Джак Ланс
Черен спомен (21)

20

Хотел Гленвил се намираше до църквата в сърцето на селцето. Лъчи жълта слънчева светлина пронизваха оловните облаци, когато Рейчъл и Джон влязоха в кръчмата. Джонатан поръча две чаши чай, докато Рейчъл се оглеждаше. Видя други двама стари клиенти на заведението: по-възрастни мъже, бъбрещи лениво с мършавия барман, който се смееше шумно и имаше татуировки по ръцете. На пода между двамата клиенти лежеше огромна немска овчарка, сложила глава върху лапите си.

— Ще ми кажеш ли защо трябваше толкова набързо да си тръгнем от къщата на Грейс? — попита Джон, след като се настаниха на масата в ъгъла.

— Видях чифт игли за плетене да стърчат от един незавършен шал.

Той повдигна вежди и зачака да продължи.

— Изведнъж ми прилоша. Не знам защо. Напомниха ми за нещо зло, нещо болезнено.

Споменът, независимо колко беше неясен, подхранваше убеждението й, че кошмарите, които я преследваха, откакто се озова в гората, наистина се бяха случили.

— Каквото и да съм преживяла — разсъждаваше тя, — трябва да съм видяла игли или нещо подобно на игли.

Спря дотук. Джон беше прекалено голям скептик, прецени тя, за да се зарови по-дълбоко в това.

Той подпря лакти на масата и преплете ръце под брадичката си.

— Разкажи ми за разговора си с Грейс.

— Попита ме с какво се е занимавала Джени. Грейс беше убедена, че е нещо, за което аз би трябвало да знам — и че съм знаела. Също така каза, цитирам, че Джени й е била отнета.

Татуираният барман постави две чаши с чай на масата.

— Наздраве — рече той.

Джон се усмихна, кимна вместо благодарност и отново се обърна към нея.

— Добре, трябва да призная, че казано по този начин, не е същото като да кажеш „тя умря“ — продължи тя. — Добивам усещането, че Грейс може би има някакви свои съмнения.

Той сви рамене.

— Зависи как го погледнеш.

— Съгласна съм, но е важно също как го каза. Гласът й прозвуча така… — тя се намръщи, търсейки думи, които биха изразили по-ясно онова, което искаше да каже Грейс. Но не можа. Самата Рейчъл не знаеше какво е. — Гледаше ме почти умолително — продължи — Сякаш се надяваше, че мога да й кажа нещо, което да потвърди съмненията й. Нещо, което само аз знам — добави тихо тя.

Джон се облегна назад в стола и скръсти ръце зад главата си.

— Преди да тръгнеш за Шотландия, ти имаше всякакви планове. Оставила си онази рисунка в Старото колело. Сега Грейс твърди, че си знаела върху какво е работила Джени точно преди…

Поколеба се.

— … точно преди да замине за Форт Уилям.

Рейчъл си помисли, поне този път не каза „преди да умре“. Той очевидно не вярваше в нейната теория, че Джени още е жива, но беше избрал думите си по начин, който показваше, че все още я подкрепя. Джонатан можеше да я притисне да се върнат вкъщи, най-сетне да приеме трагичния край на Джени и да приключи. Но вероятно разбираше, че ако тя си тръгне от Шотландия без завършек на нещата, никога вече нямаше да намери покой.

— С други думи — продължи Джон, — ставам все по-любопитен какво е последното нещо, за което си говорихте с Джени.

— Нищо особено — бързо отговори тя, — вече ти казах.

— Да, но продължавам да се надявам, че Джефри ще намери нещо в компютъра ти. Вчера сутринта го помолих да провери съобщенията ти в електронната поща, така че вече би трябвало да сме напреднали донякъде. Ако не е открил нищо, надеждата ни е, че ще започнеш да си спомняш повече.

— Обади му се. Да видим докъде е стигнал.

— Добре.

Джон извади своя Блекбъри от джоба на ризата и въведе номера. Джефри отговори веднага. Размениха няколко банални думи, свързани с работата, и Джон го попита дали е проверил лаптопа на Джени.

