Кристен Ашли
Ново начало (14)

Глава 13
Да ме разбие

Тъкмо отивах към вратата на „Гълъбовата къща“, ровейки в чантата си за телефона, когато чух името си. Погледнах наляво и видях господин Денисън да ме вика с пръст, седнал в едно кресло.

Лепнах си усмивка и се отправих натам.

— Нуждаете ли се от нещо? — попитах.

— По-близо — отвърна той, когато спрях до него. Приклекнах, така че той трябваше да наведе поглед, а аз вдигнах очи, нещо, което не правеше често, като се има предвид, че беше прегърбен, а и вървеше с проходилка.

— Всичко наред ли е? — попитах.

Той ме гледаше изучаващо с бледите си сини очи.

— Господин Денисън — повиках го. — Имате ли нужда от нещо?

Той най-сетне се съсредоточи върху мен.

— Ако някога имаш нужда да си поговориш, миличка, ушите ми са стари, но все още чуват.

Е, това беше то. Не криех факта, че все още ме боли от сцената с Мики предишната нощ, въпреки че най-сетне бях успяла да се съвзема достатъчно, за да се обадя на Робин и да й разкажа за станалото, хлипайки беззвучно, след което да изслушам гневната й тирада как всички мъже са задници и че било по-добре, че съм го разбрала рано, а не късно, както при Конрад.

Имаше право.

И все пак случилото се с Мики ме беше наранило повече, отколкото предателството на Конрад, дори и с последните новини, които го правеха съвсем скорошно.

Нямах представа как е възможно. Ала в продължение на едно прекрасно денонощие, изпълнено с надежда, между нас не се бе случило нищо.

И въпреки това то ме унищожи.

Ала този път, по-зряла, по-мъдра, може би по-силна и определено уморена от всичко това, аз си мислех, че се справям с него тихо и незабелязано.

Господин Денисън обаче не беше съгласен.

Улових ръката му и я стиснах.

— Може да си побъбрим на чаша чай следващия път.

— Ако донесеш малко бърбън, дадено — отвърна той.

Не беше нужно да нося бърбън. Господин Денисън си имаше запаси, които синът му попълваше всяка седмица, когато му идваше на гости.

Усмихнах му се и отново стиснах ръката му.

— Ще се видим по-късно, миличък.

Той също стисна ръката ми.

— Доскоро, скъпа.

Отидох до вратата, въведох кода, отворих и прекрачих навън. Спрях обаче край празната рецепция, за да извадя телефона си.

Лошата новина: още едно обаждане от Бостън Стоун.

Добрата новина: калифорнийският ми адвокат ми беше върнал обаждането.

Невероятно страхотната новина: Пипа ми беше пратила съобщение.

„Цветята са хубави. Благодаря.“

Ухилена като идиот (вътрешно, защото все още не бях в състояние да го направя на показ след случилото се с Мики), аз написах отговор на дъщеря ми.

„Радвам се, че си ги получила. Горе главата, хлапе. Надявам се, че знаеш колко много те обича майка ти.“

Изпратих го, след което набрах номера на адвоката ми. Чувайки името ми, секретарката му начаса ме свърза с него.

— Получих съобщението, Амелия — каза Престън Мидълтън. — Сигурна ли си в тази информация?

— Не напълно — отвърнах, докато прекрачвах навън, — но достатъчно, за да ми се иска да се уверя.

Отправих се към колата, вперила очи в краката си.

— Бих могъл да го възложа на частен детектив — каза Престън.

— Направи го — отвърнах и вдигнах очи.

И едва не се спънах, когато видях Мики да се обляга на колата ми, облечен в сексапилните си прашни работни дрехи.

Наистина ли?

Сега пък какво?

Какво още би могло да е останало, с което да ме унищожи?

Приковала поглед в него, аз се приближих и спрях до бордюра.

— Има ли причина да искаш тази информация? — попита Престън в слушалката.

— Искам да си върна децата — отвърнах и видях как очите върху безстрастното лице на Мики лумнаха при моите думи.

— Пълни родителски права? — Престън звучеше ентусиазирано и почти можех да си го представя как потрива ръце, и то не само заради хонорара, но и понеже обичаше добрите битки.

— Няма да искам прекалено много — отвърнах. — Ще се редуваме през седмица. Децата ми обичат баща си и не искам да изгубят нещо, което обичат. Нуждая се от известно време, за да видя какво мислят те, но когато съм готова, не възнамерявам отново да изгубя. И не ме е грижа колко ще струва. Искам всяка жена, с която е правил секс, докато е бил женен за мен, да бъде открита, разпитана и готова да даде показания, ако Конрад реши да играе грубо.

