Кристен Ашли
Ново начало (6)

Глава 5
Във вихъра си

— Имаме… купа — обяви Алиса, след като извади същата тази купа от торбичката и опаковъчния материал и я постави върху плота в кухнята ми.

Аз се взрях в нея.

— Хубава е — обади се застаналата до Алиса Джоузи.

— Цял ден обикаляхме по магазините из целия окръг и единственото, което купихме, е една купа — възрази Алиса.

— Украсяването на цяла къща не става за един ден, Алиса — напомни й Джоузи.

— Знам, но когато обиколиш петнайсет магазина в три града, в продължение на цели девет часа, трябва да купиш нещо повече от една купа. — А после, въпреки че бродех отнесено из кухнята си, приковала очи в купата, аз разбрах, че следващите думи на Алиса бяха насочени към мен: — Момиче, трябва да си намериш дивани и легло. Даже телевизор нямаш. Трябва да ускориш нещата.

Аз спрях и откъснах очи от купата. Беше красива купа. Не, беше поразително красива купа; голяма, дълбока, тумбеста, тъмносива отвън, а вътрешният й ръб — блестящо син, толкова син, че изглеждаше почти черен, преливащо в мастилено, което бе толкова невероятно, че направо спираше дъха.

Така че я бях взела, единствената ми покупка от петнайсетте магазина в три различни града.

Погледнах към слънцето, залязващо над морето навън.

Все още беше светло и лъчите му обагряха облаците в нежнорозово и кремаво.

Ала аз вече две седмици се взирах през тези прозорци. Знаех, че цветовете ще се променят. Наситено прасковено и нежно лавандулово, ярко оранжево-жълто, смайващо лилаво, кобалтовосиньо… всички те — отразени в морето.

— Амелия, добре ли си?

Чух въпроса на Джоузи, ала бях потънала в съзерцание на бледорозови и кремави багри.

— Бейби. — Усетих как някой ме докосва лекичко по кръста и в ухото ми се разнесе шепотът на Алиса: — Добре ли си?

— Сира^[1] — промълвих аз.

— Какво каза? — Алиса остана все така близо до мен.

Обърнах се, сваляйки ръката й от кръста си, и ги погледнах.

— Чашите за сира от онзи магазин в Залива. Всичките им чаши за червени вина. Пино ноар, каберне. Тези за бяло вино не ми харесаха, а чашите за шампанско бяха потресаващи. Но ще си взема чашите им за червени вина.

— Ъъъ… казва ли изобщо нещо, което да разбираш? — измърмори Алиса на Джоузи.

— Говори за онези чаши в „Стъкларията“ — обясни Джоузи.

— Смята да купи различни чаши за различните видове червено вино? — попита Алиса.

— Шшт, Алиса! Усещам, че се задава момент на просветление. — Джоузи вдигна ръка и я размаха срещу Алиса.

— Онова кресло с кожена тапицерия и кабари — продължих аз, когато те млъкнаха. — Кожата беше толкова мека. Невероятна. Заедно с табуретката за крака. Горе на площадката. — Вдигнах ръка и посочих огромната площадка срещу кухнята. — И осемдесетинчов телевизор, монтиран на стената. Голям, така че да можеш да го гледаш отвсякъде в стаята.

— Ясно. Давай, бейби, продължавай в същия дух — насърчи ме Алиса.

Аз я погледнах.

— Керамичните съдове от „Уилям-Сонома“. Ще смеся оранжевите, сините и зелените.

— Страхотни бяха. Продължавай — подкани ме Алиса.

Погледнах към Джоузи.

— Онези лампи от магазина за осветителни тела. Бяха подредени ужасно, но тази стоящата, заедно с настолната от същия комплект, железните, които сякаш бяха направени от халки. Стоящата — в по-тъмната част, а настолната — върху масичката. Прекрасно ще свържат двете помещения.

— Бяха наистина красиви, Амелия — меко каза Джоузи и в същия миг отново усетих ръка върху кръста си, която ме побутваше лекичко.

— Отоманката в шоурума на интериорния ти дизайнер — продължих, а Джоузи се отдръпна, защото Алиса ме буташе към входната врата. — Всъщност цялото място. Кремавата желязна масичка, която сякаш беше покрита с цветя. Килимчето, което изглеждаше като речни камъчета. Фантастичната лампа с перленобялата основа, която сякаш беше направена от вътрешността на мидени черупки. Искам я в спалнята си, от другата страна на камината. О, и онези постелки. От мемори пяна. Три от тях за кухнята — пред умивалника, работното място и печката.

— С колко време разполагаме? — измърмори Алиса.

— Някои от магазините ще бъдат затворени, но все още можем да отидем в мола — отвърна Джоузи и излезе през входната врата, която вече беше отворила.

