Кристен Ашли
Ново начало (10)

Глава 9
Хубава рокля

— От господина ей там… за вас — каза барманът.

Аз преместих погледа си от него към коктейла „Космополитън“, който бе поставил пред мен, а след това — към привлекателния русокос мъж с посребряващи слепоочия, чиито засмени очи бяха обърнати към мен.

— Леле — подхвърли Алиса, която седеше до мен на бара в симпатичния ресторант „Брийз Пойнт“ в едно градче, недалеч от Магдалийн.

— Колко мило — обади се Джоузи от другата ми страна.

Бяхме излезли „на лов“, както се бе изразила Алиса, или както го бе нарекла Джоузи — „на момичешка вечер с възможността да се случи нещо“.

Аз реших да го сметна за второто, както и за възможност да облека друг от новите си тоалети.

Ала в този миг, когато възможността нещо да се случи стана факт, не бях сигурна как да постъпя. Толкова отдавна мъж не ми беше купувал питие, че бях забравила какво правех, когато това се случи.

От питието ми оставаше съвсем малко, така че го довърших, след което обвих пръсти около столчето на новата чаша и отново погледнах към русокосия мъж.

Усмихнах се.

Той ми се усмихна в отговор.

— Адски готино — заяви Алиса одобрително.

— Добре изиграно — включи се и Джоузи.

Аз я погледнах и отбелязах:

— Изпрати ми го само защото вие и двете носите по един огромен диамант на пръста си.

И действително беше така. Въпреки че този на Джоузи беше значително по-голям, и двата пръстена красноречиво даваха да се разбере, че тези две жени са взети, взети.

А те и двете бяха далеч по-привлекателни от мен — високи, руси и поразително красиви.

— Ако още веднъж издрънкаш подобна простотия, като нищо ще ти плесна един, за да ти дойде акълът в главата, хич и не се съмнявай — измърмори Алиса.

Погледнах я и видях, че е присвила очи насреща ми. Въпреки това дълбоко се съмнявах — Алиса никога не би го направила. Би заплашвала с нещо подобно (и то неведнъж, ако се налагаше), но никога не би го направила.

— Ти си страхотна мадама — заяви тя.

— Не съм висока, стройна блондинка — изтъкнах аз.

— Не, ти си красиво, тъмнокосо миньонче с големи бомби, страхотни крака и убийствено дупе, въпреки че си родила няколко хлапета, а останалата част от теб все още е прекалено кльощава — отвърна тя. — А сега млъквай или в „Брийз Пойнт“ ще се развихри женски бой, колкото и шикозно да е това място.

— Алиса има право — обади се Джоузи и аз я погледнах. — Има най-различни видове… готини мадами.

Да чуя как Джоузи използва разговорен израз, нещо, което й се случваше много рядко, ме накара да се изкискам.

— А сега грабвай питието, момиче, и си занеси убийственото дупе при онзи секси тип — заповяда Алиса.

Погледнах я изненадано.

— Аз да отида при него?

— Той направи първата стъпка — обясни тя. — Ти си тук с подкрепления. Не го карай да идва тук и да си излага мъжкото достойнство на опасност, и то пред свидетели. И така е достатъчно трудно да си рискува кожата, купувайки питие на една красива мадама, излагайки се на опасността да го отсвирят най-позорно, при положение че той е симпатичен, но ти си нещо много повече. Не го прави по-трудно, отколкото трябва.

Тя като че ли имаше право (макар да не бях напълно съгласна за това, че аз съм „много повече“) и все пак това не ми харесваше.

И осъзнах, че не ми харесва, защото не беше в мой стил.

Аз бях алчна.

Исках всичко.

Исках мъж, достатъчно уверен в себе си, за да рискува всичко. Мъж, който още щом ме види, да бъде толкова привлечен от мен, че да не го е грижа дали рискува достойнството му да пострада… заради мен. Мъж, който би рискувал да дойде при мен и приятелките ми и да ми покаже колко много ме желае. Исках мъж, който би демонстрирал, че ме желае толкова силно, че е готов на всичко, само и само да получи шанс с мен.

Щеше да ми купи питие.

Щеше да се приближи и да ме заговори.

Изобщо не би се боял да не се „изсере там, където живее“, защото ми е съсед.

Вместо това щеше да ме пожелае толкова отчаяно, че щеше да захвърли всякаква предпазливост на вятъра, само и само да има шанс с мен.

Ето какво исках.

И именно това щях да получа. Това или нищо.

И колкото и да бе изумително, нямах нищо против да бъда сама в голямата ми къща, без никой за компания, освен самата себе си. Нямаше да се задоволя, с когото и да е просто за да не бъда самотна, защото вече не бях самотна.

Просто бях сама.

