Метаданни
Данни
- Серия
- Епично приключение (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- East India, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тодор Стоянов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Колин Фалконър
Заглавие: Източна Индия
Преводач: Тодор Стоянов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: KALPAZANOV ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Радост Георгиева
Технически редактор: Никола Христов
ISBN: 13: 978-954-17-0304-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8012
История
- — Добавяне
Глава 88
Дългият остров
Вятърът свиреше и стенеше през клоните на рехавите храсталаци на острова, вдигайки фина вихрушка от сол и пясък. Копачите на Микиел се бяха сгушили един до друг на земята, за да се стоплят в малките дупки в пясъка, и гледаха очакващо към морето. Дрехите им висяха на парцали по телата им. Котешките кожи, с които се бяха увили, бяха слаба преграда срещу хапещия студ на зимата по тези ширини.
— Не бива да лежим така — каза й Микиел. — Ти си омъжена жена.
— Нуждая се от топлината ти.
— Ти си ме прегърнала. Това стопля ли те?
— Помага ми.
Тя се притисна още по-плътно до него. Твърдата земя изобщо не напомняше легло, беше по-подходяща за гнездо на буревестник и нямаше начин човек да се почувства удобно на нея. И въпреки това Корнелия не се чувстваше толкова зле, докато лежеше до Микиел ван Тексел. Тя сгуши лице в рамото му.
— Виж, падаща звезда — каза той.
— Пожела ли си нещо?
— Вярваш ли на тези приказки? Бих могъл да си пожелая нещо, но то никога няма да се сбъдне.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото съм обикновен войник.
— Ти си по-добре възпитан дори и от някои джентълмени.
— Това не е правилно.
— Кое е правилно и кое не е, Микиел? Вече не мога да преценя. Не съм сигурна дали ще се доверявам на света, когато се върна в него. Нищо не е такова, каквото изглежда. Никога не съм мислила, че ще видя мъже да се държат по такъв начин. Шкиперът ни се оказа развратник и пияница, комодорът ни — страхливец, а подтърговецът — чудовище.
— Никой не знае как ще се държи до първото си сражение.
— Страхът е едно. Злото е друго.
— Ти се удивяваш на злодейството ли?
— У хора, на които мислех, че мога да се доверя, да. А ти?
— Животът ми е протекъл съвсем различно от твоя. Хората си мислят, че могат да разпознаят чудовищата, както могат да разпознаят лудостта — по капещата кръв от зъбите и нечовешкия поглед. Но истинският злодей само се усмихна, кара те да се смееш и те предразполага, преди да ти пререже гърлото или да те принуди да споделиш леглото му.
— Като подтърговеца.
— Светът е пълен с мъже като него. Нуждаят се само от един прокълнат остров като този, и тогава гледай на какво са способни. Злодеите са писари в търговски къщи или се разтакават в салоните на високопоставени особи, разглезени младежи с изтънчени обноски и нежни ръце, или чакат на масите с ледени погледи, докато в представите си размахват бръсначи и насилват. Те са най-добрите майстори на маскировката.
— Мъжете, които ми посегнаха. Те се наслаждаваха. Това мога да го разбера. Но не и убийството. Вършат го така, сякаш е най-голямото забавление.
— По време на война има два вида войници. Едните убиват, защото им се налага, но никога не изпитват удоволствие от това, просто си изпълняват дълга. Докато останалите — например като Стенховер или Вилем Грот — просто не могат да се насладят на кръвта.
— Защо стана войник?
— Защото фермата не можеше да изхранва мен и всичките ми братя. А компанията дава заплати, каквито няма никъде.
— Ти имаш братя? Значи има още много Микиел ван Текселовци?
— Останахме само двама. Най-малкият ми брат загина при боевете в Матарам. Другият умря от чума в Париж. По-големият ми брат остана във фермата.
— Как изглежда?
— О, какво да ти кажа, голям тъп младеж, а бе същият като мен.
