Кристен Ашли
Ново начало (9)

Глава 8
Победена

По-късно същата седмица, в един от дните, в които не бях в „Гълъбовата къща“, отидох в „Пътника“, за да напазарувам.

Изживявах готварски ренесанс, започвайки с различни печива, които страшно се харесваха на обитателите на „Гълъбовата къща“ (особено на господин Денисън, който беше голям флиртаджия, и госпожа Макмърфи, която все още смяташе, че съм нацистка шпионка, но то не й пречеше да си хапва с най-голямо удоволствие от моите курабии).

Ала освен това се учех да готвя за сам човек, нещо, което някога ме бе накарало да пропадна в бездната на агонията, която сама си бях изкопала, но сега бях решила да го приема като предизвикателство.

Първо, имаше неща, които бих могла да замразя и ако някога останех в „Гълъбовата къща“ един или два часа по-дълго (както правех обикновено) и се приберях уморена у дома, щях да имам готово — и вкусно — ястие.

И разбира се, касероли^[1], които много често са дори още по-вкусни на следващия ден.

Докато търсех какво да добавя към моята причудлива плажна спалня (която напредваше — вече бях купила матраците и освен това бях открила разкошни гравюри за стените, които бяха ексцентрични и морски, без обаче да са банални или сладникави), се бях отклонила и бях започнала да се оглеждам за рецепти.

И открих една, която нямах търпение да изпробвам. Касерол с настъргани пържени картофки, който с тези продукти просто нямаше как да не те накара да си оближеш пръстите.

Днес обаче щях да ходя у Джоузи и Джейк, за да вечерям с тях и децата. Джейк се готвеше да изпрати най-големия си син в колежа и Джоузи ми беше казала, че общо взето, се държи, но най-вече защото не искаше Конър да усети, че баща му никак не се радва да види как първородният му син отлита от гнездото. Така че Джоузи търсеше начини да го разсее, като в същото време му осигури възможност да прекара малко повече време със сина си, което според нея означаваше парти за вечеря.

Очаквах го с нетърпение, и то не само защото харесвах Джоузи (след моя срив, двете доста се бяхме сближили), а защото харесвах съпруга и децата й и ми се искаше да ги опозная по-добре.

Още повече че приятелката на Конър и дъщеря на Алиса, Софи, също щеше да бъде там, а Джоузи ми беше казала, че двамата са просто очарователни заедно (дори беше подчертала думата). Софи беше певица и имаше някакъв ангажимент в деня на разпродажбата, така че все още не се бях запознала с нея, нито пък я бях виждала с гаджето и, така че и това очаквах с нетърпение.

Ала на следващия ден щях да ходя в „Гълъбовата къща“ и исках да имам касерол с настъргани картофки за вечеря, навярно с хубаво свинско филе, остатъка, от което бих могла да използвам за сандвичи. И тъй като Дела не беше открила още доброволци, трите ми дни в седмицата се превръщаха в четири или пет часа на ден, а понеже знаех колко много работа има там, гледах да се отбивам за по час-два и през другите дни.

Когато към това се добавеше собственото ми чистене, пране, дребни задачи, пазаруване, попълването на гардероба ми, разходките из новото ми обкръжение, срещите с новите ми приятели и обзавеждането на новия ми дом, означаваше, че съм заета и вечно в движение.

И тъй като бях заета и вечно в движение, доста бързах да приключа с покупките, да мина през цветарския магазин, за да избера букет, който да взема със себе си в „Лавандуловата къща“ (където живееха Джоузи, Джейк и семейството им), да се върна вкъщи и да сложа всичко по местата, преди отново да изляза. Бях попитала Джоузи дали мога да й помогна с приготвянето на вечерята, а тя беше отговорила, че Итън е официалният й помощник, но аз бих могла да вляза в ролята на резервен помощник-готвач, докато пийваме вино и си бъбрим.

Звучеше забавно и не исках да пропусна тази възможност.

Поради което вече бях готова да отида на вечеря у приятелката ми.

Което означаваше, че носех впити дънки — тъмносини, но с деликатен сребрист отблясък. Бях ги съчетала с разкошна сребристозелена блузка, пристегната в кръста и на китките, с широки ръкави и без яка, но за сметка на това с копчета отпред, които можеха да бъдат разкопчани (или пък да не бъдат, както в момента), за да разкрият нещичко.

Косата ми беше грижливо оформена със сешоар, фини кичури от бретона докосваха миглите ми. Гримът ми беше издържан в кафяво, тъмносиво, зелено и прасковено — доста повече цветове и апломб, отколкото майка ми ме беше учила, но те подчертаваха всяка моя хубава черта, карайки лешниковите ми очи и закръглените ми скули да изпъкват красиво.

И накрая, на краката си носех престъпно елегантни, невероятно модни сребърни обувки с високо токче — първите, които Джоузи ми беше показала, когато двете с Алиса ми бяха помогнали да открия себе си.

Издокарана по този начин, дори най-обикновеното пазаруване нямаше как да не се развие по възможно най-добрия начин.

И то започна, когато поех по една пътека между рафтовете, оглеждайки ги за продукти, от които се нуждаех или просто исках да имам в килера си, и изведнъж усетих как косъмчетата на тила ми настръхват.

Погледнах напред и замръзнах, когато видях дъщеря ми Олимпия заедно с мащехата й, Мартин.

Плъзнах поглед по красивото ми момиче, а после приковах очи в Мартин.

Не ми беше убегнало от вниманието, че мъжът ми си имаше тип.

Така че Мартин Мос беше мое по-младо копие.