И нямах нищо против.

— Ако ме иска — промълвих и поднесох питието, което ми беше купил, към устните си, отпивайки, преди да довърша, — нека дойде да ме вземе.

— Ами приготви се, бейби, защото ето го и него — прошепна Алиса престорено тихо.

Тялото ми се стегна.

— Дами — разнесе се приятен мъжки глас.

Аз отпих (за щастие, без да се задавя) и се завъртях на стола си.

Той действително беше там — усмихна ми се, а после погледна зад мен.

— Ще донесеш ли по едно питие и на другите две дами за моя сметка. — Той премести поглед от бармана към мен. — Ще ми отделите ли една минутка, за да ви се представя насаме?

И ми протегна ръка.

Аз се вгледах в сините му очи, които не бяха толкова красиви, колкото тези на Мики, а после в десницата му, която не бе толкова силна, колкото тази на Мики, и изобщо не беше груба, но все пак беше хубава ръка.

И сякаш надарена със собствена воля, ръката ми се вдигна и пръстите ми се обвиха около неговите.

Той ги стисна и ми помогна да стана от стола.

Взех питието си и водена за ръка, го последвах към мястото му на бара.

Докато отивах натам, погледнах през рамо и видях Джоузи да ми се усмихва, а Алиса оформи безмълвно: „Давай смело, тигрице“.

Усмихнах им се широко и позволих да бъда отведена.

Името му беше Брадли.

* * *

Телефонът и входният звънец се обадиха едновременно.

Грабнах телефона — беше непознат местен номер и тъй като се случваха много неща и обаждането можеше да се отнася за всяко едно от тях, вдигнах, втурвайки се към вратата.

— Ало?

— Ейми?

Не беше Мики.

А Бостън.

По дяволите.

От срещата ни бяха минали три дни.

Типичен ход на женкар. Колко скучно.

— Бостън — казах, отваряйки входната врата. На прага стоеше мъж, облечен в бял, опръскан с боя гащеризон. Вдигнах пръст в знак, че ей сега свършвам, а после се отдръпнах, поканвайки го с жест да влезе. Той го направи, а аз продължих да говоря. — Много съжалявам, но в момента съм заета и ме чакат.

— Твърде жалко, но имаш ли достатъчно време, за да ми кажеш, дали си свободна утре вечер?

Свободна бях.

— Съжалявам, не съм — излъгах.

— В петък заминавам и няколко седмици няма да съм в града.

Страхотна новина. На глас обаче казах едно съвсем неутрално „О!“.

— Ще ти се обадя, докато ме няма.

Далеч не толкова страхотна новина.

— В момента се случват много неща и ще съм доста заета — отвърнах и този път не излъгах.

— Все ще намерим време, Ейми.

Господи, наистина, ама наистина ми се щеше да не му бях казала да ме нарича Ейми.

Щеше ми се също така да разбира от намеци.

— Е, добре — казах разсеяно. — Сега наистина трябва да затварям.

— Ще се чуем по-късно.

— Окей.

— Довиждане, Ейми.

— Чао, Бостън — смотолевих, след което затворих и погледнах към бояджията, който, надявах се, щеше да ми направи изгодна оферта за пребоядисването на внушителната ми къща за милиони.

И се усмихнах.

* * *

След срещата ни аз стоях на стъпалата пред къщата ми и се целувах с красив русокос мъж, на име Брадли.

Той не беше скучен. Всъщност беше много мил и внимателен, и достатъчно заможен, за да ме заведе на вечеря в прекрасен ресторант и да поръча бутилка отлично вино, без да го направи така, сякаш иска да се изфука.

Така че бях искала да ме целуне.

Нямаше вкус на мента.

А на шоколад (десерта му) и топлина и това бе съчетано с миризмата на одеколона му — не прекалено силна, дървесна и приятна.

Пък и не се задоволи с кратка целувка.

Започна бавно, но когато аз не скрих, че ми харесва, той отиде по-далеч.

Езиците ни се срещнаха, аз го прегръщах и истински се наслаждавах на случващото се.

Поне докато тъмнината зад затворените ми клепачи не бе разпръсната от приглушена светлина и вниманието ми беше отвлечено за миг.

Брадли бързо си го върна.

Ала го изгуби окончателно, когато далечен звук, който не можеше да бъде сбъркан, ме изтръгна от мига и ме накара да откъсна устни от неговите.

Погледнах през рамо и видях гаражът на Мики да се отваря, за да пропусне черния му форд експедишън.

— Амелия? — повика ме Брадли и аз го погледнах.

— Може би стига за тази вечер — прошепнах.

Ръцете му, които все още бяха обвити около мен в приятна, силна прегръдка, инстинктивно ме стиснаха малко по-силно, но той кимна.

