Кристен Ашли
Ново начало (13)

Глава 12
Всичко, от което някога ще се нуждая

На следващия ден се прибрах от „Гълъбовата къща“ и прегледах пощата си на кухненския плот. Нямаше списък с желания.

Обърнах глава към предната част на къщата, сякаш можех да видя през стените и да усетя какво се случва у семейство Донован.

Телефонът ми иззвъня и аз побързах да го извадя от чантата с надеждата, че е Мики.

Не беше.

Обаждаше се Бостън Стоун.

Оставих да се включи гласовата поща и взех решение, което не бих могла да се закълна, че имам право да взема. Бях почти сигурна, че между нас с Мики се заражда нещо и не знаех дали онова, което възнамерявах да сторя, бе правилно.

И все пак натъпках замлъкналия телефон в задния джоб на дънките ми и отидох в къщата на Мики.

Тя бе притихнала и докато стоях пред входната врата, за миг се поколебах дали да натисна звънеца.

А после ръката ми реши вместо мен, вдигна се и го направи.

Господи, надявах се, че постъпвам правилно.

Отвори ми Ашлин.

— Здравей, цветенце.

Тя наклони глава на една страна и отговори тихичко:

— Здравей, Ейми.

— Добре ли си?

— Да — отвърна тя прекалено бързо.

Лъжеше.

Не задълбах обаче повече, просто кимнах и попитах:

— Татко ти вкъщи ли е?

— Не, на работа е.

— Ами брат ти? Той вкъщи ли си е?

Вместо отговор Ашлин се дръпна встрани.

Приех го като покана да вляза и именно това направих.

АШ затвори след мен и промълви:

— Във всекидневната е.

— Окей, сладичката ми — отвърнах аз също толкова тихо и тръгнах натам.

Заварих Килиън изтегнат на дивана, приковал очи в телевизора, а около него бяха пръснати доказателствата за крайно нездравословно тъпкане, в това число кутия топящ се сладолед, сложен направо върху масичката, без отдолу да има нито списание, нито подложка, нито каквото и да е.

Майката в мен изкрещя, но не и устата ми.

— Здрасти, хлапе — поздравих го и се приближих до дивана, облягайки се на гърба му, така че да уловя очите на Килиън.

Той обаче не ги вдигна към мен.

— Здрасти — измърмори, без да откъсва поглед от телевизора.

— Не намерих списък с желания в пощата ми, когато се прибрах — отбелязах.

Той не каза нищо.

Бях свикнала с подобно поведение, но не и от Килиън.

— Разполагам с цял следобед за покупки — опитах отново.

— Нищо не искам — все така тихо каза той.

Вдигнах поглед и забелязах Ашлин да се навърта в началото на коридора.

Сви рамене, но изглеждаше разстроена.

Аз въздъхнах и се огледах наоколо. Не забелязах остатъци от торта по стената, но пък за сметка на това видях цял куп неразопаковани подаръци.

Погледът ми отново се плъзна към Ашлин. Тя го улови и пак сви рамене.

Насочих вниманието си към Килиън.

— Значи, ще са дрехи — обявих, знаейки, че никое дванайсетгодишно момче не иска дрехи.

— Нищо не искам — повтори той, все така, без да откъсва очи от телевизора.

— Никое дете, което познавам и харесвам, не може да навърши дванайсет години, без да му купя нещо. Това е едно от правилата ми. Написала съм го с кръв в един договор, който държа в сейфа си — поизлъгах аз, защото нямах такъв договор.

Нито пък сейф.

Килиън не отговори.

— Бельо — заявих. — С рисунки на животни.

Видях го как сбърчи нос.

Най-сетне.

— Или пък с „Боен изтребител“ — продължих, без да съм особено сигурна: Одън го беше надраснал, но доколкото разбирах, беше голям хит.

— Не съм на седем години — заяви Килиън отвратено.

Окей, това отпадаше.

— Ново фризби — не отстъпвах аз.