И докато стоях там и се взирах в нея, издокарана в невероятен тоалет (но като никога, моят беше далеч по-великолепен), с изящно личице, обрамчено от облак гъста тъмна коса, вперила широко отворените си зелени очи в мен, нямаше как да не го забележа.

Нямаше как да не забележа и че ме зяпаше с отворена уста.

Също като дъщеря ми.

Да си призная, както всеки път, щом видех Мартин, първият ми порив бе да се приближа и да я зашлевя през лицето. Никога обаче не го бях направила. Не го направих и сега.

Не постъпих обаче и както обикновено, като вдигна дяволски скандал.

Вместо това се приближих бавно, спрях пред тях и погледнах дъщеря ми.

— Здравей, миличка — казах тихо.

С видимо усилие тя смени изуменото си изражение с отегчение и смотолеви:

— Мамо.

Погледнах към Мартин.

— Мартин.

Тя също изтри слисаното си изражение, ала нейното лице окаменя и тя не отговори.

Без да обръщам внимание на това, аз отново погледнах към дъщеря ми.

— Радвам се да те видя, Пипа. — Наклоних глава надолу и се усмихнах. — Имаш хубави панталонки.

Тя просто се взираше сърдито в мен.

Преглътнах го и продължих да й се усмихвам.

— Нямам търпение да се видим след две седмици.

— Все тая — измърмори тя, забила очи в пода.

Аз преглътнах и това и казах меко:

— Приятен ден, сладката ми. — Тя все така не ме поглеждаше, така че аз се обърнах към Мартин. — На теб също — пожелах й и ми се прииска да се вържа на фльонга, за да се потупам по рамото, задето думите излязоха (почти) така, сякаш наистина ги мисля.

След това се обърнах към пътеката и понечих да се отдалеча, бутайки количката си.

Спрях, когато гласът на Мартин изплющя:

— Ти сериозно ли?

Продължих напред, но се извъртях към тях:

— Моля?

— Наистина ли мислиш, че ще се хванем на простотиите ти? — попита и лицето й се разкриви.

Вперила поглед в нея, изведнъж бях осенена от закъсняло, ала ослепително ясно прозрение.

Неведнъж. Не два пъти. Не понякога. А почти винаги.

Тя ме предизвикваше.

Не се усмихваше сконфузено и не се изнизваше. Дори ако аз бях в настроение просто за дребни заяждания, тя отвръщаше на огъня с отровни стрели. Тя беше откраднала моя съпруг и от самото начало изобщо не се колебаеше да ме напада.

А сега, когато аз се канех да си тръгна, се опитваше да ме предизвика.

Искала бе да ме накара да изглеждам като кучка пред децата ми. Искала бе те да ме мислят за откачалка.

А аз й бях позволила да го направи.

Ала точно в този момент аз имах разкошни впити дънки, фантастична прическа и обувки, за които всяка жена би убила, ала те бяха на моите крака и не ме беше грижа какво говореше за мен фактът, че не гледах на това като на броня. Не гледах на него като на патерица.

А го оставих да ме подхрани.

— Ако нямаш нищо против — заявих спокойно и тихо, — бих предпочела да не го правим. — Задържах погледа й и довърших. — Никога.

— Сякаш ти вярвам — заяде се тя. — Сякаш това, че за малко си спряла да лееш отрова, не е просто опит да ни залъжеш, че си се променила, преди отново да нападнеш.

— Както казах — отвърнах аз твърдо, — приятен ден, Мартин.

Обърнах поглед към дъщеря ми, която наблюдаваше сцената много внимателно, с объркано изражение, от което сърцето ми се сви. Ала въпреки че това ме разкъсваше, единственото, което можех да сторя, бе да й се усмихна меко.

След това се обърнах и се отдалечих.

— Нали знаеш, че Кон приключи с теб — извика Мартин след мен. — Още една грешка, Амелия, и той ще сложи край.

Не казах нищо. Не погледнах назад. Може и да се разтреперих, но не мислех, че тя ще забележи.

Просто продължих да вървя.

Освен това реших да пообиколя наоколо, така че, ако ме видят отново, да не си помислят, че бягам.

След това платих и се изнесох от там.

Не бях купила всички продукти, от които се нуждаех за касерола с настъргани картофки, но можех да ги взема и утре.

Не бе добре обаче, че бях успяла да мина покрай рафтовете с вино, защото, когато поех по тротоара с торбите в ръце, някакъв мъж изхвърча от един магазин надолу по улицата и се блъсна право в мен. Аз политнах и изпуснах и двете торби, при което двайсетдоларовата бутилка вино, която бях купила, за да занеса на вечерята у Джейк и Джоузи, се строши и алената течност напои дъното на торбата и се разля върху тротоара.

— Гледай къде… — чух рязък глас и се изпънах рязко, възвръщайки си равновесието, след което се обърнах към него, готова за бой.

Бях бясна, защото, първо, току-що бях налетяла на Мартин, което никога не беше приятно.

Второ, тя беше заедно с дъщеря ми, моята дъщеря — пазаруваше заедно с нея, докато дъщеря ми отказваше да ме погледне и никога и през ум не би й минало да пазарува заедно с мен.

Та тя почти не говореше с мен.

И накрая, той беше изскочил от магазина, без да гледа къде върви. Аз вече бях на тротоара и следователно (поне според мен) имах предимство. Така че той нямаше да обвини мен, задето беше счупил бутилката ми с вино.

— Аз ли да гледам къде вървя? — попитах мъжа, който беше висок, тъмен и привлекателен, но ми напомняше на баща ми.

Гледайки ме замислено, той махна с ръка към тротоара.

