Кристен Ашли
Ново начало (25)

Глава 24
Очевидно

— Нищо. Ни-щи-чко.

Робин се обаждаше, за да ми съобщи какво бе показала инспекцията й на финансите на Магдалийн.

— Никакви несъответствия? — попитах аз, докато се щурах насам-натам из спалнята, приготвяйки се за тазвечерната веселба. — Нищо съмнително?

— Нищо съмнително. Направих някои проучвания. Нали се сещаш, намерих други градчета със същите размери, в същия регион и с подобно разпределение на богатството. Дори прегледах длъжностните характеристики и нивото на заплатите. Всичко е изрядно. С изключение може би на това, че възнагражденията в Магдалийн като че ли са малко по-високи. Разбира се, вие сте крайбрежен град и окръг, следователно населението е по-заможно, а цените са по-завишени, така че в това няма нищо чудно.

Наистина си беше свършила работата. Бях впечатлена.

И едновременно с това — разочарована.

Не знаех защо, тъй като не знаех и какво бях очаквала да открия.

Може би всички пожарни станции в градчета като Магдалийн имаха скапани микровълнови печки, овехтели кухни и стари телевизори (докато някой не се погрижи да им бъдат дарени нови, разбира се).

Въпреки че не знаех какво ме бе подтикнало да проверя, радвах се, че съм го направила, ако не за друго, то поне за да съм сигурна, че няма нищо подозрително. И все пак би ми харесало да се бях натъкнала на нещо, за което да се хвана, така че момчетата да могат да си поискат свястна кухня.

Ала това беше то.

Така че реших да поизчакам известно време, защото последната ми успешна намеса още бе доста прясна, след което щях да събера останалите пожарникарски съпруги, приятелки и съпруг/гадже (каквото и да беше положението с Мисти), за да организираме инициатива за набиране на средства за нова кухня.

Всичко, от което се нуждаехме, бяха уреди и шкафове. Мики имаше опит като ръководител на бригада работници, така че с неговата помощ момчетата и сами можеха да ги монтират.

С моя опит в набирането на средства щеше да бъде съвсем лесно.

— Благодаря, сладичката ми — казах на Робин.

— Страшно разочароващо — отвърна тя. — Надявах се да открия нещо пикантно. Амелия Хатауей изобличава корупция в малко градче в Мейн.

— Аз пък се радвам, че в малкото градче в Мейн няма корупция, при положение че живея в него.

— Е, права си — съгласи се Робин и аз долових усмивката в гласа й. — Хей, щом така и така съм те хванала, Лор ми е звънял, докато бях на пилатес. Ще му се обадя, след като с теб затворим, но имаш ли представа защо ме търси?

Сърцето ми прескочи един удар.

— Аз… не, нямам — излъгах.

— Може би ще идва в града — предположи тя разсеяно. — Обикновено, когато го прави, ти си тук, така че го научавам от теб и ти организираш веселбата. Ала сега теб те няма.

— Може би — отговорих уклончиво аз.

— Надявам се, че наистина има намерение да дойде, и страшно се радвам, че се е сетил за мен, въпреки че ти не си тук. Той е един от тримата добри мъже, освен баща ми и надявам се, твоето сладурче.

Страшно се радвах, че тя се радва, радвах се и че мисли така за Лори.

— Най-добрата ми приятелка и големият брат да бъдат заедно, дори и без мен. И аз страшно се радвам — заявих уж невинно, а всъщност многозначително, макар и само за мен.

— Надявам се единствено да не доведе и Ледената кралица — измърмори тя.

Предпочетох да не отговарям на тази забележка.

— Така или иначе, ще му звънна — довърши Робин.

— Чудесно, сладичката ми. А сега трябва да затварям. Имам планове с Мики и децата му.

— Прекрасно, миличка. Ще те оставям.

— Окей. Ще се чуем по-късно.

— Да. Да си изкараш страхотно — пожела ми тя.

— Благодаря. И да ми кажеш защо ти е звънял Лор.

— Обещавам. Чао.

— Чао, Робин.

След като затворихме, аз грабнах един шал от рафта, якето, което исках, от закачалката й изскочих от дрешника, за да си взема чантата и ключовете, да заключа и да изтичам у Мики.

— Е, добре, вече със сигурност закъсняваме! — извиках аз.

— Идвам! Идвам! Само две секунди! — изкрещя Килиън от банята.

Стоях в коридора у Мики и се взирах в часовника си, но обърнах глава, когато чух една врата да се отваря.

Ашлин излезе от стаята си.

— Вървете без мен, Ейми.

След което отново се върна в стаята и затвори вратата.

Мамка му, трябваше да тръгнем още тази минута. Какво щях да правя с Ашлин сега?

Ала докато си задавах тези въпроси, почувствах, че всъщност не съм изненадана от решението й да не дойде.

Преценявайки, че моментът е подходящ (след като Ашлин бе излязла от черупката си, за да бъде със семейството си и да се погрижи за мен в сряда вечерта), снощи Мики бе решил да седне и да си поговори с нея.

Изобщо не беше минало добре. Последвала бе драма, включваща викане и „Всичко си е наред“, което, след като Мики я беше притиснал, се бе превърнало в Никога няма да разбереш, татко!, още викане и тръшкане на врати. По-късно Ашлин се беше поуспокоила, но се беше затворила в себе си.

Знаех го, защото Мики ми беше разказал всичко.

А сега аз бях тук, за да заведа децата на заседанието на Общинския съвет, което се надявахме да приключи с гласуване, одобряващо назначаването на пожарникар на пълен работен ден. Което бе първата стъпка към това, Боби да почувства, че станцията е в добри ръце и следователно вече може да се пенсионира, оставяйки Мики на своето място.

