Колин Фалконър
Източна Индия (61)

Глава 61

Форт Батавия

Амброаз седеше до прозореца в апартаментите на губернатора с чаша фино френско бренди от запасите на Рембурк и наблюдаваше как лихтерите сноват като водни бръмбари между търговските кораби, закотвени до пътищата и брега. Недовършеният шлюз на крепостта лежеше точно под тях и болезнено напомняше за провала му. Голяма част от огромния портал, който амстердамските каменоделци бяха предназначили за шлюза, сега лежеше под вълните, стоварващи се върху скалите Хутман.

Клюките за бедствието бързо обиколиха малката колония. Старите приятели, които го бяха приветствали с голямо съчувствие първата нощ, сега се държаха далеч по-предпазливо към него. Те не го укоряваха пряко, но Амброаз разбираше, че чакат оценката на губернатора Коен за действията му, преди отново да се покажат като негови приятели.

Всеки изминал час в очакване това да се случи представляваше истинска агония за Амброаз. Здравословното му състояние никак не беше добро. Треската не искаше да го оставя и за капак сега положението му се бе усложнило от непрестанното разстройство. Откри, че стомахът му не е в състояние да смила богатата храна и вината, които му сервираха след толкова много седмици, прекарани само на вода и твърди бисквити. Бузите му бяха хлътнали, нямаше и следа от жизненост; погледнеше ли се в огледалото, виждаше някакъв скелет, обвит в жълтеникава кожа — истинска гротеска във взетите назаем накити.

Не искаше другите да научат колко зле беше в действителност. Макар и да изпитваше ужас при мисълта, че ще му се наложи отново да прекара месеци в морето, той изпитваше още по-голям страх, че Коен няма да му предостави командването на спасителния кораб, който щяха да пратят за „Утрехт“.

Спасението му сега се намираше на скалите Хутман.

Всяка нощ, откакто ги спасиха, той прекарваше буден в леглото си и непрекъснато си задаваше един и същ въпрос: Трябваше ли да постъпя другояче?

— Между другото, Амброаз — наруши тишината Рембурк — доколкото си спомням, сред пасажерите на „Утрехт“ трябва да се намира една госпожа на име Корнелия Норстрант.

Амброаз усети тъпа болка в гърдите си при споменаването на името й.

— Вярно е.

— Тя оцеля ли при корабокрушението?

— Аз самият се погрижих да я кача на спасителната лодка — каза Амброаз.

Не беше точно така, разбира се, но думите му се доближаваха достатъчно до истината. Не искаше Рембурк да разбере, че въпросът му го е разтревожил. И минута не изминаваше, без да не си помисли за нея с желание или чувство за вина.

— Пътуваше насам, за да се събере със съпруга си — добави той.

— Каква ирония на съдбата.

— Ваша светлост, не ви разбрах?

— Той е умрял. Научих го едва днес. Умрял е от треска преди два месеца, тъкмо когато сте отплавали от залива Тейбъл.

Все едно някой заби нож в сърцето му. Ако не беше шкиперът и невероятната му глупост тогава, Корнелия щеше да пристигне в Батавия като вдовица и Амброаз вече щеше да е напълно свободен да й поиска ръката.

Можеше да стане негова съпруга.

Негова.

— Изглеждате блед. Болен ли сте?

— Пристъп на треска. Нищо особено.

— Може би трябва да си легнете.

— Имате право; трябва да си легна по-рано. На сутринта ще бъда добре. Лека нощ.

Той допи виното си и се върна в своя апартамент, но не можа да мигне. Вместо това застана до прозореца, втренчен в нощното небе, питайки се дали е още жива, вдигнала очи към същата тази далечна луна в очакване на завръщането му.