— Имам цели пет — отвърна той на телевизора.

— Значи, дрехи — заключих.

— Обича пейнтбол — обади се Ашлин и аз я погледнах.

— За нищо на света — заявих. — Това е опасно.

— Не и ако имаш маска — измърмори Килиън.

Маска за пейнтбол.

Разбрано.

— Онези сачми могат да те улучат не само в очите — настоях.

— Не боли, ако имаш каска и протектор, и ръкавици, и панталон — уведоми ме той.

Каска.

Протектор.

Ръкавици.

Панталон.

Разбрано.

— Значи, си остават дрехи — подразних го аз.

— Все тая — измърмори Килиън.

— И така, ето че вече имам мисия — оповестих и се надигнах. — Бих могла да изчакам да попитам баща ти дали някой не иска да дойде с мен — отправих едва завоалирано предложение.

Килиън не отговори и това ми причини болка. Обикновено беше толкова приказлив, ентусиазиран, енергичен.

А сега висеше пред телевизора, кисел и навъсен.

И моите деца понякога ставаха такива, макар че никога не бяха получавали от родителите си друго, освен обич, подкрепа, всичко, от което се нуждаеха, и голяма част от нещата, които искаха. Конрад и аз може и да се бяхме държали лошо, те може и да го бяха видели, ала никога не бяхме пропуснали нищо важно, нито пък бяхме допуснали да се почувстват незначителни.

Та нали дори ходех на всички състезания по борба на Одън, а аз ненавиждах борбата.

Познавах две деца, на които някой трябваше да напомни как стоят нещата в истинския свят.

Освен това знаех, че някой трябва да си поприказва с Рианон Донован и да я разтърси, докато й дойде акълът.

И тъй като не можех да го направя, единственото, което ми оставаше, бе да намеря екипировка за пейнтбол.

И именно това щях да сторя.

— Окей, аз ще си вървя — обявих и тръгнах към Ашлин. — До после, деца.

Килиън не отговори, а Ашлин ме последва до вратата.

Спрях на прага и попитах тихичко:

— Знаеш ли му размерите?

Тя кимна и ми ги даде.

— Татко му погоди номер с цял куп нови дрехи за училище. Xbox-ът, който всъщност е истинският му подарък, все още е в дрешника.

Колко сладко!

— Добре, цветенце. — Аз наклоних глава на една страна. — Сигурна ли си, че си добре?

И тя за втори път отговори прекалено бързо:

— Да, добре съм.

— Ако някога искаш да поговорим, аз съм отсреща.

— Окей, Ейми.

Ала го каза по начин, от който разбрах, че никога няма да се възползва от предложението ми.

Не настоях. Може би един ден щеше да е различно и докато гледах хубавото й лице, се надявах този ден да настъпи.

Сега обаче казах просто:

— Окей, Ашлин.

Отворих вратата и вече бях навън, когато тя ме повика:

— Ейми.

— Да, миличка?

— Ти… това… — Тя отмести очи и ги спря върху къщата ми. — Онзи мъж, с когото беше, Брадли, изглеждаше симпатичен.

— Снощи скъсах с него, Аш.

Очите й се върнаха към мен.

Свих нехайно рамене.

— Просто не си паснахме.

— Съжалявам — измърмори тя.

— Понякога се получава, друг път не — казах тихичко.

— Аха.

Искаше да бъда с баща й.

Това ми харесваше. И в същото време ме плашеше.

— Отивам да търся екипировка за пейнтбол — казах й. — Ще те видя по-късно.

Тя кимна.

— Чао, сладичката ми.

— Чао, Ейми.

Обърнах се и се върнах в моята къща. Когато се прибрах, включих лаптопа и проверих къде се продава екипировка за пейнтбол. Най-близкото място беше магазин в един от съседните градове, на около четиресет и пет минути от тук.

Поех натам, накупих всичко, от което според продавачите би могъл да се нуждае или да иска един пейнтбол ентусиаст, след което се отбих през „Таргет“ на път към вкъщи, за да купя картичка и хартия за подаръци.

