Кристен Ашли
Ново начало (21)

Глава 20
Сравняване на пениси

На следващия ден, чувствайки се горда от себе си, аз излязох от магазина за електроника и се обадих на Мики.

— Здрасти, бейби — отговори той.

— Здравей. Познай какво.

— Не мога да позная, но каквото и да е, надявам се да е хубаво.

Широко усмихната, аз отключих роувъра си.

— Не просто хубаво. Фантастично.

— Окей. Давай да го чуем — отвърна той с усмивка в гласа.

— Утре в пожарната трябва да има някой, който да приеме доставката на нова микровълнова печка.

Мики не каза нищо, така че аз се приготвих за впечатляващия завършек.

— Както и шейсетинчов телевизор с плосък екран! — възкликнах и отворих вратата на джипа си.

— Не знам какво да кажа.

Мики въобще не звучеше толкова щастлив, колкото очаквах.

Наместих се зад волана и отбелязах:

— Би могъл да кажеш „Това е страхотно, Ейми!“.

— Това е страхотно, Ейми — повтори той механично.

— Ъъъ… чу ли, че телевизорът е с шейсетинчов екран? — попитах, объркана от реакцията му.

— Да. И се колебая дали да повдигна този въпрос пред моята наследница, но трябва да те попитам. От магазина ли ни го подаряват?

Взрях се невиждащо в предното стъкло.

— Ейми?

— Не съм ги купила аз, Мики — уверих го. — Ти ме помоли да не го правя.

— Просто исках да съм сигурен.

— От магазина ви ги подаряват — потвърдих, чувствайки се разочарована.

Той го чу в гласа ми и обясни:

— Просто ми се струва прекалено лесно, бейби. Наумяваш си нещо, отиваш в магазина и просто така те ти подаряват скъп телевизор?

— Е, не е просто така — отвърнах. — Спомняха си ме от посещението ми преди няколко месеца, когато накупих цял куп неща. Освен това дежурните ти пожарникари ще трябва да застанат пред телевизора и да се ръкуват с момчетата по доставката, за да им направят снимка и да я сложат на витрината на магазина. Убедих ги да дарят един и на „Гълъбовата къща“ — Дела и някои от обитателите ще трябва да направят същото.

— Надявам се, разбираш, че трябваше да се уверя — каза той.

— Не съм сигурна защо — отвърнах. — Обясни ми, че не искаш аз да ги купя, и аз не ги купих. Каза ми, че си съгласен да бъдат дарени, и аз направих така, че да бъдат дарени.

— И преди са ме лъгали, бейби.

От предпазлив тонът му изведнъж стана раздразнен.

— Значи, си излизал и с друга наследница, обсипала пожарната ти с добрини? — попитах аз саркастично. — Съжалявам, не забелязах признаци за това, когато бях там. Или тя е купила пожарната кола?

— В този разговор няма нужда от сарказъм, Амелия. Много добре знаеш, че имах жена, която се удави в бутилката, а когато стане нещо такова, винаги се стига до гадни игрички. Тя теглеше пари от банковата ни сметка, за да си купува вино, и криеше разписките от кредитната карта. Сервираше ми лъжи за това, къде е и какво прави…

Аз го прекъснах.

— Ти не си Конрад, а аз не съм Рианон.

— Зададох ти най-обикновен въпрос, Амелия.

— Въпрос, който беше обиден, Майкъл.

— Окей. Направят ли снимката, ще знам, че мога да ти имам доверие, и няма да се налага да те питам повече.

Аз стиснах зъби, от което следващите ми думи прозвучаха насилено:

— Независимо от факта, че съпругът ми ми изневеряваше и бракът ни се разпадна, много добре знаеш, че дълго време се измъчвах заради това, питайки се какво бях направила, та всичко да се обърка така. В крайна сметка се оказа просто това, че съпругът ми е женкар. Ала поглеждайки назад, виждам, че е имало неща, важни за него, които той мие казвал, а аз съм пренебрегвала. Смятай се за щастливец, че ти имаш онази Амелия Хатауей, която си научи урока и няма намерение да повтори същата грешка.

— Искаш да кажеш, че съм имал пръст в това, че жена ми съсипа брака ни? — попита той невярващо.

От гърдите ми се изтръгна също толкова невярващ звук.

— Говоря за себе си, Мики. За нас двамата.

Той обаче сложи край на разговора, като заяви:

— Имам си работа за вършене и част от тази работа е да не се карам с теб.