— Възглавнички — не спирах аз. — В „Потъри Барн“. Онези големите, пухени, с калъфки в наситени цветове.

— Отключвай колата и да потегляме — нареди Алиса.

Поршето на Джоузи избипка и Алиса ме бутна на предната седалка, след което самата тя се пъхна отзад.

Джоузи се настани зад волана и ние поехме.

Отне ни още четири часа и си тръгнахме чак когато молът затвори, но успяхме да накупим керамични съдове, постелки за кухнята, възглавнички и нови хавлии за всички бани. Освен това взехме нови чаршафи за леглата. Харесахме също така комплект за легло за стаята на Олимпия с индийски десен в яркорозово и оранжево, любимите й цветове.

Поршето на Джоузи не беше малко, ала докато поемем към вкъщи, беше натъпкано до пръсване.

Освен това Джоузи се беше обадила на своя дизайнер и бе резервирала нещата, които исках — единственото, което аз трябваше да направя, бе да му дам номера на кредитната ми карта и да уредя доставката.

На следващия ден отидох да направя именно това и да прибера нещата, които можеха да се поберат в колата ми, с други думи — една лампа и винените чаши. Уредих също така доставката на нов телевизор, DVD плейър, X-box, принтер, лаптоп и настолен компютър. Намерих дори масичка, която си подхождаше с креслото на площадката, състарени дървени греди в долната и горната част, скрепени със спираловидни обръчи ковано желязо.

Беше невероятна.

През останалата част от деня пуснах няколко пъти миялната машина и прибрах новите си винени чаши, изпрах и прибрах хавлиите, също както и чаршафите, и оправих леглата.

Доставките започнаха да пристигат на следващия ден и много скоро телевизорът вече висеше на стената, приемникът беше включен към аудиосистемата (чиито компоненти обаче засега трябваше да стоят на пода, защото все още нямах секционен шкаф), компютърът беше монтиран, и той — сложен направо на пода в задната стая.

Нуждаех се от бюро.

Излязох, за да купя хартия, и когато се прибрах, си направих списък със задачи.

Няколко списъка.

Освен това прекарах часове наред, като лепях листчета от мостри за боя по стените, преподреждах ги, отдръпвах се назад, за да ги разгледам и преценя, местех ги в друга част на помещението, където светлината беше различна.

Бях във вихъра си.

* * *

Бях луда.

Въпреки това направих обратен завой на тихата уличка (за четвърти път) и отново минах покрай църквата.

Определено бях луда.

Продължих напред.

А после, сякаш принадлежаха другиму, ръцете и краката ми сами направиха обратен завой и този път не подминах църквата.

А спрях пред нея.

Вдигнах очи към бялата постройка с витражни прозорци и висока камбанария.

Никога не бях имала работа. Нито за ден. Не бях работила дори в местната сладоледаджийница като тийнейджърка, просто за забавление.

Отишла бях да следвам в „Станфорд“, където беше учил и баща ми, получила бях степен по английска литература, защото дори аз можех да чета.

Бях се справила добре, завършила бях cum laude. Баща ми се беше дипломирал summa cum laude^[2], но аз бях момиче, той не очакваше много от мен и беше останал доволен.

След това не бях започнала работа. Момичетата като мен не работеха. Моята професия вече беше избрана от майка ми — щях да бъда съпруга на заможен мъж, да се грижа за дома му, да отглеждам децата му, да продължавам да изпълнявам най-важната си роля, тази на една Хатауей, и да участвам в ръководството на най-различни подобаващи благотворителни дейности.

Преди да срещна Конрад, бях живяла от доверителните си фондове и си бях прекарвала добре. Излизах заедно с приятелките ми, издокарана в малки черни роклички. Пиех изискани коктейли. Флиртувах. Ходех по срещи.

Всичко това правех съвсем благоприлично. Немислимо бе да си създам репутация. Немислимо бе да се забавлявам така, както би могла да иска една жена на двайсет и няколко години.

Така че не го правех.

С Конрад се запознах на един благотворителен бал. Бях облечена в разкошна вечерна рокля. И двамата стояхме до каменния парапет на задния балкон в едно великолепно имение. Аз бях излязла, за да се спася от задушаващата горещина на множеството тела, а той — от задушаващата компания.

Беше толкова красив в ушития си по мярка смокинг и с коса — пусната малко по-дълга в акт на тих бунт, че се влюбих от пръв поглед.

Беше ми казал, че и той е изпитал същото.

Сега обаче си мислех, че се е влюбил в деколтето и краката ми (които, макар да не бяха дълги, бяха хубави), подаващи се през цепката на роклята.