Тялото на Мики се поизпъна при думите „с която е правил секс“, но си остана облегнат на колата ми, приковали очи в мен.

— Ще говоря с детектива си — увери ме Престън.

— Благодаря.

— Добре ли си иначе? — попита той.

— Да, но тъкмо съм тръгнала нанякъде и не искам да съм груба, но се налага да затварям.

— Разбира се. Ще ти се обадя, когато имам информация, Амелия.

— Благодаря ти, Престън.

Затворих и начаса се обърнах към Мики:

— Ще се отдръпнеш ли от колата ми?

— Бориш се за децата си? — попита той в отговор.

Изобщо не му влизаше в работата.

Ала след онова, което ми причини предишната вечер, наистина ли смяташе, че може да ми зададе този въпрос?

Щях да му отговоря.

— Най-добрата ми приятелка от Калифорния току-що е открила, че съпругът ми не просто изчука, след което се влюби и надяна годежен пръстен на една от сестрите в болницата си в Сан Диего, и всичко това, докато беше женен за мен — споделих. — Изчукал е цялата болница в Бостън, онази в Лексингтън, навярно и тази в Сан Диего и срещу него е било повдигнато най-малкото едно обвинение в сексуален тормоз. Тъй като това е нова информация, а на мен ми омръзна да не виждам децата ми, ако той не приеме по-благоприятен график за посещенията им, боя се, че ще се наложи да играя мръсно.

— Това не е мръсно, Ейми, той е мръсен — тихо отвърна Мики.

— Благодаря ти за мнението — отсякох аз. — А сега ще се отдръпнеш ли от колата ми?

Той се изпъна и се обърна към мен.

Но не се отмести.

— Трябва да поговорим. — Гласът му беше нежен, очите му не се откъсваха от мен.

— Не, виждаш ли, именно тук грешиш. Вече го направихме и установих, че за мен не е особено забавно.

— Нямах право да ти говоря по този начин снощи.

— Така е — съгласих се. — Това извинение ли е?

— Да, Ейми, това е извинение. — Гласът му беше все така нежен.

Звучеше невероятно.

Не ми подейства обаче, защото, докато стоях и го гледах, аз все още кървях.

— Приемам извинението ти. А сега ще се отдръпнеш ли от колата ми?

Той поклати глава, все така, без да откъсва очи от мен.

— Тук съм, за да те помоля да ми дадеш възможност да ти обясня онези гадости, които ти наприказвах снощи.

— Не съм глупачка, Мики — информирах го незабавно. — Снощи достатъчно ясно ми обясни всичко. Жената, която си обичал, е правила нещо, което не си могъл да контролираш. Било е предателство спрямо теб и децата ти, не по-малко от това, да излезе и да преспи с цяла армия. Тъй като си добър човек и истински мъж, със силен закрилнически инстинкт, те е боляло, че не си успял да й дадеш онова, от което се нуждае. Подозирам, че това все пак си могъл да преглътнеш, но тя е наранила децата ти и продължава да го прави. А ти си принуден да го търпиш, въпреки че то е нетърпимо. И тъй като си истински мъж, нямаш намерение да допуснеш нито ти, нито децата ти отново да се озовете в същата ситуация с друга жена. Правилно ли съм разбрала?

— Горе-долу — потвърди той.

— Доколкото си спомням, снощи решихме, че именно така стоят нещата между нас, и признавам, че недоумявам защо си тук сега.

— Защото снощи прецаках всичко — отвърна той.

— Имаш право. Действително го направи. И то е факт. Все още не разбирам защо не продължаваме напред. Поотделно.

Той като че ли понечи да дойде по-близо, но спря, когато видя, че тялото ми се напрегна.

Изражението му стана също толкова нежно, колкото и гласът му… и това бе нещо, което си струваше да се види.

Ала и то не ми подейства.

— Бих искал да ми дадеш шанс да поправя грешката си, бейби — каза той меко.

— Не — отвърнах твърдо. — Виждаш ли, за три месеца ти ме накара да се чувствам непривлекателна, нежелана, ненужна, нещо, за което на Конрад му бяха нужни две десетилетия. — Заповядах си да продължа въпреки потръпването му, което дори при цялата болка, която ми беше причинил, ме прониза до дъното на душата, и заключих: — Не жадувам за още, Мики. Така че защо не оставим онова, което така и не прерасна в нещо повече, да си бъде именно това. Едно нищо.

— Няма да го бъде — заяви той.

— Защо?

— Защото не мога да го направя.