— Ами ще те оставя да си я вършиш тогава — не му останах длъжна аз. — Надявам се с момчетата да използвате дарената печка и телевизора с удоволствие. Довиждане, Мики.

— До после — процеди той и ми затвори.

Взирайки се в магазина за електроника през предното стъкло на колата, аз се чудех как така нещата бяха взели толкова гаден обрат. Имаше само един отговор — Мики. От гърдите ми се изтръгна приглушен вик на раздразнение.

След това запалих новия си роувър и си тръгнах.

* * *

Беше късно. Бях в банята, облечена в нощничка, и си почиствах лицето, когато на вратата се позвъни.

Погледнах в огледалото, грабнах кърпата за ръце, избърсах си лицето и грабнах халата от закачалката, преди да изляза.

Не исках да отварям.

Ала за съжаление, бях пораснала.

Бях си вкъщи. Той вероятно знаеше, че съм си вкъщи. Така че би било проява на дребнава злоба от моя страна да не отворя.

Наметнах си халата, докато прекосявах коридора, оглеждайки силуета, очертан зад витражното стъкло на вратата. След това отворих и вдигнах очи към Мики, облечен в униформата си на пожарникар-който-не-потушава-пожар.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попитах студено.

— Аз съм задник — отвърна той.

За съжаление, бях прекарала целия ден, приготвяйки се да му се разсърдя в стила на Робин (новата Робин, онази, която се сърдеше за двайсет и четири часа, не цяла вечност), но решимостта ми бе сериозно разколебана при тези негови думи.

Успях да устоя достатъчно, за да заявя.

— Случва ти се.

— И двамата сме преживели тежки неща в миналото. Ти все още трябва да превъзмогваш гадостите на бившия ти. Аз — също.

Прав беше и решимостта ми понесе нов удар.

Този път реших да не отговарям.

Веждите му подскочиха.

— Ще ме оставиш да стоя на вратата, докато ти приказвам всичко това?

— Имаш сериозен проблем с богатството ми, Мики — информирах го аз.

— Работя по въпроса — информира ме той, без да го отрече.

Може и да работеше по въпроса, но очевидно без особен успех.

— Аз съм тази, която съм. Имам това, което имам. И честно казано, преди нещата между нас да напреднат още повече, трябва да обсъдим този въпрос, така че да не загнои по начин, който по-късно ще разруши всичко.

— Съгласен, но си взех почивка от къщата, така че точно сега нямам време.

— Да си уговорим среща тогава — отвърнах язвително.

Лицето му омекна, омекна и тонът му.

— Ейми, пусни ме да вляза. Нека те целуна. Нека си тръгна, знаейки, че си добре, и ще изясним този въпрос, когато имам време.

Безсилна бях срещу мекия поглед на Мики.

Така че въздъхнах и като улових ризата му в юмрук, го притеглих към себе си.

Той го направи лесно и когато се озова до мен, ме прегърна и се наведе, а аз се повдигнах на пръсти, предлагайки му устните си.

Целувката му беше дълбока и сладка, а когато най-сетне сложи край, той вдигна ръка, за да отметне косата ми над рамото, и я обви около шията ми.

— Телефонът до леглото — промълви.

— Окей.

Изглеждаше облекчен и беше доста смущаващо, че след тази караница и причините за нея неговото облекчение ми донесе такова спокойствие.

— Ще се видим по-късно тази нощ.

— Окей, Мики.

Той ме стисна лекичко, преди да ме пусне и да излезе от къщата ми.

Тъкмо затварях вратата, когато той се обърна.

— Аз съм този, който съм. Имам това, което имам. И едно от нещата, които имам и които искам да запазя, си ти.

Облизах устни, стиснах ги и задържах погледа му.

— Всичко ще се оправи, бейби — довърши той.

Аз кимнах.

— Спокоен сън — каза той.

— Леко дежурство.

Той се усмихна, вдигна ръка и се отправи към колата си, а аз затворих вратата, мислейки си, че начело в списъка с нещата, които могат да убият една връзка, са парите.

А парите, които стояха между Мики и мен, бяха повече от сериозни.

Особено за мъж като Мики.

Харесваше ми, че иска да ме запази. Аз също исках да го запазя.

Просто се притеснявах, че един ден нещото, което очевидно го тревожеше, след като толкова често повдигаше въпроса за него, ще го накара да размисли.

* * *

Бях на колене, с лице във възглавниците, поемайки мощните груби тласъци на Мики, като стенех и скимтях.

