Колин Фалконър
Източна Индия (57)

Глава 57

Скалите Хутман

Елизабет Пост трепереше в ъгъла на женската палатка; Алида я бе прегърнала в опит да я успокои. Нелте Грот люлееше бебето си, което се бе разплакало, вероятно доловило тревогата на майка си — нещо обичайно за бебетата. Грете и Марете бяха обгърнали коленете си и разговаряха шепнешком. Единственото осветление беше една самотна свещ.

— Какво беше това?

Всички замряха.

— Чухте ли го? — прошепна Корнелия.

Те се заслушаха.

— Някакъв късоопашат буревестник — обади се Марете.

— Ето пак!

Този път всички го чуха: човешки крясък, мигновено отвят от вятъра. Беше се разнесъл от другия край на острова. След това обаче секна и единствените звуци останаха шумът на вятъра и плющенето на свободните краища на брезента.

Елизабет протегна ръка и Корнелия я стисна силно.

— Всичко е наред — прошепна тя.

Тежки ботуши захрущяха по корала близо до палатката им. Корнелия затаи дъх. Някой минаваше точно до тях и след малко отново настъпи тишина.

— Какво беше това? — прошепна Елизабет.

— Марете беше права, просто птица — отвърна Корнелия.

Нищо чудно, понякога писъците на нощните птици звучаха също като човешки крясък. Тя я прегърна през рамо и я притисна към себе си и момичето се сгуши в нея като дете.

— Тихо, всичко ще е наред — прошепна Корнелия.

Тя дълго време не можа да заспи, втренчена в мрака, нащрек за всеки слаб шум. Но навън се чуваха само шумоленето на крабовете и непрестанният вой на вятъра.

* * *

Пасторът отново бе застанал на колене; молеше се Бог да се намеси, за да ги спаси. На Корнелия й се прииска пасторът да се възползва от властта, с която го бе дарил Господ, и да направи нещо чрез нея, вместо да чака Бог да върши всичко вместо тях.

Корнелия остана, докато той завърши молитвите си и изтупа сивия пясък от бричовете си, и едва тогава го заговори.

— Какво има, госпожо?

— Спахте ли добре?

От моментното му колебание тя долови, че на него му е известно за какво иска да разговарят.

— Като човек, когато носи Божията благословия.

— Значи не сте чули писъка?

— Какъв писък? — попита пасторът, като избягваше погледа й. — Вероятно сте чули някоя чайка.

— Не беше чайка, отче.

— Тогава кошмар.

— Всички жени го чухме.

— Заблудили сте се — каза той. — Извинете ме, имам работа. — И се отдалечи.

На сутринта Корнелия свери лицата със списъка на оцелелите, който бе запомнила наизуст; Саломон и прислужникът от каютата на Стротман бяха налице. Но къде беше Фасулчо? Тя разпита сред войниците за него, но въпросите й бяха посрещнати с безразличие или с груби и студени погледи.

Корнелия обходи целия остров, ала не го откри никъде. Нямаше го сред дърводелците, които работеха на брега, или сред мъжете, които ловяха риба в плитчините, и определено не беше при подтърговеца и съвета му, които пушеха лули и си подаваха един на друг бутилка с вино пред палатката на Йост.

Корнелия отиде чак до другия край на острова, където забеляза нещо странно сред кораловите късове, и се приведе да го разгледа. Беше кръв, на големи съсиреци, засъхнали тъмнокафяви петна по камъка. В храсталака се виждаха пресни следи, сякаш някой бе влачил тежък товар към водата.

Сега вече се убеди напълно, че крясъците през нощта не са били на късоопашат буревестник.

Нечия сянка й засенчи слънцето. Тя вдигна глава: беше Стенховер. Цялата потрепери. Беше най-грозният мъж, когото някога бе виждала през живота си, и като външност, и като душа.

— Какво правите тук, госпожо?

— Търсех Фасулчо.

— За какво ви е? Той замина за острова на предателите с коменданта и останалите. — Стенховер направи крачка към нея и Корнелия се дръпна рязко. — Не ви е тук мястото — сама, толкова далеч от женската палатка — за дама във вашето положение.

