Кристен Ашли
Ново начало (20)

Глава 19
Проблясък

Смучех отчаяно палеца на Мики, за да не запъшкам.

Беше много рано на следващата сутрин. Бяхме в леглото на Мики, а гърбът ми — притиснат в гърдите му. Мики беше заровил лице в косата ми, пенисът му беше в мен, пръстът му потъркваше клитора ми.

Изведнъж тласъците му станаха по-бързи и по-мощни, натискът на пръста му се усили, устата му беше в ухото ми.

— Искам да свършиш, Ейми — изръмжа той.

Беше близо. Също като мен.

Ръмженето му изпрати тръпки по шията и раменете ми, по гърдите и корема, а после те се събраха между краката ми и с пениса и пръста му, аз засмуках палеца му още по-дълбоко и полетях в облаците.

— Слава богу — процеди той и като зарови лице в шията ми, а пениса си — дълбоко в мен, простена до кожата ми.

Не усещах нищо, освен оргазма си и Мики, горещината му, силата му, могъществото на тялото му, напрегнато от неговия собствен екстаз.

А после моят се уталожи и аз се отпуснах до него, смучейки палеца му.

Разбрах, че и неговият го беше напуснал, когато той извади пръста си от устата ми и го прокара по долната ми устна. Устата му се върна до ухото ми.

— Вземаш ли противозачатъчни?

— Да — прошепнах до палеца му.

— Чукаш ли някой друг, освен мен?

Усмихнах се на нелепия му въпрос.

— Не.

— Вярваш ли, че нямам друга, освен теб?

Усетих, че тялото ми застива. Ставаше дума за нещо важно.

Ала това беше Мики.

Така че прошепнах:

— Да.

Пръстите му ме стиснаха малко по-силно — той също знаеше колко огромно бе това, което му давах.

Не каза обаче нищо.

Вместо това попита:

— Значи, нямаш нищо против да е без презервативи?

— Нямам, Мики.

— Слава богу — промърмори той. — Край на кондомите.

Отпуснах се до него и като прокарах пръсти по силната му ръка, ги обвих около китката му.

Той я завъртя, улови дланта ми и нежно притисна сплетените ни ръце към гърлото ми.

След това се намести и дъхът му раздвижи косата ми.

Останахме слети в едно в продължение на няколко великолепни мига, преди той да каже:

— Благодаря ти, че остана при мен през нощта.

— Имаш ли нужда от мен, аз съм тук.

Чух лекотата в тона му, когато продължи:

— Благодаря ти, че взе пениса ми.

— Имаш ли нужда от мен, аз съм тук — повторих.

Почувствах тихия му смях и стиснах ръката му.

— Моята наследница иска ли да се поизлежава, докато си взема душ?

Не знаех какви други възможности имам, освен да стана, да се облека и да се прибера у нас, преди той да е отишъл да събуди децата си.

Или пък да взема душ заедно с него.

Ала оргазмът, получен, след като ме беше събудил, за да правим любов, когато бях спала само около пет часа, беше навярно единственото, което би могло да ме изкуши да се излежавам в леглото му, вместо да се пъхна под душа заедно с него.

— Ако имам време, ще се поизлежавам.

— Имаш го.

Той ме целуна по рамото, след което излезе от мен и стана от леглото, придърпвайки завивките нагоре, преди да се отправи към банята.

Проследих го с поглед, а после чух шума от водата в тоалетната и пускането на душа.

Вече бях идвала в стаята му, в нощта, която бях прекарала тук след последното посещение на децата ми. Нямах нужда да я разглеждам отново.

Знаех, че е хубава. Мъжкарска. Ако Рианон изобщо беше участвала в обзавеждането на тази стая, всяка следа от участието й беше заличена напълно и мястото изглеждаше така, сякаш тя никога не беше съществувала.

Също като моята спалня, и тази на Мики заемаше дължина на къщата му. Включваше голяма баня с двоен умивалник, отделен душ и тоалетна в свое собствено малко помещение. Имаше и дрешник, само един, но за сметка на това — огромен. Чешмите и душът не бяха стари, всичко очевидно беше обновено сравнително наскоро, ако не през последната година, то преди не повече от пет. Ако аз не притежавах баня, пред която всички останали бледнееха, както и три доверителни фонда, с чиято помощ можех да си създам всяка баня, която поискам, неговата би ми се сторила невероятна.

Стените на спалнята бяха боядисани в оловносиво, което чудесно си пасваше с дървените первази на пода и невероятния таван, чието дърво бе толкова тъмно, че изглеждаше почти черно. Той също имаше камина с каменно огнище, като останалите в къщата. Тази се намираше на стената срещу голямото му дървено легло.

Имаше оловносиви сатенени чаршафи, както и тъмносива завивка с виненочервени осмоъгълници.

