Колин Фалконър
Източна Индия (43)

Глава 43

Преследваше ги голямо синьо вълнение; от дясната им страна се точеха мрачните очертания на голямата Южна земя. Амброаз си позволяваше да се утешава с надеждата, че все още има някакъв изход. Успееха ли да открият вода, можеха да се върнат и да спасят хората, които изоставиха.

— Да сме най-много на двайсет мили източно от корабокрушението — рече той, като погледна към шкипера.

Шелингер не отговори.

— Виж това. — Амброаз кимна към смътните очертания на сушата. — Онази нощ, когато се забихме в рифа, ти каза, че се намираме на шестстотин мили от Южната земя.

Шкиперът се навъси и поклати глава.

— Това бяха скалите Хутман, нали така? — попита Амброаз.

— Не бяха Хутман!

— Кое беше последното ни известно местоположение? — обърна се Амброаз към Баренц.

Той само повдигна рамене и вместо да отговори, погледна към Мезекер.

— Не помня — рече Мезекер. — Последната инструкция от губернатора Коен предупреждаваше всички навигатори, че разстоянието между нос Добра надежда и Южната земя може да е по-дълго с цели осемстотин мили. Той казва, че корабите не трябва да пътуват повече от хиляда мили на изток, преди да обърнат на север към Индиите.

— Знам какво е казал.

— Това бяха скалите Хутман — упорстваше Амброаз.

— Не може някой като теб да ми чете лекции по навигация.

— Ти пренебрегна предупрежденията на губернатора Коен.

— Когато открием начин да пресмятаме разстоянията в посока изток и запад, както умеем да го правим за разстоянията север-юг, дори и хора като теб ще могат да ни закарат до Индиите. Дотогава обаче, мисля, че е най-добре да пазиш мнението за себе си.

На лодката се възцари напрегната тишина. Сара се опита да го прегърне, за да го успокои, но той рязко отблъсна ръката й. Тя вече не беше онова съблазнително дребничко създание, качило се на борда на кораба в Амстердам; косата й висеше сплъстена от солта, а лицето й бе зачервено и покрито с мехури от морската вода и вятъра.

До какви падения само стигаха някои мъже заради жените.

През деня се доближиха до брега и шкиперът се заоглежда за място на брега, където да остави лодката. Огромни светлокафяви скали се надигаха зад кълба разпенена вода и пяна; там гигантските вълни се стоварваха върху скалите, бранени от нестройна преграда от рифове. Прекараха целия ден в търсене на удобно място да стъпят на сушата и Амброаз отново усети как отчаянието се надигаше у него. Бурното море правеше невъзможно акостирането. Бог отново се надсмиваше над жалките му усилия.

На следващия ден вятърът смени посоката си обратно на северозапад и откъм океана отново ги връхлетяха бурни ветрове. Успяха да съберат вода в канчетата си, докато дъждът ги заливаше. Червените скали отново изникнаха за кратко под една дъждовна дъга и шкиперът пак опита да се доберат до удобно място на брега, но навсякъде се издигаха само стръмни скали, в които се разбиваха вълните.

На здрачаване той пак насочи лодката в открито море, внимавайки за вятъра, като непрекъснато измерваше дълбочината с лота. Опънаха едно брезентово платно в предната част на лодката, за да им служи за подслон. Под него се свиха двете жени и няколко от моряците и заспаха изтощени. По-късно и Амброаз се присъедини към тях, молейки се на следващия ден да открият залив и вода, което щеше да означава край на страданията му.

Скалите Хутман

Измъкването на бъчвите с вино от лагуната не се оказа много добра идея. През нощта моряците изпиха всичкото вино, до което бяха успели да се доберат, и нито Микиел, нито комендантът бяха в състояние да им попречат. Корнелия лежеше под грубия подслон, увита в грубо одеяло, а през това време брезентът над главата й плющеше от вятъра. Грубият смях на мъжете я плашеше. Никога не вярвай на мъж с бутилка в ръка; глътнеше ли малко гроздова ракия, и вече се мислеше за Господ, без изобщо да дава пет пари ни за сержант, ни за комендант, за пастор да не говорим; не и когато зловещите съдии в Батавия бяха толкова далеч.

Група пияни мъже се бе скупчила около малък огън на не повече от десетина крачки от нея. Тя чуваше всяка мръсна дума, която изричаха, макар и да се мъчеше да запуши ушите си. Подобно на животни, единственото нещо, за което говореха, бяха жените и боевете.

И стомасите им, разбира се.

Един от мъжете се разхълца — виното го бе размекнало.