— Моите извинения. Счупих виното ти.

— И още как — потвърдих аз и се отдръпнах от увеличаващото се петно, тъй като не исках то да изцапа престъпно страхотните ми обувки, след което клекнах, за да спася другата торба.

— Нека аз. — Той приклекна до мен.

— Благодаря, мога и сама — отвърнах хладно.

— Не, сериозно — промълви той и обви пръсти около китката ми — нежелана фамилиарност, толкова скоро след като се бяхме запознали, която ме накара да вдигна очи към неговите. — Нека аз.

Искаше да го направи?

Ами нека го направи тогава.

Отдръпнах се и станах.

Той улови дръжките на здравата торба и прехвърли съдържанието на съсипаната в нея, оставяйки я на земята, за да не я скъса сега, когато беше толкова пълна.

— Ще отида в „Пътника“ за още една торба и за друга бутилка вино — предложи той. — Имаш ли нещо против да ме изчакаш тук, докато се върна?

Въпреки че „Пътника“ бе последното място, където бих искала да бъда, нещо у него ме накара да му откажа.

— Отново благодаря, но мога и сама.

— Моля те — настоя той. — Беше си тръгнала от магазина, когато се блъснах в теб, и ще се почувствам ужасно, ако и другата ти торба се скъса, докато поправям нещо, за което съм виновен аз.

Е, за това беше прав.

— Доста бързам — поизлъгах мъничко.

Той се усмихна широко.

— Значи, няма да се бавя.

Въздъхнах и реших, че ако продължа да го обсъждам с него, нещата само ще се проточат, да не говорим, че щях да съм принудена да остана в компанията му още по-дълго, така че кимнах.

Все така усмихвайки се, той кимна в отговор.

След това се отдалечи, без да бърза и без да си даде труда да ме попита какво бе виното, което се очакваше да замени.

Аз останах отвън, надявайки се с цялото си същество Олимпия и Мартин да не излязат и да ме заварят да стоя на тротоара, изглеждайки като изключително добре облечена, коафирана и гримирана дневна проститутка.

Страховете ми не се оправдаха и само след няколко минути един от служителите на „Пътника“ изхвръкна навън с торба в ръце и се залови да пренареди покупките ми. Докато той беше зает с това, се появи още един служител с метла и кошче за боклук и разчисти строшената бутилка и скъсаната торба.

И двамата вече бяха приключили, докато мъжът се върне с още една торба, двойно подсигурена заради тежкото си съдържание, което очевидно нямаше как да бъде просто бутилка вино.

Приближи се до мен, все така усмихнат.

— Нека ти помогна да отнесеш всичко това в колата.

— И сама мога.

— За да ти се извиня, купих четири бутилки вино. Тежичко е.

Четири бутилки?

Аз го зяпнах.

— Колата ти? — напомни той.

Аз въздъхнах и отново отстъпих.

— Насам — казах и поех към колата.

— Не съм те виждал в Магдалийн — отбеляза той, докато вървеше до мен.

— Не, не си — потвърдих.

— Казвам се Бостън Стоун — представи се той и аз се обърнах, за да го погледна, принуждавайки го да спре, преди отново да ме последва, докато отивах към колата ми, паркирана на улицата.

— Здравей, Бостън Стоун — отвърнах, тъй нямах представа какво друго да кажа.

— А ти си? — попита той, докато аз оставях торбите на земята, за да натисна копчето на багажника.

Докато капакът се повдигаше, аз отворих уста, без да съм сигурна дали ще му кажа името си, или ще продължа да го държа настрани, но така и нямах възможност да открия кое щях да избера.

— Бейби — чух да изръмжава някой зад гърба ми и когато се обърнах, видях Мики да се приближава с широка отсечена крачка.

Изобщо не изглеждаше щастлив.

— Мики — поздравих го колебливо, несигурна заради държанието му.

Не го бях срещала от деня, когато той не ме беше видял (или поне така се надявах) в киното.

Носеше униформата си на пожарникар-който-не-потушава-пожар — син панталон и тениска. Очите му се движеха нагоре-надолу по тялото ми. Все още беше невероятно красив (тази униформа… сериозно!).

Той не отвърна на поздрава ми.

Когато спря пред нас, погледът му се насочи към Бостън Стоун и стана стоманен.

— Какво искаш? — попита той необяснимо враждебно.

— Просто помагах на тази прелестна дама с покупките й — отвърна Стоун.

— Аз ще се погрижа — отсече Мики и го направи. С други думи — внимателно ме дръпна назад, взе торбите, които бях напълно в състояние да вдигна сама, и ги сложи в багажника.

След това посегна към торбата в ръцете на Стоун и я улови, ала Стоун не я пусна.

— И сам мога да я оставя в багажника, Донован — тросна се той.

Очевидно двамата се познаваха.

— Както ти казах, аз ще се погрижа, Стоун — сопна се Мики в отговор.

Да, двамата се познаваха.

Те задърпаха торбата и дръжките се обтегнаха.

— Моля ви! — възкликнах аз. — Вече имахме инцидент с бутилка вино. Тротоарът на Магдалийн беше осветен с едно червено вино, нека да не помазваме Крос Стрийт с още четири.

Мики начаса пусна торбата и се дръпна назад, при което се блъсна в мен, но не се извини, нито се отмести.

Остана близо, тялото му се докосваше до моето.

И именно в този миг забелязах каква топлина се излъчваше от него.

Стоун остави торбата в багажника ми, затвори го, а после бавно се обърна към нас двамата.

Погледът му обаче беше прикован в Мики.

— Вие да не излизате заедно?