Мики не беше с нас, защото беше на среща в пожарната. Докладът на пожарния инспектор беше пристигнал с обезпокояващата констатация, че действително става дума за умишлен палеж. Начинът на действие не приличаше на нито един подобен пожар в Мейн, ала след като бе получил доклада, шериф Кърт бе провел разследване и бе открил, че подобни палежи е имало в Невада, Колорадо, Уайоминг и Минесота.

Което означаваше, че е възможно в Магдалийн да има подпалвач. Ето защо в момента момчетата от Пожарната станция получаваха инструктаж от командира и шериф Кърт, след което всички (с изключение на онези, които бяха дежурни) щяха да отидат на заседанието в Общинския съвет, където ние тримата щяхме да се присъединим към Мики.

За да пристигнем навреме и да си намерим места, трябваше да тръгнем веднага.

Тъкмо се мъчех да измисля план, когато Килиън излезе от банята и аз се сепнах.

— Как ти се струва? — Той си посочи косата, която изглеждаше влажна и стърчеше във всички посоки, сякаш го беше ударил ток като в някое анимационно филмче.

— Ъм… — измърморих, чудейки се какво да кажа, при положение че онова, което си мислех, изобщо не беше добро.

— Сега изглежда рошава, но ще се слегне, когато изсъхне — информира ме той.

Имах известен опит, като се има предвид, че само в рамките на две седмици синът ми беше преминал от фаза, в която изобщо не го беше грижа за това, как изглежда, в такава, в която то бе страшно важно. Ето защо знаех, че мъжка коса, обработена с продукт, който се очаква да изсъхне, не стърчеше във всички посоки.

— Колко точно си сложи? — попитах, докато той се приближаваше с небрежна походка, досущ като тази на баща си, само дето неговата беше симпатична, а не секси.

— Около половин чашка.

Господи.

— Трябва да ти кажа, хлапе, че се предполага да използваш количество с размерите на дребна монета.

Той спря пред мен и очите му се разшириха.

— Сериозно?

— Аха. Ако си използвал колкото каза, ще изсъхне такава, каквато е сега.

И ще ти отнеме около три измивания, за да се отървеш от него… — нещо, което реших да не споделя точно сега, защото трябваше да тръгваме.

— По дяволите! — извика той и се втурна по коридора.

— Килиън! — извиках след него тъкмо когато вратата на банята се затръшна. — Трябва да вървим!

— Две секунди!

— По дяволите — прошепнах аз, решавайки да се погрижа първо за Ашлин, а после за Килиън, когато на вратата се позвъни.

— Ще отвориш ли, Ейми? — провикна се Килиън.

Нито звук откъм Ашлин.

— По дяволите — повторих и се отправих към вратата.

На прага стоеше хубава, дребничка жена с приятно окръглени форми и тъмноруса коса. Изглеждаше около пет години по-възрастна от мен, носеше привлекателни дрехи и голяма чанта и се взираше в мен с ококорени очи.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна? — попитах любезно.

— Ти си Ейми — отвърна тя странно запъхтяно, сякаш бе останала без дъх, защото току-що бе пробягала няколко километра.

Сепната от това, че знае коя съм, аз потвърдих предпазливо:

— Да.

Тя продължи да се взира изучаващо в мен още няколко секунди, а после заяви:

— Аз съм Рианон.

По дяволите.

— Ъм… здрасти — повторих аз.

— Мики тук ли е?

— Не, в града е. Среща в пожарната. С децата тъкмо отиваме, за да се присъединим към него за заседанието на Общинския съвет.

— А, да. Забравих — смотолеви тя, шавайки неспокойно. След това изпусна ключовете си, наведе се да ги вземе и отново се изправи, без да ме поглежда. — Ще му се обадя.

— Искаш ли да му кажа, че си идвала?

— Ами да, би било хубаво. — Тя понечи да се обърне, но спря и вместо това каза: — Ъм… благодаря.

— Искаш ли да кажеш здрасти на децата? — предложих тихичко.

Тя погледна зад мен и за миг по лицето й пробяга болка.

— Не. Не искам да ви бавя. Ще се обадя и на тях.

— Няма да е проблем — излъгах, въпреки че и така вече закъснявахме.

Тя си погледна часовника и отново вдигна очи към рамото ми.

— Общинските заседания обикновено започват в шест и половина, така че вероятно само ще ви забавя. Няма проблем. Скоро ще ги видя.

— Добре тогава — отвърнах аз, все така тихо.

— Ъм… да, ами… — Тя се раздвижи, сякаш се канеше да се обърне, но после отново се извъртя към мен и без да срещне съвсем очите ми, добави: — Ами довиждане.

— Довиждане, Рианон. Радвам се, че се запознахме.

И тогава тя най-сетне ме погледна право в очите и аз видях болката в тях.

Това никак не ми хареса не само заради онова, което може би се криеше зад нея, но и защото не ми беше приятно да го видя.

— Да, Ейми. И аз се радвам, че се запознахме.

Насилих се да се усмихна.

Тя опита да ми отговори със същото, но не успя, след което се обърна и забърза към колата си, паркирана на алеята.

Проследих я с поглед, смутена от тази среща, но само за миг, преди да затворя вратата, отчасти, защото не исках тя да види, че я гледам, но най-вече защото наистина трябваше да накарам децата да се размърдат.

Извадих телефона от чантата си и написах съобщение на Мики: „Закъсняваме. Ще ти пиша, когато тръгнем.“

Само това. Новината за Рианон можеше да почака.

Изпратих го и забързах към вратата на Ашлин.

На нея имаше плакат на музикална група и хубавото бе, че не беше момчешка група. Всъщност той бе доказателство за това, че Ашлин има отличен вкус за музика.

Почуках, след което натиснах бравата и надникнах вътре.

Никога не бях виждала стаята й. Вратата й винаги стоеше затворена.

Личеше си, че някога това е било стаята на малко момиченце, пълна с розови и лилави цветове, ала следите за това бяха затрупани от голяма бъркотия — навсякъде бяха пръснати носени дрехи, около телевизора бяха нахвърляни кутии от DVD-та, леглото беше неоправено, а стените бяха покрити с още плакати на различни групи.