Между леглото и спалнята имаше голямо пространство, което Мики беше запълнил с две еднакви кожени кресла, пред които имаше обща табуретка за краката, масивна, но симпатична масичка и стояща месингова лампа. Креслата бяха затрупани с дрехи (очевидно Мики също не улучваше панера за прането и изглеждаше така, сякаш не беше прал, откакто се бяхме запознали).

Беше чисто, макар и не особено подредено, изключително мъжко… и съвсем в стила на Мики.

Наистина ми харесваше.

Така че аз си лежах в тази стая, щастливо омотана в чаршафите му, все още усещайки Мики между краката си, унасяйки се, реейки се.

— Бейби.

Не бях заспала, не наистина.

Ала очите ми бяха затворени.

Отворих ги и видях Мики, облечен в чисти работни дрехи, да стои до леглото.

— Време ли е да си вървя? — попитах лениво.

— Това, точно това — заяви той.

Погледнах го изучаващо, несигурна какво означават думите, тонът, изражението му.

Понечих да се надигна и той ми нареди:

— Да не си мръднала.

Аз застинах, ала задържах погледа му и прошепнах:

— Какво става, Мики?

— Ако аз бях излизал от банята ми, за да бъда посрещнат от това в продължение на шестнайсет години, за нищо на света не бих си тръгнал от него.

Поех си рязко дъх, без да помръдвам, докато думите му се врязваха в мен, носейки след себе си огромно облекчение.

Не беше кървяща рана.

Беше, като да разрежеш туптящ от болка мехур, така че отровната гной да изтече навън.

— Той не знае. Може би никога няма да го узнае — продължи Мики. — Ала ти, ти знаеш ли какъв шибан идиот е той?

— Не — отвърнах. — Но знам каква шибана късметлийка съм аз точно в този миг.

Видях онова, което припламна в очите му при думите ми, но той си остана далечен, докато не взе последните две крачки, които го деляха от леглото, и се наведе над мен.

Отметна бретона от очите ми и каза меко:

— Трябва да станеш и да се облечеш. Ще те изпратя до вас, а после ще се върна, за да се погрижа за децата ми.

Кимнах и усетих как пръстите му проследяват линията на косата ми, преди да се изправи и да се отдалечи.

Станах, облякох се и Мики ме изпрати до нас.

Целуна ме на прага на отворената ми врата.

А после погледах как се отдалечава в продължение на няколко крачки, след което затворих зад него.

* * *

Съобщението дойде предобед.

„Може ли с Поли да дойдем след училище и да постоим при теб?

Олимпия.“

„Ако го правите, докато си пишеш домашните и махнеш част от програмите, които си записала на тунера ми, тогава да“, отговорих аз.

„Дадено — отвърна тя. — Ще ни вземеш ли с колата?“

Помислих си за колата и реших да си купя джип.

А после написах:

„Разбира се, ако го направим на части. Не мога да събера и двете ви в колата ми.“

В отговор, на което получих:

„Имаш нужда от нова кола, мамо. Ще помоля Одън да ни докара.“

Аз изпратих:

„Направи го, миличка. Да приготвя ли вечеря?“

И получих:

„Вечеря! Вкусно!“

Децата ми харесваха готвенето ми. Разбира се, аз готвех като майка и можех да го правя свободно сега, когато Конрад го нямаше.

„Вечеря. Разбрано“, обещах й.

Няколко часа по-късно получих съобщение от Одън, което гласеше:

„Ще оставя Поли и Пип след училище. Ще дойда да ги взема в девет.“

На което аз изпратих:

„Благодаря, хлапе. Обмислям порше кайен.“

И получих:

„Ленд роувър. Бял. Само като за теб.“

Усмихнах се широко.

А когато момичетата пристигнаха, промених плановете им (промяна, от която те бяха на върха на щастието) и преди вечерята и писането на домашни, отидохме и изпробвахме няколко ленд роувъра.

* * *

— Ако си купиш шибана кола без мен, Ейми, адски ще се ядосам — каза Мики в ухото ми.

Дъщеря ми и приятелката й си бяха отишли. Беше късно и аз бях в леглото и пожелавах лека нощ на Мики по телефона.

И очевидно му бях споделила плановете си да си купя нова кола.

— Искаш да я изпробваш ли? — попитах.

— Искам да не те прецакат, като я купуваш — заяви той.

— Мики, продавачите на коли вече почти не прецакват жените — отвърнах аз с престорена насмешка. — Те преспокойно прецакват всички.

— Грешиш, Ейми.

— Не сме в 1968 година, Мики.

— Окей, иди в автокъщата, договори възможно най-изгодната сделка и си тръгни. Аз ще вляза след теб, ще договоря възможно най-изгодната сделка, ще ти пусна съобщение, ти ще се върнеш и тогава ще видим.

— Дадено — малко грубо казах аз.

— Утре?

— Съвършено.

— Ядосана ли си?