Беше дошъл след дежурството си в пожарната и както обикновено, всичко бе започнало добре от мига, в който му отворих вратата, и бе продължило още по-невероятно.

Ала този път беше различно.

Мики не говореше много по време на секс, но аз казвах разни неща.

Този път и двамата мълчахме.

И въпреки това си казвахме нещо.

Не го разбирах, а и умът ми беше зает с други, далеч по-приятни неща, така че не се и опитах да го разгадая.

Но го усещах.

Мики знаеше какво иска в леглото. Понякога даваше да се разбере какво е то с думи, ала най-често нямаше нужда от тях. Оставяше ме да правя разни неща. Оставяше ме да взема разни неща от него. Ала най-вече той водеше, а аз го следвах.

Понякога можеше да бъде и по-груб. Беше достатъчно силен, за да ме премести, да ме сложи, както си поиска. Правехме любов и в това винаги имаше усещане за нежност, дори когато се чукахме.

Сега също се чукахме. И нищо друго.

Беше грубо, забързано, физически свързано (очевидно) и едновременно с това — емоционално откъснато, близо и далечно, и в това имаше нещо освобождаващо, но и смътно тревожещо.

Не можех да мисля дали е хубаво, или лошо, че толкова ме възбуждаше.

Не можех да мисля, защото бях на ръба, почти можех да го докосна, когато Мики излезе от мен, обърна ме и прокара ръце по задната част на бедрата ми, повдигайки ги към гърдите си. След това стисна хълбоците ми и отново нахлу в мен.

Аз забих пети в раменете му, безсилна да направя каквото и да било, освен да гледам лицето му, очите му, сурови и мрачни, и буреносни, докато той ме чукаше.

Той също ме гледаше, очите му се плъзгаха по мен, а после наведе глава и загледа как пенисът му потъва в мен.

И когато го направи, хълбоците му започнаха да се движат с такава ярост, че аз вдигнах ръце и се оттласнах от таблата на леглото, жадуваща да ги посрещна.

Заровила глава във възглавницата, затворила очи и погълната изцяло от това, да поемам пениса му, наслаждавайки се на онова, което той правеше с мен, започвах да се изгубвам и в същото време губех и усещането за откъснатост и разстояние.

Ето че отново бяхме аз и Мики, слети по всеки възможен начин, и то бе съвършено, и както беше винаги, винаги ние двамата, и аз се примолих:

— Да, бейби, чукай ме.

Той го направи още по-яростно.

— О, господи, Мики. Чукай ме — простенах аз.

И ето че отново бях там, почти се реех, когато той излезе от мен и отново ме завъртя, така че се озовах легнала по корем. Той ме повдигна, обвил едната си ръка около гърдите ми, и коленичил, ме избута напред, след което ме пусна, за да ме стисне от вътрешната страна на бедрата ми, сложил длани от двете страни на сърцевината ми.

Издърпа ме нагоре и когато извих хълбоци, той нахлу в мен така, че бях принудена да сграбча таблата на леглото.

Мики раздвижи пръст, за да подразни клитора ми, и това бе всичко — поемайки пениса му, усещайки допира му, изпитвайки силата му, тялото ми бе разтърсено от мощни спазми и като изкрещях името му, аз полетях в облаците.

Гърлените звуци, изтръгващи се от него, изпълниха стаята, докато тласъците му ставаха все по-яростни и по-бързи, а пръстът му все така подръпваше и мачкаше клитора ми.

— Бейби — изпъшках аз, в плен на оргазма си.

Той беше безмилостен.

— Мики — примолих се, без да знам защо и все така в плен на оргазма си.

Звуците, изтръгващи се от него, станаха нещо осезаемо, което усещах върху кожата на шията си и тялото ми започна да трепери.

Когато заговори, аз все още свършвах.

— Получавала ли си го толкова хубаво? — изръмжа той в ухото ми.

— Не — простенах.

— Някога било ли ти е толкова хубаво, Ейми?

Не говореше само за секса.

Казах му истината.

— Никога, Мики — отвърнах прегракнало.

Пръстът му върху клитора ми се раздвижи, ръката му се плъзна нагоре и се обви около корема ми и като ме притисна към пениса си, той простена до шията ми:

— Точно така, Ейми.

Оргазмът ми продължи и докато траеше неговият, защото той свърши, търкайки се в мен. Най-сетне започнах да се плъзгам надолу, дъхът ми излизаше на пресекулки и аз усетих как Мики се спуска заедно с мен.

