Колин Фалконър
Източна Индия (66)

Глава 66

Корнелия ги чу да се събират около огъня; не можеше да различи лицата им в мрака, но ги разпозна по гласовете: юнкерът Йост ван дер Линде, войникът с наподобяващата фенер челюст Вилем Грот; момчетата Ван дер Бек; дори и каютният прислужник Стротман с възбуден глас, писклив като на момиче.

— … трябваше да го чуете — разказваше Вилем Грот — плачеше като дете, като жена. Всеки път, когато понечвах да го съсека, той запълзяваше под краката ми, умолявайки ме да не го правя.

— Че какво друго си очаквал? — попита Йост. — Той си беше най-обикновен магазинер.

— Трябваше да прояви малко повече достойнство — обади се едно от момчетата Ван дер Бек. — Да се научи да умре като мъж.

— Ножът ми го прониза, все едно прободох бучка масло. Никога не съм си представял, че ще е толкова лесно.

— На моя пък — обади се Стротман — му изкарах мозъка. Видях го как се размазва по боздугана ми и въпреки всичко продължаваше да пищи. — Гласът му се проточи с удивление. — Някой да ми го беше казал, нямаше да му повярвам. Трябваше да го цапардосам още три пъти, преди да пукне.

Точно в този момент я видяха. Силуетът й се бе очертал под лунните лъчи. Всички замряха. В следващия момент Йост се изправи и тръгна към нея.

Тя дори и не помисли за бягство. Зачуди се дали ще убие и нея, но вместо това Йост само я повлече обратно към палатката й и постави един войник на стража отпред.

По-късно дойде Кристиан и й заяви, че от този момент й е забранено да разговаря с когото и да било на острова без изричното му разрешение.

Корнелия се бе сгушила в леглото си, вцепенена от ужас. Никога до този момент не бе чувала, нито си бе представяла, че е възможно нещо толкова зловещо като нещата, които току-що чу. Спеше на пресекулки, при всяко затваряне на очите си сънуваше кошмари, мъже без лица я влачеха в някаква тъмна като рог каюта. Около полунощ дочу писъци от палатката на жените. И тях ли щяха да убият?

Замисли се за Микиел ван Тексел. Той беше някъде там, на дългия остров, и Корнелия знаеше, че щеше да се върне за нея. Чувстваше го с цялото си тяло. Какво й беше казал?

— Дори и Бог да ви изостави, аз ще дойда за вас.

Там, където беше Микиел ван Тексел, надеждата винаги беше жива.

Дългият остров

Микиел внезапно се събуди; стори му се, че е дочул писък. Седна, целият облян в пот. Изглежда, нямаше нищо, сигурно беше чайка. Стана и слезе до брега. Стражите го заобиколиха, дочули стъпките му. Добре, бяха будни и нащрек.

Те отново се отпуснаха, когато чуха гласа му.

Няколко облака затулваха пълната луна на небето, а прибоят все така глухо връхлиташе върху рифовете. Микиел се втренчи в силуета на скалите Хутман от другата страна на сребърната лагуна.

Кристиан си беше направил грешни сметки. Той си мислеше, че ги изоставя в някаква пустиня, но островът се оказа в действителност същински рай в сравнение с положението, в което бяха изпаднали на отсрещния остров. Тук те разполагаха с всичко, от което човек се нуждаеше, за да оцелее: птици, яйца, дори някакви странни дребни скачащи котки с големи задни крака, които носеха малките си в торби под коремите си. Човек лесно можеше да ги догони и улови, а месото им, печено на въглени, имаше вкус на пилешко. Отливът оголваше безброй миди върху скалите, където се въдеха цели колонии на сивомустакати тюлени, доверчиви като агнета, изтягащи се лениво на слънцето всеки ден. Те лесно падаха жертва на копията и тоягите. Два тюлена бяха достатъчни да осигурят вечеря за целия лагер.

Водата, която откриха, засега им беше достатъчна; те пропълзяваха в кладенците и загребваха с черупките на огромните миди, които се търкаляха по брега. Водата беше хубава, прясна и чиста, но не стигаше за двеста души. Иронията на ситуацията се състоеше в това, че Микиел и наемниците му вероятно щяха да оцелеят по-дълго, отколкото Кристиан и сбирщината му от моряци и магазинери, дори и проклетият им комодор да бе успял да се добере до Амстердам за помощ.

Ван Тексел обаче се тревожеше. Хората му бяха приели обяснението му за случилото се: че Кристиан е решил да ги пожертва, за да спаси останалите. Не им харесваше, но го разбираха. Въпреки това обаче Микиел не спираше да мисли за Рикерт и нещата, които бе изрекъл, и знаеше, че зад цялата тази история се крие още нещо.

Никаква светлина не се виждаше на скалите Хутман. Птиците се плъзгаха като призраци в лунната нощ и грубите им крясъци караха стражите да подскачат. Луната се скри зад облаците и по брега плъзнаха сенки.