Джак Ланс
Черен спомен (17)

16

Покрай тях прелиташе хълмист пейзаж. Рейчъл почти не го забелязваше. Мислеше, че Джонатан вероятно има право. Трябваше да си даде един-два дни почивка. Но тя не разполагаше с толкова време. Беше тласкана от непознат демон и трябваше да продължи.

Джон се беше обадил на Стивън да попита дали би имал нещо против да ги придружи до хълмовете край Уайтмонт, където беше намерил Рейчъл.

— Разбира се, ще дойда — беше отговорил възрастният човек и сега бяха на път да го вземат.

Рейчъл се застави да помисли още веднъж какво може да е правила от понеделник нататък.

— Погребението… — наруши мълчанието тя. — Трябват ми подробности. Какво ти казах по телефона онази нощ? Разкажи ми колкото може по-подробно.

Джон се беше взрял напред.

— Ами, службата е била в църквата Свети Никола, в Абърдийн.

— В Абърдийн ли? Не в Гленвил?

— Не, в Абърдийн. Оттам са повечето роднини на Джени, ако си спомняш.

— Да — потвърди тя, — старите неща ги помня.

— Погребали са я в семейната гробница при нейните баба и дядо и баща й. Ти си произнесла прощално слово, което развълнувало хората до сълзи, включително Елизабет, но ти вече знаеш това.

— Това трябва да е било страшен шок за майката на Джени, Грейс Дугал — каза тя съчувствено. — Най-напред е изгубила съпруга си, сега и Джени. Никой не й остана.

— Бедната жена — тихо каза Джонатан.

— Тя как се е държала?

— Ти каза, че била силна предвид обстоятелствата.

— Друго какво?

— Каза също така, че имало много хора на службата, включително целия редакторски състав на Джърнъл и хора, които не си виждала от много време.

— Например?

— Кейт, например.

— Кейти Дългокраката?

— Същата.

— Все така луда ли?

— Не ми каза.

В миналото Кейт Мичъл беше известна с това, че скачаше от едно момче на друго. Но независимо кого закарваше вкъщи, според Кейт той винаги се оказваше пъзльо, глупак или странна птица. Тази жена имаше неутолим апетит за мъже и секс. Също така притежаваше заоблено, чувствено тяло, към което мъжете биваха привличани като пеперуди към пламък. Но й липсваше здравият разум да задържи своята плячка за повече от две седмици. Никой не можеше да издържи задълго натрапчивия характер на Кейт. Въпреки това тя беше добра приятелка на Джени. Те си приличаха — поне си бяха приличали — по своя огнен темперамент.

— Е, мога да си представя, че е същата. Кой друг е присъствал там?

Джон се почеса по главата.

— Ами, Лестър, разбира се. Крис. Тони. Карла. Уилям…

— Кой Уилям?

— Уилям Нейбигинг.

— Разбира се, онова конте.

Никога не беше харесвала Уилям Нейбигинг. Беше най-докачливият човек, когото познаваше. И най-малкото нещо, което му кажеш, можеше да го накара да подскочи. Рейчъл рядко се караше с хората, но понякога той можеше да накара кръвта й да кипне, когато се бе почувствал „оскърбен“ от нещо, което беше казала или направила.

— Аз говорила ли съм с Уил?

Джонатан сви рамене в отговор.

— Бени е бил там…

— Дебелия Бен Макгрегър?

— И Ед Лайънс от Странноприемница Стронмиър. Джени прекарала там нощта, преди да тръгне да изкачва планината.

— Винаги го е правила. Ед я приемаше да нощува в хотела му безплатно. Бяха добри приятели. Винаги съм си мислила, че Ед изпитва нещо към Джени.

— Може би. Във всеки случай, вероятно той е последният човек, който я е видял жива.

Тя смръщи лице; всичко беше толкова сложно.

— Доколкото знаеш, случило ли се е нещо по време на службата, което може да подскаже какво е станало после с мен? Казах ли ти да съм обсъждала нещо с тези хора?

— Не.

За известно време той не каза нищо; нито тя.

 

 

Щом пристигнаха в дома на семейство Маккензи, Стивън и Елън обсипаха Рейчъл с въпроси. Тя се престори на весела и им каза, че се чувства по-добре. Не, все още не си спомня много неща, но нали затова е тук — за да мине обратно по стъпките си и да се опита да си спомни.

