Колин Фалконър
Източна Индия (13)

Глава 13

16 април 1629 г., Заливът Тейбъл, нос Добра надежда

Бяха хвърлили котва в Тейбъл Бей; червено-черният флаг на Камарата на Амстердам висеше унило на върха на предната мачта. Спускаше се здрач и цареше пълна тишина. Духаше вятър и от брега нахлуваше тежък чуждестранен аромат, а огромното възвишение на планината Тейбъл беше цялото обсипано в розов цвят.

Комодорът вече бе слизал на брега, за да уреди провизии за втората част от маршрута им, пазарейки се с хотентотите за прясно месо, плодове и вода. Кристиан следеше как лодките правят курсове напред-назад между корабите на закотвената флота. Лампите им блестяха в бързо падащия здрач.

Спуснаха малка лодка откъм десния борд, а шкиперът, който бе сложил наметалото си, крачеше по палубата и издаваше заповеди. Прислужницата на Норстрант беше редом с него на малката палуба. Той я бе прегърнал през рамото.

Предстоеше някаква веселба.

— Ще слизате ли на брега? — попита Кристиан.

— Пет месеца пия тази отвратителна вода и това педерастко вино; имам право да глътна нещо по-хубаво. Изпреварихме с цял месец графика, а до този момент не съм чул дори и една дума за благодарност от това педерастко копеле. А той слезе на брега да се напие и ме остави тук.

— Но кой тогава остава да командва кораба?

— Първият подкормчия, Арие Баренц. Той може да се погрижи за кораба. Добре е закотвен и нямат нужда от мен.

— Обърна се към прислужницата на Норстрант. — Готова ли си?

— Госпожата казва, че не мога да напускам кораба.

— Значи госпожа Високопоставена така ти е казала, а? Е, аз пък ти казвам, че можеш. — Той се обърна и закрачи по главната палуба с високите си до коленете ботуши. — Идваш ли или не?

Изпробва я да види дали има достатъчно смелост, досети се Кристиан. Забеляза, че момичето се поколеба. След малко обаче Сара събра полите си и го последва.

Кристиан се усмихна.

Вечерта обещаваше да е интересна.

* * *

Отплаваха до „Зандам“, една по-малка яхта, която бе напуснала Амстердам заедно с тях през октомври и сега беше закотвена само на няколко дебели въжета по-далеч в залива. Целият екипаж го познаваше; някои бяха плавали по-рано с него.

Следващите няколко часа прекараха в туристическата класа, в пиене и комар. Сара беше единствената жена на борда и шкиперът през цялото време я прегръщаше, захлупил дясната й гърда с длан, и се хилеше на присъстващите. Умираше да ги гледа как се гърчат при тази гледка.

Съдейки по начина, по който се кълчеше Сара, той предположи, че и на нея й допада.

Когато накрая си тръгнаха от „Зандам“, беше в отлично настроение и порядъчно пиян. Боцманът му Ян Декер искаше да се прибират на „Утрехт“, но той не искаше и да чуе.

— Отиваме на „Бешермер“. Имам да уреждам някои сметки.

Боцманът само извъртя очи. Той седна на веслата, а шкиперът се настани удобно на носа, сграбчил Сара под едната мишница, а под другата — бутилка с джин. Пиеше здраво; джинът се стичаше в гърлото му като вода в горещ ден.

Колкото и да беше пиян, успя да се оправи с корабната стълба. Сара с тези дълги поли се нуждаеше от помощта му. Той забеляза, че боцманът се забавляваше добре, докато й помагаше да слезе от лодката. Момичето само се кикотеше, без да се опъва.

Шкиперът на „Бешермер“ не изглеждаше много радостен при появата им, но Якоб Шелингер отдавна не даваше и пукната пара какво мислят хората за него. Осен това познаваше повечето моряци от екипажа на „Бешермер“ и се включи в една игра на зарове на главната палуба, заедно с корабния комендант и главния старшина. Грабна кана с вино от един от моряците и отпи солидна глътка от нея. Сара се бе увесила на рамото му, докато през това време той подхвърляше цинични шеги за нея пред присъстващите и я наричаше soetecut — сладката слива.

— Как я караш със синьор Секор? — попита го един от моряците. Изглежда, всички бяха наясно с враждата между него и комодора.

