Колин Фалконър
Източна Индия (90)

Глава 90

„Зандам“

Баренц и Мезекер бяха с посивели коси от продължителните наблюдения, шкиперът изглеждаше изнурен, а моряците бяха станали кожа и кости и зъзнеха от студ в непрекъснатите си битки с такелажа и платната. Самият Амброаз беше на предела на силите си. Единствено волята му го крепеше прав; волята му и призракът на Корнелия Норстрант.

Откакто потеглиха на път, нито една нощ не бе спал спокойно. С приближаването до мястото на корабокрушението безсънието му ставаше все по-голямо. Петдесет и шест дни откакто напуснаха Батавия, а нямаше и следа от островите, нито видим проход през рифовете.

Амброаз беше сигурен, че шкиперът щеше да ги преведе безопасно през тях.

Допуснах толкова много грешки, помисли си той. Сигурно тази непрестанна треска ме е лишила от способността да разсъждавам трезво. Има ли и едно добро нещо, което да съм постигнал? Именно желанието ми за отмъщение стана причина да оковат шкипера; трябваше да се преборя с личната си ненавист и да му дам шанс за изкупление.

Отново се озоваха сред буря. Той се надяваше, че и при Корнелия вали дъжд. Измерваше с крачки квартердека, треперейки под прогизналите си дрехи, с тяло, разтърсвано от треска.

Обърна се към Баренц.

— Защо вече не виждаме островите?

— Намираме се на точната ширина, сигурен съм — отвърна Баренц. — Но тук вятърът е насрещен.

Вятърът беше насрещен; в продължение на седмици кормчиите проклинаха неблагоприятните течения или насрещните ветрове, които ги отклоняваха от курса. Всеки ден вятърът духаше от югоизток и те свиха главното платно наполовина, като така губеха ширината, докато се влачеха към Южната земя. През нощта отново излизаха в открито море от страх да не се натъкнат на коралови рифове, а на сутринта всичко се повтаряше отново. Всеки път се оказваха прекалено далеч или на юг, или на запад. Седмици наред сновяха напред-назад на същата ширина в търсене на проход, а Амброаз беше загубил напълно чувството си за хумор.

— Но това е нелепо! Ние се добрахме до Батавия с една малка лодка само за трийсет дни, а тук сме на борда на една от най-добрите яхти от флотилията на компанията; вече повече от петдесет дни плаваме напред-назад покрай африканското крайбрежие и все още не сме се натъкнали нито на корабокрушението, нито на хората.

— Вината не е моя — запротестира капитан Евартс. — Всички знаят, че сте изгубили „Утрехт“ заради безхаберието на шкипера му, но аз нямам право да потапям „Зандам“ заради моята небрежност. Що се отнася до ориентирите, които следваме, не се изненадвам, че са погрешни, след като лошата навигация е била основната причина да загубите кораба.

Баренц го укори с несдържан тон.

— По дяволите, кормчиите не са виновни за гибелта на „Утрехт“!

Ругатнята накара всичките да замлъкнат. Богохулството се наказваше с бичуване и ако имаше пастор на борда, това щеше да стане, но за техен късмет нямаше.

— Моля да ме извините, хеер комодор — измънка смирено Баренц.

На палубата на „Зандам“ се настани продължителна тишина; офицерите се опитваха да се овладеят.

— Трябва да слезете в каютата си, сър — обърна се Евартс към Амброаз. — Не изглеждате добре.

— Нищо ми няма! — изръмжа той в отговор.

Загледа се в бушуващия океан, в гъмжащите от водорасли и мидени черупки вълни. Къде бяха островите?

 

 

Дългият остров

Трябваше да погребат четирима мъртъвци и Вилем Грот се тръшкаше като шопар, който пекат жив. Продължаваше да крещи заплахи, така че накрая натъпкаха парцал в устата му и един от французите се изпика върху главата му. Това го накара да млъкне.

Днешната победа обаче беше помрачена, защото проповедникът се бе завърнал при тях.

Седеше до огъня, ръфайки късове печено котешко месо. Явно много му харесваше, защото непрекъснато възкликваше колко било хубаво, че отново яде прясно месо. Онези касапи бяха съсекли семейството му, а него, изглежда, го беше грижа само колко е страдал от недохранване.

Трудно беше да проумеят какво се крие в душата на този човек. Микиел дори не изпитваше и желание да опита.

Той клекна до него и издърпа кокала с печено месо от ръката на пастора. Омазаната му брада блестеше на пламъците на огъня, а хлътналите му бузи тънеха в сянка. Кожата им висеше като дисаги.

— Жива ли е още Хендрика? — попита го Микиел.

— Направих всичко, което беше по силите ми.

— И за колко ви стигнаха силите?