Бяхме започнали да се срещаме. Бяхме се сгодили. Бяхме се оженили. И аз бях направила онова, което се очакваше от мен.

Станала бях съпруга на заможен мъж, грижила се бях за дома му, отглеждала бях децата му и бях участвала в ръководството на най-различни подобаващи благотворителни дейности.

С други думи — сега не ставах за нищо. Не бих могла да си намеря никаква работа, освен ако не започнех от най-долното стъпало.

И прекрасно го осъзнавах.

Не можех обаче да купувам мебели до безкрай. Не можех да пека сладкиши, защото нямаше кой да ги яде, освен мен, а аз обичах да ги меся, но не и да ги ям. Не можех да прекарам в четене цели дни, седмици, месеци, години.

Трябваше да правя нещо.

С тази мисъл слязох решително от колата и влязох в църквата.

Когато се озовах вътре, установих, че да се намираш в църква посред бял ден без никаква причина изобщо не беше като по филмите. Нямаше доброжелателен пастор, появил се почти незабавно, за да приседне до мен на някоя от пейките, да изслуша тревогите ми и да сподели мъдростта си.

Въпреки че църквата беше отворена, вътре нямаше никого.

Почаках мъничко, а после тръгнах да обиколя наоколо. В един страничен коридор видях табелка с надпис „Офис“ и стрелка.

В дъното на коридора имаше отворена врата и аз спрях на прага.

Определено беше офис, сравнително хубав, не прекалено голям, но не и мъничък, с официално на вид бюро и малък, но красив витражен прозорец зад него. Една жена се беше привела над бюрото и пишеше нещо на лист хартия.

— Ъм… извинете? — повиках я аз.

Тя се изпъна и обърна изненадани очи към мен.

— Съжалявам, че ви стреснах.

Тя поклати глава, сякаш за да събере мислите си, и се завъртя към мен.

— Няма нищо. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търсех пастора.

Тя кимна и крайчетата на устните й се повдигнаха лекичко нагоре.

— Преподобният Флетчър, моят съпруг, не е тук. — Изведнъж върху лицето й се изписа притеснение. — Да не би да имахте уговорка?

— Не, не — уверих я и поклатих глава. — Просто минавах оттук. Всъщност в Магдалийн съм съвсем отскоро и той дори не ме познава.

Съпругата на пастора се облегна на бюрото, тревогата се изпари от лицето й и то отново стана дружелюбно.

— Може би аз бих могла да ви помогна. Или пък да му предам съобщение, или да ви запиша час, ако искате да говорите с него.

Пристъпих в стаята и докато гледах пасторската съпруга, знаех, че жената до един такъв мъж вероятно бе също толкова добра.

Или дори по-добра.

— Според мен бихте могли да ми помогнете — уверих я.

Дружелюбното й изражение стана още по-дружелюбно.

— Ами да видим тогава.

Аз кимнах и с учудване установих, че не знам какво да правя с ръцете си. Сякаш бях дошла на интервю за работа само за да ме отхвърлят, още преди да съм им дала автобиографията си.

Сплетох ръце пред себе си.

— Ами както ви споменах, наскоро се преместих тук, но съм… ами… — Облизах устни, стиснах ги за миг и си признах: — Доста богата.

Тя кимна, сякаш признанието ми изобщо не я беше впечатлило.

— Добре дошли в Магдалийн.

— Благодаря — измърморих и като се прокашлях, продължих: — Тук съм, защото ми хрумна… ами това е църква и си казах, че църквите винаги се нуждаят от доброволци, а пък аз не работя, нито се налага да работя, нито пък знам… — Гласът ми заглъхна, но аз събрах сили и започнах отново: — Както и да е, мога да работя с компютър и съм наистина организирана… — И този път не довърших, защото не можах да се сетя за никакви други умения, които притежавам. Така че казах просто: — Нуждаете ли се от някого, който да ви помага с това-онова в църквата?

Жената на пастора се усмихна и по предпазливия и мил начин, по който го направи, разбрах, че автобиографията ми действително е отхвърлена.

— Паството ни е малко, защото градчето е малко, но имаме късмет, защото хората са наистина щедри. Не можем да се оплачем от липса на доброволци — обясни тя.

Прехапах устни и кимнах.

— Колко време може да отделите за доброволческа дейност?

Всичкото време на света, помислих си.

— Не съм съвсем сигурна — отвърнах на глас. — Може би два-три дни в седмицата, за по два или три часа? — подхвърлих колебливо, сякаш тя можеше да ми каже какво бях в състояние да предложа.

— Бива ли ви с възрастните хора? — попита съпругата на пастора и аз се сепнах изненадано.

— Моля?

