Джак Ланс
Черен спомен (29)

28

Когато се прибраха в Ардроу Хаус, внезапна вълна на замаяност накара Рейчъл почти да падне, така че се наложи да се хване за облегалката на дивана. Джон я посъветва веднага да си легне. Помогна й да стигне до спалнята и да се съблече. След като беше вече под завивките, той седна на ръба на леглото, нежно отметна от окото й кичурче коса и го закрепи зад ухото.

— Леля Елизабет е била убита — проговори дрезгаво тя; това бяха първите думи, които произнесе, откакто напуснаха дома на леля й. Беше единайсет часа и силен вятър стенеше скръбно около стрехите на покрива.

— Да — каза Джон.

— Защо? Господи, защо? Хърб е прав. Тя е, тя беше най-милата жена на света. Кой би искал да я нарани?

Той поклати глава. Нямаше представа.

— Опитай се да поспиш.

Тя се обърна.

— Обичам те — каза той.

Изправи и тя чу стъпките му да се отдалечават. Вратата се отвори и затвори с тихо скърцане.

Рейчъл остана сама. Протегна ръце и крака, погледа втренчено в тавана известно време, опитвайки се да подреди мислите си. Беше невъзможно да приеме, че леля й беше мъртва. Защо си отиде — и тя, ако наистина се окажеше илюзия това, че Джени беше още жива?

Не можеше да си представи как така някой ще я убие. Не бе направила нищо лошо. Сълзи запариха очите й и изтощението постепенно я обзе.

Събуди се внезапно, чула наблизо в тъмното някакъв кашлящ звук. Демонът я беше намерил! Искаше да изпищи, но не можеше. Сякаш някой беше запушил устата й с кърпа.

Сърцето й заблъска, изправи се и седна в леглото. По стъклото на големия прозорец тропаха дъждовни капки. Вятърът пищеше. Джон лежеше неподвижно до нея. Колко е часът? Провери будилника — 02:15. Погледът й се върна към прозореца.

Оттам я гледаше зловещо вълча глава.

Успя да сподави вика си и в същия миг осъзна, че това вероятно беше просто сянка.

Въпреки това цялата се тресеше. Колкото и да опитваше, Рейчъл не можеше да убеди себе си, че е в безопасност. Ако събуди Джон, той както обикновено щеше да я успокои и отново да заспи. А тя щеше да продължи да лежи там, обсадена от страховете си. За момента поне сънят просто не беше възможност.

Дали бяха заключили предната врата? Бяха ли завъртели резетата на всички прозорци? Вероятно да, но изведнъж се оказа неспособна да успокои страховете си. Трябваше да отиде и лично да се увери.

Измъкна се от леглото. Единствената дреха на нея бяха белите бикини, които купиха от супермаркета в Абойн.

Потрепери от студа и влагата. Опипа в тъмното за дрехите си, които бе преметнала на стола, намери тениската и я нахлузи през главата си.

Тръгна боса и на пръсти към вратата, отвори я и надзърна в мрака на коридора. Не видя нищо и не чу нищо, освен свиренето на вятъра.

Повлече крака по коридора. Беше наострила уши. После чу приближаването на някакъв тракащ звук, вероятно откъм дневната. Пристъпи предпазливо към тази стая, влезе вътре, но не светна веднага лампата. Дочу шума от клоните на дърветата, които тропаха по прозореца отвън, и барабанящия по покрива дъжд.

За миг остана като замръзнала. После чу как зад гърба й изскърца врата. Обърна се на пети и съзря черна сянка, която не би трябвало да е тук. Очите й се разшириха.

Грациозен като котка, звярът се хвърли срещу нея и тя изгуби съзнание.