Имаше обаче и един филмов афиш. И това, че беше само един, ме притесни.

Беше от филм с Ривър Финикс и Лили Тейлър, излязъл преди няколко десетилетия.

„Бой с кучета“.

Погледът ми се плъзна наоколо, забелязвайки изобилие от гримове и продукти за коса върху тоалетката й, покрити с видим слой прах, и я открих върху леглото, сред омотани чаршафи (и още захвърлени дрехи); беше облегнала гръб на таблата и държеше книга в ръка.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя заяви:

— Татко няма да има нищо против.

Пристъпих малко по-навътре, но останах близо до прага.

— Не мисля така, цветенце. Това е важен ден за станцията и ми се струва, че баща ви никога не би ви помолил да присъствате на някакво скучно общинско заседание, ако то не означаваше нещо за него. А и нали след това ще отидем на вечеря.

— Мога да си намеря нещо за ядене и тук.

— Така е, но подозирам, че ще ходим на вечеря не само защото сме всички заедно и след заседанието ще бъде прекалено късно да сготвим каквото и да е, а и защото той се надява, че ще имаме повод да празнуваме.

— С Кил и татко може да го направите и без мен — отвърна Ашлин.

Направих още една стъпка навътре, опитвайки се (не особено успешно) да избегна дрехите по пода.

— Така е, ала баща ти не би искал да го направим. Би искал и ти да бъдеш там.

Тя вирна брадичка.

— Ейм…

Изведнъж аз посочих афиша с глава.

— Гледала ли си този филм?

Очите й се стрелнаха към афиша, към мен, а после се спуснаха към стомаха ми.

— Да. Имам го.

— Старичък филм, за да ти харесва — продължих да човъркам аз.

— Е, брат ми иска да бъде пилот на изтребител заради един още по-стар филм — изтъкна тя. — В нашето семейство обичаме филмите.

Това не можеше да се отрече.

— Нещо в този филм се докосва до теб, както Том Круз до брат ти? — притиснах я аз още мъничко, но го направих с усмивка; надявах се тя да се разкрие пред мен, макар да не вярвах, че наистина ще го направи.

И с основание.

Погледът й срещна моя.

— Ами да. Очевидно.

За мен изобщо не беше очевидно.

Тя не каза нищо повече.

Това не беше добре.

— Какво, миличка? — попитах я. — Какво говори този филм на момиче като теб?

Тя извърна поглед и в същия миг телефонът в ръката ми иззвъня.

Сведох очи надолу и видях, че е отговор от Мики. „Разбрано. Доскоро.“

Отново погледнах към Ашлин.

— Аш…

— Готово! Така по-добре ли е? — попита Килиън иззад гърба ми и с един скок се озова в стаята, приземявайки се насред дрехите (без изобщо да се впечатли) и разпервайки ръце.

Сега косата му беше зализана като на италиански мафиот от филмите.

— Много по-добре — излъгах аз.

Той погледна към сестра си.

— Е, добре. Да вървим.

— Аз няма да дойда, Кил.

Той я зяпна.

— Ще дойдеш.

— Няма.

— Ще дойдеш.

— Не, няма.

— Да, ще дойдеш — настоя той, а после изрече твърдо: — Това е важно за татко.

Ашлин понечи да каже нещо, но аз я прекъснах.

— Ще дойдеш. Ставай, Аш. Сега, цветенце. Не бива да караме баща ти да чака.

— Но аз…

— Моля те, миличка — прошепнах. — Той разчита на мен да ви заведа и сега те моля да ми помогнеш да изпълня онова, което той поиска от мен.

Беше рискована маневра, да заложа всичко на картата новото-гадже-подложено-на-изпитание. Мики никога не би ми го причинил.

Ала се надявах, че Ашлин държи достатъчно на мен, на нас с баща й като двойка и на Мики, за да повярва, че аз съм тази, която иска да е сигурна, че ще даде на баща й онова, което е поискал и ще дойде с нас.

— Добре де, все тая — измърмори тя и се оттласна от таблата на леглото.

— Заплювам си мястото отпред в роувъра! — извика Килиън и се втурна към вратата.

Ашлин се затътри към мен и аз се зачудих какво ли измъчваше красивото момиче на Мики.

Нямаше да го открия тази нощ, ала трябваше да направя нещо.

Така че хванах ръката й и я задържах, докато тя не спря и не вдигна поглед към мен.

— Нещо не е наред с теб и макар че не искам още повече да влоша нещо, което очевидно е лошо, държа да знаеш, че това тревожи баща ти. Тревожи и мен. И двамата искаме да ти помогнем да го надмогнеш. Веднъж ти казах, че можеш да говориш с мен за всичко, и сега ти го повтарям. По всяко време, Ашлин. За всичко. Имаш ли нужда от мен, аз съм тук.

— Окей, Ейми — отвърна тя и аз разбрах, че го казва просто за да ме накара да млъкна.

Въпреки това кимнах, сякаш се бяхме споразумели, и й се усмихнах.

— да вървим.

— Ехо! Побързайте! — провикна се Кил от предната част на къщата.

— Идваме! — извиках в отговор и излязох от стаята, следвана от Ашлин.

* * *

Пристигнахме в общината доста късно — почти всички места вече бяха заети и заседанието всеки момент щеше да започне.

Мики не беше седнал. Когато прекрачихме прага, той стоеше настрани в дъното на залата и разговаряше с висок, много красив мъж с шерифска риза и значка, съчетани с дънки.

Сякаш усетил присъствието ни, Мики се обърна в мига, в който влязохме.

Кимна ни, аз му се усмихнах и той отново насочи вниманието си към мъжа, с когото разговаряше. Двамата размениха още няколко думи, потупаха се по раменете по начин, от който, сигурна бях, на мен би ми излязла синина, след което Мики се отправи към нас.