— Как си с плановете за утре вечер? — попита ме.

Плановете ми бяха, че Джуниър и Алиса искаха да отидат на романтична среща само двамата, същото искаше и най-голямата им дъщеря, Софи, която обикновено наглеждаше по-малките деца, когато тях ги нямаше. Ала сега тя имаше гадже, което много скоро щеше да отиде в колеж в Бостън, и тя искаше да прекара възможно най-много време с него.

Така че бях предложила на Алиса да отида у тях и да стоя с децата, а тя бе посрещнала предложението ми като човек, който дни наред се е влачил из пустинята и изведнъж се е озовал в оазис.

— Утре вечер ще гледам децата на една приятелка. Какво ще кажеш за вдругиден?

— Имам служебен ангажимент — промърмори той разочаровано, а после отново ме стисна лекичко. — Ще ти се обадя.

Аз му се усмихнах, все така обвила ръце около раменете му.

— Ще се радвам — отвърнах меко.

Очите му откриха устата ми, а след тях и устните му сториха същото.

Целувката беше страстна и гореща, ала кратка, а после с една последна сексапилна усмивка (която действително беше сексапилна) той ми пожела лека нощ и се отправи към виненочервения си нисан инфинити.

Проследих го с поглед в продължение на няколко мига, преди да вляза и да заключа след себе си.

Отидох в кухнята и запалих осветлението, след което извадих телефона си и направих онова, което правех често напоследък, макар и все така да не получавах отговор. Изпратих на Робин есемес, който гласеше:

„Хей, тук се случват цял куп неща и имам да ти разказвам толкова много. Не ми отговаряш и това ме притеснява. Напиши ми кога е удобно да ти позвъня и ще го направя. Обичам те!“

Започнах да се приготвям за лягане, малко замечтано, защото Брадли беше очарователен и беше очевидно, че ме харесва, ала тъкмо когато се канех да се пъхна в леглото, внезапно си дадох сметка, че Робин отново не ми беше отговорила.

Така че, пораснала най-сетне, аз й позвъних.

Включи се гласовата й поща и аз оставих съобщение.

„Окей, сега вече наистина се притеснявам. Миличка, трябва да те чуя. Има неща, които трябва да ти обясня. Моля те, обади ми се.“

Взех си една книга и отидох в маслено мекия си кожен стол, но така и не можах да се зачета; постепенно изгубих и замечтаността си.

Защото приятелката ми не ми се обади.

* * *

На следващата сутрин, тъкмо влизах забързано в „Гълъбовата къща“, когато телефонът ми избръмча. Съобщение.

Извадих го, докато отварях входната врата, и погледнах към Рут на рецепцията.

— Здрасти — казах и й помахах.

— Добро утро, Амелия — отвърна тя с усмивка и натисна копчето, отключващо страничната врата.

Аз пристъпих вътре, поглеждайки телефона си, и се заковах на място, докато вратата се заключваше зад мен.

Трескаво прокарах пръст по екрана, за да прочета цялото съобщение.

„Получих ключа за гаража — написал ми бе Одън. — Както пишеше в бележката ти, ще паркирам вътре. Реших, че трябва да знаеш, че го получих.“

Това беше всичко.

Никакво чао.

Никакво до скоро, мамо.

Никакво обичам те.

Не ме беше грижа. И това ми стигаше.

Усмихвайки се широко, аз поех напред в същия миг, в който някой изпищя:

— Нацистка!

Погледнах надясно и видях госпожа Макмърфи да седи в общата стая, приковала свиреп поглед в мен. Стисната в юмрук, едната й ръка беше вдигната над главата, а езикът й беше изплезен като на обесена.

— Добро утро, госпожо Макмърфи — поздравих я аз.

Тя размаха пръст насреща ми.

— Държа те под око.

Аз се усмихнах и се отдалечих, като се кисках тихичко.

Защото госпожа Макмърфи можеше да смята, че съм нацистка.

Но аз бях щастлива.

* * *

Бях в спалнята, пълнейки малък пътен сак с вещи за едно нощуване, с цел да не умра от натравяне с изпарения от бои, когато телефонът ми иззвъня.

Боях се, че е Алиса, която бе споделила, че е прекарала наистина страхотна романтична нощ с мъжа си, нощ, която бе започнала и свършила в един мотел заедно с бутилка бърбън и шише с шоколадов сос, и сега вероятно искаше да го повтори.

Възможно най-скоро.

Аз обаче бях прекарала същата тази нощ с децата й, които бяха страхотни, но и доста шумни и направо ме бяха довършили.

Исках да бъда добра приятелка. Харесваше ми да оставам с децата й. Ала трябва да го правя на малки дози, в противен случай те щяха да ме уморят.