Тя се изпъна и направи крачка към мен, уловила лактите си в шепи. Беше странна поза. Странна, защото не беше студена или затворена, а дружелюбна, сякаш с много обич беше приютила нещо в ръцете си.

— Имаме старчески дом, който се ръководи от много мили хора. Хора, които са затрупани с работа и нископлатени. Правят всичко по силите си, защото наистина харесват работата си. Или защото за тях то не е работа, а призвание. Ала винаги има цял куп неща за вършене, а непрекъснато все някой от персонала или от доброволците им напуска. Вероятно защото заплащането е малко, а доброволците намират работата за трудна, понякога досадна, понякога — мъчителна, ала неспирна. Преди няколко дни ми казаха, че една от доброволките им е напуснала, за да се върне в колежа, а друга просто престанала да идва. Помолиха ни да се оглеждаме за желаещи. Аз ще им помагам, докато си намерят нови хора, и ще го правя редовно. Но ако вие имате време и нямате нищо против тежката работа, помощта ви със сигурност ще им бъде добре дошла.

Време имах, ала не бях сигурна дали нямам нищо против тежката работа. Никога не бях вършила такава. Докато растях, имахме истинска прислуга, която живееше с нас, а след това за всичко се бяха грижили платени служители.

Понякога, след като с Конрад се преместехме на ново място, преди да съм намерила служба за почистване, го правех сама, пак сама се грижех и за „Синята скала“, откакто бях дошла в Магдалийн, и ми беше приятно. Не изгарях от желание да го правя по осем часа на ден пет дни в седмицата, но не беше ужасно. Пък и беше приятно да чувствам, че съм свършила нещо.

Не, приятно бе да чувствам, че изобщо правя нещо. Нещо полезно. Нещо истинско.

Никога досега не се бях замисляла за възрастните хора, но не изпитвах отвращение към тях. Всичките ми баби и дядовци ме бяха обичали, както и тези на Конрад. Ама наистина ме бяха обичали. Всъщност винаги когато бяхме заедно, аз бях с тях, говорехме си, споделяхме, шегувахме се, смеехме се. Харесвах моите дядовци и баби, както и тези на Конрад много повече, отколкото родителите си (пък и тези на Конрад), и бях съсипана, когато ги изгубих, един по един.

Може би това бе още нещо, за което имах талант.

Все пак на жената на пастора отговорих:

— Ако трябва да съм откровена, бих искала да обсъдя онова, което се очаква от мен, но мога да чистя. Мога да готвя. Мога да разговарям. Мога да разтребвам. Мога да организирам. Мога да се грижа за другите. И ми е приятно да правя всичко това. Така че бих се радвала, ако е възможно да го обсъдя.

Жената на пастора присви лекичко очи, преценяващо, не недружелюбно, и каза:

— Не ми се ще да ги запознавам с доброволец, който не е готов да помага с всичко, от което се нуждаят, и не възнамерява да се задържи за по-дълго.

— Напълно съм съгласна — отвърнах. — Именно заради това ми се ще да знам какво ще се очаква от мен, за да съм сигурна, че ще мога да им дам онова, от което се нуждаят. Все пак иска ми се да си намеря нещо, което да ми е приятно да правя, нещо полезно и дългосрочно.

Поех дълбоко въздух, за да си спечеля малко време, преди да изрека онова, което се налагаше, без да съм принудена да излъжа в божия дом.

След това заявих:

— Децата ми поотраснаха. Вече не се нуждаят от мен колкото преди, а със съпруга ми сме разведени, така че те не са при мен през цялото време. Никога не съм работила, но къщата ми е празна и се нуждая от нещо, с което да осмисля живота си. Струва ми се, че би ми харесало да го запълня с възрастни хора, които ще ми върнат услугата, като ми правят компания.

Тя ме изгледа изпитателно в продължение на един миг, а после каза меко:

— Харесва ми, че мислите така.

— Радвам се — отвърнах и й се представих. — Аз съм Амелия Хатауей.

— Рут Флетчър.

Улових протегнатата й десница — ръкостискането й беше силно и топло.

— Приятно ми е да се запознаем, Рут.

— И на мен, Амелия.

Когато си пуснахме ръцете, тя махна към бюрото.

— Защо не ми дадеш телефонния си номер? Ще се обадя в „Гълъбовата къща“ и ще уредя да се срещнем с Дела Колман.

— Отлично — съгласих се и се приближих до бюрото с нея.

Оставих й номера си, след което двете се сбогувахме топло и аз се върнах при колата ми.

Не се размотавах пред църквата, чудейки се дали бях постъпила правилно.

Тръгнах си, мислейки, че да работя като доброволец в старчески дом би могло да означава какво ли не и много от тези неща едва ли бяха приятни.

