Колин Фалконър
Източна Индия (7)

Глава 7

Дните ставаха все по-горещи; под палубите вонята ставаше нетърпима. Моряците бяха наблъскани между оръдията на оръдейната палуба, с хамаци, провиснали между напречните греди, а пътните им сандъци — натъпкани навсякъде, където бе възможно. Положението на войниците на най-долната палуба беше дори още по-лошо: пресният въздух изобщо не стигаше до там, беше тъмно като в самия ад и нямаше място дори и за изправен човек. Амброаз се чудеше как издържаха на това ден след ден.

В Холандия по това време беше зима; полетата бяха покрити със сняг, а реките заледени. Нещо, което беше трудно да си представиш, когато под грубата висока яка потта течеше като ручеи, а слънцето безмилостно изгаряше вратовете им.

На Корнелия Норстрант й бе станало навик да се качва на палубата и да прекарва утрините в разговори с него. Той можеше да я избегне, но предпочете да не го прави.

Тази сутрин тя беше облякла поръбено в сиво плътно елече от кремаво кадифе. Природното й достойнство влизаше в рязък контраст с отвратителното кокетничене на прислужницата й, която я следваше по петите и правеше всичко възможно да превръща живота на моряците в ад. Беше истинско чудо как не изпопадваха от въжетата, когато дребничката уличница се качваше на палубата, въртейки задника си по най-съблазнителния начин.

— Поредният нажежен ден — рече Корнелия.

— Наистина.

Сигурно се чувства самотна, предположи той. На кораба нямаше други жени с нейното положение. Той беше вероятно единственият човек на нейната възраст, образование и положение. Разговаряха известно време за Батавия, за това какво представляваше животът там, като се опита да й обясни за сезоните, които нямаха нищо общо с тези в Холандия.

После се разговориха за семействата си. Предполагаше, че тя произлиза от богато семейство на Херенстрат, но с изненада установи, че произходът й е скромен колкото неговия.

— Не помня баща си — каза му Корнелия. — Умрял е в годината, когато съм се родила. Бил е търговец на дрехи.

— Определено богат, доколкото съдя.

— Не, живеехме в къща в Нювендик. Не бяхме бедни, но и не бяхме съвсем богати. Една година след като починал, майка ми отново се омъжила, този път за капитан на боен кораб. И него не го помня много добре; почти през цялото време плаваше в открито море. Беше един от чичовците на мама с много пари. Когато почина, цялото си богатство остави на нея. Продадохме къщата в Нювендик и се преместихме в голям двор на Лелейстрат.

— Това трябва да е направило заварения ви баща най-богатият морски капитан в Амстердам.

— Мама успяла да го убеди да подаде оставката си. Вече била загубила един съпруг и не искала да загуби и другия. — Корнелия се втренчи в морето. — Обичах я; беше най-красивата жена, която някога съм виждала. Имаше най-нежния глас, същински ангел. Умря, когато бях на единайсет години. Сигурно цяла седмица не спрях да плача. Още ми липсва.

Амброаз се замисли за собствената си майка, сега старица в Амстердам.

— Баща ми отново се върна на корабите. Загина на следващата година при едно морско сражение с испански пиратски кораб в Америките. Сигурна съм, че така е желаел да посрещне края си.

— Значи сте сираче? — възкликна той изненадан. Животът й се бе оказал коренно различен от представата му за нея.

— Сестра ми и аз бяхме поставени под опека. Веднага щом пораснах достатъчно, попечителят ми реши, че парите ми трябва да се сродят с някоя добра фамилия.

— На колко години бяхте тогава?

— На осемнайсет. Женени сме вече девет години.

— И нямате деца?

— Господ още не ни е дал. — Той видя мъката в очите й. Дали защото много искаше деца, или защото възможностите да ги зачене бяха толкова нищожни?

— Невинаги е съдено да разберем пътищата Господни — рече Амброаз. — Меко казано.

— Има много неща, които не ни е съдено да разберем.

— А съпругът ви?

— Той също иска деца, разбира се. Какъв е смисълът да имаш добро семейство, след като нямаш синове, които да наследят името ти?

— Сигурно му липсвате.

— Да.

— На негово място щеше да ми е болно да оставя такава красива жена като вас… да оставя съпругата си сама толкова продължително време.

Бузите й поруменяха от забележката му, но за негов късмет Корнелия предпочете да не я обсъжда и му спести по-голямо смущение. Той си напомни, че в бъдеще трябваше да бъде по-внимателен какви ги дрънка.