— Да.

— Защото знаеш, че ще загубиш.

— Все тая — измърморих.

Мики се засмя, а аз смених темата:

— Децата добре ли са?

— Днес проведохме разговора за шофирането в пияно състояние. Разбраха ме. И като казвам „разбраха“, имам предвид, че наистина ме разбраха. Утре, преди да ти докажа, че продавачите на коли все още са задници, ще ида да си извадя всички зъби без упойка. Мисля, че ще е далеч по-приятно.

— О, Мики — казах тихо.

— Вече е свършено. Те ме разбраха. Няма какво повече да направя. Продължавам напред — заяви той.

— Окей — отвърнах и реших, че отново е време да сменя темата. — Мислех си, децата започнаха да идват по-често, положението се подобрява и ако нещата продължат в същия дух още малко, когато дойдат заедно, може да им кажа за теб. Така следващия път, когато дойдат заедно, ти може да си тук. Ще видим как ще се развият нещата, когато се появят. Просто запознанство или пък би могъл да останеш за вечеря.

— Предупреди ме предварително и ако успея да си разместя програмата, ще го направим.

Щеше да си размести програмата, за да се запознае с моите деца.

И ето че отново полетях в облаците.

— Благодаря, миличък — прошепнах.

— Няма проблем, Ейми. А сега, неприятно ми е да прекъсна този разговор, но трябва да нагледам Аш. Напоследък е по-тиха от обикновено и цяла вечер си седи в стаята. Трябва да нагледам момичето си.

Това никак не звучеше добре.

Ала изобщо не ме учудваше.

— Окей, ще те оставя да вървиш.

— Лека нощ, бейби.

— Благодаря, Мики. Ще се видим утре.

— Аха. И имай предвид, че ще вечеряш у нас. Ще ти купим кола, ще се върнем и ще прекараме известно време заедно.

Нямах търпение.

— Звучи отлично. Лека нощ, миличък.

— Лека, бейби.

Ние затворихме. Аз почетох малко.

А после заспах.

* * *

Мики се оказа прав.

Продавачите на автомобили все още прецакваха жените повече от мъжете. Той успя да спазари ленд роувъра ми (избрах си черен, на Одън щеше да му се наложи да го преглътне) за няколко хиляди по-малко, отколкото аз.

Килиън и Ашлин дойдоха с нас и влязоха с мен, докато се пробвах да се пазаря. Помолих ги да ме придружат, защото си помислих, че ако бях с деца, продавачът навярно не би бил толкова склонен да ме прецака.

Грешах.

Килиън злорадстваше заедно с баща си.

През цялото това време, както и по-рано през деня, когато бяхме заедно, открих, че Мики е прав.

Ашлин беше по-мълчалива от обикновено, дотам, че изглеждаше необичайно навъсена.

Освен това имаше вид, сякаш не си бе мила косата.

Това ме разтревожи.

Успях обаче да повдигна въпроса едва след като бяхме вечеряли, Аш се беше оттеглила в стаята си, а Кил си беше присвоил телевизора, за да поиграе на новия си X-box.

Двамата с Мики бяхме принудени да се сгушим на двуместната люлка на верандата, облечени в якета.

— Нещо става с Аш — отбелязах.

— Така е — отвърна Мики, люлеейки люлката; аз се бях свила до него, подвила крака под себе си, едната му ръка беше обвита около мен, с другата държеше бутилка бира, от която отпи, след като отговори.

— Споделя ли с теб? — попитах го.

— Нямам представа как да разговарям с почти петнайсетгодишно момиче, чиято майка е алкохоличка.

— Тя… настроенията й сменят ли се често? — притиснах го предпазливо.

— Ако имаш предвид дали вече има цикъл, отговорът е „да“ — отвърна той. — Случи се миналото лято. Майка й се погрижи за това. Взе да се прибира вкъщи с разни пакети, които Рианон й купува. Забелязах опаковка мидол^[1] на тоалетката й и се погрижих в банята да има още. Нямам сестри, но в продължение на четиринайсет години имах жена, така че усещам, когато започнат настроенията. Аш също ги получава. Това не е едно от тях.

— Не съм сигурна дали сме на такъв етап, на който би било приемливо аз да разговарям с нея — отбелязах. — Ала бихме могли да държим положението под око и ако тя поиска да сподели с теб, независимо дали сме стигнали дотам, бих могла да помогна, стига ти да си съгласен.

Ръката му ме прегърна малко по-силно, притискайки ме по-близо до него.

— Би било добре.

Искаше да го направя.

Това ме накара още повече да се сгуша в него.

След това отпих глътка вино и попитах:

— Мислиш ли, че се досещат какво се случва между нас?