Ала не бих искала да им предложа помощта си, а после да настоявам да ми възлагат единствено да чета на обитателите на дома или да им помагам с различни игри и творчески занимания.

Исках да бъда истински доброволец и да правя всичко, което трябваше да бъде свършено.

Което би могло да означава почистване на най-различни неприятни неща, сменяне на чаршафи, пране, кой знае?

Докато карах към вкъщи, в мен се прокрадна нещо странно. Нещо странно и ново, и невероятно.

Защото умът ми беше пълен с всички неща, които биха могли да се очакват от един доброволец в старчески дом, а единственото, за което бях в състояние да мисля, бе колко много се надявах да ме харесат.

Защото нямах търпение да започна.

* * *

— Слава тебе, господи! — провикна се към небето жената зад бюрото в „Гълъбовата къща“; ръцете й бяха вдигнати нагоре, изобилните черни плитки на главата й подскачаха. След това отпусна ръце и погледна към Рут, която седеше от другата страна на бюрото до мен. — Щом се обадиш на преподобния — тя кимна към мен, — и добрият Бог ти изпраща чудо.

Рут грейна.

— Едва ли бих могла да се нарека чудо — смотолевих аз.

— Извинявай — попита ме Дела Колман, директор на Дома за възрастни хора „Гълъбовата къща“, — не каза ли току-що, че нямаш нищо против да сменяш подлоги и чаршафи, да се грижиш за изкуствени ченета, да бършеш полусдъвкана храна, да чистиш с прахосмукачка, да бършеш прах? Да не споменаваме пък хора, които те наричат с чужди имена и се кълнат, че си родното им дете или момичето, откраднало гаджето им преди години, и се опитват да ти издерат очите?

— Да, действително казах, че нямам нищо против — потвърдих.

— И не каза ли също така, че можеш да си на разположение три дни в седмицата, по три часа на ден и че не искаш да ти плащам? — продължи тя.

— И това казах, да.

— В такъв случай, ако действително идваш за по три часа три дни в седмицата, работиш както трябва и не се изпариш или пък ми сервираш как — тук тя вдигна ръце и описа кавички във въздуха — се връщаш в университета на петдесет и шест години, значи, действително си чудо.

— Хората се връщат в университета на всяка възраст — обади се Рут и Дела се обърна към нея.

— Рут, миличка, видях я в „Бараката“ да нагъва омлети и да се налива с кафе, заобиколена от дружките си, и пред нея нямаше лаптоп, на който да си пише курсовата работа за онлайн лекциите по графичен дизайн — заяви тя направо. — Аз си имам старци, които всеки ден се опитват да избягат, а те може и да са възрастни, но не са глупави. Така че трябва или да ги заключваме, или да ходим да ги прибираме от „Пътника“, за да не се шляят по пантофи между щандовете. Лорета няма да става никакъв графичен дизайнер. На Лорета й писна да бърше полусдъвкана храна и да слуша как всеки път щом я види, госпожа Макмърфи й крещи да стои далече от мъжа й.

Забих поглед в скута си, за да не се разсмея.

— Трябва да мога да разчитам на теб.

Думите на Дела ме накараха отново да вдигна глава.

Бяха тихи, но пропити със смисъл.

— Ще забележиш, че възрастните хора не се надпреварват да се настанят при нас — продължи тя. — Не искат да бъдат тук. Ела само веднъж и ще разбереш защо. Правим каквото можем с това място, но то не е дом. Тук идваш, за да умреш, когато вече не можеш да се грижиш за себе си сам и няма на кого да разчиташ да го прави. Това е тъжно място. Всеки ден даваме всичко от себе си, за да го направим поне мъничко по-малко тъжно, ала това е изгубена битка, Амелия. Трябва да го знаеш, ала да продължиш да си изпълняваш задълженията, към мен и към тях, с усмивка на уста, та всички да можем да разчитаме на теб. Защото те се нуждаят от мен, за да направя престоя им тук мъничко по-добър, а не да им изпращам човек след човек като теб, с добри намерения, което оценяваме, но който ще се пръждоса, когато му дойде в повече.

Аз изпънах рамене и продължих да я гледам право в очите.

— В такъв случай ще те помоля да ми дадеш една вечер, за да взема решение. Ще обмисля това, което ми каза, и няма да ти се обадя, за да уредим да ме обучиш, ако не съм сигурна, че мога да поема такъв ангажимент.

Дела кимна.

— Оценявам го.

— А аз оценявам това, че ми отдели от ценното си време, за да се запознаеш с мен — отвърнах.

Дела поклати глава и устните й се извиха нагоре.

— Знаеш ли, ако всички доброволци гледаха на това, което правят, като работа, за която трябва да се кандидатират, да отидат на интервю и да си заслужат правото да останат, светът щеше да бъде много по-добро място.