Погледът му обходи малката ни групичка и се спря върху сина му.

— Да нямаш предложение, на което не мога да откажа? — каза, когато спря пред нас.

— Какво? — попита Килиън в отговор.

Мики му се ухили широко, обви ръка около врата му и го притегли към себе си.

— Нищо. — След това го пусна и погледна към Аш. — Здравей, момичето ми.

Тя го погледна за миг и сведе очи към ръката му.

— Здрасти, татко.

А после погледите ни се срещнаха и той се наведе, за да докосне устните ми със своите.

— Здравей — каза, когато се откъсна от мен.

— Здравей и на теб — отвърнах аз.

— Синът ми да не е скрил някой автомат в роувъра? — попита той и аз се усмихнах.

— Вярвай ми, тази прическа е по за предпочитане пред първата — отвърнах.

Очите му затанцуваха.

— Ако всички са заели местата си, можем да започваме — разнесе се усилен от микрофон глас.

— Да вървим — нареди Мики и се отмести, за да минем пред него, след което ни последва.

Движейки се в групичка, ние минахме по пътеката между седалките, които приличаха на пейките в църква, само дето бяха по-малко, а мястото не беше украсено, ако не се брояха едно-две табла за обяви, информиращи жителите на Магдалийн за най-различни събития.

Настанихме се на една пейка — Аш, Кил, аз и на края Мики.

В мига, в който седнахме, един по-възрастен мъж на пейката пред нас, който до този миг ни беше следил с очи, се обърна към Мики. Имаше късо подстригана металносива коса, пооредяла отгоре, и червени бузи като Дядо Коледа.

— Мик — поздрави той.

— Боби — отвърна Мики и протегна ръка към мен. — Мисля, че не познаваш Ейми.

Боби обърна усмихнатите си кафяви очи към мен и каза:

— Не, но облизах трохите от една пластмасова кутия и успях да получа бегла представа за онова, което в магдалийнската пожарна станция вече са легендарни браунита.

От думите му ми стана наистина приятно, така че се усмихнах широко и обещах:

— Ще направя още и Мики ще ги занесе, когато и ти си там. — След това му подадох ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

Той се протегна над облегалката и я стисна:

— И на мен. — След това отново насочи вниманието си към Мики. — Един бърз въпрос, синко. Да си се забъркал в нещо с Бостън Стоун?

Застинах, усетила как Мики обръща очи към мен. Завъртях глава, улових погледа му и облизах устни.

— Разбирам — промърмори Боби и ние го погледнахме.

— Защо питаш? — поиска да узнае Мики.

Преди Боби да успее да отговори, в залата се разнесе глас:

— Заседанието на Общинския съвет на Магдалийн е открито.

— По-късно — оформи беззвучно Боби и се обърна напред.

— Миличък — повиках аз Мики.

— Задник — заяви той и добави: — Не се тревожи, Ейми.

След това насочи вниманието си към предната част на залата, където зад висока, дълга маса седяха петима души.

Мъжът в средата говореше нещо, но аз си мислех за Бостън Стоун и това, че явно най-сетне беше схванал намека и бе престанал да ми се обажда. Бяхме отишли на една-единствена среща. Бяхме споделили една-единствена целувка (е, добре, една и половина).

Онова, което не бяхме направили, бе да се обясним в любов.

Така че каквото и да правеше, свързано с Мики, то не можеше да има нищо общо с мен.

Нали?

Най-различни въпроси бяха повдигнати и гласувани, без никакъв коментар от страна на присъстващите, като се има предвид, че залата беше наполовина празна, а аз подозирах, че и това бе повече от обикновено, тъй като тази вечер на заседанието присъстваха и доброволците от Пожарната станция.

Очевидно бе, че гражданите на Магдалийн не вземаха особено дейно участие в работите на града, и като виждах колко скучни бяха тези работи, не можех да ги виня.

Аш и Кил играеха на телефоните си (заради положението с Рианон, Кил все пак беше получил свой собствен телефон), когато се стигна до въпроса за отпускането на допълнителни средства за Магдалийнската пожарна станция.

Очевидно най-големият шеф, който седеше в средата, беше очаквал предложението да бъде гласувано без никакви възражения, защото едва беше попитал дали някой от присъстващите иска да каже нещо, преди да вдигне ръка, без да забелязва раздвижването в залата, започна:

— Много добре, в такъв случай да гла…

— Един момент, съветник Уитфийлд — разнесе се глас, който познавах.

Погледнах настрани и видях как Бостън Стоун се приближава с арогантна походка към пътеката в средата на залата.

— Разбира се, Бостън, заповядай на подиума — покани го главният шеф, който очевидно се казваше господин съветник Уитфийлд.

Бостън направи именно това и като остави едно привлекателно кожено куфарче върху подиума пред себе си, извади някакви документи и започна:

— Съдейки по въпроса, предложен за гласуване, мога само да се досещам, че общинските ни съветници нямат представа, че случаите на пожари на територията на страната са намалели драстично през последното десетилетие. — С тези думи той вдигна листовете, които беше извадил и ги размаха арогантно.

Намекът, че съветниците не бяха проучили въпроса както трябва, не им убягна и съвсем ясно си пролича, че това никак не им хареса.

— Наясно сме с този факт, Бостън — отвърна съветник Уитфийлд, давайки глас на недоволството им.

— В такъв случай, признавам си, съм любопитен да узная защо искате да отпуснете допълнителни средства за тази дейност, когато всъщност би трябвало да ги намалите.

До мен Мики се изпъна, децата вдигнаха глави от телефоните си, а моите ръце се свиха в юмруци.

— Имайки предвид функцията им и колко важна е тя за безопасността на общността, не мога да си представя, че на когото и да било ще му се досвиди за средствата, които Пожарната получава в момента — заяви една общинска съветничка отляво.

— Аз съм гражданин на Магдалийн и правя именно това — отвърна Бостън.