— Пия си бирата на верандата заедно с теб, а ти често идваш у нас. Близък съм със семейство Гети, които живеят в съседната къща, защото са тук, откакто бях на осем години. Винаги са добре дошли у дома. Децата ги обожават. Ала не ги изпращам до вкъщи, не седя близо до тях на дивана, нито на верандата си късно вечер, докато си пия бирата.

— Смяташ ли, че е възможно това да я тревожи? — попитах, макар че в началото тя като че ли се надяваше двамата с баща й да се съберем.

— Отново нямам представа.

— Каза, че искаш да се запознаеш с децата ми, Мики. Може би трябва да си помислиш дали да не обясниш на Кил и Аш какво се случва — предложих. — Ако то вече не е тайна, би могъл да го обсъдиш с нея.

— Страхотно. Плановете ми за неделята изглеждат съвсем мъничко по-привлекателни от тези за петъка.

Аз се усмихнах, повдигнах глава от рамото му и го погледнах.

— Не е, като да не сме свикнали пътят да е трънлив.

Той не сведе очи към мен.

А каза, обръщайки се към тъмната нощ:

— Имаш право. Работата е там, че човек пораства, мислейки си, че животът ще бъде един, а в крайна сметка той се оказва доволно гаден, осеян с що-годе сносни моменти и от време на време с някой проблясък на адски готино.

Облегнах буза на рамото му, ненавиждайки всичко това.

Мики имаше шеф, когото не уважаваше, работа, която не обичаше и в която трябваше да понася цял куп оплаквания от ядосани хора заради решения, които не бяха негови.

Жената, която бе обичал, бе станала алкохоличка пред очите му. Беше я изгубил, а сега тя го караше да живее в страх за децата си — не само докато бяха при нея, но и за това, какъв щеше да бъде ефектът й върху тях, дори когато не бяха.

Трябваше да стане командир в пожарната.

Трябваше да започне собствен бизнес.

А Рианон трябваше да се вземе в ръце.

Що се отнася до мен, аз трябваше да направя всичко побилите ми, за да дам на Мики проблясъците на адски готино, за които беше говорил.

Мики долови настроението ми, ала го разтълкува погрешно.

— Извинявай, бейби, знам, че нямаш нужда от моето мрънкане.

— Всъщност имам. Защото, ако не го споделиш с мен, то ще те разяде отвътре, а децата ти имат нужда да бъдеш силен и да се бориш. Така че ще понеса всичко. Не е трудно. И ти винаги ще имаш сили да се грижиш за своите деца.

Мики притихна, притихнала бе и нощта. Мълчанието се проточи толкова дълго, че се притесних.

— Мики?

— Шестнайсет години. Мамка му, оня задник се е издънил тотално.

Аз се отпуснах до него.

— Мисля, че разглезих децата ни — признах си. — Давах им всичко, което поискаха.

— Да, досетих се.

— На Конрад това не му харесваше. Говори с мен. Аз не го послушах.

— Господи, мамка му, съжалявам. Имаш право. Истинско чудо е, че не са свършили в някоя лудница. Сега разбирам. Разглезила си децата си. Онзи тип е имал пълно право да те смачка.

В гласа му се долавяше лекота, но за да съм сигурна, попитах:

— Шегуваш ли се?

— Мамка му, Ейми, много ясно. По дяволите — отвърна той, а гласът му потреперваше.

Облегнах буза на гърдите му и усетих, че и мен ме разтърсват тръпки.

А после се закисках с глас.

Мики също се разсмя с глас.

Най-сетне спрях и отпих глътка вино.

Мики стори същото с бирата си.

А после и двамата се умълчахме, седнали в мрака.

Можех само да се надявам, че за Мики това беше един от сносните моменти.

А може би дори проблясък на щастие.

* * *

На следващия следобед телефонът ми зазвъня на кухненския плот.

Видях, че е Мики, и веднага го сграбчих, погледнах към дивана и видях, че телевизорът работи, зърнах и част от краката на двете ми деца. Никое от тях не гледаше към мен, така че вдигнах небрежно и се отправих към моята стая.

— Здрасти.

— Здрасти и на теб. Как е денят ти?

— Добре, макар и да съм малко разтревожена от това, че децата ми, както изглежда, май са пристрастени към телевизията.

— Пак ли са там?

Аз влязох в стаята си, затворих вратата и приседнах на леглото.

— Да. Знам, че е неделя, но тази сутрин към десет часа ми пуснаха съобщение и се появиха след по-малко от час. Обядвахме. Разходихме се с роувъра. И ще вечеряме заедно.

— Това е хубаво, Ейми.

— Така е, Мики. Наистина хубаво. Невероятно хубаво. Но и мъничко плашещо.

— Децата гледат телевизия, бейби.

— Знам. Ала нещо тук не е наред.

— В какъв смисъл?