Не беше особено умно да говори такива неща на една омъжена жена на собствения си флагмански кораб, когато компанията очакваше от него да носи моралната отговорност за флотилията.

Не беше особено умно ли? Беше чиста лудост. Каквото и да е, той бе изплюл камъчето. В този момент зърна онази проститутка, прислужницата, да ги гледа. Зачуди се дали не ги е подслушала.

Корнелия дълго време не пророни нито дума, дори и укор. Вятърът си играеше с нейните коси под шапката й. Накрая тя отрони:

— Днес застудява. Трябва да се прибирам в каютата си.

— Разбира се.

— Благодаря ви за компанията — измърмори тя и положи ръка върху неговата. След това си тръгна и изчезна като някаква ефимерна сянка под слънчевите лъчи, оставяйки самотен Амброаз Секор да изгаря в желанията си за нея и същевременно проклинайки се, че е такъв глупак.

* * *

Микиел ван Тексел дремеше в хамака си. По дяволите, човек направо можеше да полудее; осемдесет войници, натъпкани като сардели на най-долната трета палуба, с непрогледен пушек, заместил въздуха, защото всяко копеле пафкаше лулата си, докато играеха на dommelen^[1] или шах и всички или клечаха, или лежаха. Имаха право да излизат на палубата само за трийсет минути на всеки дванайсет часа, като останалото време прекарваха долу в претъпканото до невъзможност пространство. Днес поне люковете бяха отворени, защото времето беше хубаво; когато морето се разбушуваше, люковете се затваряха и мъжете не бяха в състояние да задържат в стомаха си съдържанието му.

А и закуските им бяха такива; овесена каша и сливи, принуждавани да ги ядат под заплахата от наказание, за да не могат добрите холандци да получават запек в морето. През останалата част от времето храната им представляваше комат корав хляб и парче солено месо, което им сервираха в дървени копанки, по една купа на шестима войници. Разбира се, той бе привикнал на такъв живот; войникът нямаше право да се оплаква, а и като сержант трябваше винаги да дава пример.

Не беше задължен обаче да го харесва.

Когато някой е принуден да се върти в койката си ден след ден сред такава воня, мозъкът му неизбежно се поврежда. На кораба отдавна щеше да се лее кръв, ако не бяха наложените от компанията правила, съгласно които на всеки, нарушил дисциплината, приковаваха ръката му със собствения му кинжал към главната мачта и го оставяха там сам да намери начин да се освободи.

Може би в това се коренеше причината за постъпката на Фасулчо. Микиел тъкмо играеше дама с англичанина Ричард Мерел и французина Жил Клеман, когато то се случи. Близо до тях Фасулчо украсяваше с резба зъба на един кит, когато покрай него премина приведеният Стенховер. Истинското му име беше Йорис Янсен, но войниците го знаеха по занаята, който бе упражнявал, преди да стане войник; Стенховер, Каменоделеца.

Беше грамаден мъж, с една глава над всички тях и лице, което предизвикваше кошмари у децата и вдъхваше ужас в душите и на най-закоравелите проститутки по пристанищата. Само Микиел и Грот, едрият фермер, не се бояха от него. Дори и Герит Вестервелд, другият ефрейтор, изпитваше панически ужас от него.

Фасулчо направи физиономия, имитирайки деформираното лице на Стенховер. А Мерел, този идиот, избухна в смях.

Стенховер се обърна. През целия му живот хората го бяха сочили и му се бяха присмивали зад гърба и Микиел предполагаше, че отдавна би трябвало да е привикнал на такова отношение. Вместо това обаче Стенховер само стрелна Фасулчо със злобен поглед, давайки му да разбере, че знае какво е направил. В потвърждение на това му кимна — знак, че нямаше да го забрави. Това вещаеше сериозна беда, рано или късно.

Фасулчо само се ухили на невинната си шега. Поне така си помисли.

Накрая дойде и редът на Микиел да се покаже на палубата. Той се качи с надеждата да зърне Корнелия Норстрант. Но нея я нямаше.

Беше толкова глупаво да се озърта за нея във всеки един момент. Тя беше жена с далеч по-високо положение от неговото, а той нямаше никакъв шанс да се издигне до нивото й. Защо обаче тогава така упорито се бе загнездила в съзнанието му? Безсмислено бе да се измъчва.

— Достатъчно! — заповяда си той, но въпреки това хвърли един последен, изпълнен с надежда поглед към малката палуба на кърмата.