— Защо? — сърдито попитах аз.

— Защото и двамата искаме повече.

— Така беше — потвърдих. — Ала аз вече не искам.

— Между нас има нещо, Ейми — настоя той.

— Грешиш. Може и да е имало, но то си отиде.

Челюстта му се напрегна, търпението му започваше да се изчерпва.

— Знаеш, че изобщо не е вярно. Между нас все още има нещо. Нещо силно. Нещо, с което опитах да се преборя, но не можах. Нещо, което ни привлича един към друг. Нещо, което и двамата сме достатъчно възрастни и умни, за да не пренебрегнем.

Преди двайсет и четири часа ужасно бих се зарадвала да науча, че мисли така.

Ала в този миг не можех да си го позволя.

— Това може и да е било вярно някога, но вече не е, Мики. И тъй като очевидно не разбираш от намеци, ще ти го кажа направо. Не искам повече да обсъждам какво може би сме имали, когато в бъдеще няма да имаме нищо.

— Ти не си единствената с наследство, Ейми — изстреля той; търпението му определено бе на свършване. — Риболовната компания, която братята ми управляват, е „Мейн Фреш Маритайм“. Филетата и рибните пръчици в зелените, белите и оранжевите кутии, с които са пълни фризерите на местните хранителни магазини.

Аз зяпнах.

— Да — изсумтя той. — Ето защо баща ми можеше да си позволи да намали толкова много от цената на къщата, когато ми я продаде, понеже това беше част… беше част от наследството ми. Аз също можех да се включа в бизнеса, но не исках да работя зад бюро. Исках да се боря с пожари. Исках да остана в Магдалийн. Не исках нищо друго, освен това, а след време и съпруга и деца, насядали около масата за вечеря. Опитах се да работя на лодките, да уважа наследството си по начин, който да ми харесва. Открих, че да прекарвам седмици наред в морето, отнема от времето, в което ходех по жени и си търсех съпруга. Така че напуснах, започнах да правя онова, което обичам, като доброволец, открих начин да имам и личен живот и когато му дойде времето, да се погрижа за семейството си. — Очите му се плъзнаха към старческия дом зад мен; направи го, за да подчертае казаното, но го стори и с думи: — Разбираш ли ме, Ейми?

Тази прилика между моя и неговия живот, за която дотогава не бях подозирала, беше шокираща.

И запленяваща.

Естествено, не споделих мислите си с Мики, а и той не ми даде шанс, защото не беше свършил:

— Бих могъл да отида в Бар Харбър, да вляза в офиса на Франк, да поискам работа, да я получа и да изкарвам десет пъти повече, отколкото сега, само защото съм му брат. Аз избрах да не го направя. Избрах да не дам на децата си всичко, което биха могли да получат, ако работя там. Ти си направила друг избор — той е различен, но е твой. Макар да не мисля, че познавам дори един-единствен човек, който би могъл да разбере мен и моите решения, освен теб.

— Вярно е, Мики. Наистина те разбирам. Но това не означава нищо. Наистина е впечатляващо. „Мейн Фреш Маритайм“, впечатляващо. Ала аз имам три наследствени доверителни фонда, на които няма да обърна гръб, защото харесвам начина, по който живея, и няма да допусна да се чувствам зле, защото е така, нито ще позволя да ме съдят, нито пък ще се оставя да ме принудят да бъда нещо различно от това, което съм.

— Не това се опитвах да кажа, Ейми.

— Не съм сигурна, че ме интересува какво се опитваш да кажеш, Мики.

— Твърде жалко, защото ще научиш.

Аз извъртях очи към небесата и попитах облаците:

— Защо ли не се учудвам?

— Бейби, опитвам се да кажа, че ти ме разбираш. Живееш по начина, по който искаш, и въпреки това съвсем правилно си разбрала какво е единственото, от което се нуждаеш, за да си щастлива. И това не са доверителните фондове.

Отново го погледнах и присвих очи.

— Да не си посмял да използваш последния ми залп от снощи срещу мен, Мики Донован — процедих аз.

Очевидно достигнал края на търпението си, Мики се приведе към мен и на свой ред процеди:

— Използвам го, за да разбереш, че той улучи в целта.

Аз разперих ръце и отново вдигнах очи към небесата, провиквайки се:

— Алилуя! Вече мога да умра щастлива.

Погледът ми се върна на него, когато той попита раздразнително:

— Защо, когато си такава многознайка, искам да те чукам още повече, отколкото обикновено?

— Искаш да ме чукаш? — повторих, насищайки думите с огромно неверие. — Какъв шок, като се има предвид, че съм… — поспрях и се приведох към него — привлекателна.

