Колин Фалконър
Източна Индия (1)

Глава 1

Скалите Хутман

Четирийсет и три мили западно от Джералдтън, Западна Австралия

В наши дни

Черепът лежеше разкрит в плиткия гроб и им се хилеше през мекия бял пясък. На когото и да беше, бе прекарал така повече от триста и петдесет години.

Мъж с раздърпана бяла тениска с отпечатана на гърба вече избеляла емблема на Морския музей във Фримантъл клечеше до Анемийке край гроба и изчистваше пясъка от костите с помощта на мека четка. Ямата беше дълбока един метър. Всеки сантиметър пясък се премахваше мъчително бавно с помощта на кофа и лопатка.

Мястото беше обградено с опънато въже. Работата по разкопаването на гроба се усложняваше от присъствието на три мощни корена и гнезда на късоопашати буревестници.

Двама специалисти по съдебна медицина придружаваха експедицията. Първият се приведе да изследва един вече изваден от гроба череп, повдигна го с нахлузените си в латексови ръкавици ръце, докато през това време издухваше пясъка от кухините му с помощта на коктейлна сламка. Анемийке приклекна до него.

— Женски е — произнесе той. — Съдейки по зъбите, момиче на не повече от шест-седем години. — Той се навъси. — Виж тук, зъбът буквално е бил натикан обратно в гнездото му, вероятно от силен удар. Трябва да е изпитала много силна болка, но не това е причинило смъртта й. — Той огледа останалата част от непълния скелет. — По костите на ръцете не личат рани от опит за самозащита, така че по всяка вероятност ръцете й са били завързани, преди да я убият. Черепът е непокътнат, по останалите кости от скелета няма видими фрактури. Раните по меките тъкани не оставят следа. Трудно е да се каже, но се надявам смъртта й да е дошла бързо.

Последва тишина, нарушавана само от жуженето на мухите и далечния грохот на рифа. Малкият, лишен от дървета остров с рибарските си колиби и птичи гнезда се бе оказал гробище. До момента бяха разкрили осем скелета в този плитък гроб: трима възрастни и пет деца. Един от тях, изглежда, бе загинал от изстрел на мускет. Друг череп беше претърпял значително поражение, причинено по всяка вероятност от удар с брадва. Лицата на археолозите, петима мъже и три жени, бяха мрачни.

В късния следобед се разнесе вик откъм далечния край на острова. Анемийке хукна.

Бяха открили нов гроб, но този скелет изглеждаше съвсем различен от останалите, погребани съвсем набързо. Тялото бе положено по гръб и след малко екипът откри ръждясал меч, все още в ножницата си, поместен очевидно церемониално отстрани на трупа.

Разкриването течеше бавно и мъчително. Анемийке се включи в процеса, отпивайки от време на време вода в ужасната жега, тормозена от рояци дребни черни мушици. Младежът до нея изведнъж спря работата си и издаде приглушено възклицание.

— Ето я! — изрече възбудено той.

В протегнатата му разтворена длан лежеше корозирала през столетията половинка от сребърен гулден. Анемийке се порови в джоба на ризата си и извади малка кадифена торбичка. Изтърси друга излъскана до блясък половинка и я положи редом до половината й върху дланта на младежа. Двете съвпаднаха съвсем точно.

— Открихме го — проговори тя.

Всички спряха работата. До този момент бяха разкрили само част от черепа и дясната бедрена кост, но вече знаеха кой е мъжът и как е загинал.

— Микиел ван Тексел — рече тихо тя.