Номерът беше непознат, но беше местен и ми се струваше, че съм го виждала и преди, така че вдигнах, надявайки се, че не е бояджията, обаждайки се, за да ми каже, че работата по „Синята скала“ ще отнеме не една, а две седмици.

Днес бяха боядисали спалнята ми — прекрасен гълъбовосив цвят с елегантен син акцент. Ето защо си събирах нещата. Не можех да спя тук, не исках да спя в стаите на децата ми, а в спалнята за гости цареше пълен хаос, защото бояджиите щяха да се заемат с нея на следващия ден. Дневната беше боядисана предишния ден и все още миришеше, така че диванът също не ставаше.

Ето защо щях да прекарам поне една нощ в „Лавандуловата къща“ със семейство Спиърс.

Така че вдигнах.

— Ало?

— Ейми — процеди Мики.

Тонът му ме накара да изпъна гръб.

— Мислех, че не си говорим.

— Така е. Проблемът е, че децата ми не знаят, че не си говорим, а Аш има някаква рецепта, която иска да опиташ. Иска утре да дойдеш на вечеря.

Катастрофа.

Катастрофа, която трябваше да бъде избегната.

Така че отбелязах:

— Според мен фактът, че двамата с теб очевидно не се разбираме, означава, че трябва да предпазиш децата си от това.

— Според мен фактът, че си голяма жена, означава, че си в състояние да се държиш така, сякаш можеш да ме търпиш, та децата ми, които те харесват, да могат да те поканят на гости, така че момичето ми да може да ти сготви нещо, а момчето ми да ти надуе главата от приказки.

Колкото и да беше дразнещо, имаше право.

— Добре тогава — сопнах се.

— Добре — изплющя той.

— В колко часа? — озъбих се аз.

— В шест — изплю той.

— Прекрасно — изсъсках аз.

— Страхотно — процеди той.

И ми затвори.

А моята глава се взриви и палецът ми се плъзна по екрана на телефона не само за да въведа номера му, така че никога вече да не бъда хваната неподготвена от Мики Донован, но и за да го набера отново.

Което и направих.

— Какво? — попита той рязко вместо поздрав.

— Не обичам да ми затварят — заявих сприхаво.

— Ще си го отбележа — изсумтя той така, сякаш му се искаше да не издава дори този звук, докато си общува с мен.

— Освен това трябва да знам дали искаш да донеса нещо.

— Изобщо не ме интересува какво правиш. Носи, ако искаш.

Беше просто невъзможен!

— Очарователно — промърморих аз.

— Карам форд и имам работа, заради която на кръста си нося колан с инструменти, Ейми. Чарът не е силната ми част. Не съм мъж с „Инфинити“ и гадно възпитание, заради което се натискам с една жена пред къщата й в семеен квартал.

Беше ме видял с Брадли.

Усетих, че присвивам очи.

— Наистина ме шпионираш.

— Амелия, ти го правеше на стъпалата пред къщата си — отвърна той рязко. — Не беше трудно да се види.

— Ами недей да гледаш.

— Прави го вътре — изстреля той в отговор.

— Така и ще го сторя, Мики — троснах му се аз.

— Страхотно — процеди той, ала звучеше така, сякаш изобщо не мислеше, че е страхотно. И добави: — И след като така и така водим този задушевен разговор, кажи ми, че тази вечер няма да спиш в онази къща.

Това ме обърка, така че попитах:

— Моля?

— Защото няма да го бъде — информира ме той. — Ще дойдеш у нас и ще спиш в моето легло.

Сърцето ми прескочи един удар, а коленете ми омекнаха.

— Аз ще си легна на дивана — продължи той. — Ти обаче няма да спиш сред изпарения на бои. Тази гадост може здравата да те прецака.

О, господи, ето че отново се държеше по онзи негов дръпнат, властен, но сладък начин.

— Смятам да отида в „Лавандуловата къща“ — уверих го.

— Добре. Ами тогава, приготви се, както можеш. Мисля да затворя.

Сега си беше само дръпнат.

— Не се дръж като задник, Мики — казах ядосано.

— Бъди мила с мен, бейби, и ще получиш същото в замяна. — Ниският, сърдит глас, с който ми отговори, беше дразнещо, ала неоспоримо сексапилен, което придаваше тежест на възможността действително да съм луда. — Готова ли си да затварям?

— Бях готова още преди пет минути.

— Чао, Ейми.

— Довиждане, Мики.

Той затвори, а аз метнах телефона върху завивката на леглото с изящни стилизирани цветя в меко сиво, порцеланово синьо, нежно сиво-кафяво и приглушено ябълково зелено.