Размърдах се и той ме изненада, като нареди дрезгаво:

— Не мърдай.

Застинах, а той плъзна колене между краката ми, намести ме в скута си, все така слети в едно, и като обви ръка около гърдите ми, ме притисна към себе си, горещият му дъх пареше рамото ми.

— Не мога да ти дам много, но мога да ти дам това — заяви пресипнало.

— Мики, не… — започнах, пронизана дълбоко от думите му; значението им, това, че всичко, което имаше да ми даде, бяха хубави оргазми, никак не ми хареса.

— Млъквай, бейби, и слушай — нареди той, ала тонът му беше нежен и аз се подчиних, без да възразя.

— Много отдавна взех решение да постигна всичко със собствени сили, но мъжът, който съм, е онзи, който баща ми бе възпитал да бъда. Аз съм от мъжете, свикнали да осигуряват всичко на семейството си със собствените си ръце. И няма как да ти е убегнало, че се боря с мисълта, че никога няма да съм в състояние да се грижа за теб по този начин.

— О, господи.

— Ми…

Ръцете му ме стиснаха.

— Ейми, млъкни.

Аз затворих уста.

— Но мога да ти дам това — каза той.

— Ти си повече от секс, Мики.

— Бейби. — Той зарови лице в шията ми и ме прегърна още по-силно. — Усети.

Усетих как Мики ме прегръща, Мики наоколо ми, Мики в мен.

Ала все още не разбирах.

— Миличък…

Той отново ме прекъсна.

— Сама ли ще спиш тази нощ?

Затворих очи и се отпуснах в прегръдката му.

Разбрах го.

И той го почувства.

— Да, Ейми. Ето какво мога да ти дам. Ако това между нас продължи, ще трябва да установим някои правила. Но каквито и да са те, както и да се развият нещата, усещането от това с теб, дори след като сгафих, започнах тъпа караница, нараних чувствата ти, това, което имаме, можеш да го получиш единствено от мен. Дори когато нещо ни разделя, ние сме свързани. Дори засегната, ти отвори вратата на дома си за мен. На два пъти. Това показва, че онова, което имаме, означава нещо за теб, и каквито и препятствия да се изпречат пред нас, каквито и препятствия да поставим пред себе си сами, заедно ще ги преодолеем. Просто трябва да преглътна факта, че не мога да ти дам всичко, което бих искал. Ала ти получаваш от мен нещо, което искаш и което можеш да получиш единствено от мен.

Неочаквано пред очите ми със заслепяваща яснота изплува образът на едно бъдеще заедно с Мики.

Аз притежавах „Синята скала“. Платила бях за нея в брой. Бях я превърнала в моята къща.

Но Мики живееше в дома, в който бе отрасъл и който се бе трудил здраво, за да запази. Той бе по-стар, по-овехтял, по-дружелюбен, по-гостоприемен. Беше семейна къща в един много хубав квартал.

Моят дом бе мултимилионна къща за показ, която аз бях пригодила за семейство.

Ако нещата между нас се получеха, ако имахме бъдеще, щеше да се наложи да вземем решение и Мики нямаше да иска да се откаже от дома, в който бе отраснал и който бе осигурил на децата си, работейки нещо, което ненавиждаше; нямаше да се откаже от него, за да се премести заедно с децата си при мен.

Това бе само началото. Животът беше непредвидим, но някои от неприятните му изненади аз никога нямаше да позная.

Ако покривът ми протечеше, щях да наема някой да го оправи. Ако силна буря събореше половината от „Синята скала“ в морето, щях да я построя наново, без окото ми да мигне, като дори бих платила на Прентис Камерън да долети от Шотландия и лично да надзирава работата.

Имаше рождени дни и Коледи, и специални случаи, когато щеше да ми се наложи да обуздая щедростта си и способността си да давам. И ако семействата ни се слееха, това щеше да се отнася не само за него и неговите деца, но за да бъде справедливо, и за моите.

И всеки път Мики щеше да го знае. Щеше да го усеща. Щеше да разбира, че за да е справедливо, моите деца ще бъдат потърпевши.

И това щеше да го разяжда отвътре.

Едва сега разбрах защо хора като мен се обвързват с хора като мен. Защо майка ми при всяка възможност ми набиваше в главата точно какъв тип мъж трябва да си намеря.

