Колин Фалконър
Източна Индия (31)

Глава 31

Това беше в сила и за Кристиан, навлякъл един от най-красивите обшити с коприна плащове на комодора, сгушил се върху покритото с дърворезба кресло в главната каюта и с бутилка от най-доброто бренди, измъкнато от собствените запаси на комодора, до лакътя му. Навред около него сновяха пияндета, страхливци и размирници. Това беше някакъв странен, преобърнат с главата надолу свят, една силно наклонена палуба, олицетворяваща света, в който аптекарите се бяха превърнали в крале, а редовите моряци пиеха най-доброто бренди направо от кристални гарафи.

Кристиан реши, че шкиперът не си е направил правилно сметката. Крепостта им от балтийска дървесина бе заседнала със сигурност, но той се чувстваше в не по-голяма опасност, отколкото в крепостта на някой остров. От време на време вълнението прехвърляше рифа и върху корпуса се стоварваше поредната вълна, засипваща го с пяна и пръски, но корабът бе заседнал здраво и изобщо не искаше да се помръдва.

Кристиан бе изпразнил бюрото на господин Високопоставен, изсипвайки съдържанието му на пода. Мокрите ботуши тъпчеха безжалостно писмата му и семейните портрети, а печатите на компанията се търкаляха сред просмуканите от морска вода съсипани килими. Йост окачи около врата си един от медальоните на комодора и сграбчил бутилка френско вино в ръка, доста успешно имитираше комодора.

— Хей, моряци! — извика той с писклив глас. — Махайте се от касите с вино, или ще заповядам да ви обвинят в метеж!

Гъмжилото от войници и моряци изригна в смях.

Сандъкът с личните вещи на комодора беше отворен и Коник пробваше моряшките му пуловери и шапки.

Кристиан стовари юмрук върху бюрото и им изрева да млъкват.

— Намерих дневника на комодора — обяви той.

Мъжете дружно зацвилиха във възторг и след това замлъкнаха в очакване.

— Ще ви прочета един запис от март — обяви Кристиан. — „На борда има една много красива млада жена на име Корнелия Норстрант. Тя е жена с голяма добродетел и разум и се отнася към мен с голямо дружелюбие…“

— Обзалагам се, че я е чукал! — изкрещя някой и всички изригнаха в смях.

— „… тя проявява голям интерес към опита ми в Изтока…“

— Това означава, че я е чукал в задния двор! — изкрещя Крюгер.

— „… и аз се опитах да споделя с нея знанията си за двореца на великия могол, какъвто е в действителност.“

— Знам какво е споделил с нея! — извика Куик и направи красноречив жест с бедрата си.

Последваха още няколко откъса във връзка с Корнелия и след това той стигна до записа от двайсет и седми май.

— „Още не съм в състояние да открия имената на отговорните за най-ужасяващата постъпка по отношение на госпожа Норстрант. До този момент единственото сигурно име, с което разполагам, е това на Ян Декер, боцмана. Дори и Кристиан, подтърговецът, въпреки най-подробното разследване, не откри нещо повече от мен.“ — При тези думи последваха силни одобрителни крясъци и Кристиан се огледа в каютата, леко привеждайки глава.

— „Все пак“ — продължи да чете той — „сега подозирам, че определени хора сред оръдейниците на мичмана със сигурност имат вина, в частност един на име Херманус Шенк, грозен и зловещ мъж…“

— Това копеле! — изкрещя Шенк.

— Но той има право, не е ли така? — извика в отговор мичманът.

— Да, но… какво означава „зловещ“?

Всички отново изригнаха в смях.

След това дневникът беше оставен на пода в средата на каютата и всеки, който почувстваше призив за ходене по малка нужда, се изпикаваше върху отворените страници. После Йост вдигна просмукания и вонящ на урина дневник и го изхвърли през прозореца към кърмата под одобрителните крясъци на мъжете.

Те се захванаха вече с разграбването на сандъка на комодора. В това особено се отличи Херманус Шенк. Той намери издялан от ахат медальон, на който бе изобразено лице, приличащо много на държавния глава, принц Фредерик Хендрик. Един Господ знае само колко хиляди гулдена струваше. И преди някой да успее да го спре, Шенк го захвърли през прозореца след дневника.

— Да изхвърлим следващия боклук! — изкрещя той, отдаде чест и рухна мъртвопиян на пода.

Кристиан бе получил онова, което искаше. Бог го бе водил по пътя му към кралството, макар и пътят да се бе оказал някакво тайнство. Нямаше начин да загинат, беше сигурен в това.

Не, те щяха да оцелеят.

Всички тези мъже го бяха загазили прекалено дълбоко. Забременее ли една жена от теб, тя няма друг избор, освен да понесе болките на раждането; превърнеш ли един мъж в метежник, той няма друг избор, освен да реже глави.

* * *

Тюленовият остров

Само на една миля разстояние Амброаз клечеше над малък огън от зелени съчки. Целия ден прекараха сгушени под едно парче платно, шибани и бръснати от вятъра, прогизнали до кости от ураганните дъждове. Той впи поглед към рифа в далечината. В каютата на палубата просветна ситна искрица светлина, мигаща като светулка на мрачния хоризонт. Какво ли правеха там?

На борда на кораба се намираха дванайсет ракли със сребърни имперски и германски талери. На следващия ден той трябваше да се върне и да ги измъкне, като при това спаси и онези добри млади офицери, които ги охраняваха. Що се отнася до пияните отрепки, които до този момент му се бяха противопоставили и опозорили в неподчинението си спрямо почтената компания — засега можеха да бъдат спокойни за правосъдието, но Амброаз щеше да се погрижи да си понесат заслуженото.

Вятърът виеше, разпалвайки още по-силно пламналите ситни съчки. Грохотът на прибоя звучеше като канонаден огън.

При всяко стихване на вятъра Амброаз се молеше това да е последният му порив, утрешният ден да ги посрещне със спокойно и синьо море, за да може да възстанови реда сред хората и да спаси среброто, както и хората, изпълняващи заповедта по защитата му. И едва тогава може би щеше да е в правото си да се притеснява за собственото си оцеляване тук, на това прокълнато парче скала.