Кристен Ашли
Ново начало (22)

Глава 21
Одобрена

— „Честно казано“! — изпищя госпожа Портър на телевизора.

— Исусе, какво е това? — попита Лори в ухото ми, докато се отдалечавах от общата стая в „Гълъбовата къща“ с телефона в ръка.

— Госпожа Портър гледа „Колелото на съдбата“ — обясних. — Позна го, още когато бяха отворили само една буква.

— Впечатляващо — отвърна той. — Но не ти ли потече кръв от ушите?

Аз се ухилих.

— Откакто имат телевизор, на който всъщност могат да видят нещо, „Колелото на съдбата“ стана доста екстремно. И определено не искаш да си наблизо, когато започне „Риск“.

Чух как Лори се изкиска.

Все така усмихвайки се, аз излязох в един доста по-тих коридор, облегнах се на стената между две от стаите на обитателите и му отдадох цялото си внимание.

— Защо се обаждаш, големи братко?

— Ако поканата все още важи, ще дойда за Деня на благодарността.

Обзе ме радост.

А после — страх.

— Мариел?

— Само аз.

Страхът ми се усили.

— Без момчетата?

— Време е да започнат да свикват да ме няма, дори и за специални случаи.

О, не.

— Лори — прошепнах аз. — Значи, брачните консултации не помагат?

— Терапевтката ни никога не ни докосва — отвърна той. — Никога дори не изглежда така, сякаш ще го направи. По време на последния ни сеанс тя сграбчи ръката на Мариел без никаква причина, освен, предполагам, за да провери дали има пулс.

Не се засмях. Думите му бяха смешни, но в тона, с който бяха изречени, нямаше и помен от веселие.

Оттласнах се от стената и закрачих по коридора.

— Толкова съжалявам.

— Исках да знам.

Аз спрях в напрегнато очакване, защото сега гласът му беше тих, ала яростен.

— Какво искаше да знаеш, миличък? — попитах меко.

— Къде се объркаха нещата — отвърна той незабавно. — Какво направих, което я отдели от мен. Исках да знам. Не ме беше грижа какво е то. Колко голямо. Колко малко. Колко дребнаво. Ако е споменала за някаква гривна, която искала да има на всяка цена, а аз не съм забелязал и не съм й я купил. Ако е била наранена, защото съм престанал да й казвам, че е красива. Исках да знам, за да го променя. Исках да знам какво ми отне момичето, в което се влюбих, така че да си го върна обратно. Момичето, което ме караше да се смея. Момичето, което, провалило се в опитите да направи адски сложно суфле, го изхвърляше в кошчето, без изобщо да му пука, вадеше купените бисквити и ги намазваше с десертна сметана. Вместо това да се превърне в ледена епоха, която с момчетата да сме принудени да търпим цяла седмица. Момичето, което не искаше нищо друго, освен да прекараме целия ден голи в леглото. Исках да знам как това момиче се превърна в майка ни и дори още по-зле, докато не ни остана нищо.

Аз затворих очи и се облегнах на стената, чувайки болката на брат си.

— По време на консултациите, нищичко ли не ти обясни? — попитах.

— След като потресаващата ситуация с чорапите излезе наяве, не каза почти нищо повече. Веднъж седмично тя си седи там, без да помръдва, скръстила ръце на гърдите си, приковала поглед в коленете си. Дори изражението й не се променя. Аз говоря, понякога дори изваждам на показ нещо грозно просто за да видя дали ще реагира на каквото и да било. Нищо, Мими. Толкова е ужасно, че дори терапевтката ни предложи да се разделим за известно време, и мисля, че го направи в опит да сложи край на мъките ми. Беше унизително. Цялата тази шибана история е унизителна.

Ненавиждах това.

Мъчно ми бе, че се случва на моя възхитителен по-голям брат Лори.

Той не беше нисък като мен. Беше висок и строен, и вдъхващ респект, като баща ми.

Имаше страхотна гъста, тъмна коса (досущ като моята, без боята и кичурите, естествено), в която вече се бяха появили сребърни нишки, което бе страшно привлекателно.

Освен това имахме едни и същи лешникови очи.

Беше се метнал на баща ми, с ъгловато, мускулесто тяло, което бе започнало да се оформя, още когато беше на петнайсет години. Така че от тогава, докато не срещна Мариел, не може да се отърве от почитателки.

Обичаше синовете си.

Беше най-младият адвокат в историята на кантората си, успял да стане партньор.

Изкарваше страшно много пари и освен това имаше цял куп пари.

А аз помнех. Помнех какъв беше с нея. Как щом тя се появеше в стаята, всичко у него се променяше. Начинът, по който й казваше, че е красива, и то не беше нищо незначещ комплимент — всеки път щом го чуех, виждах, че наистина го мисли и иска то да означава нещо за нея.

Освен това помнех как бе стоял пред олтара в църквата и я бе гледал да се приближава към него с изражение на щастлива, нетърпелива увереност, сякаш просто знаеше, че животът им ще бъде изпълнен единствено с красота от този ден до мига, в който напуснат този свят.

Ето защо я мразех.