В съзнанието ми изникна образът на високото, едро, кораво тяло на Мики, омотано в тази завивка, и с едно гневно възклицание аз отидох в банята, за да взема тоалетните си принадлежности.

* * *

— Госпожа Макмърфи май е голям образ — отбеляза Килиън ентусиазирано.

Беше на следващата вечер и аз седях на масата в трапезарията у Мики, стая, която не бях видяла при последното ми посещение, защото тя се намираше зад вратата в другия край на кухнята, а аз не бях обиколила цялата къща.

В нея имаше дълга селска маса със столове с кожени облегалки и меки тъмносини възглавници и именно нея Ашлин беше подредила за вечерното си парти.

Това беше семейна маса, на която седеше едно семейство.

Харесваше ми. Харесваше ми, въпреки че двамата с Мики едва ли бяхме разменили повече от няколко думи, откакто бях дошла чак до този миг, в който довършвахме великолепната торта с шоколадова глазура на Ашлин. След като бяхме вечеряли с вкусна шунка с марината от кока-кола и умело сотирани картофи.

Храната беше отлична, ала най-много се наслаждавах на това, че се намирах сред истинско семейство.

Този път имах какво да кажа и разговарях с Килиън, разказвайки му за обитателите на „Гълъбовата къща“, за негово голямо удоволствие.

Мики се беше разположил начело на масата, мълчалив и намусен; Ашлин седеше от дясната му страна, Килиън беше до нея, а аз, за съжаление, седях от лявата страна на Мики… което беше смущаващо близо.

По време на вечерята смело го пренебрегвах, като в същото време се опитвах това да не проличи.

Което не беше никак лесно. Той бе красив, както винаги, облечен с тъмносива памучна риза с навити ръкави. Риза, която правеше невероятни неща с очите му.

Беше обут в дънки — старички, но не и износени, те му стояха по начин, който ми се искаше да мога да забравя, защото изникваше в съзнанието ми в най-неподходящи моменти, с други думи — постоянно.

Докато седяхме, беше малко по-лесно, защото не можех да видя дънките му, а после стана още по-лесно, когато забелязах, че Ашлин си беше Ашлин, мълчалива, малко срамежлива, услужлива, грижеща се за семейството си, но най-вече — тиха.

Боях се, че то е, защото тя не беше единайсетгодишно момче, което нямаше да забележи, че двамата с Мики не си говорим, а четиринайсетгодишно момиче, което щеше да го забележи.

И това очевидно я притесняваше.

На свой ред аз се притесних, защото ми се струваше, че тук има нещо повече. Нещо по-дълбоко. Нещо, което засяга единствено Ашлин и няма нищо общо с мен и Мики.

Нещо, което може би имаше връзка с майка й.

— Тя наистина е голям образ — съгласих се аз с Килиън и дръпнах стола си назад, извивайки се, за да кръстосам крака встрани, като в същото време тайничко наблюдавах Ашлин. — Макар че, ако някога се срещнете, наистина се надявам да не те помисли за нацист.

— Аз също — отвърна Килиън. — Може би, когато дойдем с теб в „Гълъбовата къща“, ще се облека в униформа на войник от Съюзническите сили, за да не остане с погрешно впечатление.

Това ме развесели, но и поразтревожи, защото беше казал: „когато“ дойдат с мен в „Гълъбовата къща“.

Тъкмо се канех да го изкоментирам, когато почувствах нещо твърде приятно да плъзва по краката ми, при това, без образът на Мики в дънки да бе изникнал в съзнанието ми за пореден път.

Погледнах надолу, а после към Мики.

Беше се облегнал в стола си, едната му ръка — в скута, лакътят му — върху облегалката, подпрял брадичка върху свитите си пръсти, а очите му бяха приковани в краката ми.

Не, цялото му внимание беше приковано в краката ми.

Напълно.

Аз носех жълто-кафяви сандали с високи токчета и копринена рокля с деликатен женствен десен на наситенорозов фон.

В кръста беше пристегната с колан от същата материя, отпред имаше копчета (които бях разкопчала съвсем малко на шията) и дълги ръкави. Фестонираният ръб на полата стигаше малко над коляното.

Когато седях обаче, той се вдигаше много по-високо.

Така че в момента Мики виждаше солидна част от бедрата ми.

Усетих как горещина парва бузите ми (пък и не само тях) и я потиснах, впервайки поглед в Мики, объркана, докато преглъщах порива да скрия крака под масата.

Защо гледаше краката ми?

— Е, кога можем да отидем?

Въпросът на Килиън привлече вниманието ми към него.

— Къде, миличък?

— С теб, в „Гълъбовата къща“.

Аз примигах.

— Би било хубаво — тихичко се обади Ашлин. — И съм сигурна, че помощта ни няма да е излишна. Бихме могли да отидем някой ден преди училище, докато татко е на работа.