Конрад отговаряше на условията не само защото беше неврохирург и изкарваше отлична заплата, но защото и той произхождаше от богато семейство. Не толкова, колкото моето, но достатъчно заможно. Също като мен, той беше водил привилегирован живот и имаше доверителен фонд. Беше започнал практиката си, без да е принуден да изплаща смазващи студентски заеми, защото родителите му бяха платили и последния цент за образованието му.

Преди да взема решението да продължа връзката си с Мики, трябваше да знам с цялото си същество, че мога да му дам онова, от което се нуждае, както и да приема онова, което той можеше да ми даде.

И в този миг си представих как се събуждам в леглото му в мъжкарската му спалня, в неговата семейна къща, в един много хубав квартал, правейки любов с него.

Вярно, камината му не беше толкова стилна, колкото моята, а отоманката ми нямаше да си пасне с неговите мебели.

Ала щях да си лягам в леглото на Мики заедно с него, пак с Мики щях и да се събуждам. Един Мики, който, както се надявах, се влюбваше в мен. Един Мики, който никога нямаше да ми изневери. Един Мики, който се закачаше с мен и ме дразнеше, и се спазаряваше за цената на новата ми кола, въпреки че нямах нужда от това, защото можех да си позволя да платя колкото ми поискат. Един Мики, който ме защитаваше, и дори когато се карахме и сексът започнеше грубо и резервирано, си оставаше невероятен и в крайна сметка се оказвахме свързани не само физически.

И ме разтърси невероятно, когато си дадох сметка, че ако хубавото, което получавах от Мики, продължеше, ако станеше още по-хубаво, бих се отказала от всичко, за да го запазя.

Разтърси ме, защото проблемът бе как да накарам Мики да го повярва и да превъзмогне притесненията си за жертвите, които бях готова да направя, за да имам до себе си мъж, когото наистина го беше грижа, който се грижеше за мен, когото с удоволствие дразнех, който ме караше да се смея, правеше ме щастлива и беше феноменален в леглото.

— Ейми — повика ме той, когато не казах нищо.

— Разбираш ли от какво ще се нуждая винаги? — попитах.

— Мисля, че започва да ми просветва.

— Ако между нас се получи — прошепнах, — ще имам правото да се развихря по Коледа. За рождените дни няма да прекаляваме. Не искам да се съревновавам с теб, нито да те карам да се чувстваш гадно заради нещата, които подаряваме на децата, не искам и да се надпреварваме в онова, което си даваме един на друг. Ала на Коледа, единствено на Коледа ще мога да се развихря и ще им кажем, че е от Дядо Коледа.

— Да се развихриш в смисъл да им купиш доста неща от списъка им с желания, е нещо, което мога да преглътна. Развихряне в смисъл на това, да купиш на всяко от децата порше и да ни заведеш на семейна екскурзия до Карибите с яхтата, която ще купиш за мен — не.

— Искаш ли яхта?

— Знаеш ли колко астрономически са пристанищните такси в Магдалийн?

— Не.

— Вярвай ми, не искам нито яхта, нито дори гумена лодка, на която ще трябва да й плащам таксите, докато си стои в пристанището, без да я използвам, защото съм прекалено зает с работа, с децата или с това, да чукам жена си.

Аз се закисках, но после изведнъж спрях и го повиках:

— Мики?

Той не отговори. Просто ме прегърна още по-силно.

Така че аз продължих:

— Богата съм. Бих могла да притежавам почти всичко, което си пожелая. Ала на света има само пет неща, които означават толкова много за мен, че бих сторила всичко, за да ги запазя. Одън. Олимпия. Лори. Робин. А сега… и ти.

И тогава той се раздвижи, излезе от мен и се отпусна на леглото, придърпвайки ме върху себе си.

Зарови пръсти в косата ми и я отметна от лицето ми.

— Тя не го направи — прошепна той.

— Моля?

— Тя не направи нищо, за да ме задържи.

Вдигнах ръка към бузата му, покрита с набола брада, и казах меко:

— Мики.

— Недей да мислиш, че все още изпитвам нещо към нея. Защото не е така. Но тя ме нарани, Ейми. Знам, ти каза, че било болест, ала в нейния случай тя е тази, която трябваше да намери силата да се пребори със симптомите, дори и ако никога няма да има лек. Вече ти казах, че имах жена, на която не можах да дам онова, от което се нуждаеше, сега вече знаеш колко дълбоки отпечатъци остави то върху мен. И предполагам, че ме яде отвътре фактът, че сега имам жена, която ми харесва да имам и която не се нуждае от нищо от мен.