Веждите му се сключиха.

— Не бих искал да спя с жена, която не е привлекателна, Ейми.

Изгледах го свирепо.

— Колко интересно, при положение че не ме искаше, докато не си направих кичури.

Веждите му бяха все така свъсени, очите му потъмняха.

— Какво си си направила?

— Кичури — сопнах се и посочих косата си.

Той я погледна и измърмори:

— Мамка му, знаех, че има нещо различно.

Аз примигах.

— Добре изглежда. Бретонът определено ми харесва.

Аз отново примигах.

А после направих крачка към него, повдигнах се на пръсти и заявих обвинително:

— Не смей да ми стоиш тук и да ми твърдиш, че не си забелязал нито кичурите, нито новите ми дрехи.

— Забелязах прическата, бейби, както ти казах, изглежда добре. Определено забелязах и дрехите, но не мислех, че са нови. Мислех, че онези старите са дрехите, които си използвала, докато си разопаковаш нещата, защото, когато го направи, те повече ти подхождаха.

— Значи, наистина се опитваш да ми кажеш, че това новооткрито влечение към мен няма нищо общо с дрехите и кичурите ми? — казах аз презрително.

— Бейби, не ми пробутвай тези глупости — изръмжа той. — Достатъчно си голяма, за да знаеш, че си страшно парче. Освен това си живяла достатъчно, за да знаеш, че един мъж не се разправя с друг, след което предлага да помогне с къщата, освен ако не си пада по жената, на която го предлага.

Сърцето ми подскочи — ето че Лор се беше оказал прав.

Не биваше обаче да допусна това да ми повлияе.

Вместо това реших, че е време да споделя нещо с него.

— Наясно съм с предпочитанията ти към високи червенокоси жени с големи гърди.

По лицето му се разля учудване.

— Какво?

— Видях те — процедих аз. — С онази червенокоса хубавица в киното.

И тогава лицето му придоби страшно самодоволно изражение.

Усетих как напрежение се надига в гърдите, гърлото и най-вече в главата ми.

— Харесва ти, че съм те видяла?

— Може и да не говори много добре за мен, Ейми, но след като те видях да си уреждаш среща със Стоун пред очите ми и да се целуваш с този задник — да, харесва ми, че виждайки ме с Бриджит, си изпитала поне малко от същото мъчение, което ми причини ти.

Мъчението, което ми причини ти.

Беше го наранило.

Господи, падаше си по мен.

Не можех да допусна това да ми повлияе, така че се наведох към него, за да му припомня:

— Целунах и теб, а ти се отдръпна.

Той се доближи на сантиметри от лицето ми и възкликна саркастично:

— Ехо, Ейми. Първо, борех се с влечението си, защото не исках да чукам жената, живееща насреща, и ако нещо се обърка, да се поставя в неловко положение, когато вземам децата всяка втора седмица… или изобщо да се поставя в това положение. Второ, борех се с влечението си, защото ти си ти и си фрашкана с пари, а аз бях като кон с капаци, твърдо решен да защитя и себе си, и семейството си. И накрая, няма да изчукам една сладка брюнетка със страхотни гърди на дивана, докато децата ми са в леглата си.

— Не съм сладка — сопнах се сприхаво.

— Не, не си, ти си зашеметяващо красива. Но когато се събуждаш на моя диван, след като си играла фризби с децата ми, си сладка.

Аз се люшнах назад, вдигнала поглед към него с полуотворени устни, наслаждавайки се твърде много на начина, по който всичко това ме караше да се чувствам.

— А сега, ако сме приключили с това, да осигурим на обитателите на дома сутрешното им забавление, ще ми позволиш ли да те изведа на среща и да ти се реванширам, или ще изкараме още няколко рунда? — попита той.

Ужасена, аз погледнах през рамо и видях, че всички прозорци на „Гълъбовата къща“ са отворени и възрастните й обитатели надничат от тях. Госпожа Макмърфи дори беше долепила буза до една от металните пречки.

И в същия миг си дадох сметка, че почти от самото начало на разговора и двамата бяхме започнали да повишаваме глас.

Заля ме вълна от неудобство.

Бавно погледнах към Мики, който продължи, и то съвсем не тихо:

— Предупреждавам те, макар че това може би ме прави луд, може би ме прави задник, не ме е грижа, но адски ме възбужда да се карам с теб. Така че, ако още не си готова да свалиш боксовите ръкавици, бейби, давай. Защото знам, че след като известно време карахме в същия дух, после получих онази целувка от теб. Ако продължиш така, когато най-сетне те изчукам, това — той се наведе съвсем близо до мен — ще те разбие.