— Мога само да предполагам, че ти си малцинство.

— Не е нужно да предполагаш каквото и да било, Луиз — каза Бостън снизходително и размести листовете пред себе си. — С тази цел, позволете да ви връча искане, одобрено от членовете на „Клуба“, настояващо гласуването по това предложение да бъде отложено, докато не бъде проведено задълбочено проучване на необходимостта от противопожарна служба и средствата, отредени за нея. След което настоявам изготвеният доклад да бъде направен достъпен за гражданите, преди въпросът да бъде подложен на всеобщо гласуване.

Боби се обърна, за да хвърли мрачен поглед на Мики и да оформи едно беззвучно „Задник“, преди отново да погледне напред.

Съветник Уитфийлд вдигна примирено ръка и каза:

— Нека да погледна, ако нямаш нищо против, Бостън.

— Ни най-малко — измърмори Бостън в микрофона пред себе си, след което връчи документите на Уитфийлд и се върна на подиума. — Както можеш да видиш в приложението, немалка част от бизнесмените в този град, поставили името си под това искане, са разтревожени за този въпрос.

— С други думи, богаташите се имат за много важни и си мислят, че заради парите си заслужават повече внимание, побеснели са за нещо, което никой от нас не разбира, но ако стане на тяхната, това ще ни изложи на опасност — обади се някакъв мъж от залата.

Уитфийлд вдигна очи от документите, които разглеждаше, и погледна над очилата за четене, които си беше сложил.

— Том, ако имаш да кажеш нещо, защо не го направиш, когато ти дойде редът да застанеш зад подиума.

— А дотогава да слушам тия тъпотии? — отвърна Том, който се оказа същият Том, който държеше „Бараката“ на кея.

— На това заседание всички имат право на глас и ако някой гражданин поиска да сподели мислите си със съвета, като служители на този град, наше задължение е да го изслушаме — обади се друг от съветниците.

— Не и ако мислите им са пълни глупости и не си заслужават времето ви — не отстъпваше Том.

В залата се разнесе хихикане, а когато погледнах към Мики, видях, че той се усмихва, навел глава.

— Том… — започна съветникът, ала друг глас, надигнал се в залата, го прекъсна.

— Това е лудост. Момчетата в Пожарната са доброволци. И тази седмица си рискуваха задниците, за да не допуснат целият кей да бъде опожарен, както можеше да стане.

— Ще те помоля да не държиш груб език, Джеф — заяви твърдо общинската съветничка на име Луиз.

— А как иначе да го кажа? — попита Джеф. — Огънят и щетите от него затвориха цялата търговска част, а ако се беше случило най-лошото, пожарът можеше да отнесе и онези, които се бореха с него. На това аз му казвам да си рискуваш задника. Сега, не се засягай, Луиз, но не съм чул да си била там и да гасиш пожара. И определено не съм чул Стоун да го е направил.

През редиците отново се разнесе сподавен смях.

— Те не искат заплати за всички — провикна се някой друг. — Искат една заплата за един човек. Градът е на повече от двеста години и никога не сме плащали на нито един пожарникар. Плащаме единствено на командира, а той отговаря за целия окръг, така че заплатата му дори не идва изцяло от нас. Смятам, че е крайно време да го направим. Къде ти, ако зависеше от мен, те всички щяха да получават заплата.

— Точно така — заяви Джеф.

— Съгласна съм — обади се някаква жена.

— Какво ще кажете за това? — Том се изправи и се огледа наоколо. — Кой е съгласен, гласуването да бъде отложено, за да могат общинските съветници да се поогледат и да намерят проклетите пари, за да плащат на всичките ни момчета, които носят пожарникарски шлемове.

— Аз! — провикна се Джеф.

— И аз — извика жената.

— Аз също! — обади се още един мъж и се изправи.

— Бройте и мен! — добави някаква жена и също стана на крака. — Ако не го направим, какво следва? Ще помолим всички подчинени на шерифа също да си вършат работата като доброволци? Това е лудост!

Разнесе се удар с чукче и съветник Уитфийлд извиси глас:

— Тишина!

Том обаче нямаше намерение да запази тишина. Той погледна към Бостън и заяви:

— Знаеш ли, Стоун, само защото едно красиво момиче предпочита един пожарникар пред теб, не означава, че всички момчета в станцията трябва да плащат за това, че са те отсвирили. Доколкото знам, получавал си същия урок поне още веднъж, така че си извади поука, синко. Един ден може и да забършеш някое момиче, ако престанеш да се държиш като задник.

О, господи, говореше за Мики и мен.

Малък град.

Някой да ме убие.

Усетих как бузите ми пламват и се сниших в стола си, когато няколко чифта очи се обърнаха към нас с Мики.

Да.

Незнайно как те всички знаеха.

Някой… да ме убие.

— Ама че готино, татко — обади се Килиън под носа си… или поне като за момче на неговата възраст, което означаваше силно. — Бил си Бостън Стоун за Ейми? Страхотно!

— Тишина! Ред в залата! — разпореди се Уитфийлд и отново удари с чукчето си.

И преди някой да успее да не се подчини, погледна Бостън над очилата си за четене и продължи:

— Прегледах това набързо, Бостън, и съжалявам, че трябва да ти го кажа, но въпросът, който обсъждаме в момента, бе представен на вниманието на магдалийнци преди четири месеца, съгласно обичайните ни процедури. Това означава, че всички са имали предостатъчно време да го разгледат най-подробно и да споделят каквито и да било свои притеснения с нас или да присъстват на заседанието, за да се изкажат. Имената в този списък представляват съвсем незначителен процент от жителите на града ни, поради което мнението им няма никаква тежест на това заседание.

— Успя ли да видиш имената в списъка както трябва, Уитфийлд? — попита Бостън заплашително.