— Какво сте му сторили?

— Хайде, изчезвайте оттук.

Тя се обърна и се отдалечи. Ставаше нещо лошо, но на кого можеше да се довери? Едва ли на пастора, заровил глава в пясъка или в библията си. Войниците още не се бяха върнали, а комендантът се намираше на Тюленовия остров.

Какво можеше да направи?

* * *

Това беше първият път, когато Корнелия пристъпваше в палатката на подтърговеца от деня, в който отиде да го предупреди за Рикерт. Слуховете се бяха оказали истина: изглежда, Кристиан наистина се изживяваше като върховен владетел сред тях. А палатката му се открояваше ярко — същински палат в сравнение с карикатурните палатки и паянтовите им навеси. Върху пясъка беше застлан персийски килим; вярно, вкоравен от солта, но също така привличащ вниманието, сякаш се намираше в палата на някой могол. Върху дървената маса имаше поставени сребърни свещници; самата маса бе застлана с покривка от италиански дантели, а калаените съдове бяха пълни с боядисани омари. Един от фините гоблени на комодора служеше като врата да спира ветровете.

Леглото на Кристиан беше застлано с пурпурен брокат.

Щом я видя, той изпадна във възторг, сякаш съвсем неочаквано негов стар приятел се бе отбил да го види. Буквално изрита Йост навън и покани Корнелия да седне на стола, който дърводелците бяха сковали специално за него. Беше застлан с червено кадифе.

— Вино? — попита я и вдигна една сребърна кана от масата.

Корнелия поклати глава.

Той не скри разочарованието си, но въпреки това си сипа. Корнелия забеляза, че на пръста, на който преди това носеше гранат, сега сияеше нов пръстен с рубин. Корабокрушението очевидно му беше добре дошло.

— Какво не е наред, госпожо? Изглеждате бледа. Да не сте болна?

Тя поклати глава.

— Спахте ли добре?

— Какво става тук, хеер подтърговец?

Кристиан си придаде озадачен вид.

— Какво се е случило с Фасулчо?

— С кого?

— Един от войниците на Микиел ван Тексел.

— А, онзи ли? — Лицето му се промени в тъжно изражение. — Толкова неприятно. Съжалявам, че сте разбрали за това. Не знам защо понякога мъжете се държат по такъв начин.

Корнелия зачака обяснението му, надявайки се да престане да глади брадата си и да си придава трагичен вид.

— Какво се е случило с него? — повтори въпроса си тя.

— Съжалявам, че ми се налага да ви го кажа, но той се оказа крадец. От известно време е крадял от стоките на компанията. И в качеството ми на комодор тук, в отсъствието на синьор Секор, бях принуден да се разправя с него в името на безопасността на всички ни. Не се тревожете — добави Кристиан и за нейно удивление положи ръка върху нейната — няма да позволя да ви се случи нищо лошо.

Тя отблъсна ръката му.

— Попитах ви какво сте му сторили?

— Бях принуден да го накажа.

— Убихте ли го?

— Няма как да е убийство, след като съм издал заповед за наказание. Изглежда, забравяте, че тук, на острова, аз представлявам компанията и разполагам с властта да ги наказвам, като им отнемам живота, когато се наложи. Но в отговор на въпроса ви, Фасулчо е още жив.

— Аз обаче открих следи от кръв.

— Изпратих Вилем Грот и главния ефрейтор Янсен да претърсят вещите му и да донесат откраднатото. Той обаче ги нападнал с меча си. — Кристиан отпи от виното си, докато я оглеждаше над ръба на калаената чаша; очите му бяха с цвят на лешник, изпъстрени със зелени точици; втренченият му поглед я смущаваше и Корнелия се принуди да погледне встрани. — След като го усмириха, аз го изпратих на острова на предателите, под надзора на коменданта.

— Защо не ни известихте за това?

Усмивката му секна в миг.

— Не знаех, че в съвета имаме жена. Кога започнахте да изпитвате нужда да бъдете известявана за тези неща?

— Не говоря за себе си. На пастора също нищо не му е известно по този случай.