— Аз…

Килиън ме прекъсна, за да заяви:

— Няма да чистя старческо повръщано.

Ашлин го погледна.

— Няма да е нужно. Можеш да играеш с тях на дама или нещо такова.

— Не мога да бия старци на дама — отвърна той. — Би било гадно, а мен страшно ме бива в дамата.

— Тогава играй на нещо, в което не те бива.

— Няма нищо, в което да не ме бива. — Килиън се ухили дръзко.

— Тогава защо искаш да отидеш? — попита Ашлин.

— Защото Ейми е върхът и искам някаква старица да крещи по мен — обясни Килиън и сестра му направи физиономия, която никак не ми беше приятно да видя.

Ала преди да разбера защо, лицето й си възвърна обичайния вид и тя го скастри:

— Това не е хубаво, Кил. Тя не е добре с главата, защото е стара. Не бива да ходиш в старчески дом само за да се подиграваш на хората.

Килиън се дръпна назад, дълбоко засегнат.

— Няма да й се подигравам. Бас държа, че всички я гледат така, сякаш е луда. Ако ми се развика и ме нарече нацист, ще започна да марширувам напред-назад по онзи техен тъп начин и ще я накарам да се почувства така, сякаш не е луда.

Беше шантаво, но по един много мил начин.

— Ако отидете с Ейми, ще й помагате — намеси се в разговора Мики, гласът му беше пропит с бащински авторитет. — Ако тя иска да играете дама с обитателите, ще играете дама… и ще загубите. Или ще миете чинии. Всичко, каквото тя ви каже.

О, не, това не можеше да се случи.

Харесвах децата на Мики. Приятно ми беше да бъда с тях. Приятно ми беше да седя на масата им, да си бъбрим и да похапваме.

Макар и с Мики да не се разбирахме, хубаво бе да се чувствам част от семейство.

Ала не можех да си затварям очите за факта, че с Мики не се разбирахме, и ако не исках това да притеснява Ашлин, нито пък, рано или късно, да бъде забелязано и от Килиън, трябваше да ограничим съвместните си занимания.

А не да си измисляме нови.

— Искам само да ви напомня, че колата ми е двуместна — обадих се и погледнах към Мики. — Не мога да ги закарам до там.

— Аз ще ги откарам.

— Не мога да ги върна обратно — отвърнах отчаяно.

— Аз ще ги взема — отвърна той спокойно.

Аз го изгледах свирепо.

Той спря поглед върху устните ми и неговите изтъняха.

— Жестоко! — провикна се Килиън и аз се насилих да изтрия гневното си изражение и да погледна към него. — Кога може да отидем? Утре?

Следващите думи, които трябваше да изрека, можеха да ме убият.

— Трябва да кажа на Дела, че ще дойдете. Тя ръководи мястото. Така че защо първо не поговоря с нея и ако тя каже, че е окей, ще се обадя на баща ви и ще изберем някой ден, преди да отидете на училище?

— Супер! — възкликна Килиън.

— Да, Ейми, би било готино — тихо каза Ашлин и се усмихна за миг.

Усмивка, заради която си струваше да търпя баща й.

— Ще очаквам това обаждане с нетърпение — измърмори Мики, но само аз разбрах истинския смисъл, вложен в думите му.

Поместих крак, за да го изритам по кокалчето.

Тялото му подскочи и той ме погледна рязко.

Аз го изгледах в отговор — гадно, както се надявах.

Той не извърна очи, някаква мисъл пробяга в съзнанието му и устните му се извиха в усмивка.

Извърнах поглед.

— Може ли да си взема още едно парче торта, татко? — попита Килиън.

— Да, синко.

Обърнах се към Ашлин, която местеше поглед между мен и баща си, но побърза да наведе очи към чинията си.

— Вечерята беше невероятна, цветенце — меко казах аз.

Тя повдигна очи за миг и промълви:

— Благодаря, Ейми.

Да, нещо у Ашлин Донован определено ме тревожеше.

Килиън си взе още едно парче торта, след което раздигнахме масата, Мики изпрати децата да измият чиниите, а аз заявих, че е време да си вървя.

Децата ми казаха довиждане, а Мики, за съжаление, реши да ме изпрати до входната врата.

— И сама мога да отида до там — промърморих си под носа.

— Можеш да отидеш до там и с мен — отвърна той, също под носа си.

Аз млъкнах.

Стигнахме до вратата, аз спрях… и незабавно видях грешката си — трябваше да спра встрани, а не точно пред вратата, или пък трябваше просто да я отворя сама.

