Колин Фалконър
Източна Индия (20)

Глава 20

Хлапето на Грот изнервяше всички. Докато останалите деца се задоволяваха да седят мирно и да си играят на ашици, Мария тичаше наоколо, крещеше и пищеше и нито веднъж не дочу укор от майка си. Според нея любимото й детенце не беше способно на нищо лошо. Кривенето на Мария с всеки изминал ден го дразнеше все повече и повече.

Кристиан наблюдаваше Йост и останалите красиви юнкери как се въртят по палубата, забавлявайки се, като хвърляха тайни погледи към насядалите под чергилото жени. Дъщерята на пастора беше наясно, но не показваше, че има нещо против.

Мария се блъсна в краката на Йост и той залитна. Другите юнкери се разсмяха, но Йост не сподели веселбата им и бесен се хвана за слабините.

Мария бе изтървала любимата си играчка, пумпала; през цялото време на пътуването тя непрекъснато си играеше с него, това беше единственото нещо, което я задържаше мирна на едно място. Йост го вдигна от палубата и когато момиченцето се опита да го сграбчи обратно, той го вдигна още по-високо.

— Я да видим какво си намерихме? — рече Йост.

— Дай ми го! — Мария скочи с протегната ръка.

— Я гледай какво калпаво хлапе.

— Дай ми го!

— Това е хлапето на Грот — съобщи Йост на приятелите си, дразнейки момиченцето с играчката му, като я протягаше и след това я издърпваше, така че да не я стигне.

— Върни ми го!

— Какво ще кажеш да я хвърля на рибите?

Йост погледна към Нелте Грот. Тя прегръщаше бебето си, уплашена да се опълчи на един от юнкерите.

— А бе дай й го — Кристиан долови Хендрика да измърмори тихо.

Той наблюдаваше дали пасторът ще се намеси, но дори и той си правеше пас, усещайки настроението на младежите.

Приятелите на Йост очевидно се забавляваха от цялата си душа, особено двамата братя Ван дер Бек. Йост се преструваше, че захвърля играчката в морето и всеки път Мария надаваше вик. Когато разбра, че това е просто номер, тя направо удвои усилията си да си я върне.

След малко на останалите юнкери им писна от играта.

— Върни й го — обади се един от тях.

Йост обаче упорстваше.

— Върни й го — рече още някой.

Проговорилият не беше от юнкерите и Кристиан се огледа да види кой се е намесил. Оказа се войникът с пшениченорусите коси, Микиел ван Тексел. Откъде ли се бе пръкнал?

— Доста си нагъл — изръмжа Йост. — Няма ли да ти се усладят двайсет камшика?

— Искаш ли комодорът да научи, че тормозиш едно малко дете на главната палуба?

— Синьор Секор е мъртъв — отвърна Йост.

Двамата се загледаха злобно един друг. Детето се възползва от тази възможност, като подскочи и протегна ръка към играчката. Йост изкрещя гневно и я изтръгна обратно от ръката й. След това с едно движение захвърли играчката в океана.

Детето изпищя отчаяно.

Йост и Микиел ван Тексел впиха очи един в друг. Йост се усмихна; всъщност се ухили подигравателно. След това му обърна гръб, а приятелите му изригнаха в смях. Микиел ван Тексел поклати глава и също се обърна с побелели устни.

Пумпалът беше издялан от дърво и известно време се задържа над повърхността; малката Мария не отдели поглед от него, докато накрая не се превърна в миниатюрна точица на хоризонта. Майка й се опита да я утеши, но тя не искаше и да чуе.

През останалата част от деня на кораба се възцари напрегната атмосфера. След този случай жените спряха да се шегуват помежду си, а единственият смях, който се разнасяше на главната палуба, идваше откъм Йост и компанията му. Мария се сви на палубата под чергилото и не искаше да вижда никого.

* * *

Корнелия избърса лицето на комодора с кърпа. Очите му бяха разфокусирани и гледаха право през нея.

— Сатана — промълви той.

— Шшш — прошепна тя.

— Ти си призовала дявола тук! — Болният седна и я сграбчи за раменете, втренчвайки се отблизо в лицето й. — Ти си призовала дявола на моя кораб!

Корнелия успя да го накара да си легне отново. Комодорът сякаш заспа, но малко по-късно треската отново се върна и той започна да се гърчи и бълнува, пищейки срещу виденията си, докато кръвта й не замръзна във вените.

