Кристен Ашли
Ново начало (18)

Глава 17
Върнаха се

В три часа и трийсет и седем минути същия следобед чух вратата на гаража да се отваря.

Останах в кухнята и продължих да правя онова, с което се бях захванала: натривах едно сурово пиле с масло и билки, преди да го пъхна във фурната.

Вратата се отвори, аз обърнах глава натам и извиках с усмивка:

— Здравейте, милички.

— Здрасти, мамо — отвърна Одън и вътрешностите ми се сгряха, а после се вкочаниха, когато той дойде до мен.

Дойде до мен.

Дойде до мен, наведе се и ме целуна по бузата, а после погледна към пилето.

— Отлично. Печеното пиле на мама. Умирам от глад — оповести той.

Стоях като вкаменена, докато той се отдалечаваше, ала очите ми го проследиха, докато излизаше от кухнята.

След това се спряха върху Пипа, която стоеше в края на плота.

— Здрасти, мамо — започна тя, когато видя, че я гледам. — Знам, че това е времето ни за теб и щях да те попитам по-рано, но Поли чак днес ми каза, че майка й открай време искала да види „Синята скала“. Така че попита дали може някой път да дойде с майка си, а ние да ги разведем из къщата, ако си съгласна.

— Няма проблем, сладичката ми — отвърна устата ми вместо мен, с непринуден тон, съвсем различен от начина, по който се чувствах.

Ликуваща и възторжена.

— Супер — каза тя и като свали чантата си от рамо, извади телефона си. След това се отдалечи, заета да пише съобщение, но не преди да отбележи: — Страхотно е, че печеш пиле. От цяла вечност не сме яли от твоето пиле.

Аз стоях като вкаменена, с намаслени ръце, гледайки как дъщеря ми излиза от стаята и се изгубва по коридора, пишейки съобщение на телефона си.

Продължих да стоя като вкаменена с намаслени ръце, борейки се с порива да грабна телефона и да пратя съобщения на Робин, Лор и Мики, за да им кажа какво се беше случило току-що.

Все още се борех с него, когато Одън се провикна:

— Мамо! Може ли да преместя леглото до другата стена?

Затворих очи, обзета от еуфория.

А после ги отворих и извиках в отговор:

— Да, хлапе! Задръж за малко, ще сложа пилето да се пече и ще помогна!

— Аз също! — обади се Пипа след мен.

Гърлото ми се сви, сълзи напираха в очите ми, а аз се мъчех да ги потисна.

Битка, която трябваше да спечеля, защото трябваше да пъхна пилето във фурната, да си измия ръцете и да помогна на сина ми да премести леглото в стаята си там, където му харесваше.

Съсредоточих се върху първите две неща и след като пилето се озова във фурната, а ръцете ми бяха чисти, се отправих към стаите на децата ми, провиквайки се:

— Да преместим това легло, а после знаете какво следва. Първо си напишете домашните, за да не ги мислите през целия уикенд.

— Ама тази вечер по телевизията дават нещо, което искам да гледам — извика Пипа в отговор.

Застанала на прага й, аз отвърнах:

— Ами гледай го с учебниците пред себе си.

— Все тая — измърмори тя, ала го направи незлобливо.

— Ела да ми помогнеш с леглото на брат ти.

Тя кимна и метна телефона върху завивката на кревата си, а аз се отдръпнах от прага и се отправих към стаята на Одън, ликуваща, че момиченцето ми идва след мен.

* * *

— Мамо, не си си записала никакви програми — заяви Одън след вечеря.

Беше се опънал на дивана насреща ми (аз се бях излегнала в разкошното ми кресло) с дистанционното в ръка.

— Не гледам много телевизия, хлапе — напомних му.

Той отново се обърна към телевизора и се залови да натиска копчетата.

— Имаш НВО. „Шоутайм“. „Синемакс“. Леле, взела си платинения пакет. — Очите му се върнаха към мен. — Дори филми ли не искаш да записваш?

Толкова бях заета, освен когато бях с Мики и децата му, както и с моите, че не бях мислила за филми.

— Добра идея — измърморих.

— Хей! — Пипа се появи в стаята, привършила с онова, което правеше в спалнята си (домашните си, както се надявах), и погледна към телевизора. — Не използвай цялото свободно място. Половината е за мен.