След като изпиха по чаша чай — по настояване на Елън — тримата седнаха в пасата на Джон. Рейчъл седна на задната седалка, а Стивън беше отпред до Джон, за да му дава указания. Джон намали скоростта там, където Стивън му каза, и спряха отстрани край пътя.

Стивън погледна към нея.

— Това е мястото, Рейчъл, помниш ли го?

— Така мисля. От коя посока бях дошла?

— Предполагам откъм Кътбърт — отговори Стивън.

— Кътбърт ли?

— Луксозен жилищен квартал, хей там, зад завоя.

— Покажи ми го.

Стивън посочи напред:

— Тръгни по пътя нататък, Джон.

От лявата им страна имаше сравнително тясна ивица асфалт. Рейчъл видя дупките по повърхността й и веднага позна пътя. Джон зави рязко по нея.

— Да — каза предпазливо тя. — Спомням си, че вървях оттук.

Стивън посочи с палеца си назад:

— А после спря насред магистралата ей там.

— За мое щастие спирачките ти са били в ред.

Малкият път свърши в самия край на гора от яки борове, сред които имаше пръснати тук-там къщи от тухла и дърво. Спомни си, че ги беше видяла предишния ден.

— Спри колата, Джон — обяви Стивън. — По-нататък ще трябва да вървим пеша.

Джон паркира и всички слязоха. Рейчъл вдиша опияняващия аромат на гората.

— А сега, Рейчъл? Откъде дойде? — попита Джон.

— Чакай да помисля.

Тръгна да върви покрай къщите към един край, в който преобладаваше великолепната зеленина на ливадите по хълмовете. Какво беше правила тук? И какво общо имаше между присъствието й на това място и Джени, за която казваха, че е била на западния бряг?

— Помогни ми малко — обърна се тя към Стивън. — Ясно си спомням, че чух течаща вода в поток или нещо такова. Знаеш ли тук някъде да има ручей или река?

— Да, знам една рекичка — отговори Стивън. — Дори има малък водопад. Вървете след мен.

Той ги поведе и всички тръгнаха към поляните в подножието на хълма; склоновете и върховете бяха покрити с гъсти дървета и храсти. От другата страна на малко дървено мостче започваше туристическа пътека.

Не си спомни да е минавала предишния ден по моста.

След около четиристотин метра пътеката се стесни. Минаха покрай бълбукащите води на един поток, който течеше от хълма надолу.

Стивън спря.

— Нещо изглежда ли ти познато?

Рейчъл се огледа. Небето беше сравнително ясно, а слънчевите лъчи добавяха приятен оттенък към зеленината на моравите и горите. Не виждаше нищо, което да може да разпознае с положителност.

— Нека да повървим още — предложи тя.

Така и направиха.

Туристическата пътека ги отведе в гората. Но колкото по-нататък вървяха, толкова по-неспокойна ставаше Рейчъл. Вчера, когато си отвори очите, беше тъмно и тя едва ли бе могла да види много. По време на обърканото си залитане по надолнището на хълма беше съвсем дезориентирана. Не бе обръщала внимание на заобикалящото я, докато не стигна близо до къщите и главния път, където Стивън едва не я прегази.

Рейчъл си помисли за първото посещение на Джени преди години, след като тя се бе преместила от Абърдийн в Лондон. Една вечер Джени излезе, за да купи пица или хамбургер. Върна се чак след час. Оказа се, че се беше изгубила; не бе успяла да намери апартамента на Рейчъл сред лабиринта от идентични градски улици. Тази гора за Рейчъл беше безкрайно по-голямо предизвикателство.

Докато вървяха по-навътре, гората ставаше по-гъста, а пътеката по-несигурна. Все още чуваха под тях да тече вода в някаква долчинка, скрита от дребни дървета, папрати, други растения и храсти.

Наистина изглеждаше познато, но това ли беше същата пътека, по която бе вървяла вчера сутринта?

Мисли, Рейчъл. Мисли здраво.

Но колкото и да се опитваше, не можеше да е сигурна. Спря. Джон и Стивън й хвърлиха въпросителен поглед.