Напълно бях съгласна с нея, така че не казах нищо.

Дела се изправи, заобиколи бюрото си и ми протегна ръка.

— Надявам се да ни се обадиш, Амелия.

— Надявам се, че притежавам необходимото, за да ти се обадя, Дела — отвърнах, поемайки ръката й.

Рут остана да говори с Дела, защото беше дошла да поработи в дома, макар че не се нуждаеше да бъде обучавана, тъй като често го правеше, а аз се качих в колата ми и се прибрах у дома.

Вместо да се замисля дълбоко за това, дали притежавам необходимото, за да стана доброволец в старчески дом, отидох право при лаптопа си и започнах да разглеждам различни интериорни идеи и мебелни сайтове, занимание, на което с удоволствие се отдадох чак до вечерта. Въпреки че не си купих нищо. Обичах да докосвам нещата, които купувам, и ако си поръчвах нещо онлайн, то трябваше да е разкошно.

Открих обаче още няколко магазина, които да добавя в частта Да посетя… в шестлистовия си списък със задачи.

* * *

В девет часа на следващата сутрин се обадих на Дела Колман и приех работата.

* * *

Бях в кухнята и правех кексчета за обитателите на „Гълъбовата къща“.

По-рано същия ден бях преминала въвеждащото обучение, а после бях отишла в един магазин за домашни потреби и бях купила четири кутии за кексчета, каквито притежават майките на малки деца, за да могат да носят десерти в училище за рождените им дни.

Докато бях там, си взех и нов комплект кърпи за съдове, които съвършено си пасваха с новите ми кухненски постелки.

Както и настолен миксер с великолепен къпинов цвят.

На следващия ден започвах работа като доброволка в „Гълъбовата къща“.

И смятах да занеса кексчета на обитателите.

Вече бях на втората доза, когато телефонът ми върху кухненския плот иззвъня.

Вдигнах очи от шоколадовата глазура, с която покривах ванилените кексчета, видях номера на екрана и замръзнах.

В същия миг отекна входният звънец.

Погледнах натам и видях тяло, което бих познала навсякъде.

На телефона — татко.

На вратата — Мики.

Защо на мен?

Мама беше престанала да ми се обажда преди няколко дни и не би трябвало да се изненадвам, че татко беше поел щафетата. Всъщност би трябвало да съм учудена, че му беше отнело няколко дни, преди да направи първия си опит.

За Мики обаче нямах идея.

Принудена бях да направя труден избор, опитвайки се да преценя кое щеше да ме нарани по-малко, и без да съм сигурна дали избирам правилно, пренебрегнах телефона и се отправих към вратата.

Отворих и вдигнах очи.

Не беше минало много време, откакто го бях видяла за последен път, едва седмица, ала дори за толкова малко незнайно как той беше станал още по-красив.

— Здравей — поздравих, звучейки мъничко дрезгаво.

— Здравей, Ейми — отвърна той, звучейки както винаги.

Погледнах към къщата му от другата страна на улицата и отново към него.

— Всичко наред ли е?

— Децата са при мен и докато си приказвах с Аш, тя ме помоли да ти искам рецептите за нещата, които беше направила за разпродажбата. — Той ми се усмихна широко. — И понеже не ти знам телефона, а онези неща бяха страшно вкусни и нямам нищо против дъщеря ми да се опита да ги сготви за брат си и мен, дойдох да ти поискам рецептите.

— Разбира се — отвърнах и се отдръпнах, за да му направя път. — Заповядай.

Той влезе, правейки ми място, за да затворя, след което ме последва в кухнята.

А аз си мислех как присъствието на Мики в къщата ми, по-красив от всякога и очевидно — по-добрият от двама ни, след като беше напълно способен да остави моето идиотско държание зад гърба си, бе погрешният избор. Съвсем не бе онзи, който ми причиняваше по-малко болка.

С други думи — трябваше да пренебрегна вратата и да вдигна телефона.

— Мога да ти ги изпратя по имейла или да ги разпечатам, или и двете — предложих, докато отивах до лаптопа върху кухненския плот.

— По имейла — промърмори той. — Добави и телефонния си номер. Аз ще ти пусна моя.

Да имам номера на Мики.

Защо от мисълта за това, от мисълта, че никога няма да го използвам заради причините, заради които бих искала, ми се дощя някой да ме убие?

— Окей — отвърнах и натиснах копчето на лаптопа в мига, в който замлъкналият ми телефон се раззвъня отново.

— Трябва ли да вдигнеш? — попита Мики.

Аз погледнах към екрана.

Мама не беше достатъчно невъзпитана, за да се обади повече от веднъж.