— В един момент почти не ми говореха и не че в следващия започнаха най-неочаквано, стигнахме до там постепенно, преодоляхме препятствието по пътя си, спуснахме се от другата страна. — Аз подвих крака под себе си. — Но сега се движим страшно бързо. Тук са много често и аз искам да бъдат тук много често. Искам да бъдат тук за постоянно. Бих ги взела при мен завинаги. Ала нещо в тази промяна ме кара да си мисля, че се опитват да избягат от къщата на баща си. Или пък в проява на особена жестокост, Мартин забранява на двама тийнейджъри да записват каквито и да било програми.

— Може би са почувствали, че са били прекалено сурови с теб, и се опитват да ти се реваншират — предположи Мики.

— Може би.

— Възползвай се. Надграждай над това. И се радвай на хубавото, без да го очерняш, когато дори не си сигурна, че има за какво да се притесняваш.

Това беше добър съвет.

— Така и ще направя.

— Отлично. И като стана дума за деца…

— О, господи — промърморих аз.

— Аха. Аш и Кил знаят, че тяхната приятелка и съседка Ейми е гаджето на татко.

Отново това с гаджето.

И отново усещането беше прекрасно.

Ала все още бях нащрек.

— И? — подканих го.

— Кил го прие, той е загрижен за майка си, искаше да знае какво означава това за нас с Рианон и никак не беше забавно да му обясня, че с майка му никога няма да се съберем отново. Все пак успя да го приеме, без да направи сцена, което беше учудващо, но хубаво. Аш нямаше кой знае какво да каже, освен „Без майтап, татко?“, което подразни Кил, защото реши, че тя знае нещо, което той не знае, а това е нещо, което изобщо не му харесва.

— Но сега вече всичко е наред?

— Бих те поканил на вечеря, но ми се струва, че след като прекарахме вчерашния ден заедно, няма да е особено добра идея да те поканя и днес. Но мисля, че ако продължим да ги свикваме постепенно, ще го приемат.

Аз се усмихнах.

— Това е добре.

— Утре и във вторник съм в пожарната. Което означава телефонът ти да е върху нощното шкафче.

— Окей — съгласих се, все така усмихвайки се.

— В сряда, ако децата ти не са при теб, идваш с мен на вечеря и на кино.

Мики и аз в тъмен киносалон.

Звучеше фантастично.

— Би било прекрасно, Мики. Но ще вземем моя ленд роувър.

— Окей. Аз ще карам.

— Ти ще караш? Но той е мой.

— Да ти приличам на мъж, когото го возят?

— Джимбо кара пожарната кола — изтъкнах аз.

— Джимбо няма вагина.

Аз изпънах рязко гръб.

— Така ли?

— Задникът ти е на пътническото място в моя форд, там ще си остане и в твоя роувър — заяви той.

— Колата е нова, Мики, и аз страшно си я обичам. Едва се съгласих да позволя на Одън да я покара вчера. Искам да шофирам.

— Шофирай насам-натам през следващите няколко дни. В сряда вечерта знаеш какъв избор имаш.

Имаше късмет, че е толкова разкошен, което компенсираше моментите, в които беше толкова дразнещ.

— Трябва да се прегледаш — ядосано казах аз. — Очевидно страдаш от излишък на тестостерон по начин, който е вреден за здравето ти.

— Не съм сигурен дали това изобщо е възможно — отвърна той спокойно.

— Вредата за здравето ти може да се изрази в това да те убия.

— Пречукаш ли ме, ще трябва да се задоволиш с онази играчка в нощното ти шкафче, а все ми се струва, че не го искаш.

— Шпионирал ли си ме?

— Сама жена, която бързо се разпалва, бейби, предположих нещо, оказах се прав и не смятам, че това е шпиониране. По-скоро разследване, в случай че някой ден съм в настроение да пораздвижим нещата. Всеки мъж би трябвало да има уредите, от които се нуждае, за да свърши работа.

При тези думи по тялото ми пробягаха тръпки, както и предчувствието за аневризъм.

— Ейми? — повика ме той, когато не отговорих.

— Замълчи. Опитвам да си спомня дали съм виждала някое интернет кафе, където бих могла да отида, за да поръчам анонимно отрова.

— Играчката ще излезе от скривалището си още утре — измърмори той.

По тялото ми отново полазиха тръпки.

— Приключи ли да ме дразниш? — попитах го.

В гласа му се долавяше усмивка.

— Засега.

— Много добре. Ще се видим утре вечер.

— Зареди я, Ейми.

Господи, беше невъзможен.

Проблемът бе, че на мен това май страшно ми харесваше.

Заедно с още цял куп други неща.

— Все тая. Лека нощ.

— Лека, бейби.

След като приключих разговора с Мики за този ден, аз метнах телефона на леглото и се върнах при децата ми.

* * *

— Да — простенах аз и свърших, а Мики сложи вибратора настрани и на свой ред потъна в мен.

