Колин Фалконър
Източна Индия (29)

Глава 29

„Утрехт“ надаваше писък при всяка стоварваща се върху него вълна, а морето вече ближеше палубите му. Шкиперът наблюдаваше всичко от кърмата със свити и побелели устни. До този момент бяха успели да спасят над сто пасажери, които със сигурност вече се биеха едни с други на брега за малкото вода, която взеха със себе си.

Каква сбирщина от мекотели. Неколцината доблестни моряци бяха безсилни в опитите си да организират една що-годе цивилизована евакуация при тази непрестанна битка на пътниците с екипажа, както и помежду си, всеки път, когато лодката доплаваше до борда на кораба за поредните корабокрушенци. А пък войниците бяха всичко друго, само не и войници! На пръсти се брояха тези, които все още се подчиняваха на сержанта си, опитвайки се да въдворят ред. Останалите ревяха с цяло гърло пиянски песни в трюма, където бяха разбили всички бъчви с бренди и вино, изпаднали в диво и необуздано веселие.

Слънцето се издигаше над оскъдните стърчащи части суша със сив пясък, където дори и в този момент нещастници шивачи и продавачи плачеха за майките си. Той предположи, че някои считаха, че са се спасили, макар на него това да му изглеждаше като гробище.

Налагаше се да се вземат спешни решения. Всички проповедници, тръбящи за чест и морал и уважение към останалите хора, никога не се бяха озовавали насред океана сред тълпа поразени от скорбут страхливци, пияници и жени.

Според него единственият им шанс за спасение беше да се метнат на корабната лодка и да потеглят към Индиите. Щяха да минат месеци, преди някой в Батавия да проумее, че са претърпели корабокрушение, и месеци, преди да изпратят кораб насам, ако изобщо вземеха решение да пращат. Храната и водата им едва ли щеше да им стигне за повече от няколко дни, а да не говорим, че щеше да им се наложи да чакат месеци наред до пристигането на спасителната експедиция. Тези жалки подобия на острови едва ли имаха нещо общо с рая.

Незабавното отплаване към Батавия беше единственият им шанс.

Скалите Хутман

Корнелия отвори очи.

Обстановката навред около нея наподобяваше бойно поле; брегът беше затлачен от отломки от кораба, носени от бързото течение. Разкъсани парчета платна от съборената главна мачта се бяха забили в пясъка подобно на бойни знамена, хаос от натрошени греди бе осеял половината бряг с форма на полумесец, докато на останалата част на сушата се бяха проснали спасените от корабната лодка, стенещи под сивата светлина на утрото.

Въпреки всичките приказки на пастора за богобоязливи християни беше очевидно колко е лесно хората отново да се превърнат в животни. Повечето от бъчвите с вода лежаха разбити и им бяха останали само няколко здрави с тази скъпоценна течност. Всичко беше започнало, когато неколцина мъже заявиха, че имат нужда от вода за жените и децата си и когато някои от останалите, изплашени, че ги мамят, решиха, че другите използват ситуацията като оправдание да се снабдят с възможно повече вода. Не след дълго опитите за присвояване преминаха във всеобщ бой и навред по брега мъже започваха да притискат насинените си очи и кървящи вежди.

Дори и пасторът получи здрав юмрук в носа от дърводелеца. За щастие през това време на брега слязоха няколко войници и образуваха кордон около оставащите бъчви с вода, вдигнали копия и мечове в бойна готовност. Редът беше възстановен.

Корнелия се уви в наметалото си, опитвайки се да сгрее вкочанясалите си крайници. Вятърът немилостиво вилнееше върху острова и тя непрекъснато трепереше. „Утрехт“ се бе наклонил силно настрани като залитнал пияница. Морето бавно го поглъщаше, всяка удряща се в корпуса му вълна вдигаше огромен фонтан от пяна.

— Добре ли сте, госпожо?

Тя вдигна глава; беше сержантът с пшениченорусата коса, Ван Тексел. Какво щастие беше, че пак е до нея.

Корнелия кимна.

— Изпихте ли си дажбата? — Той повика един от войниците си и му нареди да донесе вода с едно канче.

— С колко разполагаме?

Ван Тексел поклати глава. Не е много.

Корнелия пое канчето с треперещи ръце. Водата имаше вкус на най-добрата „Мадейра“. Как беше възможно нещо толкова обикновено да се превърне в толкова безценно! В какво страшно положение бяха изпаднали в момента.

Зората разпукна с леден вятър и препускащи облаци, откъм морето нахлуваше поредната буря, а каменистият терен и редките храсти не предлагаха никакво убежище. Намираха се на края на света без никаква надежда за спасение и Корнелия предположи, че едно канче вода едва ли ще бъде от съществено значение.