Татко бе достатъчно арогантен, за да звъни, докато не му обърнеш вниманието, което смяташе, че заслужава.

И именно това правеше сега.

— Не — отвърнах, обръщайки се към лаптопа, докато чаках да зареди.

Мики мълчеше.

Докато въвеждах паролата си, телефонът спря да звъни.

— Къщата ти отново ухае божествено, милинка — отбеляза Мики.

— Кексчета — обясних, докато отварях пощата си. — От утре започвам да работя като доброволка в „Гълъбовата къща“ и възнамерявам да си купя симпатията на обитателите с тях.

— Ще работиш като доброволка в „Гълъбовата къща“?

Изумлението в гласа му ме накара да го погледна.

Да, все така невероятно красив.

Някой.

Да.

Ме.

Убие.

Отново насочих вниманието си към лаптопа.

— Аха, три дни седмично, по три часа на ден.

— Не си търсиш работа.

Погледнах го и видях, че сега неговите очи бяха приковани в лаптопа ми, а лицето му беше безизразно.

Ясно ми беше защо.

Бях споделила нещо за себе си и досущ като останалата част от мен, то далеч не беше обещаващо.

— Не — прошепнах.

Той ме погледна и макар че исках много неща от сините му очи, празнотата там определено не беше едно от тях.

— Хубаво е, че го правиш — каза той въпреки това. — Прабаба ми отиде там, когато алцхаймерът й се влоши. Те винаги се нуждаят от помощ.

— Да.

Той наклони глава към лаптопа.

— Е, готова ли си да запишеш имейла ми?

С други думи — хайде да свършваме, та да изпълня молбата на дъщеря ми и да се измитам от тук.

— Казвай.

Той ми издиктува адреса си и след като прикачих рецептата, написах телефонния си номер и сложих заглавие на имейла, аз го изпратих.

— Готово — заявих и когато вдигнах очи, видях, че неговите са се спрели на бедрата ми.

— Вечеряла ли си? — попита той, вдигайки поглед към лицето ми, и аз зяпнах, мъничко изненадана, че дори не бях помислила за вечеря, а вече като нищо наближаваше осем часът.

Заповядах си да се усмихна.

— Ще вечерям с тесто за кексчета.

Той се взира в очите ми в продължение на няколко дълги мига, преди да промълви:

— Окей.

Звучеше така, сякаш му се искаше да каже още нещо.

Телефонът ми отново иззвъня.

Баща ми. Мускулите на врата ми се напрегнаха само при мисълта, че с всяко позвъняване гневът му става все по-голям, също както и решимостта му да го сподели с мен.

— Виждам, че не си много близка с баща си — отбеляза Мики и аз откъснах очи от телефона, за да го погледна.

— Имаме си… проблеми — признах.

— Жалко.

— Така е — съгласих се. — Ами ти… — поколебах се дали да го попитам, да удължа посещението му, да му поискам информация, на която нямах право, но устата ми реши вместо мен: — Ти близък ли си с родителите ти?

— Абсолютно.

Отговори ми твърдо, без колебание, ала тонът му не приканваше към по-нататъшен разговор.

— Имаш късмет — промълвих и сведох очи към лаптопа.

— Абсолютно — повтори той без колебание.

Аз кимнах към лаптопа и вдигнах очи.

— Искаш ли кексче, преди да си тръгнеш?

Устните му се свиха, а аз гледах как го прави, необяснимо запленена.

То бе, защото не ми беше убегнало, че има наистина хубави устни, долната беше по-пълна, с пленителни гънки около тях, всичко това — подчертано от изкусителни бакенбарди и леко хлътнали бузи с остри скули и квадратна челюст.

Колкото и да беше странно, гневно присвита, устата му бе още по-красива от обикновено.

Дори и така, трудно ми бе да разбера защо едва завоалираният ми опит да му дам възможност да избяга от мен бе предизвикал такъв гняв.

— Откъде идваш? — попита той.

— Моля?

— Преди Магдалийн — обясни той.

— Ла Хоя. Калифорния.

— Знам къде се намира, Амелия.

Амелия.

Не Ейми.

Беше ядосан.

Но защо?

— Родителите ти там ли живеят?

— Израснах в Ла Хоя. Конрад работи в болници в Бостън и Лексингтън, но накрая се върнах в родното място, преди, ами… — Наклоних глава настрани. — Преди да дойда тук.

— Болници?

— Той е неврохирург.

И отново — устните на Мики се свиха.

— Ами твоето семейство? — попитах, опитвайки се да сменя темата с нещо, което може би нямаше да го ядоса. — Спомена, че са ти продали…

— Флорида — прекъсна ме той, отговаряйки на въпроса ми, преди да го бях задала докрай, казвайки ми нещо, което вече знаех. — Имам трима братя. Най-големият е в Бостън, прехвърли семейния бизнес там. Вторият е в Бар Харбър, ръководи филиал на компанията. Най-малкият, Дилън, живее във Вермонт. Преподава в колеж.