— И още как — отвърна Уитфийлд незабавно и метна листовете настрани, така че жената, която седеше от лявата му страна да ги вземе. — И ще се възползвам от тази възможност, за да споделя с теб новина, на която не възнамерявах да дам гласност преди следващите избори — двамата със Сю се местим във Флорида следващата година и нямам намерение да се кандидатирам отново. Ала намекът ти, че имената в този списък, някои от които са дарявали средства за предишните ми предизборни кампании, биха могли да имат някакво влияние върху мен, докато изпълнявам служебния си дълг, е крайно неприемливо.

Тонът му, който казваше, че този намек е не просто неприемлив, а обиден, клеветнически и напълно недопустим, накара цялата зала да притихне, а онези, които бяха станали, седнаха по местата си.

— Не исках да кажа нищо такова — възрази Бостън.

— Напротив, искаше, и още как — процеди Уитфийлд.

Аз се усмихнах и реших, че главният ни общински съветник наистина ми харесва.

— А сега — продължи той, — в случай че нямаш какво да добавиш, ще те помоля да освободиш подиума, така че ако някой друг иска да се изкаже, да може да го направи. — Погледът му обходи залата. — Държа да ви напомня обаче, че всички сте имали възможност да се запознаете с предложението, преди да дойдете на днешното заседание. Няма да допуснем вотът да бъде отложен, нито на гласуване да бъде подложено друго предложение. Ако смятате, че общината трябва да отпусне възнаграждения на всички членове на пожарната ни команда, отправете ново искане, което да бъде проучено от съвета, предложено за обсъждане и подложено на гласуване на по-късна дата. Нека все пак ви предупредя, че този град разчита изключително много на добрата воля и щедростта, с която нашите пожарникари ни дават от своето време и умения, и прекрасно го осъзнаваме. Ако можехме да си позволим да им плащаме, щяхме да го направим. Но ако този град е съгласен на по-високи данъци, за да бъде постигната тази цел, това също може да бъде обсъдено.

— Искаме само едно момче, Уит! — провикна се Боби, а после обърна глава към една изключително привлекателна жена със страхотна коса и атлетична фигура, която си личеше, въпреки че виждах само главата и раменете й. Тя седеше през една пейка от него и сега го погледна през рамо с подразнено изражение. Боби довърши: — Или момиче! Все тая!

А, ето коя беше; пожарникар Мисти.

— В такъв случай нека се погрижим да ви го осигурим — отвърна Уитфийлд и отново погледна към подиума.

— Бостън, седни си, ако обичаш.

Бостън го изгледа яростно, след което се обърна и без да поглежда никого, мина по пътеката в средата и излезе, без дори да изчака гласуването.

Не можех да повярвам, че се бе опитал да изложи целия град на опасност само защото беше ядосан, че съм с Мики.

Ала очевидно го бе направил, защото беше ядосан, че съм с Мики.

Което означаваше, че Мики е бил дори още по-прав, отколкото си мислех, когато онзи път ми беше казал да не излизам с него.

Блестящо.

— Някой друг иска ли да каже нещо? — попита Уитфийлд.

Из залата се разнесе шепот, но никой не се качи на подиума.

— Отлично, в такъв случай да гласуваме. Всички, които са за отпускането на допълнителни средства за назначаването на пожарникар на пълен работен ден, да вдигнат ръка.

Пет ръце се вдигнаха във въздуха и аз се усмихнах широко.

— Никой не е против, предложението се приема — обяви Уитфийлд. — А сега, следващата точка в дневния ред…

 

 

— Е, как се чувстваш, задето не прие съвета ми за онзи задник? — измърмори Мики в ухото ми.

Тонът му не беше ядосан.

А закачлив.

И покровителствен.

Аз го изгледах с присвити очи.

Той ми отправи широка усмивка, а после ми даде една бърза целувка.

Когато тя свърши, аз продължавах да го гледам свирепо, което го накара да се засмее.

— Подочух, че си е наумил нещо — прошепна Боби, обръщайки се отново към нас, докато Уитфийлд продължаваше да говори. — Добрата новина е, че всичко мина. Още по-добрата новина — усмихна се той — е, че назначаването на нов командир се извършва от специално подбран екип от общината. Нищо няма да бъде подлагано на гласуване. Освен това този екип се подбира измежду тях, така че няма да минат месеци, преди да включат някого, който, така или иначе, ще приеме първоначалното ми предложение. Което означава, че когато те предложа, мястото е твое, синко.

— Да, Боби, това е добра новина — отвърна Мики.

Очите на Боби се спряха върху мен.

— Сериозно ли си излизала със Стоун?

— Не. Беше само една среща. И го направих, преди с Мики да се съберем, защото Мики се държеше страшно властно и аз му бях ядосана.

— Основателна причина. — Боби изрече думите като очевидната лъжа, която бяха.

— Ще ви поканя на вечеря, ще обясня цялата ситуация на жена ти и ще я оставя тя да ти я обясни — заявих аз.

Очите на Боби пробляснаха и той измърмори:

— А.

— Това тук приключи, Боби, време е да нахраня семейството — заяви Мики и се надигна.

— Окей — каза Боби и отново погледна към мен. — Радвам се, че се запознахме, Ейми. С нетърпение очаквам обещаната покана за вечеря и браунитата ми.

Взирайки се в добрите му очи, усетих, че и аз я очаквам с нетърпение.

— Ще го организираме — уверих го и също се изправих след Мики.

— Окей. Доскоро, миличка.

— Доскоро, Боби.

Боби погледна към Килиън, който вървеше след нас, и го поздрави:

— Момчето ми.

— Чичо Боби — отвърна Килиън и плесна ръка в неговата.

След това на ред беше Аш.

— Веднъж мина покрай чичо си Боби, без да му дадеш целувка, хубаво момиче. Гледай да не се повтаря.

— Чичо Боби — измърмори тя и се наведе, за да го целуне, след което забърза да ни настигне.

Минахме заедно по пътеката между пейките, излязохме от залата, а после и от общината и Мики ни спря на тротоара.