Когато се прибрах, опаковах подаръците и ги занесох отсреща, давайки ги на Ашлин, без да безпокоя Килиън отново.

Аш ме дари с мъничка усмивка и ми благодари.

Аз я дарих с голяма усмивка и се прибрах.

През това време Бостън Стоун ми се обади отново.

Но не и Мики.

* * *

Беше късно и аз седях на едно високо столче на бара с чаша вино и лаптопа ми.

Мики все така не ми се беше обадил.

Беше истинско мъчение и това ме караше да се чувствам изключително себична. Нямах представа какво усилие е необходимо, за да помогнеш на деца, изправени срещу грозната истина, че майка им е алкохоличка, но предполагах, че никак не е лесно.

И все пак ме болеше, че след всичко, което се бе случило, след онази целувка, Мики не бе намерил време дори да ми изпрати един есемес.

Междувременно отново писах на родителите ми, за да им кажа какво става с мен, въпреки че все още не бях получила отговор на предишния си имейл.

Не можех обаче да допусна това да ме разстрои. Те си бяха такива, не можех да ги променя и нямаше да позволя те да променят мен. Вече не.

Тъкмо разглеждах различни сайтове в интернет, опитвайки се да намеря съвършената маса за хранене (или поне да добия някаква идея), когато телефонът ми се обади.

Грабнах го, отворих развълнувано съобщенията и видях, че съм получила напълно неочакван есемес от сина ми.

„Само да те предупредя, че Пип се пробва за отбора на мажоретките. Не я взеха. Никак не е щастлива.“

Страшно се зарадвах да получа новини от децата ми. Не бях на себе си от щастие, че синът ми беше споделил нещо, без да се налага да го изкопчвам от него.

Ала новината ме разстрои.

Не знаех много за децата ми, но знаех, че Пип открай време мечтае да бъде мажоретка. Знаех също, че след като го желаеше толкова силно, бе работила здраво, за да го постигне, а тя обичаше да получава каквото иска.

Не го ли получеше, щеше да бъде съкрушена.

„Благодаря, че ме предупреди“, написах в отговор.

След това отворих сайта на един магазин за цветя и поръчах букет, който да бъде изпратен на дъщеря ми на следващия ден, заедно с картичка, на която пишеше:

„Ти си страхотна. Обичам те. Мама.“

Това бе всичко, което можех да направя, ала момиченцето ми много обичаше цветя и се надявах, че все пак ще помогнат мъничко.

Тъкмо прибирах кредитната си карта, когато телефонът ми иззвъня.

Грабнах го, надявайки се да е Мики.

Не беше той. А Робин. Което определено беше в челните места на класацията за най-добро обаждане, което можех да получа днес.

— Здравей, красавице.

— Разполагаш с пет минути, за да ми дадеш десет причини да не те изхвърля окончателно от живота си, след като ти ме отсвири почти окончателно — отвърна тя.

Аз си поех дълбоко дъх, а после, макар да ми отне много повече от пет минути, й разказах всичко. Всичко за себе си; всичките си просветления; съмнението дали не съм се държала като идиотка по отношение на приятелството ни, мама и татко, Лор, Конрад, децата, Мартин, Джоузи и нейното семейство, Алиса и нейното семейство, Ашлин, Килиън, Бостън Стоун, Брадли… и Мики.

Докато говорех, довърших чашата си с вино и отново я напълних.

Най-сетне млъкнах и без да усещам никакъв ефект от виното, зачаках притеснено отговора й, който, за мое изумление, беше:

— Направила си си кичури без мен?

— Ъъъ… да — отвърнах колебливо.

Възцари се мълчание.

— Робин… — започнах, но тя ме прекъсна.

— Момиче, ако си била готова да продължиш напред, аз можех да бъда най-добрата ти приятелка, продължила напред заедно с теб. Мога да сея хаос, но мога и да не го правя.