Взрях се в очите му и това най-сетне ми повлия.

Исках да бъда разбита.

Исках да бъда разбита от Мики.

Нуждаех се от това.

За щастие, не го изрекох на глас, защото устните ми отказваха да помръднат.

— Майкъл Патрик Донован, ще разкажа за щедрата ти употреба на цинизми и на майка ти, и на отец Райли! — отекна женски глас, за който бях почти сигурна, че принадлежи на госпожа Озбърн, която обикаляше из „Гълъбовата къща“ с броеница в ръка.

Мики не й обърна внимание и аз видях как очите му се промениха по начин, от който ми се прииска да можех да потъна в тях и да плувам в тази синева завинаги.

— Вечеряй с мен — прошепна той.

О, господи, и това исках.

Почувствах как ръката му се обвива около шията ми и усетила силата и горещината му, дори в това простичко докосване, аз го поисках още по-силно.

— Ейми.

— Трябва да си помисля — прошепнах и видях как очите му пламнаха. Победоносно.

Беше великолепно.

А после ръката му ме стисна малко по-силно и той промълви:

— Ще ти дам онова, от което се нуждаеш.

Не лъжех. Наистина трябваше да помисля.

Както и да го обсъдя с Робин.

В най-големи подробности.

А може би и с Лори.

Мики повдигна лекичко главата ми и ме целуна по челото по един непоносимо сладък начин.

След това ме пусна и аз се почувствах осиротяла по един невероятно плашещ начин.

Като в мъгла, причинена от Мики, усетих как той се отдалечава и рязко се обърнах.

— Мики — повиках го.

Той се обърна.

Погледнах красотата му и преглътнах, а после казах тихичко, така че да ме чуе единствено той:

— Ако реша да опитам, преди да споделя това с теб, ти също трябва да го обмислиш. Трябва да разсъдиш трезво. Знам, че все още се оправяш с проблемите на Рианон, и ме боли, че с децата сте принудени да го преживеете. Ала те са нейни, не мои. И ако някога отново ми причиниш нещо като онова, което ми причини снощи, съжалявам, може би не е справедливо, но трябва да те предупредя, че няма да имаш друг шанс.

— Не е нужно да го обмислям — отвърна той незабавно, понижавайки на свой ред глас. — Не знам какво ще се случи, ако ми дадеш втори шанс. Ако нещата между нас потръгнат, и двамата знаем, че пътят няма да е винаги гладък. Но то, то ще бъде наше. Ала онова, което ти сервирах снощи, без с нищо да си го заслужила, кълна ти се, Ейми, никога няма да се повтори.

Кълна ти се, Ейми, никога няма да се повтори.

То ще бъде наше.

Наше.

Звучеше невероятно.

— Окей? — попита той, когато се отдръпнах.

— Окей, Мики.

— Надявам се да вземеш правилното решение, бейби — прошепна той и си тръгна.

И аз се надявах на същото.

— Имаш ли нужда да се качиш за глътка бърбън? — провикна се господин Денисън.

Сепнах се и погледнах към прозорците.

— Не, господин Денисън, благодаря!

— Само аз ли виждам как нацисти заговорничат на паркинга? — попита госпожа Макмърфи докачливо.

Обичах тази жена.

Независимо какво изпитвах, както в този момент, когато емоциите преливаха от мен, и дори да не бе възнамерявала да го направи…

… тя винаги ме караше да се усмихна.

* * *

— О, господи, искам твоя живот — заяви Робин.

Беше рано същата вечер, двете говорехме по телефона и аз й бях разказала всичко.

— Не съм сигурна, че е чак толкова забавно, когато трябва да го живееш — измърморих.

— Не съм правила секс, откакто личният ми треньор се премести във Вегас — отвърна тя.

— Ийк!

Да, издадох този звук на глас.

— Разбираш ме — измърмори Робин.

Така беше.

Разбира се, самата аз не бях правила секс от нощта преди Конрад да ми каже, че ме напуска, и очевидно в продължение на двайсет години не бях правила секс с никой друг, освен с него.

Още нещо, за което да се притеснявам, защото подозирах, че Мики не се беше отдал на въздържание, след като беше разкарал жена си.

Може би сексът беше като карането на колело.

Господи, искрено се надявах.

Подвих крака още по-дълбоко под себе си на дивана и попитах:

— Е, как да постъпя?

— Честно ли? — попита Робин на свой ред.

— Не бих очаквала нищо друго — уверих я.