— И как точно ти влиза в работата това? — попита Мики в отговор.

— Влиза ми в работата, защото, ако не излизате заедно, бих искал да те помоля да си тръгнеш, за да я поканя на вечеря — отвърна Стоун.

Аз вдигнах рязко глава, замръзнала от изумление.

— Няма да го бъде — изръмжа Мики.

Макар и все така замръзнала, аз обърнах очи към каменното лице на Мики, още по-слисана отпреди.

— Значи, действително излизате заедно — отбеляза Стоун.

— Пак ти казвам, че не ти влиза в работата — процеди Мики.

Лицето на Стоун придоби проницателно изражение.

— Което ме навежда на мисълта, че красивата жена, която стои зад теб, е свободна да вечеря с мен.

— Ти да не би да забрави английския? — попита Мики. — Вече ти отговорих.

— Смятам, че сама мога да говоря за себе си — намесих се аз.

Той едва-едва помръдна глава, за да ме погледне.

Очите му отново говореха.

Говореха, че наистина не харесва Бостън Стоун.

Имайки предвид какво знаех за Мики, това, съчетано със собствената ми антипатия към господин Стоун, по всяка вероятност щеше да ме накара да откажа поканата му.

За съжаление, Мики реши да добави думи към погледа си, така че нямах възможност да го направя.

— Никъде няма да ходиш с този тип.

Той сериозно ли?

Не можеше да ми казва какво да правя. Да не ми беше баща, брат или пък любовник?

Та той почти не ме познаваше!

Единственото, което знаеше за мен, бе, че самият той не ме иска. Аз бях неговата „привлекателна“ съседка, при която вече не се отбиваше, дори за да си измоли някоя рецепта (е, добре, Ашлин може и да не знаеше, че имам други мои рецепти, но все пак).

Той дори не отговори на имейла ми!

Освен това излизаше с изваяни червенокоси красавици, усмихваше им се, водеше ги на кино.

Не, Мики не можеше да ми казва с кого мога и с кого не мога да се срещам.

— Така ли? — сопнах се аз.

— Да. — Той се обърна изцяло към мен; заплашително изцяло. — Никъде няма да ходиш с този тип — повтори, натъртвайки отчетливо всяка дума.

— Нима? — попитах аз саркастично. — И от кога стана големият ми брат?

Все така отчетливо (и опасно) той заяви:

— Определено не съм големият ти брат.

— Не, не си. — Аз отметнах косата си, надявайки се, че блести на слънцето. Надявах се също така, че от движението разкошните изрусени кичури в нея ще уловят слънчевите лъчи и ще засияят. — Ти си ми съсед. И ако искам да изляза с някого и гък не можеш да ми кажеш.

— Този тип е задник — процеди той и посочи с палец Бостън Стоун.

Очите ми се разшириха и като се повдигнах на пръсти, аз се наклоних към него и изсъсках:

— Това е невъобразимо грубо, Мики Донован.

— Не е грубо, ако е вярно.

— Ти може и да мислиш така, но не може да го казваш пред мъжа, за когото става дума.

— Може, ако става въпрос за задник от неговия калибър — отсече Мики.

Очите ми се разшириха още повече и аз се наведох още по-близо.

— Престани да бъдеш гаден — настоях.

— От колко време си в града? — попита той, а после продължи с още един въпрос, на който не очакваше отговор: — Един-два месеца? Аз съм прекарал тук целия си живот, така че, вярвай ми, спестявам ти цял куп неприятности, ако този тип ти хвърли око.

Аз се отпуснах на токчетата си.

— Голямо момиче съм, Мики. Пораснала и всичко останало. Смятам, че и сама мога да вземам решения.

— Вземи ги и ако тези решения са различни от това, което ти казвам да направиш, ще сгрешиш.

Аз го изгледах свирепо.

След това минах безцеремонно покрай него и се приближих до Бостън Стоун, протегнала ръка.

— Бостън — казах, докато той я поемаше, ухилвайки се арогантно и доста противно. — Макар и с малко закъснение, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Амелия Хатауей.

Ръката му стисна моята и той промълви:

— Амелия.

— Знаеш ли „Синята скала“? — попитах го, издърпвайки ръка от неговата.

— Разбира се. — Той наклони глава настрани по един помпозен и леко стряскащ начин.

— Аз живея там — обясних и отново отметнах коса, опитвайки се да не обръщам внимание на плашещото му излъчване. — Тази вечер съм заета, но утре съм свободна. А ти?

— Не бях — отвърна той, — но ми трябва само едно телефонно обаждане и ще се освободя.

— Отлично. Седем часът?

— За мен би било удоволствие — отвърна той тихо, а във веселите искрици в очите му определено се долавяше нещо зло.

Мен обаче не ме беше грижа.

Щях да изляза с него веднъж просто за да дам урок на Мики.

След което щях да приключа с Бостън Стоун.

Пък и имах около седем нови тоалета, които биха били съвършени за среща, и го знаех, макар че не бях излизала на срещи от две десетилетия.

— Ще се видим утре тогава — казах.

— Да, Амелия. — Той наведе брадичка към мен. — Очаквам го с нетърпение.

— Аз също.

Той ми отправи още една арогантна усмивка, след което я обърна към Мики.

— Донован.

Мики не отговори.

Стоун отново ме погледна.

— До утре, Амелия.

— До утре, Бостън. И моля те, наричай ме Ейми.

Мики изсумтя.

Бостън се усмихна, а после се завъртя и се отдалечи.

Аз се обърнах рязко към Мики и наклоних глава на една страна.

— Видя ли? Напълно пораснала и способна сама да вземам решения.