— Може да съм била някъде тук — размишляваше тя. — Може да съм била ей там, долу, до водата. — И посочи почти невидимия поток под тях. — Спомням си, че се покатерих и намерих пътя към Кътбърт на дневна светлина. Но също така може да е било друг поток в друга част на гората. Честна дума, не знам.

— Добре — каза Стивън. — Просто ще повървим още малко.

Повървяха още петнайсетина минути, докато стигнаха до водопада. Разпенената вода се изсипваше по стръмния планински склон. Рейчъл беше сигурна, че не е била там. Замислено се взря надолу към пяната, която се отдалечаваше от покритите с мъх скали под водопада.

— Тук наоколо има ли други туристически пътеки? — попита тя. — Други потоци или ручеи?

Стивън повдигна рамене.

— Има, тези гори са много обширни. Има ли нещо по-конкретно, което си спомняш?

— Добър въпрос. Но не, няма.

След това си припомни своя кошмар, ръмжащите звуци в тъмното и попита:

— Стивън, наоколо има ли диви кучета?

Той се намръщи.

— Диви кучета?

— Или други… животни? Хищници?

— Предполагам, че може да си попаднала на някакви неопитомени кучета, скитащи наоколо. Защо питаш?

Рейчъл силно се замисли. Беше стояла на някакво тъмно място, може би някаква сграда, или нещо като изба? Къде човек може да открие изба в тези гори?

Зададе този въпрос на Стивън, който се почеса по тила, докато мислеше.

— Може би стари развалини — добави тя, — или някакъв подземен склад. Тук наоколо има ли нещо подобно?

Стивън я погледна с празен поглед и поклати глава:

— Съжалявам, Рейчъл, не знам за такова нещо.

— Много лошо — въздъхна тя.

Изследваха гората още около час и половина и Рейчъл съвсем изгуби търпение. Накрая се отказа.

— Наистина нямаш представа къде си била, нали? — каза Джон.

— Не — отговори тя обезсърчена. — Свестих се, но не знам къде. Не забравяй, че също така съм прекарала известно време същата нощ в скитане из гората. Все едно да дириш игла в купа сено.

Джон и Стивън мълчаха.

— Колкото до това къде съм била преди да се свестя… — тя отново повдигна рамене.

— Добре тогава — обади се Джон, — да вървим. Поне опитахме.

По пътя назад към колата Рейчъл изведнъж доби впечатлението, че някой я гледа сред листака. Зли очи, скрити в зеленото, я гледаха втренчено. Тя надзърна през рамо, но не видя нищо заплашително. Все пак ускори крачка.

— Вие двамата не искате ли да хапнете малко на обяд? — предложи Стивън, докато пътуваха обратно към неговата къща.

Джон хвърли поглед към Рейчъл, която каза:

— Благодаря, Стивън, но ще трябва да го отложим за някой друг път. Трябва да се видя с някои познати, които биха могли да ми помогнат да сглобя този пъзел.

— Разбирам — кимна той. — Само се пази, обещай ми.

— Аз съм голямо момиче, Стивън. Всичко ще е наред.

— И имаш Джонатан.

— И имам Джонатан. Той ще се погрижи да не скачам, преди да съм погледнала.

 

 

В колата, на път от Уайтмонт до Гленвил, след като оставиха Стивън, Джон позвъни на Елизабет. Попита я дали ще е удобно, ако дойдат веднага.

— Добре — чу го Рейчъл да казва. — На път сме… Да, с колата сме. Разбира се, с удоволствие ще останем за обяд. Благодаря, Елизабет.

Тъкмо се канеше да затвори, когато Елизабет очевидно добави нещо за последно:

— Знам, че казах същото и вчера, но този път ти обещавам, идваме. Ще се видим след малко.

Напъха мобилния в джоба си.

— Какво ще й кажем за тебе?

— За мен ли?

— Не съм й обяснявал, че беше изчезнала за два дни.

Тя се усмихна уморено.

— Леля ми е мила жена, но ако научи какво ми се е случило, направо ще пощурее.

— Но искаш да я накараш да говори. Това означава, че трябва да й окажем доверие.

— Може би — въздъхна тя. — Нека да видим как ще се развият нещата.

По пътя към къщата на леля Елизабет Рейчъл не можеше да се отърве от странното усещане, че макар да бяха оставили хълмовете край Уайтмонт зад гърба си, онези очи, които въображението й бе видяло сред листата, продължаваха да я следят.