Аз застинах и казах:

— Мики, мисля, че ти казах…

— Така е, бейби — нежно отвърна той. — Но то трябва да пробие дебела кора, оставена от дълбоки рани. Така че трябва да продължаваш да си отстояваш своето, да ми сритваш задника и да го повтаряш отново и отново, докато то достигне до мен.

Изгледах го яростно и като сложих ръка на врата му, заявих:

— Мисля, че предпочитам да сритам нейния задник.

— Моля те, не го прави, Ейми. Иначе тя ще си помисля, че то е част от пъклените ми кроежи.

Не казах нищо, макар да се радвах да видя, че Мики се усмихва широко.

И тъй като настроението му очевидно се беше подобрило, настоях:

— Е, ще получа ли Коледа?

— Да, ще получиш Коледа — съгласи се той.

— Благодаря ти — отвърнах, радвайки се не само че ми беше дал Коледа, а защото и двамата смятахме, че ще бъдем заедно за Коледа, Мики и аз.

Той се усмихваше все така широко.

— Казах на момчетата. Страшно се зарадваха за подаръците.

— Много ясно, че ще се зарадват. На една жена й стигат и шест инча, за да е щастлива. За да е щастлив един мъж, трябва да са поне шейсет.

Мики избухна в смях.

— Не съм ли права?

Веждите му подскочиха.

— Доволна си и на шест инча?

— В продължение на шестнайсет години бях доволна и на по-малко, така че отговорът е „да“.

Той продължи да се смее, толкова силно, че леглото се разтресе.

В лицето на неговото веселие, аз се усмихнах широко и заявих:

— Беше смешно, миличък, но не чак толкова.

Той се овладя, макар и не напълно, и отвърна:

— Знаех си, че на онзи тип му е малък.

— Без задълбочено проучване, ще рискувам да предположа, че неговият е средна хубост, а твоят… не е.

Все така широко ухилен, той отвърна:

— Май мога да ти дам още нещо, което можеш да получиш само от мен.

— Сякаш не знаеше колко си надарен — скастрих го аз.

— Никога не съм вадил линийката, а обикновено се старая да не се сравнявам.

— Мъжете непрекъснато го правят — казах аз.

— Ъм… не, не го правят — възрази той. — А ако все пак се озова в ситуация, където някой го прави, той ще получи от мен поглед, който красноречиво говори, че ако не си гледа шибаната работа, ще си открие ноздрите в задната част на черепа.

Плъзвайки поглед към ухото му, аз промълвих:

— Това е много интересно.

— Мислела си, че мъжете се изтъпанват и си мерят оная работа?

Аз отново го погледнах.

— Ами всъщност да.

Той ми се ухили.

— Моята наследница и нейните перверзни фантазии за мъже, които си ги мерят.

— Не е фантазия, Мики.

— Ами добре, че си изтеглила печелившия билет.

Присвих очи насреща му.

— Може ли да престанем да говорим за това?

Неочаквано той привлече лицето ми към своето и стана напълно сериозен.

— Ще направя всичко по силите си да не се държа като задник, да не повдигам повече този въпрос, да не наранявам чувствата ти, нито да те карам да се тревожиш за това. Чувствам се ужасно, задето превърнах в караница нещо хубаво, което ти направи за нас, нещо, за което се вълнуваше и за което аз също би трябвало да се вълнувам. От време на време може и да се препъвам по пътя, Ейми, ала имаш думата ми, че наистина ще се постарая.

Това, точно това бе всичко, от което се нуждаех.

Разтопих се в него, сложих ръка върху челюстта му и прокарах палец по долната му устна.

— Не бих могла да искам нищо повече, миличък.

Той ме притегли още по-близо, докосна устните ми със своите, а после ме отдръпна на няколко сантиметра.

— Измий се — нареди тихичко. — Облечи си една от твоите нощнички и се върни при мен. Време е за сън.

— Окей, Мики.

Наведох се и на свой ред го целунах лекичко, преди отново да прокарам палец по долната му устна. След това станах, измих се, облякох си нощничка и се върнах при него.

Мики загаси осветлението и се притисна в мен.

Вече заспивах, когато Мики промълви:

— Моята наследница си мисли, че мъжете си ги мерят.

Отворих рязко очи и изръмжах сънливо:

— Стига си ме дразнил, когато съм полузаспала.

Той ме притегли към себе си.

— Имаш го, бейби.

Въздъхнах силно, затворих очи, сгуших се в топлината му и заспах, оплетена в Мики.