— Ти не си тъп, Микиел. — Корнелия го поглади по бузата.
— Не бива да правиш това.
— Ти трепериш, Микиел ван Тексел.
— Студено ми е.
— Лъжец.
— Изнервяш ме.
— Теб? Дори и не съм предполагала, че нещо може да те изплаши.
— Ти ме плашиш.
Тя положи глава на гърдите му.
— Чувам как бие сърцето ти.
— Не трябва да правиш това, Корнелия. Не е правилно.
— Наистина ли си толкова почтен, Микиел?
— Полагам всички усилия да бъда такъв.
— Тогава спри да ги полагаш. Може би утре метежниците ще дойдат и всички ние ще загинем.
— Какво ще кажеш за съпруга си?
— Ако някога имам възможността да си избирам сама съпруг, това ще бъдеш ти. Тогава как е възможно това да е грешно?
— Корнелия, как можеш да говориш такива неща? Само ме виж. Какво може да види у мъж като мен една фина дама като теб?
— Кураж и добро сърце, това е, което вижда тази фина дама. Едно много рядко съчетание. Ти беше моята горяща свещ в една мрачна нощ, Микиел ван Тексел. Ти каза, че ще се върнеш да ме вземеш и го направи. Направи го, защото си храбър мъж с чисто сърце. Позволи ми тази вечер да бъда такава, каквато съм.
Тя го целуна.
— Микиел, прегърни ме. Всичко е наред.
— Ти си толкова красива.
— Косата ми е сплъстена от сол. Устните ми са напукани и кървят. Не съм си слагала парфюм и не съм се къпала от месеци. Не съм красива. Но тази нощ, Микиел, затвори си очите и ми позволи да бъда твоя жена.
Той я целуна неловко. Устните им едва се докоснаха.
— Няма да се счупя — каза Корнелия.
— Просто не мога да го направя. Не е правилно.
— Какво не изглежда правилно? Не ме ли желаеш?
— Желая те повече от всичко на света.
— Тогава вземи това, което желаеш, Микиел.
— След всичко, което ти се случи на кораба?
— Но ти не си като тях. Ти ме накара отново да повярвам в мъжете. Бъди нежен и ме накарай да не забравям защо навремето мечтаех да стана съпруга. Можеш ли да го направиш?
— Но това не е ли грешно?
— На края на света сме. Никой няма да ни види. Дори и Господ.
Микиел докосна лицето й, тя го хвана за ръката и затвори очи. Ръцете му бяха едри и груби, не като ръцете на съпруга й, меки и студени. Микиел се надвеси над нея и се опита да я целуне за втори път. После се дръпна, срамежлив и сконфузен.
— Никога не съм обичал фина дама като теб.
— Аз съм просто жена като всяка друга.
— Не, ти никога не би могла да бъдеш такава.
Корнелия зарови пръсти в косата му и привлече лицето му към своето; този път тя го целуна страстно, както не бе целувала никога през живота си.
— Хайде. Имаш ли нещо против сега да съм уличница? — Тя хвана ръката му и я постави на гърдите си, а Ван Тексел затвори очи и простена. — Моля те, Микиел.
Вятърът виеше над острова. Корнелия се намираше на сигурно място под едрото му тяло. Брачното й легло на Лелейстрат имаше пухен дюшек и четири колони, съпругът й спеше с нощница, а Корнелия си обличаше ленена нощница, обрамчена с дантели. Но ако някога в паметта й останеше спомен какво представлява любовта, това щеше да бъде една дупка на един скалист остров, студена и брулена от вятър, с жена и мъж, които се борят с просмуканите си от сол дрехи. Микиел ван Тексел не беше голям любовник, но едрите му ръце бяха нежни и докато обвиваше краката си около бедрата му, Корнелия гледаше към въртележката на южните звезди. Накрая знаеше, че е намерила онова, за което бе жадувала през целия си живот.