Беше грешка, защото, познавайки навика на Мики да поема контрол (отказвах да мисля, че е проява на кавалерство), трябваше да се досетя, че така ще се наложи да усетя коравите му гърди и прелестната топлина на тялото му до гърба си, докато той се пресягаше иззад мен, за да ми отвори.

Като капак, когато вратата се отвори, бях принудена да се притисна в него… а той най-грубо изобщо не се помръдна, за да ми направи място.

Така че побързах да се възползвам от отворилия се път за бягство.

А Мики отбеляза:

— Хубава рокля, Ейми.

Обърнах се рязко и изсъсках:

— Не ставай задник.

Очите му потъмняха.

— Исусе, бейби, това просто е една готина рокля. Какъв ти е проблемът?

— Извинявай, да не би ти да беше мил с мен? — попитах саркастично.

— Аха, ала сега виждам грешката си и ти поднасям извиненията си. Повече няма да се повтори — отвърна той рязко.

По някаква причина сърцето ми се блъскаше в гърдите, може би защото той действително беше мил, за разлика от мен, и сега се чувствах глупава и дребнава.

Ала неспособна да спра, нито да поправя грешката си, продължих в същия дух и наредих, разтърсвайки коса:

— Гледай да не се повтаря.

— Може би действително би трябвало да излизаш със Стоун — измърмори той. — Страшно ще си паснете.

Не можех да повярвам, че го беше казал.

— Ама че отвратителна забележка — сопнах се.

— Просто казвам това, което мисля.

Което още повече ме ядоса.

Достатъчно, за да се доближа до него.

— Твоето гадно държание ме прави такава.

Той наведе глава, така че лицето му беше на сантиметри от моето.

— Казах просто „хубава рокля“ — процеди. — Защото наистина е хубава рокля. Стои ти добре. Ако това ти се струва гадно, значи, ти хлопа някоя дъска и нямаш представа как би трябвало да се отнася с теб един мъж. Мамка му, явно обичаш да ти е гадно, след като видях как се държи бившият ти с теб, и сега направо се чудя какво ли е трябвало да направи мистър „Инфинити“, за да си навре езика в устата ти? Да не ти е казал, че приличаш на курва?

— Нямам намерение да обсъждам Брадли с теб — отвърнах студено.

Той се дръпна назад, повдигнал вежди, и повтори невярващо:

— Брадли?

— Да. Брадли.

— Искаш да кажеш, че те кара да използваш цялото му име?

— В смисъл?

— Брадли. Не Брад — поясни той нетърпеливо.

— Да, цялото. Предпочита Брадли.

Той погледна над главата ми и изпусна дъха си с отвращение.

— Това е просто име, Мики — заявих аз и очите му отново се върнаха върху мен.

— Това е име на задник, Ейми.

Е, добре, вече ми стигаше.

— Приключихме ли? — попитах.

— Докато ти се обадя, да — отвърна той.

— Приятна вечер с прекрасните ти деца, за които просто не мога да повярвам, че са плод на твоите, слабини — пожелах му аз.

— Приятна вечер и на теб, сам-сама в голямата ти къща.

— Именно това смятам да направя — процедих.

— Бас държа — отвърна той, след което отстъпи назад и хлопна вратата в лицето ми.

— Задник — прошепнах аз зад нея.

След това се завъртях на красивите си токчета и се отдалечих решително по алеята (не можех да мина през двора, защото токчетата ми щяха да затънат).

Той не можеше да ме види, нито пък гледаше.

Въпреки това затръшнах входната врата.

* * *

— Да? — отговори Мики.

Очарователно.

— Амелия е.

— Знам кой е.

— Дела каза, че децата може да дойдат.

— Ще съобщя на медиите.

Задник!

— Можеш ли да ги оставиш в „Гълъбовата къща“ в десет часа?

— Аха.

— И да ги вземеш в един?

— Аха.

— Отлично.

— До после.

— Чао.

Той затвори, а аз се взрях гневно в телефона.

След това го натиках в чантата си и изхвърчах от „Гълъбовата къща“, макар че нямаше кой да ме види — на рецепцията нямаше никого, така че нямаше кой да се възхити на великолепната ми драма, предизвикана от мъж на име Мики.

— Толкова забавно ще бъде — прошепна Килиън развълнувано, докато стояхме на тротоара пред „Гълъбовата къща“ и аз го погледнах.

Не познавах нито едно дете, според което да прекараш три часа в старчески дом може да бъде забавно, и се зачудих дали, въпреки че не даваше други признаци за подобно нещо, Килиън беше с всичкия си.

— Ще правите каквото ви каже Ейми — нареди Мики.

— Няма проблем — увери го Килиън.

— Да, татко — промърмори Ашлин.

Тя го прегърна, а Килиън и Мики блъснаха лекичко гърдите си. След това Килиън изтича вътре, следван от Ашлин, а аз погледнах към Мики.