— Знам, но…

— Никакво „но“ — прекъсна ме тя. — Разбирам какво ти е било в главата, но ти ме познаваш от времето, преди животът и на двете ни да рухне. Знаеше, че ще ти дам всичко, от което се нуждаеш.

Права беше.

А аз бях идиотка.

— Съжалявам, Робин, просто… ами предполагам, че сред всички правилни решения, които се опитвах да взема, съм допуснала и някои грешки.

— И още как — съгласи се тя и аз отново бях скована от притеснение… напразно, както се оказа, когато тя продължи: — Все тая. Ти продължаваш напред. Имаш си сексапилен съсед, който се целува страхотно и го прави с теб. На децата ти най-после е започнал да им идва акълът в главата. А аз имам зашеметяваща новина за теб.

Не можех да повярвам напълно, че това беше всичко. Аз й обясних, Робин ме изслуша и готово.

Макар че всъщност би трябвало да го повярвам.

Тя беше права. Не живееше единствено за да сее отмъщение и хаос.

Много по-важни за нея бяха приятелството и лоялността, и те не се изчерпваха единствено с отмъщението и хаоса.

В опита си да се защитя, аз бях прекалила.

И след като го бях осъзнала и си го бях признала, Робин бе готова да забрави за него.

Реших и аз да направя същото и като се настаних удобно, взех чашата с вино и преди да отпия, попитах:

— И каква е тази новина?

— Аз също продължавам напред.

Замалко да се задавя с виното и избъбрих:

— Моля?

— Слушай само. Онази инструкторка по пилатес, заради която бившият ми задник ме заряза, го е зарязала… заради друга инструкторка по пилатес.

Очите ми се разшириха и избухнах в смях.

— Не — успях да кажа.

— Да — потвърди тя щастливо. — Бившият ми задник хвърли стегнатата си малка кучка право в ръцете на друга стегната малка кучка. Това не е ли просто разкошно?

— Абсолютно.

— Всички говорят само за това. Толкова го е срам, че си е взел отпуск и се крие в бившата ми къща на Коронадо.

— Това е страхотно, Робин.

— Знам — отвърна тя. — Има и още. — Гласът й се промени. — Но то може би не е толкова страхотно.

О, не.

— Какво? — попитах предпазливо.

— Не става дума за мен, сладурче.

Вратът ми се скова.

— Децата ти?

— Не — побърза да каже тя и след доста дълго колебание, най-сетне продължи: — Става дума за теб.

— За мен? — сбърчих вежди аз.

— Нали вече не изпитваш нищо към него?

О, не.

— Да — отвърнах предпазливо.

— В такъв случай не би трябвало да те заболи толкова, колкото би могло иначе.

О, господи!

— Робин, какво? — настоях.

— Обядвах с Хелена и тя ми каза, че мъжът й бил на конференция и там срещнал някакви невролози, които работели с Конрад в Кентъки. Заприказвали се и Рон на Хелена споменал Конрад и Мартин, и теб, и как Конрад и Мартин се преместили в Мейн. Понеже онези мъже били работили с Конрад, при тази новина споделили, че Конрад бил получил предупреждение, защото чукал всички сестри в болницата и ги зарязвал. На една й кипнало и подала оплакване за сексуален тормоз и именно заради това вие се върнахте обратно в Ла Хоя.

Аз седях като вкаменена на стола, с чаша вино в ръка, опряла лакът на плота.

Беше ми казал, че се е отворила по-добра възможност.

Беше ми казал, че ще получава повече пари (и действително беше така).

И дума не беше споменал за обвинение в сексуален тормоз.

— А най-лошото е — продължи Робин тихичко, — че според тях това продължило да се случва и в Бостън, поради което сте се преместили в Кентъки.

Все така, без да помръдвам, аз се взирах невиждащо във винената бутилка.

— Знам, че е гадно, но нека го погледнем от хубавата страна — предложи Робин. — Ако искаш да си върнеш децата, можеш да изровиш всички тези кучки и…

— О, със сигурност ще изровя всички тези кучки — заявих аз.