Скалите Хутман
Пасторът трепереше на студа. Краката му бяха голи, а расото му — превърнато на дрипи. Дори си бе изгубил библията. Дали я беше изгубил, или я бе захвърлил някъде? Това щеше да е интересно да се разбере.
Кристиан седеше в голямото кресло, което сутринта преместиха в палатката му, за да може да приема посетители. Той остави пастора да зъзне на вятъра, докато накрая му омръзна. После рече:
— Имаме нужда от вас, за да станете наш емисар.
Той улови искрицата надежда, проблеснала на лицето на състарения мъж.
— Прецених, че тези острови са прекалено бедни, за да ни изхранват. Въпреки че сторих и невъзможното с помощта на всемогъщия Бог да съхраня мира тук, сред оцелелите от корабокрушението, ние се нуждаем от повече храна и вода, отколкото съм в състояние да осигуря. Ето защо реших всички да отплаваме до високия остров, който виждате в далечината. Но за да го направим, се нуждаем от сал, който бунтовниците ни отнеха.
Пасторът кимна с нежелание, сякаш бе наясно с думите на подтърговеца.
— Искам да сте нашият посредник с бунтовниците. Предайте им, че предлагаме дрехи, вино и одеяла срещу сала. Когато приключим с размяната, ще ги оставим на спокойствие и нека Господ се смили над душите им.
— Ако го направя, ще ме освободите ли?
— Да ви освободя ли? Звучите така, сякаш сте мой пленник.
— Не съм ли бреме за вас? — прошепна пасторът.
— Искате да останете на острова при бунтовниците ли?
Той изглеждаше като притиснато в ъгъла животно.
— Ами какво ще правим с Хендрика, човече? Не мога да я разделя от съпруга й. Вие ги омъжихте както си му е редът. Искате да я изоставите ли?
Кристиан виждаше какво мисли мъжът срещу него. Вече не даваше пет пари за дъщеря си.
— Чуйте какво ще ви кажа. Направите ли го това заради мен, отново ще имате място в съвета. Дори ще ви предоставя по-голям подслон. Как ви се струва това?
Пасторът продължаваше да подсмърча.
— Не знам защо ме гледате така. Винаги съм се отнасял добре с вас, не е ли така?
Тъпият стар глупак само кимаше.
Кристиан се усмихна. Правилото за сетен път се потвърждаваше: човек може да пребие до смърт кучето си, но след това е достатъчно само да му подхвърли кокал, и то веднага е готово да изпълнява командите му.
„Зандам“
Амброаз дочу барабанния грохот на разбиващите се в рифа вълни, докато лежеше в койката си. Морето беше спокойно, всеки ден виждаха слабото разпенване около необозначени рифове, но до този момент без следа от корабокрушението или хората. И въпреки това откри, че не може да спи, макар и тялото му да крещеше от изтощение. Той се облече и излезе на палубата да погледа обляното от лунните лъчи море. Вече за хиляден път си зададе същия въпрос: Правилно ли постъпих? Дали страхът или вярната ми преценка са станали причина за решението?
Арие Баренц каза, че корабът е заседнал на трийсет минути южна ширина. Това обаче очевидно не беше вярно. Кормчията явно не искаше да си признае, че това не е изненада за него. Шкиперът също твърдеше, че няма как скалите, в които корабът се бе забил, да са били на двайсет и осем градуса южна ширина, т.е. на петнайсет или двайсет минути от ширината, за която Коен ги беше предупредил. Прикриването на истината от страна на кормчията им костваше седмици безплодни търсения.
И къде беше проходът през този безкраен лабиринт от рифове? Въпреки това все още съществуваше възможност да спаси кариерата си, ако успееше да открие съкровището на компанията и поне част от хората живи. Какво обаче щеше да се случи, ако завареха остров, осеян с кости, които птиците и крабовете бяха оглозгали — щеше ли тогава да намери отново покой?
Искаше просто да научи истината, колкото и жестока да бе тя. Тъмното и шепнещо море сякаш му се присмиваше.
Къде се намираха?