— … толкова за великия Якоб Шелингер. Ще се изплюя в лицето му, само да го зърна отново…

— Затваряй си устата, Рикерт. На негово място и ти би постъпил по същия начин.

— А аз бях готов да увисна на въжето заради него. Нали разправяше, че всички сме заедно в тази работа.

— Дръж си езика зад зъбите!

— Не ми казвай къде да си държа езика, дребно чиновниче!

Които и да бяха мъжете, езиците им вече бяха надебелели. Изглежда, вече съвсем бяха прехвърлили мярката, помисли си тя.

— Ние сме другари до смърт, такива ги дрънкаше той, а после ни заряза всички да изгнием тук и отплава с онзи педал комодора, когото уж щяхме да изхвърляме зад борда. Ще нахраним с него акулите, нали все такива ги ръсеше шкиперът? А сега гледай, само да стане малко напечено и всички офицери пак са заедно, както винаги.

Корнелия едва дишаше, напрегната да чуе какво си говорят. Не вярваше на ушите си; но от друга страна, защо трябваше да счита това за нещо фантастично? Мъжете, които й бяха посегнали, едва ли щяха да се поколебаят да направят метеж.

Съучастниците на шкипера вече бяха силно развълнувани и се опитваха да му затворят устата. Който и да беше той обаче, бе прекалено разпален от виното, за да млъкне.

— Върви на майната си, Крюгер! Всички ще изгнием тук, какво ме е грижа, че някой щял да научи?

— Дръпнете му тази дяволска бутилка от ръката! — обади се друг.

— Махни се от мен, копеле такова! Мислиш, че не съм прав, а?

— Шкиперът тръгна да търси помощ. Той е единственият, който може да го направи.

— Той няма да се върне заради нас. Няма да се осмели да припари и на сто мили от Ян Питерсен Коен. Ще изхвърли Секор зад борда и после ще потегли към Малака, мръсното му копеле. Аз си заложих главата заради него и вижте само как ми се отблагодари. Остави ни да пукнем тук на този забравен и от Бога остров.

— Затваряй си устата, Рикерт!

— Да ви го начукам на всички — изръмжа той и се отдалечи, олюлявайки се.

Корнелия дочу шума от струята по кораловите плочи, докато Рикерт се облекчаваше на не повече от три или четири крачки от нея.

Другарите му ругаеха приглушено помежду си, а после всички тръгнаха към брега и го изоставиха. Не след дълго тя дочу нечие хъркане; явно беше Рикерт, проснал се мъртвопиян само на няколко крачки от подслона й.

Корнелия остана да лежи, напрегната от страх. На какво бе станала свидетел току-що? Дали не бяха само фантазиите на мъже, прехвърлили всякаква мярка в пиенето?

Или зад насилието над нея през онази нощ се бе крила някаква още по-мрачна цел?

Зачуди се още колко ли хора щяха да се присъединят към комодора за гощавка на акулите. Всъщност това едва ли имаше някакво значение, защото всички така или иначе бяха осъдени; ако думите на Рикерт бяха истина, това означаваше, че Амброаз Секор нямаше да се върне да ги спаси. Никой нямаше да се върне.

Тя остана будна цялата нощ; и най-слабият шум от някой пропълзяващ краб или писък на птица караше сърцето й да бие тревожно. Колко метежници имаше сред оцелелите?

Имаше ли някой, на когото можеше да се довери?

Точно преди разсъмване дочу други странни звуци. Някой влачеше нещо тежко по камъните и след това цамбурна във водата, но тя не се осмели да излезе от убежището си. На следващата сутрин Корнелия претърси острова за Рикерт, но той беше изчезнал.

Никога повече не го видя.

„Утрехт“

„Утрехт“ умираше.

Не бе останало много от него; някакво тяло, заплетено в падналите въжета, подуто от газове, покрай една бъчва с оцет и няколко строшени греди. Само най-издадената част от кърмата още стърчеше над водата, като всяка следваща голяма вълна заплашваше окончателно да я запрати в дълбините.

Кръжащите и кряскащи над останките от кораба чайки зърнаха някакво странно същество да виси сред разкъсаните платна и оплетени въжета. Косата и брадата му бяха спечени от сол, а дрехите му — мръсни до неузнаваемост; то крещеше и размахваше юмруци към невидими демони.

След като корабът окончателно се разпадна, то остана вкопчено в едно парче греда и продължи да пищи полуобезумяло. За момент главата му потъна под водата, но ръцете му отчаяно задраскаха по гредата и го издърпаха на повърхността; остана вкопчено към последната останка от „Утрехт“, понесена от течението.