Колин Фалконър
Източна Индия (42)

Глава 42

През следващите няколко дни те се организираха по възможно най-добрия начин. Единствените други обитатели на острова бяха някакви странни черни птици, които градяха гнездата си в пясъка. Войниците на Микиел ги ловяха нощем, когато бяха слепи и изпаднали в паника от факлите.

Микиел й даде една от птиците с инструкции как да я сготви; Корнелия опърли перата върху въглените от огъня и я изяде полусурова; не беше много — няколко залъка жилаво месо с вкус на риба и няколко парченца въглени като подправка. На нея обаче й се стори като кралски банкет, след толкова време, прекарано без прясно месо. Сред бодливите храсти гнездяха и малки морски птици, подобни на чайка. Месото им не се ядеше, но от яйцата им ставаше добра закуска, стига само да успееш да събереш няколко.

Микиел всяка сутрин й носеше скришом едно-две, пъхнал ги в джобовете на мундира си.

Корнелия можеше само да предполага колко време щеше да мине, докато изтребят цялата птича популация на острова. Стигаше им, че за момента бяха осигурени с вода и храна.

Междувременно пасторът бе възстановил силите си и сновеше по целия остров, окуражавайки ги да бъдат силни и да се уповават на Господ.

И тогава те призоваха Господ в бедата си,

и той ги избави от несретата им.

Защото той властва и поражда буреносния вятър,

който вдига вълните.

Напомняше на всички, че силата на духа и жертвоготовността представляват ключа към оцеляването им; беше му лесно да го заявява, когато той и семейството му разполагаха с най-добрия подслон на острова.

Ден след ден Корнелия се гушеше под брезентовия навес в опит да се стопли. Единствен Микиел й правеше компания — другите жени й бяха обърнали гръб. За тях тя продължаваше да бъде госпожа Високопоставена.

Е, сигурно навремето съм била, помисли си тя. Но това свърши. И аз страдам също като вас.

„Утрехт“

Сутринта морето беше синьо и спокойно като езеро, люшкащо се лениво около корпуса на кораба, сякаш той се готвеше да се къпе. Кристиан се измъкна на четири крака от убежището си в предната част на плавателния съд, целият прогизнал и треперещ като уплашено куче. Палубата бе цялата затрупана с разкъсани и омотани въжета и брезент; бизанмачтата се бе счупила, а една от рейките се люшкаше леко на утринния бриз, дървото поскърцваше при всяко разлюляване. Над главата му кръжеше и крякаше чайка.

Не се виждаше жива душа.

— Има ли някой тук? — изкрещя той. — Аз съм, Кристиан ван Сант! Сам ли съм?

Не беше съвсем сам. На палубата се бе проснал по лице един моряк с тяло, смачкано от падналата главна мачта. Главата му се бе превърнала в тъмна каша, а крайниците му бяха разперени; изглеждаше като кукла със скъсани конци. Кристиан дочу нещо да трополи по палубата; крабовете се угощаваха царски с тази неочаквана трапеза. Обърна се и опита да повърне, но стомахът му беше празен.

Вкопчи се в релинга на левия борд и се изкачи по наклонената палуба, сякаш катереше стръмна скала. Раклите с парите продължаваха да лежат разхвърлени, без никой да ги потърси, като откуп за рибите.

В едно провиснало платно се бе събрала локвичка с вода. Кристиан предпазливо потопи пръст в нея и го облиза. Дъждовна вода. Излочи я с езика си до последната капчица.

Погледна към сушата; най-близкото островче стърчеше сред океана подобно на гигантска костенурка, обърната по гръб. Дяволска работа. Сега вече беше сигурен, че са се озовали сред омагьосано място, неизвестно на никого до този момент.

Бъчва изплава от една зейнала дупка в корпуса на кораба и бавно потегли по течението към островите. Трябва да си пробвам късмета сега, докато е хубаво времето, каза си той. Ако сграбча някоя от тези бъчви, ще се добера до острова без много усилия.

Съзнаваше, че няма да издържи дълго, ако не действа, но не му стигаше волята да разхлаби вкопчените си в планшира пръсти. Беше се вкопчил в разбития кораб, прекалено уплашен да спаси дори себе си, останал сам с мъртвите моряци и щракащите с щипките си раци.

Скалите Хутман

В деня след корабокрушението от океана бяха придошли огромни вълни, вдигащи високи фонтани пръски морска вода при сблъсъка си с рифа. Днес обаче около рифовете имаше само широка ивица пяна, а вятърът едва се усещаше. Самият „Утрехт“ вече почти се бе скрил под водата. Всяка сутрин слънцето огряваше все по-малка част от кораба, а тази сутрин над водата се подаваше само връхната част на кърмата.

