Колин Фалконър
Източна Индия (76)

Глава 76

— Я кажи, Вилем, от колко време си войник? — попита го Кристиан.

Едрият Вилем Грот избъбри нещо неясно, без да смее да го погледне в очите.

— Ти наистина ли си от дяволската дружина?

— Можете да разчитате на мен, господин капитан-генерал.

— Не е достатъчно само да произнесеш думите, Вилем. Мъжът трябва да се докаже.

Той огледа присъстващите в стаята. Крюгер и Стенховер галеха дългите си ножове и четяха мислите му захилени.

— Няма да ви подведа, господин капитан-генерал — отвърна Вилем.

— Тези двама мъже имат сребро за вас — каза Кристиан и вдигна един тежък имперски талер; пламъкът на свещта се отрази върху гравираната глава на турата. — Също така разполагат с жени, но ти вече си имаш една. Жената обаче влияе на лоялността на мъжа, не е ли така?

— Тя не означава нищо за мен.

— Там, където отиваме, няма място за жени.

Изведнъж нашият нов събрат в дяволската дружина ни се видя като някакво болнаво дете. А може да беше и само ефект от светлината.

— Искаш ли тази нощ да гостуваш в палатката на жените, Вилем? Коя ти е любимката, при коя предпочиташ да отидеш? Пълничката Марете Овермарс с едрите гърди или онази дребната, Елизабет Пост? Мършава е, ала била много сладка, така казват. Или красавицата Алида с русите къдрици? Коя ще предпочетеш?

Вилем огледа мъжете в палатката. Стенховер и Крюгер му се хилеха, сякаш го канеха да стане член на някакво съзаклятие.

— Или ще отидеш и ще си легнеш при Нелте? Все пак тя ти е съпруга. За мен е малко пълничка. Задникът й е прекалено голям за моя вкус. А и детето непрекъснато плаче; май жена ти няма много време за теб, а? Кристиан му подхвърли сребърната монета, преди Вилем да успее да проговори.

— Заповядай, там откъдето я взех, има пълни ракли с такива.

Очите на Вилем проблеснаха в палатката; погледът му се стрелкаше между Крюгер и Стенховер, докато претегляше талера. Да, пред труден избор го изправих, помисли си Кристиан, да се раздвоява между скрупулите и живота си. Вилем видимо бе изпаднал в затруднение, но може би не толкова, колкото предполагаше Кристиан.

— Казах ви, господин капитан-генерал, на вашите заповеди съм.

Кристиан се захили весело.

— Нямам заповеди за теб. Изборът е твой.

— Кажете какво трябва да направя.

— Така те искам, Вилем — през по-голямата част от времето няма нужда да правиш нищо. В действителност ти дори няма да разбереш дали си издържал изпитанието, докато то не приключи. — Кристиан се приведе към него и понижи глас: — Аз ще осъществя мечтите ти, Вилем, мога да сбъдна и най-потайното ти желание. — И след това добави със страстния шепот на любовник: — Стига само да ми позволиш.

* * *

Бумтенето на рифа. То сякаш им се присмиваше непрекъснато ден след ден. Този нестихващ грохот на вятъра направо я подлудяваше.

Корнелия дочу някакво стържене пред палатката си и отметна парчето брезент. Беше Саломон, проснат по корем, полускрит в храстите. Беше допълзял до палатката през храсталаците, надявайки се никой от метежниците да не го забележи. Лицето му бе посивяло като на мъртвец.

— Какво правиш тук? — изсъска Корнелия. — Ще те убият, само да те зърнат.

— Трябва да поговорим — каза той.

Корнелия го въведе вътре. Помнеше го от масата за вечеря на „Утрехт“ — едно такова бледо момче със светла коса и срамежливи маниери. А сега, я го виж. В какво го бяха превърнали тези чудовища?

— Не трябваше да идваш — повтори тя.

Той заплака. Просто ей така. Изведнъж рухна и заплака, забил глава в коленете си, като някакъв луд на улицата. Носът му потече и изцапа ръкава му.

Корнелия протегна ръка да го докосне по рамото, но Саломон рязко се отдръпна.

— Не е необходимо да ме докосвате — каза той. Поклати глава. — Съжалявам, госпожо. Те ме принудиха да го направя!

Корнелия хвърли за миг тревожен поглед към входа на палатката.

— Значи всичко е наред, ако някой ви помоли да го направите?

— Те ви превърнаха в курвата на Кристиан, нали така?

— Никога не съм му се отдавала! — изсъска тя. — Това ли си мислиш? Че съм му се отдала? Никога няма да го направя! Никога!

Внезапно в очите му проблесна омраза; не тези думи искаше да чуе той.

— Не сте по-добра от никого от нас — рече Саломон. — Мислите си, че сте, но не е вярно.

Корнелия се отдръпна от него.

— Те бяха болни — продължи Саломон. — И бездруго щяха да умрат. Кристиан го каза.

Той вдигна поглед към нея с молещи очи.

— И вие щяхте да направите същото.

Корнелия не отговори.

— Кажете нещо.

Вероятно трябваше да изпита съжаление към него. Но не можеше да намери дори и една дума да го утеши.

— Трябваше да го направя — упорстваше Саломон.

— По-добре да се беше оставил да те убият — прошепна Корнелия.

— Тогава вие защо сте още жива?

— Не знам.

— Погледнете ме! — изсъска й Саломон.

Корнелия поклати глава.

— Мислех, че сте мой приятел.

И той се измъкна от палатката.