— За теб е една трета, Пип. Мама ще започне да си записва филми.

— Все тая, Одън. Една трета е за мен, така че не използвай цялата памет. — Тя се тръшна на дивана и ненужно изрита краката му, за да си направи място, въпреки че имаше предостатъчно.

— Не се дръж като гаднярка — процеди Одън и отново върна краката си там, където си бяха, преди Пипа да ги изрита.

— Само защото си по-висок, не означава, че целият диван е за теб, Одън — отвърна тя.

— Всъщност — намесих се аз — донякъде означава. — И двете деца се обърнаха към мен, ала аз гледах Пипа. — Не се нуждаеш от чак толкова място, сладичката ми. Диванът е дълъг, имаш достатъчно пространство. Дели с брат си, миличка.

Тя се сви на дивана, вперила поглед в телевизора, и измърмори:

— Винаги вземаш неговата страна.

— Не аз получих нова завивка — напомни й Одън.

О, не.

— И ти ли искаш нови завивки? — попитах аз сина си.

— Не. Просто изтъквах, че говори глупости.

Пипа ме погледна.

— Може ли да получа кресло като твоето, за да седя в него?

Това би изглеждало претрупано и гадно.

— Не — отвърнах нежно.

— Не мога да повярвам, че помоли мама да ти купи кресло. — Одън действително звучеше така, сякаш не можеше да повярва.

— Това кресло е страхотно — отвърна Пипа и по тялото ми отново се разля топлина — колкото и да беше странно, препирните им ми действаха именно така.

Одън отново насочи вниманието си към телевизора и отговори, щракайки с дистанционното.

— Така е. Обаче ще изглежда тъпо, натъпкано с всичко останало наоколо. Пък и креслата не растат по дърветата.

— Не съм казала, че растат — тросна се Пипа.

— Поне веднъж не се дръж като гаднярка — сопна й се Одън.

— Окей — намесих се аз. — Радвам се, че креслото ти ми харесва, Пип. И се радвам, че се опитваш да защитиш естетиката на обзавеждането ми, Одън. Ала сега, защо през следващите десет минути не превърнем това място — ръката ми описа кръг около нас — в зона без караници.

Пипа се сви на дивана, а Одън се обърна към телевизора, ухилен.

— Естетиката на обзавеждането — повтори той, очевидно развеселен.

Някога аз често успявах да развеселя моето момче.

Споменът за това ме изпълни със сладостно усещане и изведнъж си дадох сметка, че до този миг го бях погребала много надълбоко, та мисълта за онова, което бях изгубила, да не ме убие.

Пипа видимо преглътна кикота си и измърмори:

— Мама е шантава.

Поех си беззвучно дъх и го изпуснах.

„Откачалка“ ненавиждах.

„Шантава“ щях да приема, защото според децата ми, които често ми го бяха повтаряли, наистина бях такава.

Това също бе прекрасно.

И също ми беше липсвало.

Десетте минути траяха около две, преди Пипа да попита раздразнено:

— Може ли все пак да гледаме нещо, докато се опитваш да програмираш около един милион програми за записване?

Аз погледнах безкрайното програмиране, от което беше погълнат синът ми, и се зачудих кога ли възнамерява да изгледа всичко това.

— Какво искаш? — попита той.

— Нещо — отвърна тя.

Одън ловко смени канала на нещо, което Пипа би одобрила и продължи с настройването на записващото устройство.

Не пропусна обаче да ме попита:

— На теб харесва ли ти, мамо?

Изречена с гласа на сина (или дъщеря) ми, „мамо“ бе най-прекрасната дума в английския език.

— Да, хлапе — отвърнах, без дори да знам какво гледаме.

Не ме беше грижа.

Те се бяха върнали.

Моите деца се бяха върнали.

При мен.

* * *

— Ейми, това е направо страхотно — каза Мики в слушалката, която държах до ухото си, излегната на отоманката в спалнята ми.

Децата все още седяха пред телевизора, но аз бях в стаята си, защото беше късно.

Освен това беше крайно време да пратя съобщения на Лор и Робин.

На Мики обаче реших да се обадя.

Лор и Робин ми отговориха с различни, но еднакво възторжени есемеси.

Мики ми отговори лично.

— Всъщност заслугата е на Лори — обясних аз. — Преди известно време им се обадил и им дръпнал едно конско.