Когато накрая го остави и се върна изтощена в каютата си, откри, че Сара я чакаше. Дребничката мръсница четеше дневника й.

— Какво правиш тук? — изръмжа Корнелия.

— Чаках ви, господарке.

— Четеш дневника ми?

Прислужницата й се ухили цинично.

— Как смееш! За каква се мислиш? Ще говоря с подтърговеца за всичко това. Чу ли ме какво казах?

— Сякаш ще ви обърне някакво внимание.

— Тогава ще говоря с коменданта да те накаже.

— И той няма да си мръдне пръста.

Корнелия изпита силен пристъп на тревога заради начина, по който прислужницата бе изрекла тези думи.

— Как е комодорът? — попита Сара.

— Бедният човечец умира.

— Ха-ха, умира за оная работа!

Корнелия я зашлеви с все сила. Прислужницата й покри с длан бузата си, която бързо почервеня. Усмивката й обаче не изчезна.

— Не трябваше да го правите — каза тя.

— Изчезвай оттук!

— Ще се махна и повече няма да се върна.

След тези думи Сара се шмугна покрай нея.

Това беше истински кошмар. Дали наистина не сънуваше? Корнелия рухна на койката си. Какво ставаше? Всички сякаш бяха полудели. Тя се замисли за бълнуването на Амброаз и цялата потрепери.

Ти си призовала дявола тук.

* * *

По обед Микиел отиде на оръдейната палуба, където се намираше камбузът. Вътре винаги беше горещо като ад, над открития огън постоянно се вареше каша или някакво задушено в трите медни казана; беше шумно също като в пристанищна кръчма; разнасяше се бебешки плач, всички крещяха, някаква жена раждаше в ъгъла, акушерката гореше пера на чайка под носа й за облекчаване на болката, а тя пищеше така, сякаш някой я изтезаваше, но никой, освен акушерката не обръщаше внимание.

Да, не беше като в кабината на комодора, с маса, застлана с красива ленена покривка и калаени високи чаши, вместо тези дървени копанки. Където се събираше отбрана компания, като госпожа Норстрант, а не насядали навред по палубата, заслушани в крякането на жените и писъците на бебетата.

Той получи блюдо с осолено свинско и сливи от готвача, а после прекрачи някакви тела, докато излизаше на палубата. Видя един от прислужниците, Стротман, да се опитва да привлече вниманието на една от сестрите Пост. Като че ли тя щеше да се заинтересува от такъв дребен пъпчив пикльо.

Един от мичманите при оръдията, Рикерт, издуха дима от лулата си в лицето на малката Елизабет Пост, докато тя преминаваше покрай него, и след това направи някаква забележка на другарите си, която предизвика силен смях. Всички знаеха какво символизираше пръстената лула, когато някой мъж я размахаше в посока към някоя дама. На Рикерт нямаше да му се размине, ако комодорът беше здрав.

Какво ставаше на този кораб?

Той се качи на палубата и седна с гръб, облегнат на задната мачта; заслуша се в крясъците на шкипера на най-горната палуба, който крещеше команди на кормчията. Но той и на това място не беше сам; Сара де Рюйтер стоеше до него, нагла до невъзможност, като размяташе поли и къдрици. Насядалите под чергилото жени я стрелкаха с убийствени погледи.

— Само я виж тази проститутка! — изсъска Нелте Грот.

— Това е смъртен грях! — Той се огледа; гласът бе на старата Грете Вилемс.

— Казват, че вече всяка нощ спяла в кабината му! — рече Нелте.

— Искам да разбера защо госпожа Норстрант не прави нищо? — обади се жената на пастора.

— И аз искам да знам това.

— Съпругът ви разговарял ли е с нея? — попита Нелте.

— Разбира се, че е разговарял, и то много строго. Казала му, че този въпрос вече трябвало да се реши между шкипера и коменданта на кораба. Комендантът обаче се боял да му се опълчи и не направил нищо!

Нелте и Грете заклатиха глави и с осъдителен глас забъбриха за тези прояви. Какво трябваше да се направи? Шкиперът беше много буен мъж и сега ги бе хванал всички за гушата с тези негови мощни ръце.

Седмиците се проточваха пред тях и без най-малката надежда за промяна.