Корнелия трепереше от студ в ранното утро, а ноздрите й се разшириха при ароматите, които вятърът довяваше от един близък огън. Неколцина моряци готвеха дребна риба върху мижавия си огън. Стомахът й се бунтуваше при мисълта за тази оскъдна трапеза.

— Госпожо.

Тя се извърна; Хендрика, дъщерята на пастора й подаваше една риба.

— Това е за вас.

Беше с размера на стръв за въдица и Корнелия предположи, че ще се нуждае най-малко от цяла дузина такива, за да притъпят стържещия й от глад стомах. Но тя не би могла да се почувства по-щастлива, дори и ако момичето й бе подарило огърлица от сапфири.

Загледа я втренчено, чудейки се дали зад този жест не се криеше нещо друго.

— Баща ми принуждава хората да ни дават храната си. Срамувам се. Скрих това от него. — Хендрика отново й протегна рибката. — Заповядайте.

— Но защо на мен?

Момичето повдигна рамене. Изведнъж Корнелия проумя, че Хендрика изпитваше съчувствие към нея.

— Благодаря ви — отвърна тя и пое дребната студена риба от ръцете й.

— Хендрика — прозвуча изведнъж нечий глас. Двете се огледаха; беше Йост, юнкерът.

Сега не изглеждаше толкова внушително; мундирът му беше целият в петна от сол, а косата му бе избеляла от морската вода и слънцето. Меката му бледа кожа бе покрита с мехури.

Но той беше оцелял.

— Йост!

— Мислеше, че съм се удавил?

— Не мога да ти кажа колко се радвам, че си жив и здрав.

— Аз също.

— С плуване ли успя да се спасиш от корабокрушението?

— Когато корабът започна да потъва, двамата с Тен Брок се вкопчихме в едно гребло и оставихме на течението да ни отнесе до острова.

— Бог е милостив.

Йост само вдигна рамене; той си имаше свое мнение по въпроса.

Корнелия забеляза нараняванията от коралите по ръцете му. Досега го мислеше за малко мекушав, подобно на останалите момчета, но фактът, че бе доплувал от мястото на корабокрушението до острова, говореше за неподозирана проява на дух и смелост.

— Радвам се да те намеря в добро разположение на духа — каза той.

— Поне сме живи. Някои умряха от жажда. Мислехме, че всички ще умрем, преди да завали. Божието чудо ни спаси.

— Ако Господ беше докарал дъжда един ден по-рано, можеше да спаси всички — възрази Йост. — Въпреки това може би само грешниците са умрели.

— Баща ми смята, че силата на молитвата е онова, което ни спаси — рече Хендрика.

— Разбира се, че мисли така. — Йост се огледа с подивял и разфокусиран поглед. — Това е най-пустото място, което някога съм виждал.

— Баща ми казва, че скоро ще ни спасят.

— Така ли казва? О, да, разбира се, че ще дойдат да ни спасят. Там под рифа сега се намират дванайсет ракли с имперски талери, което ни го гарантира. Само трябва да оцелеем до този щастлив ден.

— Трябва да се уповаваме на Бог.

— Достатъчно време разчитаме на Божията милост, не мислиш ли? Много е вероятно вече да ни е оставил да се справяме сами оттук нататък.

Пред мисления взор на Корнелия изплува споменът как Йост измъчваше дъщеричката на Грот по време на пътуването. Зачуди се дали оцеляването му наистина беше Божие дело, или беше замесен някой друг. Хората казваха, че дяволът се грижи за любимците си.

* * *

Тя спа много неспокойна през нощта, събуждаше се внезапно всеки път, когато усещаше, че задрямва. В действителност не бе затворила очи за повече от няколко часа, след като я изнасилиха онези мъже на кораба. Дори и тук, легнала на открито с нощния вятър, който караше брезента да плющи, още не можеше да се отърси от спомена за вонята им.

Боеше се да гледа когото и да било, уплашена от онова, което може да прочете в погледа им. Всеки моряк, войник или артилерист можеше да се окаже един от тях.

Колко дни бяха изминали от корабокрушението? Тя беше загубила представа за времето. Не си спомняше кога за последен път бе вкусвала истинска храна; Микиел ван Тексел, изглежда, беше единственият, когото го бе грижа за съдбата й, и винаги проверяваше дали си е получила дажбата храна и вода. Вече не я беше много грижа дали е жива, или мъртва.

Чудеше се дали някога отново ще е способна да изпитва нормални чувства.

Този прокълнат малък остров. Единственото нещо, което цъфтеше тук, бяха дребните бели солени маргаритки, току-що напъпили. Корнелия откъсна една и я повъртя между пръстите си, а после грубо откъсна венчелистчетата й.

Този свят беше останал без всякаква красота. Абсолютно без всякаква.