеки миг ще се пръсне. Докосна дясната си ръка, ощипа плътта. Сякаш докосваше друг човек, не себе си.

Кръвта бавно се върна в ръката й и усети как през нея премина пареща болка. Стисна зъби, искаше й се да изкрещи, но всичко, което излезе, бяха сълзи от очите й.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — измърмори тихо.

Първите й думи, изречени към вятъра в един непознат свят. Седна и се заклати напред и назад, притискайки силно дясната си ръка към корема. За миг светът, в който току-що се бе събудила, сякаш изчезна. Пред очите й се понесе воал от мъгла и тя си помисли, че е на прага да потъне в поредната страна на сънища, кошмари и халюцинации.

За щастие парещата болка, разкъсваща тялото й, започна да отслабва. Ръката й продължаваше да пулсира и тя разбра, че вероятно беше навехната или счупена.

Вятърът захапа лицето й, леденостуден, и я накара да потрепери. Замириса на мъртва растителност и загнило дърво. Беше нощ, а бълбукането на течаща вода подсказваше, че се намира близо до поток или река. И беше сама.

Или не беше?

Ако беше сама, това означаваше, че се е наранила и този факт само би я накарал да се усмихне, ако не се намираше в такова окаяно състояние.

Претърси мрака, но видя единствено безформени сенки. Камъни и скали? Храсти? Или папрати и дървета?

Опита да се изправи. Коленете й се огънаха. Отново се отпусна долу, като внимаваше да омекоти падането със здравата си ръка. Чувстваше се натъртена навсякъде и всичко я болеше.

Отново опита да се изправи и този път успя, макар че за миг се олюля като пияна. Но накъде да тръгне? Нямаше представа.

Направи няколко колебливи крачки, протегнала напред като слепец лявата си ръка. Не искаше да се подхлъзне върху влажните камъни или да се препъне в корен на дърво, или пък някоя клонка да я плесне в лицето.

Чу тих плясък и усети как обувката на десния й крак се пълни с вода. Дръпна се, обърна се и тръгна в противоположната посока. Постепенно, докато си намираше път пипнешком, започна да различава определени форми. Пред нея надвисна сянка: склон. Погледна го със съмнение, но след това започна да се катери. Умът й беше като напълнен с памук, сякаш продължаваше да сънува. Може би сънуваше. Може би това не беше реално. Може би беше уловена от последните пипала на съня.

Не, реши тя: това наистина се случваше. Намираше се навън посред нощ, на някакво място, забравена от бог и от всички. Но как можеше да е толкова сигурна в това? Как можеше да е сигурна в каквото и да е?

Продължи да се катери както можеше. Къпините наоколо я шибаха и бодяха лицето й. Избута ги настрани и вдигна очи към черното небе.

Там има нещо.

Замръзна. Споменът за нещо ужасно проблесна в главата й. Но след това отмина и тя не можа да си припомни нищо.

Продължи да се катери и накрая стигна до върха на склона. Опипа наоколо, докосвайки остри борови иглички, листа, пясък и гладки камъчета. Почувства се дребна, незначителна. Пулсирането в дясната ръка ставаше все по-лошо, и сякаш всяка фибра в тялото я болеше.

Наблизо чу шумолене на листа. Обърна се нататък и сърцето й отиде в гърлото. Какво очакваше? Не знаеше, но каквото и да беше, тя бе убедена, че то е причината за всичко, което я бе сполетяло.

Нищо не се случи. Шумоленето на листата замря. Трябва да е било подухване на вятъра, помисли си тя, или дребно животинче. На няколко метра отпред забеляза редица дървета.

Опипа джобовете на якето си. Празни. После опита в джобовете на дънките. В левия имаше нещо студено, метално. Ключове, на това го оприличи. Ключове за какво?

Къде да отиде сега? Доколкото знаеше, гората можеше да се простира с километри. Но всичко по реда си. Какво има зад тази редица дървета?

Застави се да се изправи отново и да тръгне да върви. Почти веднага стъпи в редица къпини, които започнаха да дърпат и да късат дрехите и ръцете й. Отстъпи назад и опита в друга посока. Под краката й изпукаха клонки и изшумоляха листа.

Спъна се. Кой знае как левият й крак беше настъпил петата на десния. Изгуби равновесие и политна да падне, отчаяно търсейки да се залови за нещо. Уби падането с ръце и болката отново я прониза. Сгърчи се, разтри пострадалата си ръка с лявата и почака жестоката болка да утихне.

Когато премина, тя отново се изправи и тръгна несигурно. Запита се колко далече може да стигне, преди да падне и да не успее повече да стане? Тялото й настояваше за почивка, а умът й за отговори, но не можеше да им даде нито едно от двете. Всяка секунда искаше да се откаже, да сложи край на това. Но някак си събираше сила да направи следващата крачка. Гърлото й беше пресъхнало. Имаше нужда от вода.

Странният свят наоколо отново се промени. Реалността, сред която се събуди, избледня. Вече не се питаше коя е, какво се бе случило с нея или защо беше тук. Остана й само загадъчното чувство, че умът й е откъснат от тялото. По някакъв начин тялото и крайниците й вече не бяха част от нея. Тя плуваше в нощта като призрак. На моменти се удряше в дървета и не го усещаше, и дори дясната ръка не я болеше. Вървеше залитайки, дръзвайки да влезе още по-надълбоко в един свят, където съществуваха само гора и мрак.

Понякога спираше и наостряше уши да чуе някой издайнически шум. После се люшваше отново напред, а леденият вятър ставаше още по-студен. Събираше длани и духаше върху пръстите си. Нямаше полза, от това не й ставаше по-топло, но продължаваше да го прави. И не спираше да се движи, да слага единия крак пред другия, докато накрая бурята, бушуваща в главата й, я накара да се люшне и да политне.

Рухна, неспособна да продължава повече. Запълзя на ръце и колене към дънера на най-близкото дърво. Подпря се на него и обгърна коленете си с ръце, опитвайки се да стане колкото може по-малка.