— Какво? Наистина ли?

Не се бях борила за децата ми. Мислех, че съм го направила. Имах добър адвокат, който струваше цяло състояние и беше истинска акула, също като брат ми. Брат ми беше мил с мен. Обичаше децата си. Обичаше моите деца. Ала в съдебната зала той беше свиреп лъв, който не познаваше милост.

Всъщност именно Лор беше препоръчал адвоката ми.

Ала аз не го бях оставила да се развихри. Не исках нещата да загрубеят. Не исках децата ми да преживеят нещо такова.

В действителност обаче не бях искала аз да преживея нещо такова. Прекалено дълбоко бях затънала в дребнавост, която не ме доведе доникъде, за да се заловя с истинска борба, която много повече би си заслужавала усилията ми.

— Имам напредък с децата. Ако нещата продължат по същия начин, ще искам още. Ако и те искат същото, а Конрад не е съгласен, ще изтипосам тези жени пред съдията и пред Мартин, и ще го унищожа — заявих.

— Само така, момиче — отвърна Робин възторжено.

И наистина щях да го направя.

Господи, не просто ми беше изневерил.

Беше спал с всичко живо в три различни щата, докато е бил женен за мен!

Как съм могла толкова много да греша за него?

Преди да успея да задам този въпрос, откъм вратата долетя силно почукване и аз светкавично погледнах натам.

Външното осветление се беше включило и фигурата на Мики се очертаваше зад цветното стъкло.

Той беше тук.

Стомахът ми се сви.

— О, господи, Мики е тук — прошепнах в слушалката.

— Страхотно — отвърна Робин.

На вратата отново се почука. Всъщност потропа се доста силно.

Защо блъскаше, а не използваше звънеца?

— Трябва да отворя — казах на Робин и станах от стола, оставяйки чашата на плота.

— Определено — съгласи се тя.

— Ще ти се обадя скоро.

— На всяка цена. И имай предвид, че ако някога отново се опиташ да ме отсвириш, без да ми кажеш какво ти се върти из главата, няма да ме спечелиш обратно толкова лесно.

Напълно й вярвах.

Приближих се забързано до вратата.

— Ще ми се да можех да ти кажа колко се радвам, че този път го направи толкова лесно, но Мики е тук.

— Сексапилен мъж на прага. Всяка жена знае, че това има предимство пред, общо взето, всичко друго. Но ще очаквам да ми докладваш. Скоро.

— Дадено — уверих я, докато отключвах вратата. — Чао, миличка.

— Чао, сладурче.

И двете прекъснахме, а аз отворих вратата и вдигнах очи.

Моето „здравей“ застина на устните ми, когато видях изражението на Мики.

О, не, какво беше направила Рианон сега?

Отдръпнах се назад, защото той нахълта вътре, но когато затворих вратата и се обърнах към него, видях, че беше спрял на няколко крачки от мен и ме гледаше.

— Всичко наред ли е? — попитах предпазливо.

— О, да — отвърна той, незнайно защо, саркастично. — Синът ми е съвсем добре сега, след като получи нов X-box и цял куп неща за пейнтбол за поне петстотин шибани долара.

Аз го зяпнах, недоумяваща защо го казва така, сякаш е нещо лошо.

— Това лошо ли е? — попитах, когато той не продължи.

— Изобщо не — заяви той и скръсти ръце на гърдите си. — Ни най-малко, при положение че ми напомни защо това тук няма да се получи.

При думите „това тук“ той махна към мен и отново скръсти ръце на гърдите си.

А моите вътрешности се свиха.

— Това… тук? — попитах, останала без дъх, защото изведнъж ми беше трудно да дишам.

Едрото му тяло се раздвижи, сякаш се наместваше, преди да попита:

— Знаеш ли колко пари изгубиха родителите ми, когато продадоха тази къща на мен и Рианон?

