Колин Фалконър
Източна Индия (55)

Глава 55

Дългият остров

Вятърът препускаше през голата повърхност на лагуната, накъдряйки водата. По крайбрежния пясък пристъпваше чайка с пера, разрошвани от южния вятър. На двайсетина крачки надалеч, сред дългите водорасли лежеше тюлен и наблюдаваше Микиел с кадифените си очи.

Значи това представляваше раят на Крюгер, неговият воден рай! Една солена яма, пълна със застояла вода, затлачена от мъх и тръстика, обградена от пясък и корал и хилави храсти, ширнали се на една миля дължина, и широка един оръдеен изстрел в най-широката си част — същата суха и песъчлива пустиня като острова, от който бяха дошли.

Два дни претърсваха острова, макар че ако двама идиоти като Ван дер Бек и Ван дер Линден бяха намерили вода, тогава тя би трябвало да клокочи като пълноводна река, широка цяла миля. Нищо подобно. Обходиха всеки сантиметър от острова, без да намерят никакви извори, нито ями с просмукваща се прясна вода.

Микиел се присъедини към останалите на брега и рухна до тях, изтощен и с пресъхнало от жажда гърло.

— Тоя шибан юнкер не е открил никаква вода! — изръмжа Вестервелд. — Какви са тези номера?

— Нищо не разбирам — обади се Дьо Трю, френският ефрейтор.

— Никога не трябва да вярваш на човек с изцапани от мастило пръсти — изръмжа Вестервелд и се изплю върху пясъка.

— Не го прави — посъветва го Барто, другият французин. — Ще имаш нужда от тази слюнка по-късно.

— Кристиан твърди, че водата ни свършва — каза Вестервелд. — Върнем ли се с голи ръце, лошо ни се пише, човече.

— Те се кълнат, че са открили вода тук. Какво става?

— Не знам — отвърна Микиел, макар и подозренията му вече да се бяха избистрили напълно. Усети как страхът свива стомаха му. — По-добре да запалим огън, за да накараме онези копелета да дойдат да ни приберат. Останем ли още малко тук, ще ритнем бакърчето.

Той се втренчи през канала към скалите Хутман. Не искаше да им казва да не се надяват на никаква помощ. Разумът му отказваше да го повярва. Дори и след всичко преживяно, дори след като стана свидетел на поведението на войниците по време на война, му беше много трудно да се примирява с нещата, които те вършеха в мирно време.

 

 

Скалите Хутман

Кристиан се загледа в издигащия се на дългия остров пушек. Той свали далекогледа си и се усмихна. Значи, вече бяха изпаднали в паника. Да вдигнем тост за тези смели момчета с почернелите им езици и пресъхналите гърла, дали живота си, за да живеят останалите. Какво героично постижение.

Пия за тях.

* * *

Превръзките, които бръснарят бе направил на счупената ръка на Ричард Мерел, воняха. Остър ръб на счупената кост бе пробил кожата му; маистре Франц се опита да намести костта, но не успя. Корнелия изчисти лепкавата жълтеникава течност, оцеждаща се от лилавия оток. Лицето на Мерел пламтеше от треска, а очите му излъчваха неестествен блясък.

Тя му направи нови превръзки от парчета плат, които бе успяла да задигне от стоките на компанията с помощта на дъщерята на пастора, Хендрика. Корнелия превърза ръката по възможно най-добрия начин, на който беше способна, докато през това време Хендрика топеше парцалче в кана студена морска вода, за да охлажда челото на Мерел.

В палатката вонеше ужасно… ако това изобщо можеше да се нарече палатка. Представляваше просто съшити едно към друго парчета брезент, отворени от едната страна и закрепени криво-ляво с парчета от счупени гребла и греди от разбития кораб. Вътре върху тънки одеяла лежаха една дузина мъже, с облаци жужащи мухи над тях; някои страдаха от разстройство, други все още имаха рани, получени от нощта на корабокрушението. Маистре Арентсон бе направил каквото му беше по силите, но загуби инструментите си и лекарствата по време на корабокрушението, макар че според Корнелия дори и с тях резултатите нямаше да са много по-различни.