Защото тя се беше превърнала в майка ни, без той да се е превърнал в баща ни, а после бе станала нещо още по-ужасно от майка ни, доказвайки, че е грешал.

— Добре дошъл си, с момчетата или без тях, с нея или без нея — уверих го. — Винаги си добре дошъл, Лори.

— Благодаря ти, Мими.

— И толкова съжалявам — повторих.

— В продължение на години живях с глупавата надежда, че ще й мине или пък че ще изригне и ще ми каже какво я кара да бъде такава. Навярно би трябвало да й дам повече време. Ала вече не съм на двайсет и пет. Не е, като да не съм се опитал да говоря с нея. Да я отведа някъде за уикенда. Да променя нещата, които правех, в случай че уцеля правилното. Тя не ми дава никакъв друг знак, освен че всичко е свършило. Момчетата са достатъчно големи, за да го разберат, и според мен за тях ще бъде облекчение. Те обичат майка си, но тя не е онова, което искам за тях, защото тя им дава по-малко, отколкото мама даваше на нас. И това е най-големият ми провал, Мими. Трябваше да ги отведа от там много отдавна.

— От дистанцията на времето всичко изглежда много по-ясно — напомних му.

— А надеждата е също толкова сляпа, колкото и любовта.

Господи, двамата мъже, които обичах най-много на този свят, бяха получили такъв шамар в лицето от жените, на които бяха дали сърцата си.

При тази мисъл се отдръпнах от стената, защото току-що бях признала пред себе си, че се влюбвам в Мики.

Досега никога не си бях признавала, че съм стигнала дотам.

Ала тъй като в момента брат ми се нуждаеше от цялото ми внимание, аз пропъдих тези мисли и казах:

— Ела за Деня на благодарността и остави ние с Одън и Пип да се погрижим за теб.

— Там съм, Мими, и ще те предупредя, когато с Мариел решим за момчетата.

Докато аз нямах търпение децата ми да дойдат при мен за празника, тя вероятно щеше просто да свие рамене и да каже: „Както сметнеш за добре, Лорънс“.

— И като стана дума за Одън и Пип — смени темата Лори, — нещата все още ли вървят добре?

И още как. От караницата с Мики бяха минали три дни. Днес беше понеделник, децата му бяха при него, а що се отнася до моите — телевизионните посещения продължаваха. Да не говорим, че в събота Пипа и Поли си бяха направили гостуване с преспиване у нас (това, че Пипа си беше поканила приятелка с преспиване, наистина ме радваше; това, че приятелката беше Поли, която, когато не беше негативна, беше злобна — не чак толкова).

А тази вечер и двете ми деца щяха да дойдат и да преспят у нас.

Определено отново си бяхме мама и нейните дечица. Беше различно от преди, защото сега те имаха не един дом, а два, а семейството им беше разделено, но се получаваше.

Все още се тревожех, че нещо не е наред, но те като че ли не криеха нищо. Сякаш просто искаха да прекарат повече време с майка си.

И аз се радвах.

Споделих всичко това с Лори, а когато свърших, попитах:

— Между другото, чувал ли си се с мама и татко?

— Мама ми се обади този уикенд. Искаше да знае кога е следващият спа уикенд на Мариел, за да ми дойде на гости. Тъй като почти всеки уикенд е спа уикенд за Мариел, се разбрахме да дойде в петък. Защо?

С мама бяхме на едно и също мнение за много малко неща. Общата ни неприязън към Мариел бе едно от тях. И колкото и да беше учудващо, и двете я мразехме по една и съща причина.

Не че Мариел не беше подобаващо отгледаната и благовъзпитана съпруга, достойна за виден адвокат от рода Борн-Хатауей (защото беше).

Не, причината бе, че тя не правеше Лор щастлив.

Мама я избягваше като чумава.

— От доста време не съм се чувала с тях. Пращам им имейли, но не получавам никакъв отговор — обясних.

— Никой от тях не е по имейлите — напомни ми Лор.

— Знам, но освен това не са се обаждали и по телефона. От седмици насам, Лор, може би дори месеци.

— Не бяха съгласни да се преместиш в другия край на страната, Мими. Може би това е наказанието ти. Все пак ще поговоря с мама този уикенд, за да видя какво става.

Знаех, че няма да стигне доникъде. Ако мама не искаше да сподели нещо (а мълчанието красноречиво говореше, че е така), нищо не можеше да я накара да го направи.

— Ще ти бъда задължена — отвърнах въпреки това.

— Считай го за направено.

Усмихнах се и попитах:

— Ти ще се оправиш ли?

— Вече преминах фазите отрицание, гняв и пазарене. Стигнах до депресията. Само още една фаза и готово — пошегува се той, но аз не се засмях.

— Насреща съм винаги когато имаш нужда от мен, Лори — уверих го.

— Знам, миличка.

— Трябва да се връщам при старците. След „Колелото на съдбата“ започва „Риск“ и персоналът гледа да е наблизо.

С облекчение долових усмивката в гласа му, когато ми отговори:

— Ще те оставям тогава.

— Лори?

— Хмм?