— Това, което виждам, е нещо като лайтмотив в живота ти — отвърна той неприятно.

— Нима? — попитах аз с пресилен интерес. — Искаш ли да споделиш с мен?

И Мики сподели с мен.

— Когато те видях за първи път, бившият ти правеше сцена, ругаеше те и те заплашваше, крещеше ти и се държеше като истински задник. Очевидно е богат и самодоволен и изобщо не го е грижа, че си сама и поради това едва ли се чувстваш в безопасност. Също толкова очевидно бе, че му позволяваш да те използва за боксова круша. Въпреки че никоя жена не заслужава да й говорят по този начин, той продължаваше да нанася удар след удар. Сега ти знаеш, че типът, с когото току-що си уреди среща, е абсолютен задник, и въпреки това се съгласи да излезеш с него. Така че това е лайтмотивът в живота ти. Позволяваш на най-различни задници да те мачкат. И ако ти харесва, бейби, изобщо няма да се хабя да ти показвам, че има и друг начин.

Преди да успея да отговоря, той се завъртя и се отдалечи.

Аз го проследих с яростен поглед, а после се обърнах към колата.

И се заковах на място, защото Олимпия и Мартин стояха пред нея.

Мартин се взираше невярващо след Мики, а малкото ми момиченце се взираше в мен с разширени, слисани очи и пребледняло лице.

— Миличка — меко казах аз и забързах към нея.

— Татко ти е крещял? — прошепна тя.

Аз спрях до бордюра.

— Той…

Не можах да стигна по-далеч, защото Мартин я сграбчи за ръката и я затегли.

— Да си вървим, миличка.

Не знаех как да постъпя. Исках да ги спра, но Мартин очевидно не искаше да бъде спряна и ако се опитах да го сторя, можеше да се стигне до сцена.

Така че ги оставих да си вървят.

А аз останах безсилна на тротоара и гледах как доведената майка на дъщеря ми я отвежда, докато тя все така бе обърната, приковала очи в мен.

Вдигнах ръка и й помахах.

Мартин я издърпа зад един джип и аз я изгубих от поглед.

Затворих очи и си поех дълбоко въздух, след което ги отворих и се обърнах към колата ми.

Качих се, извадих телефона ми от чантата и написах съобщение на дъщеря ми.

„Само за да довърша, гласеше то, не беше чак толкова страшно. Добре съм. Баща ти просто ми обясняваше как стоят нещата, след като пристигнах в Мейн. Всичко приключи и аз съм добре. Обичам те, Пипа. Нямам търпение да се видим след две седмици, миличка.“

Изпратих го, а после реших да изпратя още едно.

„И си струва да повторя, че късите панталонки ти стояха адски симпатично, сладката ми.“

След като изпратих и второто съобщение, погледнах през прозореца към момчето с престилка на „Пътника“, което миеше петното от вино с един маркуч.

Това наистина се беше случило.

В гърдите ми се надигна истеричен кикот, който обаче не трая дълго, защото бързо го преглътнах.

Не можех да повярвам, че се беше случило.

Преди всичко, какво беше това между Мики и Бостън Стоун?

Каквото и да беше, Мики нямаше да използва мен, за да го разреши.

За съжаление, упорито и определено глупаво се бях съгласила да отида на среща с мъж, с когото дори един поглед ми бе достатъчен да разбера, че не искам да имам нищо общо.

Е, вече нямаше какво да се направи.

Пък и поне щях да имам възможност да облека един от новите ми тоалети, който едва ли скоро щеше да ми се случи да нося заради мъжете, които не се редяха на опашка пред вратата ми.

С изключение на господин Денисън, който очевидно си падаше по мен. Ала тъй като той беше на осемдесет и осем години и живееше в старчески дом, без достъп до превозно средство, силно се съмнявах, че нещата между нас ще потръгнат.

С тази мисъл, тъй като имах работа за вършене, реших, че ще е най-добре да се размърдам и да се заловя с нея.

Така че запалих колата, излязох внимателно от мястото, където бях паркирала, и направих именно това.

* * *

— Прекарах си прекрасно — казах на Бостън Стоун, докато стоях на стъпалата пред къщата ми, и го гледах, надявайки се да не се опита да ме целуне.

Беше на следващата вечер.

Предишната нощ бях гостувала на Джоузи, Джейк и децата им (Софи и Конър действително бяха очарователни заедно — младежка любов, като че ли истинска, нещо, което не бях виждала досега, но което беше невероятно).

Не споделих с Джоузи за кашата „Мики-Стоун-и-аз“, която бях забъркала, защото не беше необходимо. Знаех, че тя е близка с Мики, имах чувството, че Джейк е още по-близък с него, и не исках да го обсъждам зад гърба му с приятелите му.

Бездруго всичко щеше да приключи още следващата вечер.

Така че си бях прекарала чудесно със семейство Спиър и се бях прибрала у дома.

На другия ден бях станала и бях отишла в „Гълъбовата къща“. Пофлиртувах с господин Денисън, изслушах разказите на госпожа Нейгъл за дванайсетте й правнучета, открих изкуствено чене под възглавниците на едно кресло, помогнах на един от служителите в крайно неприятната ситуация, предизвикана от твърде много сливов сок, и избегнах госпожа Макмърфи, заплашваща да разкаже на президента Рузвелт за мен.

След което отидох на среща с Бостън Стоун.

Оказала се бях права. Той действително бе мъж, с когото не исках да имам нищо общо.

Освен това беше скучен.

Беше също така богат и не пропускаше възможност да ми го напомни (включително и като поръча бутилка шампанско за четиристотин долара).