Мерел отвори очи.

— Благодаря ви — прошепна той.

— Много ли ви боли?

Той поклати глава, но Корнелия знаеше, че я лъже.

— Къде е Микиел?

— Отплава до дългия остров — отвърна тя. Страшно й се искаше едрият мъж да е до тях сега. Той щеше да е знае как да постъпи с Кристиан и другарчетата му.

— Вие сте възпитаната дама, нали? Виждал съм ви много пъти.

— Казвам се Корнелия.

— Микиел също ви е виждал. Непрекъснато говореше за вас на кораба.

— Говорел е за мен?

— Каза, че ако не сте били толкова богата, сте щели да бъдете жената, за която би искал да се ожени.

Корнелия докосна челото му. То гореше под пръстите й.

— Казах му, че е луд.

След малко Мерел започна да бълнува на английски и тя не можеше да направи нищо повече за него. Двете с Хендрика помогнаха на бръснаря да се погрижи за другите. Това й помагаше да прогони мислите си за собственото си нещастие; момчето с натрошения на парчета крак, пострадало при падането му в лодката, морякът с инфектирания от коралите крак, изпаднал в треска като Мерел, а кракът му подут като дебел дънер.

— Може би Йост ще ни помогне — каза Хендрика.

— Юнкерът ли?

— Той ме харесва.

Корнелия се удиви на наивността на момичето. Да, той те харесва, но само поради една причина. Но може би си струваше да пробват, поне заради Ричард Мерел.

Думите на англичанина се бяха врязали в съзнанието й: ако не бяхте толкова богата, щяхте да бъдете жената, за която той би искал да се ожени. Ако бях дъщеря на фермер, той също щеше да бъде мъжът, за когото бих се омъжила. Беше прав за парите и свободата. Те бяха онова, за което всички жадуваха, но парите и свободата не могат да ти донесат любимия човек.

* * *

Йост ван дер Линде играеше на зарове и пиеше с другите момчета, макар да беше още ранно утро. Според нея виното трябваше да се раздава на дажби.

— Мога ли да поговоря с теб? — попита го Хендрика.

Той стана и направи елегантен поклон, като си размаха шапката — без съмнение представление за очарователните си приятелчета. Дори и не направи опит да маскира изражението на лицето си.

— На вашите услуги.

— Нуждая се от помощта ви — каза Хендрика.

— Разбира се, ще направя всичко за една такава прекрасна дама. От какво се нуждаете? Храна? Още вода?

— Маистре Арентсон има нужда от още превръзки за болните.

Йост я загледа изумен.

— Но те така и така ще умрат.

— Моля ви само за няколко парчета плат.

Йост имитира възмущение.

— Искате от мен да открадна от компанията? Кристиан не би го одобрил по никакъв начин.

— Моля ви — настоя Хендрика.

Той изгледа приятелчетата си и направи физиономия; всички едновременно избухнаха в смях.

— Малко коприна да задържи гнойта вътре? Това ли желаете?

— Кристиан има цели акри с платове в раклите в палатката си.

— Откъде ви е известно това?

— Видях го със собствените си очи — намеси се Корнелия.

— Моля ви — повтори Хендрика.

Йост прояви наглостта да протегне ръка да я погали по косата; не като проява на симпатия, а като жест на собственик.

— Ще видя какво мога да направя.

— И бренди.

— Какво?

— Малко. Ще им помогне да спят и за почистване на раните.

Последва смях на удивление.

— Ще ми се наложи да отделя от собствената си дажба.

— Тогава ще ти се наложи да компенсираш с повече вино! — обади се Тен Брок и останалите отново избухнаха в смях.

— Благодаря ви — рече Хендрика с възможно най-голямото достойнство, на което беше способна.

После двете се върнаха в палатката с болните. Въздухът вътре беше по-добър от този тук.