— Аз съм комодорът тук, не пасторът, нито пък някой от останалите магазинери. — Изкуствената му усмивка отново се върна на лицето му. — Това е заради доброто на всички ни.

— Кажете ми истината. Стенховер ли го уби?

— Стенховер ли? Искате да кажете Йорис Янсен? Той е войник на служба в почтената компания — рече с равен глас Кристиан, сякаш жената пред него беше психически неуравновесена. — Казах ви, този Фасулчо, за когото толкова много се тревожите, се намира на Острова на предателите.

Той притежаваше някаква много силна дарба да убеждава и за момент Корнелия си представи, че може би тези ужасни обвинения не отговаряха на истината. Може би тя наистина полудяваше. След онази нощ на борда на „Утрехт“ вече нямаше доверие и на собствените си мисли, навсякъде около себе си съзираше насилници. Кръвта по кораловите отломъци обаче беше съвсем истинска.

— Не трябва да се страхувате — добави Кристиан. — Имайте ми доверие, Корнелия. Никой няма да ви причини зло.

Доверие, помисли си тя. Как бих могла да се доверя отново на когото и да било?

Той седна до нея.

Корнелия рязко се изправи и излетя от палатката.

Навън обаче я дебнеше Крюгер. Ухили й се, щом я видя.

— Той има очи само за теб.

— Аз съм омъжена жена!

— Тия ги разправяй на комодора!

— Какво искаш да кажеш?

— Добре знаем, как се веселеше на борда на „Утрехт“, госпожо Високопоставена. Не се прави на света вода ненапита.

— Вие се самозабравяте!

Крюгер завря главата си в лицето й. Дъхът му беше отвратителен, а телесната му воня сковаваше волята й повече и от неговия ръст.

— Вече няма с какво да се съобразяваме. Вече всички сме равни.

Прав е, с изненада установи тя. Общественото положение и рангът принадлежаха към някакъв далечен и несъществуващ свят. Тук се намираха в кралството на Кристиан. Тук той беше крал.

Корнелия се отдалечи с бърза крачка.

* * *

Тя намери Саломон дьо Чесне и го попита кои са били изпратени на Тюленовия остров. Той каза, че по заповед на Кристиан комендантът е отплавал със семейството си, за да поддържа реда там. Останалите били основно пасажери, макар и Кристиан да оставил дърводелците и бъчварите на острова. Не, не бил виждал Фасулчо. Една част от войниците останали на острова, а другата ги изпратили на дългия остров с Микиел ван Тексел.

По-късно същия ден всички вещи на Корнелия бяха изнесени от палатката на жените без нейно знание или съгласие и ги отнесоха в палатката на коменданта. Когато тя видя какво става, започна да протестира, но я избутаха настрани и й заявиха, че изпълняват заповедите на хеер подтърговеца.

Корнелия огледа с удивление новото си жилище. Имаше дървена маса, а дърводелците на брега й бяха сковали легло от спасени дървени части. Леглото беше застлано с фини копринени и кадифени възглавници, отмъкнати явно от стоките на компанията. Кристиан дори бе накарал един от шивачите да й ушие нова рокля, от кралско синьо кадифе, украсено със златна пасмантерия. Имаше сребърна кана, пълна с прясна вода; нещо съвсем обикновено на Лелейстрат, но тук на този къс скала все едно представляваше някакво много рядко вино в чаша от ковано злато.

— Харесва ли ви?

Тя рязко се извърна; Кристиан бе застанал на входа на палатката, самодоволно усмихнат.

— Какво е това?

— Вие сте фина дама, свикнала на определен комфорт. Другите жени, какво знаят те?

— Защо правите всичко това?

— За ваша сигурност. Не ви ли казах? Такава красива жена като вас, сред толкова много мъже. Не бих си изпълнил дълга, ако не сторя всичко, за да ви осигуря лична безопасност.

Корнелия притвори очи, припомняйки си онази нощ на кораба и загрубялата ръка, запушила устата й. Ако хеер подтърговецът си мислеше, че може да прави каквото си иска, добре, тя щеше да му покаже. Носеше ножа на Фасулчо, ако се стигнеше до там.