И двамата лежахме настрани, с лице един към друг, кракът ми — преметнат над хълбока му. Въпреки че беше продължило доста дълго, Мики ме остави да свърша, преди да ме целуне, да ме изчука и да ме накара отново да политна в облаците.

Тъй като кондомите бяха останали в миналото, аз бях тази, която почисти след това, а после си облякох нощничка и се пъхнах в леглото, където Мики ме привлече към себе си и ние останахме да лежим в мрака.

Бях се сгушила в него, сгрявана от тялото му, заситена и полузаспала, когато той проговори:

— Виждаш ли, на моята наследница й харесва, когато пораздвижа нещата.

Отворих очи и видях гърлото му, обвито в сянка.

— Млъквай, Мики.

— Имам чувството, че остаря с цяла година, ти толкова дълго свършва.

Отметнах глава назад и го изгледах свирепо в мрака.

— Млъквай, Мики.

Той се наведе и ме целуна. Целувката трая по-дълго от оргазма ми, много по-дълго и свърши с нас двамата, преплели тела, ръката му — върху дупето ми, а аз — притисната толкова плътно в него, че сякаш исках да се слеем.

— А сега заспивай, бейби — нареди той, когато престана да ме целува.

Аз отново зарових лице във врата му и заявих:

— Ти си невъобразимо дразнещ.

— Истинско щастие е, че теб това те възбужда.

Прав беше.

Реших, че е най-добре да запазя мълчание.

Бях толкова близо до него, колкото бе възможно, без да е вътре в мен.

И въпреки това Мики ме придърпа още по-близо.

— Проблясък — прошепна той.

— Какво? — попитах в просъница, но все пак успях да го направя дръзко.

— На истинско шибано щастие.

Нямаше да се разплача.

Нямаше да се разплача.

Не се разплаках.

Вместо това се притиснах още по-близо, целунах моя мъж по гърлото и прошепнах:

— Лека нощ, миличък.

— Лека нощ, Ейми.

Затворих очи, наместих се в Мики и преживявайки свой собствен проблясък на щастие, заспах.

* * *

С Мики се прибирахме от киното, когато той подхвърли:

— И двете ти деца бяха при теб миналата вечер, така че поговорих с няколко приятелчета. Съгласиха се да ме заместят, когато ги помоля.

Беше сложил ръка върху бедрото ми и ме милваше с палец.

Освен това нежно ми напомняше, че иска да се запознае с децата ми.

Това ми харесваше, но и ме плашеше.

— Следващия път, когато дойдат заедно, ще говоря с тях — обещах. — Вече стана дума, че излизам с мъже, и със сигурност не се заблуждават, че с баща им някога бихме могли отново да се съберем.

Ала Мики беше прав. Въпреки че понеделник не беше денят им за посещение, и двамата бяха дошли след училище и бяха останали доста след вечеря. И дори не си пуснаха някоя от програмите, които си бяха записали. Тримата заедно изгледахме един филм по НВО.

И това беше хубаво. Непринудено. Нормално. Беше онова, което имахме преди три години… три години, които сякаш изобщо не съществуваха.

Разбира се, с Одън имахме онзи малък разговор и не беше никак чудно, че Олимпия не беше повдигнала въпроса. Тя избягваше конфронтациите (освен когато се караше с брат си).

Не само своите собствени, но и тези на другите. Поради което се чувствах още по-виновна заради стореното от мен, тъй като тя определено бе станала свидетел на твърде много сблъсъци между Конрад, Мартин и мен.

Така че, не, тя не би повдигнала този въпрос. Просто би оставила нещата както са си и би продължила напред.

А Мики беше прав — трябваше да се радвам, да надградя над това и да не се тревожа.

Ала аз бях майка и колкото и да бях откъсната от децата си, ги познавах.

Нещо ставаше.

До последния си дъх исках да чувстват, че съм техният сигурен пристан.

Просто исках да знам точно от какво ги бранех, ако действително това бе причината да се нуждаят от мен.

Мики зави към нас, натисна дистанционното на гаража и влезе вътре. Аз седях до него, отвличайки ума си от своите тревоги, като си мислех, че къщата ми е съвършена. Мислех си го точно в този миг, защото имах двуместен гараж, както и един по-малък до него, в който можеше да се влезе през него.

Малкият гараж беше съвършен за мерцедеса ми.

Роувърът и хондата на сина ми получаваха големия.

Виждате ли?

Съвършено.

Мики паркира, ние слязохме от колата и влязохме в къщата.

Тъкмо отивах към кухнята, запалвайки полилея и питайки „Искаш ли бира?“, когато на входната врата се позвъни.

Заковах се на място и погледнах натам.

На няколко крачки зад мен, Мики също беше спрял и се беше обърнал към нея.

Външното осветление се беше включило и аз познах силуета, очертан зад стъклото.

Конрад.

Какво правеше тук по това време?

По което и да било време?

— Мамка му, това е Конрад — прошепнах.