— В един часа — каза, след което се завъртя и си тръгна.

Децата бяха просто невероятни със старците.

Толкова, че беше направо изумително.

Килиън беше бъбрив, жизнерадостен и преливащ от енергия и имаше време за всички, включително и за служителите, които го молеха да им помогне с едно или друго.

Ашлин беше мила, грижлива, услужлива и тихичко очароваше всички наоколо.

Госпожа Макмърфи наричаше Килиън по име.

Господин Денисън прехвърли симпатиите си върху Ашлин.

А аз, ако бях тяхната майка, бих захвърлила и последната бутилка алкохол в морето и бих сторила всичко, на което съм способна, за да покажа на тези невероятни създания колко много се гордея, че ми принадлежат.

Така че не само аз бях разочарована, когато дойде време да им кажа да се сбогуват, за да ги изведа навън да чакат баща си. Разочаровани бяха и обитателите на дома, които рядко имаха посетители и още по-рядко — толкова млади посетители.

Когато излязохме навън, открихме, че Мики вече е там, облегнат на джипа си, който беше паркирал отпред, облечен в дрехите, които носеше и по-рано (само дето сега те бяха прашни), дрехи, които, подозирах аз, бях работното му облекло, тъй като включваха здрави обувки, избелели дънки и впита тениска.

Дори и този тоалет на него изглеждаше невероятно.

— Да знаеш, че пак ще го направим! — възкликна Килиън и се втурна към баща си.

Мики се оттласна от джипа и се усмихна на сина си.

— Естествено, че ще го направиш, щом ти е харесало.

— Супер! — провикна се Килиън и се обърна, за да ми помаха: — Чао, Ейми.

— Чао, миличък.

— Да, чао, Ейми — обади се тихо Ашлин, застанала до мен.

Аз се обърнах и нежно сложих ръка върху нейната.

— Чао, цветенце. Благодаря ти, че беше толкова прекрасна.

Тя сви рамене и наклони глава на една страна, а аз за пореден път почувствах неясна тревога за нея. След това трябваше да я пусна, защото тя се отправи към колата на баща си.

Мики се приближи до мен.

Аз вдигнах очи и се стегнах.

Стегнах се още повече, отметнала глава назад, когато той дойде по-близо, отколкото се налагаше.

— Май са си прекарали добре — каза тихо.

— Така беше и очароваха всички — отвърнах аз, също толкова тихо. — Имаш добри деца, Мики.

— Да — промълви той и си пое глътка въздух, от която масивните му гърди се издуха… Нещо, което ме накара да почувствам доста странни неща… които бързо прогоних, когато той довърши: — Чао, Ейми.

В този миг си дадох сметка, че децата му би трябвало да ме наричат госпожице Хатауей.

Ала те ми казваха Ейми.

А той не им правеше забележка.

Не го споменах.

Вместо това казах:

— Чао, Мики.

Той вдигна брадичка и се обърна.

Аз го проследих с поглед, наслаждавайки се на естествения контрол, който имаше над тялото си. Знаех, че трябва да си вляза. Знаех, че не би трябвало да стоя там и да ги гледам как се отдалечават.

Ала въпреки това останах там, гледайки как се отдалечават.

И дори се усмихнах и им помахах.

Те вече завиваха, когато един глас зад гърба ми ме накара да подскоча.

— Приятелят ти е много красив, Амелия.

Обърнах се и видях госпожа Макмърфи, облечена в обемисто зимно палто.

— Той не е… — започнах, но не можах да довърша, защото тя се приведе към мен.

— Не го изпускай. Една умна жена никога не бива да изпуска добър мъж — посъветва ме тя.

Зяпнах, защото изведнъж си дадох сметка, че водим относително нормален разговор и че тя ме беше нарекла Амелия, нещо, което никога не правеше.

След това потрепери, въпреки че беше слънчев летен ден, и вдигна очи към небето.

А после се обърна, отвори ловко един чадър с две счупени спици, вдигна го над главата си и се отдалечи.

Аз останах с отворена уста в продължение на още един миг, а после се сепнах, защото госпожа Макмърфи незнайно как бе успяла да се промъкне през недотам добрата охрана, която държеше старците на безопасно място вътре, и сега бавно се отдалечаваше под дъжда, който не валеше.

— Почакай! — възкликнах и се втурнах.

Тя се обърна и ми се закани с чадъра.

— Не смей да се доближиш, гадна нацистка! — Тя размаха чадъра си и се провикна: — Смърт на Хитлер!

Успях не само да не се разсмея, но и да върна опърничавата, ненавиждаща нацистите старица обратно в хубавия й, макар и мъничко позапуснат старчески дом.