Което бе още по-скучно.

Така че сега нямах търпение вечерта да свърши, за да си вляза вътре и да се възхитя на това, как изглеждам в роклята си (която дори аз бях принудена да призная, че е разкошна), преди да я съблека и да се пъхна в леглото с книга.

Онова, което не исках, бе той да ме целуне.

И както ставаше обикновено, света не го беше грижа какво искам.

Той се наведе и ме целуна.

Целувката беше кратка и лека и включваше единствено ръката му, обвита около кръста ми. Дъхът му миришеше на шампанско и мента, което не беше чак толкова лошо. А устните му бяха твърди, което също не беше чак толкова лошо.

И на последно място, езикът му си остана на мястото, което си беше истинско облекчение.

Той вдигна глава и каза с глас, който вероятно би трябвало да е секси, но определено не беше:

— Бих искал отново да те видя, Ейми.

Господи, защо ли му казах да ме нарича Ейми!

— Защо не ми се обадиш? — предложих, като ми се щеше, след всичките ми хвалби, че съм пораснала, да бях достатъчно зряла, за да откажа очи в очи всякакви по-нататъшни срещи с един мъж, когото не харесвах.

Той се поотдръпна съвсем лекичко… и съвсем недостатъчно.

— Ще го направя, ако ми дадеш номера си.

Мамка му.

Сега пък му давах номера си!

Е, нали успешно бях избягвала майка ми, която също знаеше номера ми. Най-добрата ми приятелка, която, за съжаление, вече не ми се обаждаше. И баща ми, който бе достатъчно богат, за да наеме командоси, които да ме открият, да ме отвлекат и да ме замъкнат в Ла Хоя, за да ме завържат за един стол и да ме подложат на разпит защо не се обаждам на майка ми.

Значи, можех да избегна и Бостън Стоун.

— Телефонът ти у теб ли е? — попитах.

Това беше добър ход.

— Разбира се — отвърна той и го извади.

Аз му дадох номера си.

Той го въведе в апарата, след което се наведе за още една кратка шампанено-ментова целувка за лека нощ, преди да се изправи и да ми пожелае лека нощ.

— Лека нощ, Бостън — смотолевих аз и като му се усмихнах набързо, затворих вратата и дори не изчаках да се поотдалечи, както бе възпитано, така че да не чуе как заключвам след него.

Хубаво би било, ако бях казала на Джоузи за глупавата ми постъпка, за да мога сега да й се обадя и двете да направим разбор на тази мъчително скучна среща.

Или пък ако бях споделила с Алиса.

А най-добре би било, ако бях открила по-зрял начин да се оправя с Робин, така че сега да направим разбор на всичко.

И най-вече да обсъдим това, че колкото и да беше скучно, бях стигнала толкова напред, че вече ходех по срещи, още нещо, за което ми се щеше да се потупам по рамото.

С тази мисъл се приближих до кухненския плот, оставих лъскавата си нова чантичка отгоре му и извадих телефона.

Намерих поредицата съобщения между мен и Робин и изпратих едно:

„Отдавна не сме се чували. Добре ли си?“

Беше жалък опит за комуникация, но все пак беше нещо.

Взирах се в телефона си, сякаш Робин само чакаше да й изпратя съобщение, за да може незабавно да ми отговори (при положение че вероятно правеше вуду куклички на егоистичната си, пъзлива бивша приятелка, на която не й стискаше да заяви направо как трябва да бъдат нещата, и забиваше в тях карфици, нещо, което знаех, че прави, защото го бях правила с нея… неведнъж), когато той иззвъня в ръката ми.

На екрана се изписа местен номер, който не познавах.

Не беше късно. Не беше и рано — минаваше девет часът, така че всъщност беше твърде късно за учтиви обаждания (поне според майка ми, за която границата бе в девет часа, по някаква си нейна причина).

Освен ако не се намираш в Калифорния и след като си се сдобил с нов телефон, с номер, който не си дал на никого, искаш да позвъниш на своенравната си дъщеря или приятелка и да й се накараш.

В Калифорния беше с няколко часа по-рано.

Мамка му.

Въпреки това вдигнах:

— Ало?

— Наистина излезе с онзи задник.

Аз зяпнах плота.

Беше Мики.

— Мики? — попитах, за да се уверя.

Той не го потвърди, но и не беше нужно. Вместо това попита:

— Говори ли с Джоузи за онзи тип?

— Не съм сигурна как това ти влиза в работата.

— Не си го направила — досети се той. — Ако й беше казала, тя щеше да ти обясни как онзи задник се опита да й открадне дома. „Лавандуловата къща“.

Аз примигах срещу плота.

„Лавандуловата къща“, домът на Джоузи, беше красива. Великолепна. И беше въплъщение на самата Джоузи — едновременно впечатляваща и гостоприемна.

Знаех също така, че тя принадлежи на рода й от поколения.

Джоузи я обичаше. Обичаше семейството в нея. Ако имаше нещо, което бе очевидно у Джоузи, която бе мила и сладка по свой специфичен начин, но едновременно с това бе и костелив орех, това бяха тези два факта.

— Какво? — ахнах аз.

— Аха. При това го направи по един отвратителен, подмолен начин. Здравата я уплаши. Направо й изкара акъла. Забърка семейството й, гадният тип, като доведе някого, когото Джоузи не беше виждала от години и който не само че й направи сцена пред всички, но и се опита да влезе с взлом посред нощ и да я обере.

— Господи — прошепнах.

— Свестен тип е този Бостън Стоун — заяви Мики саркастично и аз се изпънах.