Главата ми забръмча от объркване при този странен въпрос.

— Не.

— Седемстотин хиляди и въпреки това платих двеста хиляди повече, отколкото можех да си позволя, много повече, отколкото мога да си позволя сега, след като се отървах от Рианон, която не струваше, но поне изкарваше сносни пари.

— Мики…

— Освен това нямаме крайбрежен имот — прекъсна ме той. — Улицата, която пресичам, за да дойда у вас, бейби, е като бездната между къщи, които не струват нищо, и такива, които струват най-малко пет шибани милиона, при това ти я взе изгодно, защото задниците, които живееха тук преди теб, сами се прецакаха.

— Не съм сигурна защо говорим за това — отбелязах колебливо.

— Няма да купиш децата ми, Амелия — заяви той рязко.

Аз поклатих глава развълнувано и попитах, все така объркана:

— Моля?

— Похарчила си за рождения ден на детето ми повече, отколкото аз — процеди Мики.

— Но той…

— Не ме попита. Просто дойде и му връчи всичко това. А после какво? Между нас започва нещо, те свикват в живота им да има жена, която тъне в пари, поднасяш им света на тепсия. Нещата се объркват и между нас не се получава, как според теб ще свикнат с това, че светът вече не им е поднесен на тепсия?

Разбирах, че има право, и си дадох сметка, че решението ми от по-рано не беше добро. Ние дори не бяхме започнали, а аз вече допусках с неговите деца същите грешки, които бях правила с моите.

— Имаш право. Не биваше…

Той и този път не ме остави да довърша.

— Вече имах жена, на която аз не бях достатъчен. Семейството, което създадохме, не беше достатъчно за нея. Тя се нуждаеше от още нещо, намери го, отдаде му се и то стана по-важно от всички нас. Сега ти се нанасяш отсреща и ето че аз започвам да си представям как подхващам връзка с друга жена, на която няма как да й осигуря това, от което се нуждае, защото тя не се нуждае от нищо, понеже може да си купи каквото си поиска с паричките на семейството си.

Мики беше на четири крачки от мен.

Ала въпреки това току-що ме беше зашлевил през лицето.

— Така че благодаря ти за нещата, които накупи на детето ми — процеди той неприязнено. — Кил страшно им се зарадва. Сега е отсреща, облечен в екипировка за пейнтбол, играе на новия си X-box, изкарва си страхотно, напълно забравил, че неговата пропила се майка е някъде там и се дави в поредната бутилка, и дори не се е отбила, за да му остави подарък. Но това няма да го бъде. — Той отново махна с ръка между нас. — Не се нуждая от тази шибана история, а децата ми още по-малко.

— Имаш право — прошепнах аз. — Тази шибана история няма да се случи.

Той кимна в знак на съгласие, пронизвайки ме жестоко.

— Би било добре, ако не идваш у нас — заяви.

Аз се отместих от вратата.

— Би било добре, ако и ти направиш същото.

Той кимна отсечено, след което се приближи до вратата, отвори я рязко и прекрачи навън.

Аз също отидох до вратата, улових я и го повиках.

Той се обърна към мен и аз погледнах право в красивите му сини очи.

— Нямаш абсолютно никаква представа от какво се нуждая — прошепнах. — И най-тъжното е, че дори не забеляза, че вече ми даде всичко, от което някога ще се нуждая, просто като ми позволи да седя на масата за вечеря със семейството ти.

И с тези думи затворих и заключих вратата.

* * *

Мики стоеше на задната веранда, загледан в сенките на дърветата; зад гърба му къщата тънеше в тишина и мрак.

Той отпи глътка бира.

Вече ми даде всичко, от което някога ще се нуждая, просто като ми позволи да седя на масата за вечеря със семейството ти.

Усети как челюстта му се напряга.

Не го беше излъгала.

Прочел го беше в наранения поглед на големите й лешникови очи.

Наведе очи и в мрака зърна едно от фризбитата на Кил да проблясва в задния двор.