— Ами тогава, честно, ако никога вече не рискуваме и не се опитаме да обичаме отново, бившите ни ще спечелят. Ще ни победят. Напълно.

Поех си рязко дъх.

Наскоро бях осъзнала, че съм била побеждавана, и то неведнъж, и че не само го бях допуснала, но сама се бях отказала от силата си, за да може то да се случи.

И бях решила, че това трябва да спре.

— Така че — продължи Робин, — ако не стане, не стане. Ако ти се наложи да преживееш период, в който посещаваш старческия дом, украсяваш къщата си и ходиш на кино сама, така да бъде. Ако си намериш друг, трябва да опиташ. Но би било адски кофти, ако оставим онези задници да ни победят. Би било адски кофти, ако допуснем най-обикновени гадости, които цял куп жени понасят и преодоляват, да ни довършат окончателно. Така че не бива да го допускаме. Направи го. Бъди разумна. Ала виж докъде ще те отведе. И можем само да се надяваме, че най-малкото ще те изкара от зоната на самопредизвиканите оргазми и ще те въведе в нова, много по-приятна зона.

Думите й бяха мъдри.

Просто се чудех дали самата тя чуваше какво говори.

— Робин… — започнах.

— Лор не е единственият, на когото му се отвориха очите, докато гледаше през какви трудности преминаваш — тихичко каза тя.

Нещо се успокои в сърцето ми.

Нямаше ли да е прекрасно, ако брат ми и най-добрата ми приятелка са щастливи?

Нямаше ли да е още по-прекрасно да са щастливи заедно?

Беше прекалено хубаво, за да го повярвам.

Но въпреки това се надявах.

— Както и да е, съпругата на бившия ми задник е лесбийка и той много скоро ще плаща двойна издръжка, така че ако това не е сам да се простреляш в гащите, не знам кое е — добави Робин.

Аз избухнах в смях и тя се присъедини към мен.

Звънецът на входната врата се обади и в същото време се разнесе тропот.

Сърцето ми задумка и аз се обърнах натам, очаквайки да видя Мики — ранен признак, че е ядосан за нещо.

Не беше обаче той.

Видях две тела, и двете — женски.

Имах чувството, че новината за сцената пред старческия дом се беше разнесла.

— Мисля, че приятелките ми Джоузи и Алиса са тук.

На вратата продължаваше да се блъска и аз скочих от дивана.

— Старците са се разприказвали — промърмори Робин.

— Най-вероятно.

— Ще те оставя да вървиш. Обаче, сладурче?

— Да? — попитах, докато слизах по стъпалата на дневната.

— Направи го. Не го оставяй да те мачка, но рискувай и опитай да намериш щастието си.

Усмихнах се на телефона и посегнах към ключалката на входната врата.

— Доскоро, скъпа.

— Чао, миличка.

Прекъснах и отворих вратата. В мига, в който го направих, Алиса възкликна:

— Сериозно? Мики? И не си ни казала нищо?

Нахълта вътре, понесла нещо, което приличаше на изстудена бутилка водка.

Обърнах се към Джоузи и видях, че маха към алеята пред къщата ми. Когато погледнах покрай нея, видях Джейк да се отдалечава в пикапа си.

— Очевидно смятаме да се напием — каза Джоузи тихичко, обръщайки се към мен. — Джейк ще е шофьорът за вечерта, но няма да остане за частта със самото напиване.

Докато се отдръпвах, за да й направя път, си помислих, че това е мъдро решение, като се имаше предвид, че освен него, всички в компанията имаха вагини и че темата на разговора несъмнено щеше да бъде приятелят му, който също нямаше такава.

Джоузи влезе, а аз затворих вратата и отбелязах.

— В това градче нищо не може да се скрие.

— Абсолютно си права, сестро! — провикна се Алиса откъм кухнята. — Не мога да повярвам, че не си ни казала!

— Не исках да говоря за Мики зад гърба му. Вие сте приятели — обясних им.

— Е, и? — не отстъпваше Алиса. — Приятелка съм с много хора и това не ми пречи да говоря, и да слушам, зад гърба им. Аз съм фризьорка, за бога. Ако не знам кога да си затварям устата, клиентите ще си намерят друг специалист по разкрасяването.

— Аз също нямаше да кажа нищо. — Джоузи се настани на едно от високите столчета. — Ала оценявам това, че не си споделила. Заради Мики. Не бих казала нищо на когото и да било, но разбира се, щеше да се наложи да споделя със съпруга ми, а това би било неловко.