— Можеше да ми кажеш всичко това вчера, Мики.

— Вчера ти не изгаряше от желание да ме чуеш, Ейми.

— Защото се държеше като задник, Мики — не му останах длъжна.

— Задник, който се опитваше да ти помогне — ядоса се той.

Е, за това май беше прав, така че промених тактиката.

— Държа да ти съобщя — започнах, — че дъщеря ми стоеше наблизо и чу какво ми наприказва за баща й.

— Сигурен съм, че от това се очаква да се почувствам гадно — отвърна той незабавно. — Ала не е така. Виждаш ли, опитвах се да разбера защо жена, която приготвя най-жестоките сладки, която играе на фризби в задния ми двор, която има толкова много пари, че не й се налага да работи, ала въпреки това не си пилее времето по спа центрове, а го прекарва в шибания старчески дом, която изглежда готова да завърже детето ми за стола само при възможността то да си избере опасна професия, при това след цяло шибано десетилетие… защо децата на тази жена прекарват с нея само два дни в месеца.

Поех си рязко дъх.

Ала Мики не беше свършил.

— Вместо това живеят с бившия ти, който е шибан задник.

— Мики — ахнах аз. — Ти да не ме шпионираш?

— Червена хонда „Сивик“ на алеята пред къщата ти, бейби, лесно се вижда.

Време бе да дам на Одън ключ от вратата на гаража. Всъщност не можех да повярвам, че все още не го бях сторила.

И ако синът ми не отговореше на съобщението да дойде да го вземе (както и щеше да стане), щях да му го изпратя по пощата.

Гласът на Мики наруши мълчанието ми.

— Фрашкана си с пари, така че очевидно не е, като да не си в състояние да си наемеш свестен адвокат. Така че не съм сигурен къде е проблемът. Само дето той е направил точно това, което правят задници като него. Особено задници, които смятат, че могат да се държат с една жена така, както той се държа с теб. Накарал те е да повярваш, че ти си боклук, когато боклукът е той, и ти си се предала без съпротива.

О, господи.

— Мики, моля те…

Той отново ме прекъсна:

— Нищо чудно да е убедил и децата ти, че си боклук. Те са достатъчно големи, за да дойдат сами, ако искат да видят майка си. Ала червената хонда се появява пред къщата ти само два дни в месеца. Така че ако момичето ти наистина ме е чуло, това може би най-сетне му е поотворило очите за истината, Ейми, и ще ти кажа, че изобщо не се чувствам гадно, че стана така.

— Аз… не мога да разговарям за това с теб — отвърнах с разтреперан глас; думите му ме бяха разтърсили.

— Не се учудвам — отвърна той и изстреля последния си залп: — Без никаква съпротива.

— Нищо от това не ти влиза в работата — сопнах се аз, съвзела се най-сетне.

— О, да, вече ми даде да го разбера.

Какво искаше да каже с това? Как му бях дала да го разбере?

Не. Не, не ме беше грижа.

— Очевидно не съм била достатъчно ясна — отвърнах. — Да ти е минавало през ума, с всичко, което изприказва за неща, за които не знаеш нищичко, че може би ти се отнасяш с мен по същия начин, по който и Конрад?

— А, не — прошепна той и при звука на гласа му по гърба ми пробяга ледена тръпка. — Изобщо не си и помисляй да ми излизаш с това, Амелия — продължи да шепти той зловещо. — Ако беше моя, какъвто и гаден номер да ми извъртеше, щеше да получиш единствено уважение от мен. Знам го, защото първата ми жена се пропи, разби живота ни, бъдещето ни, децата ни и въпреки това никога не съм се държал с нея по този начин. Не смей да ми твърдиш, че каквото и да се е случило между вас двамата, е по-лошо от това, да предпочетеш пиячката пред собственото си семейство. Така че да не си посмяла да ми кажеш, че си си заслужила начина, по който той ти говореше, защото това просто не е вярно.

И този път беше напълно прав по начин, който отново ме разтърси.

— Не мога да разбера защо обсъждаме всичко това — отвърнах отбранително. — Почти не се познаваме и пак ти повтарям, че моят живот не ти влиза в работата.

— Предполагам, че си права и действително не можеш да разбереш защо обсъждаме всичко това, защото дори когато някой, който го е грижа за теб, независимо че едва се познавате, ти казва нещата такива, каквито са в действителност, ти дотолкова си затънала в онова, което той те е научил да вярваш, че отказваш да видиш истината.

И отново — той беше напълно прав, а аз бях напълно разтърсена.

— Може би ще е най-добре да престанем да говорим — предложих аз.

— Може би — отвърна той.

— Веднъж завинаги — продължих аз.

— Щом така искаш, Ейми, сам-самичка в голямата си къща, задоволяваща се с трохи, въпреки че жена като теб би трябвало да получава всичко, така да бъде.

И преди да успея да отговоря, той ми затвори.

Аз отдръпнах телефона от ухото си и се взрях в него, питайки се дали това наистина се беше случило.

Естествено, и телефонът, и къщата си останаха потънали в тишина.

Накарал те е да повярваш, че ти си боклук, когато боклукът е той, и ти си се предала без съпротива.

Думите на Мики кънтяха в главата ми като шамари, разтърсващи цялото ми тяло.

Наистина ли го бях направила?

Наистина ли се бях предала без съпротива?

Имах чувството, че се боря от години. Всеки път, когато видех Конрад и Мартин, всеки път щом ги заставех да ме видят, аз се борех.

Ала всъщност не го правех.

В играта, която те ме бяха принудили да играя против волята ми, всеки път, когато то се случеше, аз не се съпротивлявах.