Аз вдигнах очи към него.

— Радваш ли се?

Той ми се усмихна.

— О, да.

— Страхотно, татко! Ще бъдеш командир! — възкликна Килиън и се хвърли към баща си, който го улови в прегръдките си и го стисна. Килиън му отвърна със същото.

— Наистина е страхотно, татко. Радвам се за теб — смотолеви Ашлин, когато Килиън се отдръпна настрани, и макар и с наведена глава, даде на баща си странична прегръдка от сърце.

— Благодаря, момиченцето ми — промълви той с устни до косата й, очевидно, без да го е грижа, че е мазна.

Не я остави да отиде далеч, задържайки я до себе си, като обви ръка около раменете й, и ни попита:

— „Лобстър Маркет“, „Брийз Пойнт“ или „Тинк“?

Моят избор беше „Лобстър Маркет“ или „Брийз Пойнт“, защото първото място беше прекрасно, а второто никога не бях посещавала, но бях чувала, че е добро.

— „Тинк“! — провикна се Килиън в същия миг, в който Ашлин каза:

— „Тинк“.

И така, дори без да гласуваме, аз се оказах малцинство.

— Ейми, бейби? — попита ме Мики.

— Абсолютно — заявих. — „Тинк“.

Килиън се втурна към колата ми, викайки:

— Аз ще се возя с Ейми!

Мики завъртя дъщеря си, но едновременно с това ми протегна ръка. Аз я улових и Мики тръгна с двете си момичета близо до себе си, водейки ни към колите.

Единственото, което се случи по време на това кратко пътуване, бе, че видяхме високия, красив шериф, с когото Мики беше разговарял по-рано, застанал с гръб към нас между някаква кола и един форд експлорър, боядисан в шерифските цветове и носещ шерифския знак на вратата си.

Говореше по телефона и го чух да казва рязко:

— Проблемите са те последвали от Денвър? — И преди онзи от другата страна, да бе имал време да му отговори, настоя: — Отговори ми!

Погледнах към Мики и повдигнах вежди.

Той сви рамене.

Не настоях и ние отидохме в „Тинк“. Килиън и аз — с моята кола, Ашлин и Мики — с неговата.

И този път хамбургерите бяха феноменални. Ала мястото все още ме плашеше.

* * *

— Аха. Окей. — Пауза. — Аха, разбрах. Забравила си. Няма нищо. Оценявам това, че се появи.

Мики крачеше напред-назад в стаята си, облечен само по долнище на пижама (отново фланелено, но този път тъмносиньо), широките му гърди и мускулестият му корем бяха голи.

При обикновени обстоятелства бих била запленена от тази гледка.

Ала тъй като му бях разказала за посещението на Рианон и той разговаряше с нея по телефона, докато аз седях по турски върху леглото му, в една от нощничките си, реших да им дам поне мъничко уединение.

Направих го, като откъснах очи от моя мъж и насочих вниманието си към собствения си телефон, за да напиша съобщение на Робин.

„Обади ли се на Лори?“

Изпратих го, след което посегнах към крема, който Мики ми беше купил и който стоеше върху нощното му шкафче.

Тъкмо го втривах в кожата си, когато получих отговор.

„Да. Ще идва в града. Иска да се видим.“

Пръстите ми стиснаха силно апарата и едва се сдържах да не замахна тържествуващо с юмрук във въздуха.

Вместо това й пратих ново съобщение.

„Прекрасно, ще отидеш ли?“

На което тя отговори много бързо:

„Разбира се, това е Лори.“

Разкошно.

— Окей, Рианон. Би било хубаво. Както ти казах тази сутрин, положението с Аш не ми харесва — чух гласа на Мики и вдигнах очи към него. — Добре. Би било хубаво да го направиш. — Пауза. — Окей. Доскоро.

Той свали телефона от ухото си и заобиколи леглото, за да отиде до нощното шкафче.

„Добре. Хубаво прекарване! Сега си лягам. Ще се чуем по-късно“, написах аз набързо и отново погледнах към Мики.

— Всичко наред ли е?

Той кимна. Беше оставил телефона върху нощното си шкафче и тъкмо отмяташе завивките.

Пъхна се в леглото, облегна се на таблата и насочи вниманието си към мен.

— Както ти обясних, след като ми каза, че е идвала, тази сутрин разбуних кошера, като й разказах за сцената с Аш. Тя твърди, че също била забелязала влошаване, затова се появила, за да го обсъди с мен и може би да поговори с Аш. Била забравила за заседанието в общината. Каза, че когато децата отидат при нея, ще опита отново.

— Това е хубаво — прошепнах аз и в същия миг телефонът ми се обади.

Погледнах го и видях:

„Лека нощ, сладичката ми. Нагушкай сладурчето си заради всички самотни дами.“

Оставих телефона на нощното шкафче с широка усмивка… която бързо угасна, когато се обърнах към Мики.

— Гледал ли си филма „Бой с кучета“? — попитах го.

— Не, нов ли е? — попита той на свой ред и веднага предложи: — Ако искаш да го гледаме?

Наместих се така, че да го гледам право в лицето, и усетих как чертите ми се смекчиха от предложението му, но и като подготовка на онова, което трябваше да направя.

— Не, бейби, това е стар филм. Аш има негов афиш на стената си.

Очите му се разфокусираха, преди отново да се спрат върху мен.

— Недей да обръщаш много внимание на стаята й. Тя е истинска кочина.

Така беше и един по-строг баща вероятно би направил нещо по въпроса, но аз не казах нищо.

Вместо това попитах:

— Знаеш ли какво е бой с кучета?

Веждите му се сбърчиха.

— Всички знаят, Ейми.

— Не — отвърнах тихичко и се приведох към него, подпирайки се на леглото между нас. — Бой с кучета в смисъл на гадна игричка, при която банда момчета си играят с едно момиче.

Цялото му тяло застина и той впери изпепеляващ поглед в мен.