— Просто катализатор за довършване на твоите усилия, миличка — отвърна Мики. — Недей да приписваш другиму заслугата, която се полага на теб.

И тогава то се случи. Не знам защо именно това го предизвика, ала то се случи.

И хлипът ми отекна в слушалката.

— Мамка му, Ейми — прошепна Мики.

— Толкова ми липсваха — прошепнах в отговор, гласът ми беше дрезгав и разтреперан.

— Не мога да си го представя, бейби, дори не искам да се опитвам, но те вече се върнаха. Радвай се.

— Радвам се, Мики. Това са сълзи от щастие.

— В такъв случай няма да дойда у вас и да се покатеря през прозореца, за да мога да се погрижа за теб.

Господи, наистина беше добър мъж.

И изведнъж ми се прииска това да бяха сълзи от мъка.

— Все още можеш да го направиш — уверих го.

— Какво ще кажеш да не се запозная с децата ти, когато ме хванат да се промъквам тайно в спалнята ти?

Аз се изкисках, въпреки че все още плачех мъничко.

— Ето това искам да чувам — прошепна той и шепотът подчерта думите му.

— В момента децата настройват за запис цял куп програми по телевизията. Мислиш ли, че наистина ще дойдат при мен, за да ги гледат? — попитах колебливо и избърсах сълзите си; искаше ми се отговорът да бъде едно категорично „да“, ала се боях, че може и да не е така.

— Не познавам навиците на децата ти, бейби, но освен това не познавам хлапе, което да записва програма, която не възнамерява да гледа. Освен това знам, че ако записват цял куп неща, мястото ще свърши, така че ще бъдат принудени да намерят начин да го освободят и това няма да стане, като идват поне веднъж в месеца.

Не беше категорично „да“.

Но щеше да свърши работа.

— Трябва да им дам да разберат, че могат да идват по всяко време — заявих.

— Не си ли го направила вече?

— Навярно през следващите няколко дни би трябвало да им напомня няколко пъти, че могат да идват по всяко време — поправих се.

Долових усмивката в гласа на Мики, когато каза:

— Добър план.

— Все още ли си в пожарната? — попитах.

— Аха.

— Трябва да те оставям вече — отбелязах.

— Така е, но само защото си намерих място с малко уединение, за да говоря с теб, а момчетата нахлуха в него и сега ме поднасят заради това, че приказвам с приятелката ми.

И отново страшно ми хареса, че ме беше нарекъл неговата приятелка.

В същото време се изпънах.

— Това никак не е хубаво.

— Очевидно тази вечер са в настроение да си убиват свободното време, като се държат като задници.

Имах чувството, че това последното беше отправено директно към момчетата.

Имах чувството също така, че наистина трябва да го оставя да затвори.

— Нека ти помогна да прекратим това, като ти пожелая лека нощ — предложих.

— Окей, миличка, ще се чуем утре.

— Да, Мики. Грижи се за себе си.

— Винаги. Доскоро, Ейми.

— Доскоро, миличък.

Двамата прекъснахме и аз се загледах в незапалената камина.

Недей да приписваш другиму заслугата, която се полага на теб.

Не можеше да се отрече, че обаждането на вуйчо им Лори беше помогнало.

Ала Мики беше прав.

Заслугата беше най-вече моя.

Бях водила битката на живота си, залогът, в която бе най-важното нещо на света.

И бях спечелила.

С тази мисъл, чувствайки се така, сякаш отново се реех в облаците, макар и по различна причина, аз се изправих и отидох до леглото. Оставих телефона на нощното шкафче и влязох в банята. Приготвих се за сън, загасих лампите, пъхнах се под завивките.

И веднага заспах.

* * *

Седях до кухненския плот и щраках на лаптопа си, когато забелязах някакво движение.

Вдигнах очи и видях Одън да влиза в кухнята, облечен в тъмносиня тениска, опъната върху широките му (и ставащи все по-широки) рамене, и долнище на пижама.

— Здрасти, хлапе — поздравих го. — Искаш ли закуска?

— Да, мамо — отвърна той и се приближи, все още доста сънен. Наполовина момче. Наполовина мъж. Целият — мой син. — Гофрети? — поиска си и спря до плота.

— Разбира се — казах и като се надигнах от лаптопа, се обърнах към кухнята.

Беше неделя сутрин.