Разкривах им картите си.

Много ясно, че ме бяха победили.

Нищо чудно да е убедил и децата ти, че си боклук.

Съпругът ми ми беше изневерил. Беше ме изоставил. Той бе разбил семейството ни.

Мислех си, че сме били щастливи. В продължение на години бях преминавала всичките ни мигове, часове, седмици, месеци и единственото, за което не бяхме на едно мнение, бе, че той не искаше да разглезвам децата. Ако не се брои това, не бях открила нито секунда, в която с каквото и да било да ми е показал, че нещо не е наред.

Нито веднъж не ме бе накарал да седна, за да сподели, че нещо не се получава. Никога не си бе направил труда да ми каже, че нещо, което аз правя, го разстройва, смущава, дразни.

Нито веднъж.

Та ние бяхме правили любов, и то с голямо удоволствие, до нощта, преди да ми съобщи, че ме напуска!

— О, господи! — ахнах аз, взирайки се невиждащо в телефона си. — Разкрих им всичките си карти и те ме победиха.

Повдигнах глава и се загледах в отражението си в стената от прозорци.

Беше вълнообразно, но това бях аз.

Страхотна прическа.

Рокля, която ми стоеше страхотно.

Освен това знаех, че на краката си нося елегантни, шикозни сандали с високи токчета.

Ала това бе просто опаковка.

Всичко това, всичко това бях аз.

Открай време.

А аз бях оставила Конрад — и Мартин — да ме убедят в нещо друго.

— Те ме победиха — прошепнах, а пръстите ми с всичка сила стиснаха телефона. — Тези задници ме победиха. Те всички ме победиха.

Вгледах се яростно в отражението си.

Време бе най-сетне да порасна.

С тази мисъл прекосих разкошната си къща за милиони и отидох право в недовършения си кабинет/работна стая/каквото-си-исках-да-бъде.

Включих компютъра върху старото ми, внушително, покрито с изящна дърворезба бюро, настаних се на страхотния кожен стол зад него и след като отворих имейла си, написах адреса на баща ми.

Татко,

Давам си сметка, че с мама се опитвате да се свържете с мен. Пиша ти, за да ти обясня защо не ви вдигах.

Преди да си тръгна ти казах, че се местя в Мейн, за да съм по-близо до моите деца. Отношенията ми с тях през последните няколко години се влошиха и е жизненоважно да направя всичко възможно, за да поправя разрива между нас.

Сигурна съм, че разбираш колко работа е нужна, и именно това правя, откакто съм тук.

Не искам да те нараня или засегна, намеквайки, че двамата с мама ще ме разсейвате от тази задача, ала съм убедена, че всички ще се съгласим, че точно в този момент приоритет са Олимпия и Одън, както и аз самата.

Искам да те уверя, че съм тук. В безопасност. Къщата е още по-прекрасна, отколкото си мислех. Запознах се с нови хора и създадох нови приятелства. Работя като доброволец. И въпреки че пътят ми не беше никак лесен, започвам да се установявам и се надявам да открия щастие тук… с Одън и Олимпия.

Приемете най-искрените ми извинения, че не споделих всичко това по-рано. Сигурна съм, че сте се тревожили и ужасно съжалявам, че ви накарах да се чувствате така. Ала трябва да ви кажа също, че може би няма да ви пиша често, защото работата, която трябва да свърша, поглъща цялото ми внимание. Ще се опитам да не допусна да мине толкова много време, преди отново да получите новини от мен, и ще се радвам, ако и вие ми пишете за онова, което се случва с вас. Обещавам, че ще сторя всичко по силите си да ви отговоря възможно най-бързо.

С много обич, която те моля да предадеш и на мама,

Амелия

Препрочетох го само веднъж за правописни грешки и го изпратих.

Не хранех абсолютно никаква надежда, че това ще попречи на баща ми да опита да се свърже с мен, за да ме нахока, ала не ме беше грижа. Нямах сили за това. Омръзнало ми беше винаги да ме побеждават. Омръзнало ми беше да позволявам да се чувствам недостойна. Омръзнало ми беше да не бъда себе си, а онази, която другите очакваха.

Така че изпълних дълга си на дъщеря.

Ако татко не бе в състояние да прочете писмото ми и да разтълкува от какво се нуждая, и вместо това настояваше да получи от мен онова, от което той се нуждаеше, можеше да ходи да се хвърли в някое езеро.

Изключих компютъра, върнах се в кухнята, отворих бутилка вино, напълних една от изящните си нови чаши и се настаних в креслото, направено от толкова мека кожа, че беше като масло.

Запалих лампата.

След като бях изразходила всичките си запаси от смелост, с каквито не знаех, че разполагам, аз не се сгуших в стола, за да се обадя на Робин, както би трябвало да направя.

Вместо това се обадих на брат ми.

Така беше правилно.

След като обсъдихме родителите ни и Конрад, аз му разказах за начина, по който се държаха децата ми, и за нещата, които Алиса и Мики ми бяха казали за Конрад и Мартин.

Подкрепящ ме както винаги, брат ми се съгласи напълно с всичко.

Уви, освен това беше изключително ядосан на децата ми, но пък навярно действително би трябвало да им е ядосан… също като мен.

В края на краищата този разговор бе точно от каквото се нуждаех.

Затворих телефона с усмивка.

През целия си живот бях позволявала да ме мачкат, дори сама им бях давала муниции за това.

В този миг, докато седях сгушена в креслото с елегантните ми обувки, красивата рокля и изящна винена чаша, аз взех още едно решение.

Веднъж завинаги щях да сложа край на това.