Рейчъл чу неразбираемото бърборене на Джефри, което идваше от миниатюрния високоговорител на Блекбърито. Джон слушаше, а тя чакаше напрегнато.

— Добре, значи си проверявал снощи и си щял да се обадиш днес следобед — повтори Джон заради нея. — Ами, ние значи те изпреварихме. И? Намери ли нещо интересно?

Джон отново заслуша. Този път мина повече време, преди да каже нещо в отговор. От време на време повдигаше вежди и Рейчъл предположи, че Джефри е открил нещо. Неочаквани шипове се забодоха в червата й. Най-накрая Джон приключи разговора и остави телефона на масата.

— Е, не ме дръж в напрежение — каза тя.

Той отпи от чая си.

— Джефри е открил няколко имейла, разменени между тебе и Джени — каза бавно. — На Джефри повечето от тях не изглеждат важни, освен един. Каза, че веднага ще го препрати на телефона ми.

Той вдигна джиесема си и провери екрана.

— Ето го. — Хвърли поглед на съобщението, след което подаде телефона на Рейчъл. — Ето, прочети го сама.

Тя пое телефона от него и прочете:

Хей, Рейчъл,

Отиваме на планина с Алисън този уикенд. След това ще приключа с това. С двете неща, нали знаеш? Не мога да ги оставя просто така. Сега всичко става едновременно, но просто се случи. Може би ще помоля Чарли за съвет. Но каквото и да каже, трябва да знам. Сигурна съм, че разбираш. Ще ти се обадя веднага след уикенда.

Дж.

Рейчъл прочете краткото съобщение веднъж, после още веднъж, после трети път. Джон чакаше търпеливо. Накрая поклати глава:

— Не знам за какво се отнася. Но тук има доста интересни нишки.

— Съгласен съм.

— Кога го е изпратила? — Потърси да види часа, в който бе пристигнало съобщението. — Петък, 11 юни, 02:38 през нощта — обяви тя. — Изпратила го е посред нощ. — Вдигна поглед. — Това е денят, в който е тръгнала за Форт Уилям.

— Заедно с някаква жена на име Алисън — отбеляза той. — Коя е тя? Мислех, че е отишла сама.

— Алисън Фланаган — обясни Рейчъл. — Приятелка на Джени от групата по аеробика, която също си пада по катеренето. Но не знаех, че тя смята да ходи с Джени този уикенд.

— Какво планираше Джени, след като се върне?

Рейчъл повдигна рамене.

— Тук пише, че ти ще разбереш — настоя той.

— Ами, ако съм знаела наистина, сега съм забравила.

Той кимна.

— Имам чувството, че точно това не ми казваше ти и заради него не искаше да идвам с тебе на погребението.

— Тя не се завърна от онзи уикенд — замислено промърмори Рейчъл. — А три дни след този имейл, в понеделник…

Тя умира, едва не каза.

— … се случило това — рече вместо това. — И каквото и да си е мислила да ми каже след уикенда… — не можа да продължи.

— Отнесе го със себе си в гроба — довърши Джон вместо нея.

Никой от тях не проговори в продължение на минути, след което той сложи ръката си върху нейната.

— Изглежда този имейл е бил следствие на нещо, което сте обсъждали по-рано. Джефри казва, че още не е открил нещо, което да води към него. Ще му се обадя пак. Искам да съм сигурен, че ще провери всичко много внимателно. Ще ни помогне много, ако успеем да разберем какво си мислила ти по време на тази размяна на имейли.

Тя кимна.

— Можем да опитаме още нещо. Може да говорим с Алисън. После с Чарли.

— Чарли? Колегата й от вестника?

— Да. Бюрата им са едно срещу друго. Той е нещо като баща за нея. Много си говорим за него.

Все още не можеше да говори за Джени в минало време. Джон остави това без коментар.

— Има големи шансове тези хора да ни помогнат да изясним някои неща — продължи тя. — Може също да посетим пак Грейс, но не мисля, че това ще ни доведе донякъде. Ако не беше така, Грейс по-скоро щеше да ми каже, отколкото да ме пита с какво се е занимавала Джени.

— Ти и Джени наистина сте обсъждали нещо — натърти Джон. — Това поне става очевидно от това съобщение. Надявам се Джефри да открие още едно парченце от тази загадка.