— Знаеш — прошепнах.

— Да не искаш да ми кажеш…

Гласът му затихна, сякаш не беше в състояние да довърши.

— Не знам. Повдигнах въпроса пред Ашлин, но не стигнах много далеч. Попитах я дали този филм й говори и тя каза: „Очевидно“. Не можах да изкопча нищо повече, преди Кил да ни прекъсне.

Сякаш му костваше усилие да го изрече, Мики процеди:

— Ако някакви нищожества са играли тази игра с нея, ти си момиче, мислиш ли, че би си сложила онзи афиш на стената?

Аз поклатих глава.

— Не знам. Лично аз не бих. Не бих искала нищо да ми го напомня. Ала, Мики, в онзи филм момчето се влюбва в момичето. Отива на война и се връща при нея.

— Не…

— Онова, от което се страхувам, миличък, е, че тя се идентифицира с невзрачното пълничко момиче в онзи филм и може би по един перверзен начин гледа на него като надежда за бъдещето си. Имай предвид, че актрисата в онзи филм е необикновена и е красива по толкова много начини. Ала тревогата ми е, че Аш не вижда всички тези начини.

— Напоследък се тревожа за теглото й — промълви Мики.

— Недей. Не това е проблемът — заявих аз твърдо. — Тя има няколко килограма в повече, но не са много. Освен това е хубава и сладка. Мъничко е срамежлива, но то е симпатично. И вероятно изключително ясно си дава сметка за теглото си, въпреки че изобщо не е дебела. Би било грешка да го споменеш на този етап. В твоите очи тя трябва да се чувства единствено красива, независимо от всичко. Проблемът е, че това е само един симптом от много други, които включват и липсата на грижи за външния й вид. За момиче на нейните години, това ме тревожи. Не казвам, че трябва да се плеска с огромни количества грим и всеки ден по цял час да си прави прическата. Но според мен тя дори не се къпе, Мики.

— Аха, това, че го споменах, беше причината снощи да стане скандал — напомни ми той.

Аз кимнах.

— Надявам се, че Рианон ще успее да я накара да проговори. Но ми се иска да прекарам този уикенд с вас, в случай че ми се отвори друга възможност.

— Значи, си тук, бейби, и това ме радва не само защото искаш да се погрижиш за момичето ми.

Аз му се усмихнах.

Той не ми се усмихна в отговор, а вдигна ръка и прокара пръсти през бретона ми.

— Не каза много за срещата си с Рианон, Ейми.

— Свърши много бързо и беше изненада и за двете ни.

— И тя се държа добре с теб? — попита той, въпреки че вече го бях уверила, че е така.

Кимнах отново.

— Безпокои се за момичето ни — каза той. — Смятам, че това е добър признак. Може би най-сетне е решила да се вземе в ръце.

— Тревогата за децата й много лесно може да накара една майка да се стегне.

Мики се усмихна широко.

— Да.

— Ако моите деца бяха в състояние да преминат през онова, което им се наложи да преживеят, и да се съвземат, значи, всичко е възможно.

Усмивката му угасна и той повтори колебливо:

— Да.

— Да — твърдо заявих аз.

Мики смени темата.

— Цяла нощ ли ще седиш така, или ще дойдеш в леглото при мен?

— Ще дойда в леглото при теб.

— Ами направи го тогава.

Аз се надигнах.

— Нали ти е ясно, че именно държание като това ме подтикна да изляза на среща с мазния Бостън Стоун.

Мики ме зяпна и попита невярващо:

— Значи, сега онази простотия е по моя вина?

— От самото начало е по твоя вина — заявих високомерно, а после извиках, защото той се протегна и ме дръпна към себе си.

Паднах върху гърдите му. Ръката му се обви около тялото ми и той се завъртя към мен, издърпвайки завивките, върху които бях легнала, за да ни наметне с тях. След това угаси лампите върху нощните шкафчета и ни намести в средата на леглото.

— Да разбирам, че обсъждането на Бостън Стоун приключи — отбелязах аз.

— Това име, изречено в това легло, означава, че жена ми ще бъде напляскана.

Аз млъкнах.

За миг.

А после попитах:

— Може ли да довършим обсъждането в моето легло?

Усетих усмивката в гласа му, когато измърмори:

— Многознайка.

Усмихнах се, заровила лице в гърдите му.

Бяхме притихнали, сгушени един в друг, и аз вече се унасях, когато Мики ме повика:

— Ейми?

— Да, миличък?

— Ако научиш, че някакви момчета са причинили това на момичето ми, недей да ми го казваш. Оправи го сама. Разрови надълбоко и го извади на повърхността. Накарай я да го сподели с майка си. Ала недей да го казваш на мен.

Знаех какво се опитва да ми каже.

— Мики — прошепнах.

— Тя е красива — заяви.

— Знам.

— Трябва да бъда отговорен. А не мога да бъда отговорен с нещо такова.

Да, знаех какво се опитва да ми каже.

— Окей, Мики. Но имай предвид, че според мен не би държала афиша на стената си, ако това действително се бе случило с нея.

— Добре — изсумтя той.

— Добре — повторих аз.

— Окей, Ейми.

— Забрави за това и заспивай, бейби.

Той си пое дълбоко дъх и още по-силно ме притисна до себе си.

Изпусна дъха си, но не и мен.

— Лека нощ, бейби.

Целунах го по гърдите и отвърнах:

— Лека нощ, Мики.

Дълго не можах да се унеса отново, защото прекарах доста време, надявайки се, че с всичко, което се случваше с Рианон и Ашлин, не бях излъгала, и семейство Донован действително могат да се съвземат.

И да бъдат щастливи.

— Здравей — започнах аз. — Каним се да излезем навън и да подхвърляме фризби. Хладничко е, но ще бъде забавно. Искаш ли да се присъединиш?

— Не — отвърна тя. — Книгата страшно ми харесва, а съм съвсем накрая.