— Аз също споделям с моя съпруг, но той отдавна се е научил да изключва, когато взема да дрънкам насреща му. Както стана, когато му казах, че Карвър Хувър има халка на пениса си. Започна ли да дърдоря, и Джуниър се изпарява, изчезва.

Аз погледнах за миг към водката в ръката й.

— Нямам нищо за разреждане — обясних, ако не за друго, то поне за да сменим темата за пениси с халки.

— На кого му трябва нещо за разреждане, когато ще пием шотове? — заяви Алиса и аз погледнах към Джоузи.

Очите й проблеснаха и тя сви рамене, а Алиса взе да рови из шкафовете ми.

— Моля те, кажи ми, че поне в някоя от всичките ти оргии на пазаруване си купила чаши за шотове.

— Не съм — признах си.

— Все тая — измърмори тя, извади няколко чаши за сок и се зае да налива.

— И така, очевидно трябва да бъде взето решение.

Колкото и да беше учудващо, тази подкана дойде откъм Джоузи.

— Това е дълга история, но да кажем само, че нещата между нас с Мики са доста неустановени.

Джоузи кимна.

— Дългата история може да почака. А сега да видим решението — настоя Алиса и плъзна чашите по плота към нас. — Взе ли го вече?

Аз вдигнах чашата си и се взрях в нея.

След това я изпразних.

Оставих ледената течност да се плъзне в мен и погледнах приятелките ми.

— Ужасена съм… защото смятам, че и така вече съм наполовина влюбена в него и никога не бих си простила, ако дори не опитам.

— Само така! — изкряска Алиса към тавана и пресуши чашата си.

Очите на Джоузи отново проблеснаха и на свой ред тя вдигна чашата си и отпи малка глътка.

След това заяви тихичко:

— Той е много добър мъж.

Аз облизах устни и ги стиснах.

— Най-добрият — съгласи се Алиса.

— Ако нещата се получат, вярвам, че ще те направи много щастлива, Амелия — добави Джоузи.

Стиснах зъби.

— Боиш се — отбеляза Алиса и аз я погледнах.

— Както казах, ужасена съм.

— Не — нежно отвърна тя. — Боиш се, че ще се получи.

— Аз…

— А после ще рухне — довърши тя.

Преглътнах и кимнах.

Алиса наля още водка в чашите ни и вдигна своята.

Двете с Джоузи последвахме примера й.

— В живота няма нищо сигурно. Ала ако има нещо, за което да си струва да скочиш в неизвестното, това е любовта. Така че гледай къде скачаш, красавице, и щастливо приземяване — вдигна тост Алиса.

Усмихнах се и вдигнах чашата си малко по-високо. Те сториха същото.

А после и трите, дори Джоузи, ги пресушихме на един дъх.

Алиса тресна своята чаша върху бара и нареди гръмогласно:

— А сега давай дългата история!

Седнах и се заех да споделя с новите ми приятелки една дълга, пълна с надежда история.

* * *

Седях на леглото по нощничка, притиснала колене до гърдите си. Едната ми ръка бе обвита около прасците, с другата стисках телефона.

Беше късно. Бях подпийнала. Джоузи и Алиса си бяха тръгнали.

И според мен беше време да се обадя на Мики.

Майка ми би била на друго мнение, тъй като отдавна беше минало девет. Всъщност минаваше единайсет.

Но ако бях на негово място, не бих искала да си легна, без да знам.

Може би не го беше грижа чак толкова.

Ала изглеждаше така, сякаш му пукаше.

Така че би трябвало да научи отговора ми.

Набрах номера му и допрях телефона до ухото си.

Още след първото иззвъняване от другата страна се разнесе едно сладко и гърлено:

— Здравей, Ейми.

— Здравей.

— Компанията ти изнесе ли се? — попита той.

— Не ти ли горяха ушите? — попитах го на свой ред.

— Мога да се справя — промърмори той.

Поех си дълбоко дъх.

— Мики.

— Тук съм.

— Харесвам те — прошепнах.

— Мамка му. — Звучеше наранен.

— Мики? — повиках го отново, този път по-настойчиво.

— Тук съм, Ейми, и се радвам, бейби, защото, надявам се, ти е ясно, че и аз те харесвам.

— Значи, навярно би трябвало да отидем на вечеря? — предложих.

В гласа му, когато отговори, нямаше божа, а усмивка.

— Да, навярно би трябвало.

— Добре — казах тихичко.

— Добре — отвърна той. — Ще си лягаш ли?

— Вече съм в леглото.

Последва кратка пауза, а после той каза:

— Ами тогава ще затварям, Ейми.

— Окей, Мики.