Съботата бе точно толкова хубава, колкото петъчната вечер, ако не и повече.

Запознах се с Поли и майка й, Шери, когато дойдоха, за да разгледат „Синята скала“.

Шери ми хареса безрезервно. Като почти всички в Магдалийн, както откривах, тя беше мила, открита и дружелюбна. Допаднахме си веднага.

Щеше ми се да можех да кажа същото и за Поли.

Тя беше дребничка и хубава, не толкова, колкото моята дъщеря, но все пак много привлекателна.

Освен това имаше излъчване, от което веднага застанах на нож.

Надуто. Високомерно.

А с начина, по който бях израснала, аз можех да разпозная надуто и високомерно от пръв поглед.

Освен това беше очевидно, че тя е кралицата на кошера, а дъщеря ми беше нейната фаворитка. Това й отношение към Пипа не беше подчертано, но се усещаше достатъчно ясно.

Олимпия може и да я харесваше, но аз подозирах, че Поли заема в училище някаква позиция, до която Пипа искаше да бъде близо и затова служеше на своята кралица.

Чувствах се гадно, задето мислех по този начин за Поли, особено като се имаше предвид, че Шери бе толкова приятна. А още повече се тревожех, когато виждах Пипа да се държи по този начин.

Не помогна и това, че когато Одън общуваше с момичетата, беше очевидно, че не иска да се намира в присъствието на Поли — явно бе, че се опитва да скрие неприязънта си към нея.

По време на гостуването им решихме да отидем заедно на обяд, с изключение на Одън, който предпочете да не идва (не заради Поли, а защото беше тийнейджър). Той се срещна с приятели, а аз с удоволствие прекарах още време с Шели, но уви, то още повече затвърди мнението ми за Поли.

Като за начало, тя беше неприкрито злобна по отношение на всички, които ни заобикаляха (най-вече жените, техните прически, тоалети, всичко, за което можеше да се заяде). Шери се опитваше да я ограничава, но не особено енергично, вероятно защото не искаше да засрами дъщеря си, като й се скара пред нейната приятелка и майка й.

Освен това Поли се оплакваше почти от всичко — храната, температурата в ресторанта, обслужването.

След като се разделихме, аз реших, че е прекалено рано в мисията ми да оправя нещата с децата си, за да повдигна тази тема пред дъщеря ми, така че не го направих.

Не го сторих и защото се надявах, че тя ще се справи сама. Тя беше добро дете. Умно.

В Ла Хоя имаше добри приятели, с които бяха близки от дълги години и те всички бяха страхотни деца. Живееше в Магдалийн от известно време, но все още беше на ново място, опитваше се да намери своята среда, а сега бе и в първата си година в гимназията.

Трябваше просто да вярвам, че открие правилния път.

След като се прибрахме, си направихме семейна вечеря и аз ги оставих да излязат с приятелите си.

Когато се прибра, Пипа почука на вратата ми и извика:

— Мамо! Прибрах се!

— Чудесно. Надявам се, че си се забавлявала — отвърнах аз.

— Забавлявах се — отговори тя на свой ред. — Лека нощ.

Одън не почука на вратата ми, но аз не си легнах, докато не го чух да се прибира.

Сега беше неделя сутрин и ако не се брои Поли, уикендът беше зашеметяващ успех, а аз все още летях в облаците.

— Какво е това? — попита Одън.

Аз тъкмо вадех сместа за палачинки и когато се обърнах, видях, че гледа лаптопа ми.

— Просто проучвам възможностите за една кампания за набиране на средства, която обмислям — обясних и това си беше истината.

Което означаваше, че се мъчех да открия нещо, което според мен не би трябвало да ме затрудни, въпреки че никога не бях търсила подобна информация — обществени архиви и по-точно, финансовите отчети на Магдалийн.

Не бях сигурна какво точно целя, нито дали ще намеря онова, което търсех, но исках да знам размера на средствата, предвидени за Противопожарната станция.

Градът беше чист. Улиците в центъра бяха украсени с цветя. Декорациите за Четвърти юли бяха пищни, но красиви. Пътищата бяха хубави. Имаше малък полицейски участък, която приличаше на пожарната по възраст, размери и живописност.

Имаха сериозна програма за рециклиране.