— Както каза, може да сме разговаряли само по телефона — охлади ентусиазма му тя. — Съобщението й е изпратено в два и половина през нощта. Очевидно нещо я е тормозило и е имала нужда да го сподели. Но дори и Джени не би ми позвънила по телефона посред нощ, затова може би този път ми е изпратила съобщение в пощата.

— Всичко е възможно — потвърди Джон. — Откъде ще започнем?

— Ще се обадя на Алисън и Чарли.

 

 

Рейчъл си припомни Алисън Фланаган. Беше жена, наближаваща четирийсет, слаба, почти толкова енергична, колкото Джени, запален спортист. Беше секретарка, докато междувременно си търсеше друга работа, но е възможно да беше намерила такава откакто за последно се бяха видели, или може би се бе отказала и станала домакиня. Тя беше сред най-близкия приятелски кръг на Джени и Рейчъл я познаваше главно покрай различни празнични поводи. През последните години бе виждала Алисън само няколко пъти.

Алисън вдиган телефона веднага.

— Ало?

— Алисън? Обажда се Рейчъл Сондърс.

— Рейчъл… здравей — отговори жената изненадана.

Рейчъл бе сигурна, че и тя е била на погребението.

Ти какво мислиш, Алисън? Наистина ли вярваш, че в онзи ковчег е била Джени? Не вярваш, нали? Какво всъщност се случи във Форт Уилям?

Беше ли говорила с нея? Възможно. Затова Рейчъл трябваше внимателно да опипва пътя.

— Прекъсвам ли нещо, Алисън?

— Какво? Не, нищо.

Реши да каже на Алисън, че има нужда да поговорят за неочакваната загуба на нейната приятелка.

— Не мога да го оставя назад, Алисън. Просто не знам как да се справя с това. Затова… Съжалявам, че те притеснявам, но се сетих за тебе, тъй като ти ходеше с Джени в планините…

— Невинаги — прекъсна я Алисън. — Само от време на време и то когато Мартин нямаше нищо против.

Мартин беше съпругът на Алисън, занимаваше се с продажби в голяма компания. Рейчъл го бе виждала два пъти и изобщо не й хареса надутото му излъчване.

— Да, разбира се, но все пак…

— Както ти казах и в понеделник, Рейчъл…

Понеделник? Значи бяха разговаряли? Сега трябваше да е изключително внимателна.

— За малко да отида с нея онзи уикенд — продължи да обяснява Алисън, — но няколко часа преди да тръгнем, в петък сутринта, тя се обади и отмени ангажимента. Ако бях отишла с нея… дали нещата щяха да завършат по-различно?

Защо Джени е отменила ангажимента в последния момент?

— Знам какво имаш предвид — контрира Рейчъл. — Кажи ми защо Джени отмени ангажимента? Знам, че би трябвало да помня, но съм забравила.

Алисън въобще не се поколеба.

— Защото не знаеше кога точно ще тръгне и дали изобщо ще тръгне. Предполагам, че е била доста заета. Накрая тръгнала сама. Само ако… Но това са предположения след дъжд качулка, Рейчъл. Не би трябвало да се чувствам виновна затова, нали?

— Не, разбира се не.

— Мартин е на същото мнение.

— Тя с какво беше толкова заета, Алисън?

— Нямам представа. Ако някой знае, това би трябвало да си ти.

— Аз бях в Англия, Алисън — отговори уклончиво Рейчъл. — Не можех да водя отчет на всички действия на Джени.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Алисън.

— Благодаря за отделеното време, Алисън. Всичко хубаво. Дочуване.

— Дочуване, Рейчъл. И на теб всичко хубаво.

Рейчъл остави телефона и обобщи за Джон:

— Значи така, Джени е отменила ангажимента няколко часа, след като е изпратила съобщението, което току-що прочете. Излязла пред Алисън с някакво извинение. — Тя се замисли над това. — Не е типично за Джени. Трябва да е планирала нещо, за което не е искала Алисън да знае.

— Възможно е. Или може би гоним сенки.

— Сега ще позвъня на Чарли — каза твърдо Рейчъл.