— До скоро, бейби.

Краят на този разговор не беше както трябва. Беше рязък, не мил и сладък, и нежен, както в началото.

Стори ми се странно, но въпреки това отговорих:

— До скоро.

Мики затвори, а аз се взрях в телефона.

Господи, надявах се, че не беше от онези мъже, които си падат по тръпката на преследването и веднъж заловили плячката си, губят интерес.

Не биваше обаче да прибързвам със заключенията. Той имаше деца. Те бяха при него. Училището започваше чак другата седмица, така че нищо чудно още да не са си легнали и бе възможно да се е случило нещо, което да е привлякло вниманието на Мики.

Оставих телефона на нощното си шкафче, угасих осветлението, пъхнах се под завивките и ги придърпах до раменете си, сгушвайки се под тях.

Бях съвсем будна.

И си мислех, че се бях съгласила да вечерям с Мики, а после той бе затворил, преди да успеем да се уговорим за каквото и да било.

— О, господи — прошепнах.

На входната врата се позвъни.

Вдигнах рязко глава от възглавницата, по кожата ми пробяга тръпка.

Звънецът отново се обади.

Ръката ми отметна завивките, а краката ми се преметнаха през ръба на леглото.

Стъпих на пода и се затичах, както си бях облечена в малката си тъмносиня сатенена нощничка с виолетова дантела (избор на Алиса, страшно изискана, ни най-малко вулгарна, ужасно секси).

Външното осветление се беше включило… и фигурата на Мики се очертаваше през стъклото.

Отключих, отворих вратата и вдигнах очи тъкмо навреме, за да се озова в силните ръце на Мики Донован; устните му откриха моите и ето че той вече ме целуваше.

Притисната плътно в неговата топлина, аз го целунах в отговор.

Целувахме се, влажно и сладко, и страстно, и необуздано, на площадката пред отворената врата на къщата ми и това продължи страшно дълго.

Всяка шибана секунда беше невероятна.

Аз се бях повдигнала на пръсти, обвила ръце около раменете му; Мики беше сложил едната си ръка на кръста ми, поел тежестта на тялото ми, а другата беше заровена в косата ми. Най-сетне той сложи край.

Бавно, с подпухнали, изтръпнали устни (тръпнеха много повече неща от устните ми), аз отворих очи.

— „Лобстър Маркет“, утре вечерта в седем? — попита той с натежал глас; дори в сенките усещах, че очите му горят.

Почувствах как в гърдите ми се надига смях на неподправена радост, потиснах го до усмивка и отвърнах задъхано:

— Става.

— Никакви деца. Само ти и аз.

Кимнах, все така обвила ръце около него, докато Мики продължаваше да ме държи в прегръдките си.

— Само ти и аз.

Той се наведе толкова ниско над мен, че носът му докосна моя.

— Взе правилното решение, Ейми.

Точно в този момент определено имаше страшно много доказателства в подкрепа на това.

— Не съм сигурна, че имах някакъв избор, Мики — признах си и по лицето му се разля широка усмивка.

Бях си я върнала.

И това също беше прекрасно.

Мики се наведе, за да ме остави да стъпя на земята, и понечи да ме пусне. Казах си, че на този етап би било леко обсебващо да се вкопча в него, така че не се възпротивих.

Обвил едната си ръка около мен, той вдигна другата и отметна бретона от очите ми.

— Ще се видим утре, бейби.

Да, така беше.

Намирах се в прегръдката му и все пак…

Нямах търпение.

— Ще се видим утре — потвърдих.

Той отново се усмихна широко, наведе се и като ме целуна по носа, най-сетне ме пусна.

— Не се прави на учтива. Искам да чуя как ключалката изщраква зад мен — нареди той.

Господи.

Мики.

— Окей.

Отидох до вратата и я задържах, докато той се отдалечаваше.

Тъкмо се канех да затворя, когато той се обърна и ме повика:

— Ейми?

— Да?

И тогава получих огромна усмивка и поглед в очите му, който не бях виждала до този миг.

Усмивка и поглед, които предвещаваха онова, което ми беше казал по-рано.

Когато ме направеше своя, а той щеше да ме направи, щеше да ме разбие.

А после каза:

— Хубава нощничка.

Трябваше да се вкопча във вратата с всички сили, та краката ми да не се подкосят.

Той се обърна и се отдалечи, а аз си заповядах да заключа вратата, а не да се втурна след него или пък да се разтопя в локвичка.

Върнах се в спалнята с разтреперани крака и се пъхнах в леглото, убедена, че никога няма да успея да заспя.

Спах като къпана.