Наследницата на „Калуей Нефт“ живееше в съседната къща и прекарваше дните си с една старица, която я смяташе за нацистка, гостуваше му, тичаше из задния му двор и играеше фризби с децата му.

Рианон не бе успяла да се стегне достатъчно, за да донесе подарък на сина си.

Ейми си беше занесла задника до магазина, за който дори не бе имала представа, че съществува, докато не го бе открила в интернет, за да може да облее сина му с дъжд от доброта.

Преди да я разкара, Мики от осем месеца не беше правил секс с жена си, защото вечер тя обикновено се отрязваше, преди дори да е имал време да опита, а той не можеше да понесе мисълта да я докосне по друго време, спомняйки си гадостите от предишната нощ.

Беше целунал Ейми само веднъж, а тя го желаеше толкова силно, че бе напълно сигурен — би могъл да вдигне полата на убийствената й рокля, да смъкне бикините й, да я изчука до стената и щеше да е невероятно и за двамата.

Освен това нещо не беше наред с дъщеря му и когато още преди месеци се беше обадил на Рианон, за да я попита дали е забелязала и дали не би могла да седне и да си поприказва с нея, тя му беше отговорила, че няма представа за какво й говори. А когато беше настоял, бившата му най-сетне бе направила половинчат опит да разбере има ли нещо и му беше докладвала, че всичко е наред и че няма за какво да се тревожи.

От изпитателния начин, по който беше гледала Аш, Мики знаеше, че и Ейми го беше видяла; просто не бе тя тази, която имаше право да стори нещо по въпроса.

— Мамка му, всичко прецаках — промърмори той.

Нямаше представа защо децата на Ейми не са при нея, но знаеше, че това я убива и че тя с всички сили се бори да не рухне, а да продължи напред.

И освен това си падаше по него; беше дала да се разбере почти от самото начало.

И по дяволите, той също си падаше по нея. Тези очи, Исусе, те казваха всичко. С часове наред можеше да се взира в тях и да разчита всяка мисъл, минала през главата й… Нещо повече, с жена като Ейми той искаше да знае всяка нейна мисъл.

И колкото и да беше странно, да се кара с нея, не беше гадно. От това кръвта му кипваше. Вбесяваше го. Караше го да чувства.

От толкова време живееше на автопилот (първо замазваше кашите на Рианон, после я разкара, правеше каквото трябва, за да предпази децата си), че бе забравил какво е. Забравил бе какво е толкова да си падаш по една жена, че когато тя бе тиха и сладка, трябваше да потисне порива да я притегли в прегръдките си и да я целуне. Когато я видеше наранена, трябваше да потисне порива да я привлече към себе си и да стори всичко по силите си да пропъди болката й. А когато беше упорита и ставаше истински трън в задника му, трябваше да потисне порива да я прикове към стената и да я чука, докато й се завие свят.

Да не споменаваме гърдите й, онова дупе, онези крака.

Беше се уплашил обаче, защото тя бе фрашкана с пари, а той здравата се беше опарил. Бе опитал да се защити, като я отблъсне, а после бе изгубил контрол и я бе притиснал към стената в коридора, докато тя беше на среща с друг мъж, и дори й беше заповядал да се отърве от другия.

И тя го беше направила.

Заради него.

За да има шанс за тях, бе сторила всичко по силите си, за да помогне на момчето му, а той бе отишъл у тях и й се беше изплюл в лицето.

— Мамка му, всичко прецаках.

Вече ми даде всичко, от което някога ще се нуждая, просто като ми позволи да седя на масата за вечеря със семейството ти.

Не беше излъгала.

Амелия Хатауей наистина се нуждаеше от това.

— Мамка му — прошепна Мики на дърветата. — Всичко прецаках.

Пресуши бирата, върна се в къщата, затвори плъзгащата се стъклена врата и я заключи, изхвърли бутилката в коша за рециклиране и прекоси тъмната къща, за да отиде в празното си легло.