— О — промълвих аз.

— Прадядо ми е бил рибар. — Както обикновено, Мики споделяше информацията за себе си свободно и открито. — Дядо поел неговия бизнес и го развил. Татко го направи още по-голям. Достатъчно голям, за да може да си позволи къща в този квартал, където да даде дом на жена си да отгледа синовете си. Достатъчно голям, че Магдалийн му стана малък и Шон трябваше да го премести в Бостън.

— Шон ли е най-големият?

Мики кимна.

— Шон, после Франк, после аз и накрая Дилън.

Четиримата братя Донован.

Ако и останалите бяха дори наполовина толкова великолепни, колкото Мики, беше добре, че не живеят в Магдалийн, защото иначе цялото женско население щеше да има проблеми, също като мен.

— Баща ти все още ли работи? — попита той и мускулите на врата ми отново се напрегнаха.

— Да. Вероятно няма да се пенсионира, докато Одън не навърши пълнолетие, така че да може да предаде бизнеса на някого от семейството. — Това беше самата истина и татко го беше споделил със сина ми, ала тази мисъл ме ужасяваше. Естествено, не го признах на Мики. Вместо това обясних: — Брат ми пое по свой собствен път. Живее в Санта Барбара и е адвокат.

Мики отново сви устни, но все пак попита:

— С какво се занимава баща ти?

Не исках да му отговоря.

Всъщност не бях сигурна защо ме беше попитал, при положение че не бе възможно да го интересува.

Всъщност изобщо не бях сигурна защо все още не си бе тръгнал, след като не можех да си представя, че иска да бъде тук.

Ала той обикновено беше съвсем откровен с мен и може би това бе опит да запази отношенията ни приятелски. Опознай съседа си или нещо такова.

Така че, макар да не исках да го правя, аз му отговорих.

— Изпълнителен директор на „Калуей Нефт“, семейната компания.

Очите му припламнаха и той ги притвори за миг.

— Исусе.

Реакцията му не беше учудваща. Освен ако току-що не се връщаше от Марс, нямаше как да не е чувал за „Калуей Нефт“. Из цяла Америка имаше техни бензиностанции (както и в Канада, и по света).

В Магдалийн нямаше, но то бе, защото в града имаше всичко на всичко две бензиностанции.

Ала и в двата съседни града имаше станция „Калуей“.

Прадядо ми бил тексасец. Имал ранчо и още преди да открие нефт, бил плашещо богат. Той, а после дядо ми, след което и баща ми брилянтно, пъклено, безмилостно и решително се грижели бизнесът да процъфтява, дори след като „златните мини“ на прадядо пресъхнали.

Сега компанията се занимаваше с офшорни сондажи.

Семейството на майка ми беше в корабния бизнес… бизнес с мащабите на Онасис.

Можех само да се надявам, че Мики няма да попита и за нея.

Очите му се плъзнаха зад мен, към стената от прозорци, отвъд която се откриваше изглед към морето за милиони.

— Не се налага да работиш — измърмори той.

Не отговорих — ето че вече прекрасно знаеше защо имах изглед за милиони, как така можех да продам всичките си неща и да ги заменя с нови почти незабавно, и разполагах с време, за да работя като доброволка в старческия дом.

Знаех също така, че според него това беше отвратително.

Той ме погледна и доказа, че е точно така, като заяви рязко:

— Мисля, че ще се откажа от кексчето, Амелия.

— Окей, Мики — отвърнах тихичко.

— Благодаря за рецептите. Аш страшно ще се зарадва.

Аз кимнах.

Мики вдигна ръка и отново я отпусна.

— Можеш да продължиш с работата си. Не е нужно да ме изпращаш.

Много ясно.

— Окей. Приятно ми е, че се видяхме.

— Аха. И на мен — отвърна той разсеяно, докато се обръщаше.

Проследих го с поглед, докато прекосяваше къщата ми. На прага се обърна и ме погледна, преди да затвори вратата след себе си.

— Чао, Амелия.

— Чао, Мики.

Той кимна, затвори вратата и изчезна.

Аз затворих очи.

Телефонът ми иззвъня.

Отворих очи, грабнах го и му изключих звука.

А после, тъй като нямах друг избор (или поне никакъв добър избор), отново се залових с кексчетата.

* * *

Нямах представа дали Мики бе получил имейла ми.

Знаех само, че не ми отговори, за да ми даде номера си, както ми беше обещал.

И си казах, че не ме е грижа.

Ала лъжех себе си.