Колин Фалконър
Източна Индия (16)

Глава 16

Корнелия с изненада видя Саломон дьо Чесне на палубата. Той излезе от главната каюта, мигайки като някакъв бухал под лъчите на силното следобедно слънце. Бледо създание, прекарващо цялото си време под палубите, преписващо писма с внимателния си калиграфски почерк. Всички правила на компанията, всеки документ, подпечатан с печата на Източноиндийската компания трябваше да бъде преписан в осем екземпляра. Това означаваше много работа за младите чиновници като него.

Корнелия проумя, че той търсеше някого и с изненада разбра, че това беше самата тя.

— Госпожо — измърмори Саломон, забил поглед в палубата — мога ли да разговарям с вас?

Какво изражение имаше само лицето му! Да не би кресливият Крюгер отново да го е тормозил?

— Какво има, Саломон?

Устните му се раздвижиха безмълвно. Каквото и да го тревожеше, той изглеждаше така, сякаш не можеше да събере сили да го изрече.

— Хайде, Саломон, спокойно, не хапя.

— Не знам как да го кажа, госпожо.

— Имаш някакъв проблем, за който ме молиш да ти помогна ли, Саломон?

Той поклати глава.

— Ще ми се ядосате.

— Че какво толкова можеш да кажеш?

— На кораба говорят много. Реших, че трябва да го знаете.

— Говорят. За мен ли?

Той кимна.

— И какво казват?

Саломон поруменя, бузите му станаха по-ярки и от божур.

— Става въпрос за вас и комодора — измънка той.

— Синьор Секор?

— Казват, че прекарвате прекалено много време заедно — измънка Саломон.

Дъхът й секна. Корнелия не се бе държала неподобаващо; откакто й бе направил онова толкова непристойно признание, тя по всякакъв начин го избягваше. Как смееха да говорят така за нея! Срещите й с комодора бяха напълно невинни.

В следващия момент гневът й премина в срам; подобно на всички лъжи, тя предположи, че и тази съдържаше някаква частица истина. Можеше ли с ръка на сърцето да заяви, че не си е помисляла за измяна? Може би не напълно осъзнати, може би мечти наяве, но въпреки всичко беше факт. А сега мечтите й се бяха върнали и я преследваха, обсъждани на висок глас сред чиновниците и писарите. Всички вече клюкарстваха за нея.

Всеки човек обича да говори и при такова дълго пътешествие като това, с толкова много хора, струпани на едно тясно място, всяка дума, всяка малка постъпка нарастваше стократно като под някакво гигантско увеличително стъкло.

Тя се бе показала недискретна и това се бе оказало достатъчно; омъжените жени с високо положение не разговаряха с други мъже насаме, без значение колко невинна е темата и без значение от положението на мъжа.

— Кой ги говори тези неща? — изсумтя Корнелия.

— Чух го от Давид Крюгер. Казах му да си затваря устата, но той ми отвърна, че само повтарял онова, което бил чул от юнкерите.

Корнелия поруменя цялата.

— Съжалявам, госпожо. Простете ми, че изрекох тези неща. Мисля, че такива приказки са недопустими и така го заявявам на всички. Но според мен трябва да го знаете.

— Благодаря ти, Саломон. Благодарна съм ти, че ми каза. Няма да го забравя.

Той кимна, промълви още нещо, което тя не разбра и след това пое надолу по стълбата към главната каюта.

Корнелия се обърна и зърна шкипера, втренчен в нея от най-високата палуба на кърмата. Тя вече не изпитваше съмнение кой е разпространил клюката. Сара де Рюйтер! Тази мръсна дребна кучка. Още щом стигнеха Батавия, и Корнелия щеше да се погрижи малката мръсница да си получи заслуженото възнаграждение.