— Това педерастко копеле — изрева шкиперът.

Боцманът само поклати глава.

— Не викай толкова силно, шкипер.

— Разкарва ме насам-натам, сякаш съм му някакъв юнга. Само го вижте, не може да прекара и една лодка с гребла от другата страна на канала.

— Дръж си езика зад зъбите. Може направо да ти почерни живота.

— По-добре да внимава аз да не почерня неговия.

— Много приказваш — обади се някой. Това беше главният старшина на „Бешермер“, когото бяха кръстили Бъчвата заради огромната му фигура.

Шкиперът започна да се надига, готов да се сбие, но боцманът положи ръка на рамото му и го натисна обратно. Той отпи поредна глътка от бутилката с джин.

— Комодорът наясно ли е, че си взел със себе си момичето? — попита Бъчвата.

— Това изобщо не му влиза в работата — обади се Сара.

Бъчвата се изсмя присмехулно.

— По-добре да не си отваря много устата, защото всички знаем какви ги върши, как си прекарва по цял ден сред открито море, а, Ян? — изръмжа шкиперът.

— Шкипер, зарежи я тази работа.

— Това шибано копеле чука господарката й — изръмжа той, сочейки към Сара. — Нали, soetecut? Пък тя, да видиш, омъжена. Госпожа Високопоставена е червива с пари и си има къща на Лелейстрат. Не ми казвай, че това копеле не знае какво прави. — Той щипна Сара. — Я им разкажи. Не е ли така?

Всички се втренчиха в нея в очакване да чуят какво ще отговори.

— Виждала съм ги да го правят — рече тя и за награда Шелингер я щипна и я целуна.

Капитанът на „Бешермер“ Ван Шенк се изправи.

— Най-добре е да слизаш от кораба ми — рече той. — С тези приказки ще ни докараш беля на всички ни.

— Ходи се шибай! — изръмжа в отговор шкиперът.

Всички замряха в очакване на предстоящия бой. Вместо това обаче Ван Шенк се обърна и тръгна към каютата си.

Шкиперът надигна отново бутилката с джин и отпи щедра глътка, а част от джина се разля по лицето му и потъна в брадата му.

— Къде са заровете? — попита той.

* * *

Луната беше надвиснала над хоризонта, а на масата се бе събрала сума колкото едно месечно възнаграждение на шкипера — почти четирийсет гулдена, като цялата бе заложена за едно хвърляне между шкипера и Бъчвата. Шкиперът хвърли десетка и щастливо отметна глава назад.

Бъчвата хвърли две шестици.

Миг след като заровете спряха да се търкалят на масата, настъпи тишина и всички присъстващи застанаха нащрек за предстоящата беда. Бъчвата протегна ръка към монетите, но шкиперът го сграбчи за китката.

— Ти измами! — извика той.

— Сега е твой ред да ходиш да се шибаш — отвърна Бъчвата.

Шкиперът го сграбчи, като че ли беше дете, и го захвърли върху мачтата; разнесе се трясък, сякаш черепът му се бе строшил. Бъчвата се свлече на палубата и шкиперът с един скок се стовари върху него, вдигна го с лявата си ръка, а с дясната започна да му нанася жестоки удари. Върху палубата запръска кръв.

Двама от приятелите на Бъчвата се хвърлиха на гърба му, но шкиперът ги отхвърли, сякаш са деца, и продължи да налага Бъчвата с юмруци. Върху палубата вече се търкаляха три тела и Ван Шенк закрещя за коменданта.

Шкиперът извади ножа си.

— Докарайте ми и коменданта ви и ще му изрежа черния дроб за стръв за рибите!

След малко усети как ръцете на боцмана го обгърнаха и започна да го влачи към корабната стълба.

— Достатъчно, шкипер. Повеселихме се, стига толкова. Да се махаме от това корито.

След като се качиха в лодката, той пъхна ръка в пазвата на Сара и сграбчи гърдата й. Сара се засмя, докато шкиперът пиянски я целуваше по шията. Изпитваше удоволствие, вероятно усилвано от факта, че всички ги гледат. Няма друго нещо като кръвта от сбиване, което да подмокри едно момиче между краката.

— Ще си имаме големи неприятности — каза боцманът.

— Това беше най-хубавата нощ в живота ми! — възкликна Сара.