Но освен това в този град имаше пари. Крайбрежни недвижими имоти, които от опит знаех, че струват много. Магазини, които по никой начин не биха могли да се нарекат евтини, продължаваха да работят, защото си имаха редовни клиенти. Много хубави ресторанти.

Всички плащаха данъци и само от данъците от недвижимите имоти в хазната на общината би трябвало да има достатъчно средства, за да стигнат не просто за цветя, празнична украса, свестни пътища (за които като нищо беше отговорен не градът, а окръгът или дори щатът), рециклиране и метене на улиците.

— Готино беше това, което направи за онези деца боксьори.

Мислите за финансите на града изхвърчаха от главата ми и аз погледнах към сина ми.

Гласът му беше странен.

Не сънен.

А разкаян.

Когато улових очите му, видях, че тонът му беше отразен в тях, и сърцето ми се сви.

— Приятелят ми Джо и малкият му брат — продължи Одън, — също са в лигата, макар че Джо е в групата на юношите. Само че семейството им не е фрашкано с пари. Не могат да си позволят ръкавици, шорти и всичко останало, което им трябва. Също като в борбата, предполагам, никак не е приятно да си сложиш потна каска, която преди теб са носили още сто момчета, дори и да е била почистена.

Аз гледах сина си, обзета от най-различни чувства, ала не казах нищо.

— Джо беше на върха на щастието, когато ти събра всички онези пари. Страшно си пада по бокса. От пет години е в лигата. Казва, че тази година, заради всички онези пари, ще е най-добрата досега.

— Значи, още повече се радвам, че го направих — отвърнах.

— Беше готино — повтори той тихо.

Вместо да се разплача, аз му се усмихнах нежно.

— Държах се като задник — прошепна той.

Разговорът ни се насочваше в посока, в която не исках синът ми да поема.

Носът ме засърбя и аз отвърнах също толкова тихо:

— Одън. Недей.

— Като се замисля, ти си имаше твоите причини — продължи той.

— Така е — съгласих се. — Ала трябваше да ви предпазя от всичко това.

— Предполагам — измърмори той не особено убедително.

Аз дойдох малко по-близо до него и заявих:

— Всички продължаваме напред. Това е в миналото. Зад гърба ни. Сега е сега. И сега е хубаво. Така че нека си останем в настоящия момент, миличък.

Той наклони глава настрани, избягвайки погледа ми; за миг изглеждаше така, сякаш иска да каже още нещо, но не го направи.

Вместо това отвърна:

— Мога да остана в настоящия момент.

— Чудесно.

Той улови очите ми.

— Щастлива ли си?

Аз го дарих с успокоителна усмивка.

— Чувствам се чудесно, хлапе. Наистина, наистина добре. И да, щастлива съм. — Казах го, защото не беше лъжа. Трябваше обаче да променя посоката на мислите му. — А сега, искаш ли гофрети, или не?

Устните му потръпнаха и той попита:

— Къде е формата?

— В шкафа до мивката — отвърнах и се залових за работа.

Синът ми извади формата за гофрети, а после си взе сок и се настани на един от столовете.

— Окей ли ще е да се отбивам при теб, за да ти гостувам и да изгледам някои от програмите си? — попита той и сърцето ми подскочи. — Мартин си записва цял куп простотии и с Пип пропускаме страшно много неща.

Егоистичната, обсебваща тунера Мартин.

Ала той току-що беше споменал името й без напрежение — очевидно вярваше, че съм го надживяла и вече може да говори за нея, без да се притеснява.

Което означаваше толкова много за мен.

— Разбира се — отвърнах непринудено. — Само ме предупреди, когато решиш да дойдеш.

— Супер.

Тъкмо изливах тестото за първата гофрета във формата, когато Пипа се появи в кухнята, облечена в почти същия тоалет като брат си, само дето отгоре носеше бледожълто потниче, а долнището й беше на жълто, зелено и прасковено каре.

— Добро утро, миличка. Искаш ли гофрети?

Тя се взря замаяно във формата, докато се приближаваше до кухненския плот, за да настани дупето си на един от столовете.

Едва тогава отговори:

— Аха.

Затворих капака на формата и едва се сдържах да не направя пирует.

— Ще сложиш ли маса за хранене, или смяташ да медитираш там? — подразни ме Одън.

Аз му се усмихнах широко.

— Масата за хранене нещо все ми убягва.