— Опитах се да я защитя, но те ме събориха и ме притиснаха на земята. Цели четирима успяха да се справят с мен.

Микиел чу как Вилем Грот пищи и протестира през натъпкания в устата му парцал. Дори той се възмущаваше при думите на пастора.

— Корнелия казва, че сте омъжили дъщеря си за един от юнкерите.

Пасторът облиза устните си, оглеждайки се като уловено в капан животно. Какво мръсно църковно копеле.

— И тя се съгласи?

— Разбира се.

— Истината ли казва този нещастник? — обърна се Микиел към Грот. — Жива ли е още?

Той кимна с изцъклени очи.

После пасторът кимна към Грот.

— Трябва да осъдим този на смърт. Той уби моята Мария и мъничката ми Вилхелминтге. — Долната му устна затрепери. Пасторът се разплака.

Най-накрая пророни сълзи за друг, освен за себе си.

Микиел погледна към другата страна на лагуната. Онова мръсно копеле Кристиан бе успяло да се измъкне. Дьо Трю му предаде какво им бе казал на брега. Това златоусто копеле можеше да убеди и ангелите да прекарат една нощ в ада.

Сега му проблесна защо толкова искаха да си върнат сала. Щяха да се опитат да завладеят спасителния кораб! Това означаваше, че Микиел и хората му трябваше да се доберат дотам първи.

 

 

„Зандам“

Амброаз стърчеше на палубата на кърмата, вкопчен с побелели пръсти в релинга. Бурята ги бе задържала два дни на едно място с всички котви спуснати. Той сипеше проклятия срещу вятъра, които бурята мигом отвяваше. Сякаш самият Господ Бог заговорничеше срещу него. Някъде там се намираше жената, която обичаше, безценната ваза на Рубенс и триста души.

Евартс му подаде далекогледа.

— Ето ги пак рифовете — каза той.

Амброаз рязко издърпа далекогледа и се втренчи в пяната от поредната вълна. Нервите му бяха обтегнати до краен предел. Онази нощ „Утрехт“ по някакъв начин бе успял да премине през този лабиринт; изглежда, единственият начин да се доберат до него беше да повторят маршрута му.

Той каза на капитана какво е намислил.

Евартс поклати глава.

— Прекалено е опасно, хеер комодор.

— Плаваме вече шейсет дни, синьор Евартс. Цял месец обикаляме по тези ширини, а няма и следа от корабокрушението. Заявявам ви, че „Утрехт“ се намира някъде вътре сред тези рифове, затова трябва да заобиколим и да влезем откъм страната на сушата. Там има широк канал, през който можем да минем с повишено внимание.

— Загубим ли „Зандам“…

— Няма да загубим „Зандам“, ако влезем откъм страната на сушата. Ветровете и теченията не са толкова силни. Не го ли направим обаче, рискуваме да се превърнем в старци с посивели бради, които обикалят като луди по тези ширини.

Избухна силен спор. Амброаз обаче беше непоклатим като скала. В края на краищата, нямаше какво повече да губи.

 

 

Скалите Хутман

Стенховер скочи от първия сал и зацапа през плитчините. Другите го последваха. Кръвта от раната на ръката му се стичаше по пръстите му.

Хендрика затича по брега да ги пресрещне.

— Къде е баща ми? — извика тя.

Стенховер я пресрещна и със замах я блъсна в храсталаците.

— Скрий си някъде мутрата, дребна пачавро!

Останалите мъже връхлетяха на брега. Крещяха и псуваха, обвиняваха се един друг за случилото се. Как беше възможно да ги победи една сбирщина нещастници, въоръжени със сковани от корабните останки пики?

Крюгер и Ленарт Тен Брок стояха втренчени в изумление в него.

— Какво се случи, капитан-генерале?

— Предадоха ни — изръмжа той, но отказа да отговаря на останалите им въпроси. Бързо се отправи към палатката си, влезе и посегна към керамичната бутилка с фино френско бренди, което бе оставил на дървената маса. Проклет да е Микиел ван Тексел. Проклети да са всички!

 

 

„Зандам“

На кораба цареше зловеща тишина, докато се промъкваха през прохода. Дори и моряците сякаш бяха затаили дъх; единственият глас, който се чуваше, беше на лоцмана, който крещеше на каква дълбочина са, докато напредваха мъчително напред сантиметър по сантиметър. В тези води огромни вълни се образуваха сякаш изведнъж и ако една такава вълна се стовареше върху тях, щеше да ги наниже върху рифовете, а главната мачта щеше да прободе корпуса на кораба.

Времето обаче не се промени. За първи път Фортуна не му подложи крак.

Подминаха смъртоносния пояс на рифа и нагазиха във вече дълбока и безопасна вода. Евартс крещеше заповеди на моряците да опъват платната на главната мачта и моряците се закатериха като маймуни по такелажа.