Мики си остана обърнат към вратата, ала много бавно изви глава към мен.

Улових погледа му и дъхът ми секна, за което можеше само да се съжалява, защото бях принудена да се съсредоточа върху това, да дишам, и не можах да действам достатъчно бързо.

Което означаваше, че Мики се отправи решително към вратата, преди да успея да накарам тялото си да се раздвижи, а устата ми да извика:

— Мики, нека аз.

Той спря до вратата, отправи заплашителен поглед към мен и отвърна с една-единствена дума:

— Не.

След това отново се обърна към вратата и я отвори.

Намирах се на няколко крачки от там, но прекрасно видях как Конрад, застанал на прага, вдига намръщено лице към Мики.

— Не си мисли, че ще го направиш — изръмжа Мики, докато аз се приближавах, и като сложих ръка на кръста му, се притиснах до него.

Преди да успея да кажа каквото и да било, Конрад ме погледна.

— Озапти неандерталеца си, Амелия.

И двамата с Мики настръхнахме.

— Не говори за Мики по този начин — сопнах му се.

— И защо не? — изплющя гласът на Конрад. — Ти без проблем си изливаше отровата върху Мартин.

— Да, но тя не ме чука, докато носи пръстена ти на пръста си. Нищо не можеш да кажеш тук, така че се разкарай — процеди Мики.

Конрад го стрелна с гневен поглед.

— Нямаш представа за какво говориш.

— Имам. И знам, че на жена ти й е било ясно, че трябва да разкараш съпругата си, преди да й наденеш пръстен, така че и тя не струва повече от теб — отвърна Мики. — Пак ти повтарям: забрави за това и ако имаш нещо да казваш, кажи го и се пръждосвай от тук.

Конрад отново погледна към мен.

— Този мъж не ме познава и няма никакво право да ме ругае.

— Човече, идваш в десет часа през нощта, неканен и нежелан, звъниш на вратата в мига, в който си влязохме, значи, си чакал в засада, за да атакуваш — изплющя гласът на Мики. — Отварям вратата и ти ни се нахвърляш, като по този начин изгуби всеки помен от респект, който би могъл да получиш от мен. Това не е твоята къща. Нямаш никакви права в тази ситуация. И един съвет: дръж се като мъж. Никакво право да те ругая? — подразни го той. — Шибан женчо.

Лицето на Конрад беше сурово, яростта му, когато се обърна към мен — осезаема.

— Ще ти бъда задължен, ако се придържаш към споразумението за родителските права, изготвено от съдията — заяви той.

— Не ги отвличам, като ги принуждавам да гледат телевизия тук, Конрад — отвърнах. — Те ме питат дали може да дойдат. Този дом е и техен. Може да идват, когато си поискат.

— Ако питат дали може да дойдат, както беше разпоредено от съда, би трябвало да им обясниш, че можеш да ги виждаш веднъж в месеца и че ще се видите тогава.

Ама че надут задник.

Освен това просто не беше за вярване, че се опитва да държи децата настрани от майка им, когато те искаха да прекарват повече време е мен.

Господи! Как изобщо го бях обичала някога!

— Не бих могла да кажа, че съм изчела и последната дума, Конрад — заявих. — Ала не мисля, че където и да било в съдебните документи пише, че ако децата искат да прекарват повече време с мен, трябва да им откажа.

— Ще накарам адвокатите ми да прегледат споразумението под лупа и ако действително е така, може би ще поискам то да бъде променено — изстреля Конрад.

— Направи го — подканих го аз.

— Не искаш отново да се изправиш пред съдията, Амелия — предупреди ме той.

— Ужасно грешиш. Искам. И то как.

— Много ти е къса паметта — подметна той подигравателно.

— И аз бих могла да кажа същото.

— Какво? Няколко месеца прилично държание? Да не мислиш, че ще ти помогне кой знае колко?

— Извинявай, грешката е моя. Първо, нека спомена, че всъщност не са няколко месеца, а повече от година. Но най-вече, очевидно имаш проблеми не само с краткосрочната, но и с дългосрочната си памет.

— Връзката ми с Мартин вече не е оръжие, което би могла да използваш против мен — заяви той.

— Навярно. Макар че с нея и Гейл Конуей вероятно бих имала по-добри шансове.

Гейл Конуей, онази, която го беше дала под съд за сексуален тормоз и която впоследствие бе продължила с живота си, ала все още ненавиждаше доктор Конрад Мос.

Конрад пребледня.

Право в десетката.

— А ако и това не е достатъчно, ще добавя и Хилари Шмит — продължих аз.

Госпожица Шмит не беше завела дело, но изобщо не беше останала във възторг, след като Конрад я беше чукал и отсвирил, докато все още ухажвал Мартин, и то в продължение на шест месеца.

Не бих могла да кажа, че гледката на страха, пробягал по лицето му ме изпълни с огромно щастие.