— Ще имаш нужда от маса, ако вуйчо Лор, Мърсър и Харт дойдат за Деня на благодарността — изтъкна Одън.

Имаше право.

Време беше да превърна намирането на маса за хранене в своя мисия.

— Имайте предвид, че говорих с вуйчо ви Лори и те го обмислят, но е възможно и вуйна ви Мариел също да дойде.

И двамата не изглеждаха никак доволни от тази новина. Но разбира се, не са много децата, на които им е приятно да имат бездушен, безчувствен вампир за жена на любимия им вуйчо.

Пипа първа го преглътна и предложи:

— Днес бихме могли да отидем по магазините.

Аз начаса приех предложението, опитвайки се да не изглеждам прекалено нетърпелива.

— Готово.

— Господи, пазаруване за мебели — измърмори Одън.

— Ще има омар за обяд в „Лобстър Маркет“, ако дойдеш с нас — подкупих го.

— Одън би направил всичко за омар — подхвърли Пипа.

Не беше нужно да ми го казва. Знаех го.

— Добави и крем супа към омара и съм навит — спазари се Одън.

— Ето че имаме план — заявих.

Пипа изглеждаше сънливо развълнувана.

Одън изглеждаше примирен, но не и кисел.

А аз бях на седмото небе.

* * *

— Това е съвсем в твой стил — заяви Пипа с шишенце парфюм в ръка.

Намирахме се в „Сефора“. Търсенето на маса за хранене се бе увенчало с провал. В „Лобстър Маркет“ си бяхме изкарали страхотно. А сега бяхме в мола, защото Пипа искаше да отидем, а приятелите на Одън вече се бяха събрали там.

Така че той беше отишъл при тях, а двете с Пипа обикаляхме магазините, нещо, което правехме много често, преди аз да си изгубя и ума, и децата.

Нещо, което обичахме да правим.

— Да видим — казах и Пипа взе едно листче за проба, пръсна малко от парфюма, размаха го и ми го подаде.

Беше свежо и чисто, с деликатен флорален фон и омекотяващи нотки на ванилия.

Не беше „Шанел №5“, но разбира се, той беше върхът на всички парфюми и никой друг не можеше да се сравнява с него.

Ала в уханието, избрано от дъщеря ми за мен, имаше нещо, което страшно ми хареса. Деликатно. Меко. Свежо. И все пак — многопластово.

— Вземи едно шишенце, сладичката ми — казах, след като го помирисах.

Тя се усмихна и изпълни молбата ми.

Продължихме да се разхождаме из магазина и тя отбеляза:

— Имам нужда от още спирала.

— Ще вземем една. Вече пробвала ли си бронзираща пудра?

— Не.

Аз й се усмихнах широко.

— Да идем да си поиграем.

Тя ми се усмихна в отговор.

А после аз и моето момиченце си поиграхме с гримове.

* * *

След като помахах на децата ми, докато излизаха на заден ход от алеята пред къщата, аз затворих вратата на гаража и се върнах в кухнята.

Грабнах телефона, като се усмихвах широко, и се залових да напиша съобщения на Лор и Робин, за да споделя новината за първия добър уикенд с децата ми от повече от година насам.

Докато го правех, телефонът иззвъня в ръката ми.

Мики.

— Здравей, миличък.

— Минава пет часът. Те тръгнаха ли си? — попита той.

— Да.

— Днес добре ли мина?

Знаеше, че вчера беше минало добре. Бях му докладвала със съобщения.

— Мина страхотно, миличък.

— Окей, в такъв случай си донеси задника тук. Правя ти вечеря, която е почти готова.

Пръстите на краката ми се сгърчиха, стомахът ми подскочи, а душата ми полетя.

— Веднага идвам.

— Ейми? — повика ме той, преди да успея да се сбогувам, да затворя и да се втурна у тях (така че да не си личи, че съм се втурнала, разбира се).

— Да?

— Донеси си нощничка.

Коленете ми омекнаха, стомахът ми се сви, а сърцето ми се зарея в облаците.

— Окей, Мики.

— Ще се видим след минутка.

— Да. Чао.

— Чао.

Ние затворихме и аз се втурнах да си взема нощничка.

Натъпках я в чантата си, заедно с телефона, малък тоалетен несесер с лосион за почистване на лице и крем, както и резервен чифт бикини.

А после отидох у Мики.