Но пък и не ми стана неприятно.

— Както и Ерин Макинтайър — не спирах аз.

Очевидно бях получила доклада на моя адвокат.

А той имаше страшно добър детектив.

— На твое място не бих се опитвала да ги сплаша — посъветвах го. — Те вече се съгласиха да дадат показания. Всъщност направиха го с огромно желание. Не може да се каже, че са ти големи почитателки.

Лицето на Конрад се разкриви, и наистина — как изобщо се бях влюбила в него?

— Значи, това е най-новата ти тактика? — процеди той.

— Не. Това е предупреждението ми към теб. Няма да държиш децата ми далеч от мен. Ще ги оставиш да идват, когато си поискат — все така притисната в Мики, аз се наведох към Конрад, — без да кажеш нито гък. — Отново се изправих. — И когато ги попитам искат ли да продължим по този начин за постоянно и те се съгласят, ти не само ще приемеш, а изцяло ще подкрепиш идеята. За всичко друго ще си затваряш устата. Жена ти — също. Или наистина отново ще се озовем пред съдията, Конрад. Ала този път ще те смачкам.

— Ето че кръвта на Хатауей се прояви — заяде се той.

— Те поне са ми дали нещо — не му останах длъжна аз.

— Ще съжаляваш за това, Амелия — заплаши ме той.

При тези думи Мики, на когото очевидно не му харесваше да ме заплашват, се размърда, така че се озова между Конрад и мен.

И когато го направи, аз се влюбих малко повече в Мики Донован.

Затънах още малко.

До уши.

За съжаление, не можех да се насладя на усещането, защото Конрад беше тук и се държеше като задник.

— Твърде късно — казах и надничайки иззад ръката на Мики, заявих: — Вече съжалявам дълбоко, че изгубих двайсет и две години от живота си с теб, когато ти не заслужаваш дори една минута.

— Достатъчно — отсече Мики, след като млъкнах и Конрад отвори уста, за да отговори.

Очите му се стрелнаха към Мики.

А после се върнаха към мен.

— Ако споменеш и дума за мръсотията, която си изровила за мен, пред децата ни…

— Бих могъл да задумкам с юмруци по гърдите си и да те завлека до колата за гърлото — предложи Мики и Конрад отново го погледна. — Може би тогава ще ме чуеш?

— Само да си ме докоснал и ще те дам под съд — предупреди го той.

Мики ме погледна.

— Усещам, че в гърдите ми напира ръмжене. Искаш ли да отидеш да ми донесеш сопата?

Аз се закисках.

— Да ти го начукам — процеди Конрад.

Мики го погледна и повдигна вежди.

— Кой ругае сега?

Конрад изглеждаше готов да изригне, ала нямаше какво друго да направи, освен да разкриви лице в гримаса, да се обърне и да си тръгне.

Мики отстъпи назад и тъй като бях застанала плътно зад него, повлече и мен. Затвори вратата и я заключи.

След това се обърна и ме погледна.

— Бейби, сериозно. Срещите с теб са адски забавни.

Аз избухнах в смях.

Все още се смеех, когато ръката на Мики ме прегърна.

Сложих длани върху гърдите му, плъзнах ги нагоре и ги обвих около врата му.

Ала когато отново станах сериозна, видях, че на Мики изобщо не му е смешно.

— Добре ли си? — попита ме.

— Да.

Той ме изгледа изпитателно.

Аз се сгуших в него и го уверих:

— Добре съм, Мики.

— Той е копеле, Ейми. Той е шибано копеле.

— Така е.

— Нали заради това няма да има лоши последици за теб?

Аз свих рамене.

— Нямам представа. Ако има, ще се справя. Той вече направи най-лошото, на което беше способен, аз оцелях и сега стоя в разкошната си къща с великолепен мъж до себе си. Конрад няма никакви оръжия, които биха могли да ме наранят.

Ръцете му потръпнаха при думите „великолепен мъж“, но когато свърших, ме предупреди:

— Отваряй си очите с този тип. Оная му работа е малка, но той обича да си я развява.

Не се бях замисляла за това, но сега, когато имах толкова надарен мъж като Мики, изведнъж ми хрумна, че бе напълно прав.

— Ще си отварям очите — обещах.

— Много добре — измърмори той, а после попита: — Приключихме ли с това?

— Да, Мики.

— Отлично.

След това ме пусна, улови ръката ми и ме издърпа през площадката, обявявайки:

— Дължиш ми едно здраво чукане на онзи твой странен диван пред камината, бейби.

Абсолютно беше прав.

— Нарича се отоманка — информирах го.

— Все тая. Важното е, че е здрава.

Според мен отоманката беше приказно стилна, но и Мики беше прав.

Беше здрава.

Вече го знаех, но двамата с Мики го подложихме на тест.

Отоманката издържа.