— Обичам те страшно, страшно много — прошепнах думите, които му казвах, когато той беше до мен, като деца. Когато ми слагаше лепенка на ръката, мажеше ме с успокояващ лосион, когато се опарех на отровен бръшлян, или ме изслушваше, когато някое момче скъсаше с мен. В онази къща, без никаква обич и топлота, той бе най-добрият брат, който би могъл да съществува.

— И аз те обичам страшно, страшно много, Мими.

— Ще се видим скоро.

— Да. Чао, сладичката ми.

— Чао, Лори.

Затворихме и аз се взрях невиждащо през стъклото на вратата в края на коридора.

Исках да поканя Робин за Деня на благодарността.

Знаех, че ще бъде твърде рано, навярно и за двама им.

Така че не можех да поканя Робин за Деня на благодарността.

Което не ми попречи наистина, наистина да искам да го направя.

И тогава изведнъж усетих как пръстът ми се вдига и се плъзга по екрана на телефона.

Доближих го до ухото си и го чух да иззвънява два пъти, преди от другата страна да се разнесе:

— Здравей, бейби.

— Здравей — поздравих и избъбрих: — Искам да замина с теб.

— Ъ… какво?

— Когато и да е, където и да е, за колкото дълго искаш. Не ме е грижа. Искам да знаеш, че ще замина с теб. Ще си вземем курабии, солени бисквити и сирене в спрей, както и други неща, които можем да ядем с пръсти, така че по цял ден да си останем голи в леглото. Искам да отида, когато и да е, където и да е, искам да бъдем само ние двамата.

От другата страна се възцари миг мълчание, а после той каза нежно:

— Това е прекрасно, Ейми. Страшно ми харесва, че ми даваш това. Ала трябва да попитам какво го предизвика?

— Бракът на брат ми се разпада.

— Мамка му, Ейми — измърмори той.

— Затова трябва да знаеш, че го искам. Не този уикенд. Нито следващия. Не се чувствай притиснат. Когато е възможно. Когато успеем да го вместим. Когато имаме ден, два или пет, в които да го направим. Просто държа да знаеш, че го искам. Искам да бъда с теб.

— Ще намерим нашето време, миличка.

— Освен това — преглътнах аз, събирайки смелост да продължа, — ако нещата между нас продължат да се развиват, не искам никога да забравяш, независимо колко седмици, месеци или години ще минат, че всичко, което трябва да сториш, е да ми кажеш да си събера багажа и аз ще го направя, щастлива да замина с теб.

— Това също е прекрасно, Ейми — меко каза той; звучеше така, сякаш наистина го мисли, сякаш наистина невероятно му харесваше.

А аз невероятно харесвах този звук.

Затворих очи.

— Окей.

— Добре ли си?

— Боли ме за брат ми. Но съм добре.

— Животът е гаден. Ала той излиза от кофти ситуация и прави първата си стъпка към това, да открие малко щастие за себе си.

— Надявам се, че е така.

— И това ще стане. Няма да знае кога точно. Ала моето щастие се нанесе в къщата отсреща.

Поех си рязко дъх, а Мики продължи да говори, сякаш току-що не ми беше дарил нещо скъпоценно.

— Имам работа, бейби. Неприятно ми е, когато те боли за брат ти, но трябва да вървя.

— Окей, Мики. Ще те оставя да го направиш.

— Ще се чуем по-късно.

— Аха. До после, миличък. Чао.

— Чао, бейби.

Прекъснахме и аз отново си поех дъх.

„Моето щастие се премести в къщата отсреща.“

Изпуснах дъха си, като се усмихвах.

— „Бони и Клайд“! — чух да изкрещяват два гласа.

А после:

— Аз го казах първа!

— Не си!

— Кажи й, Елън! Аз го казах първа!

— Отгатнах го още на „н“-то. Дори не се нуждаех от „д“-то!

— Тогава трябваше да го кажеш, когато отвориха „н“-то!

— Дами… — успокояващо се обади господин Денисън.

— Млъквай, Чарлс!

В този миг, знаейки от краткия си, но тревожен опит, че е време за действие, аз престанах да мисля за Робин, Мики и Денят на благодарността и се втурнах към общата стая.

* * *

— Става.

Това дойде от Одън.

— Според мен е върхът. Вземи я, мамо.

Това дойде от Олимпия.

Бяхме се събрали около компютъра в работната ми стая и аз им показвах масата за хранене, която обмислях да поръчам на мебелната фирма в Ню Хампшър.

Когато те отговориха на имейла ми, открих, че имат мъничка изложбена зала, но никоя от масите там, колкото и очарователни да бяха, не беше достатъчно голяма за мястото у нас. А онази, която бях видяла на сайта им, вече беше купена и не беше в наличност.

Те обаче изработваха мебели по дизайн на клиента и онази, която гледахме в момента, беше по модел на хора, които я бяха поръчали, а после се бяха отказали.

Ако я исках, щеше да бъде моя.

— Чудесно ще пасне. Съвършена е — продължи Пипа. — Крайно време е да купиш нещо. Вуйчо Лори ще дойде, а Денят на благодарността е зад ъгъла.

Имах време, ала момичето ми беше право. Нямаше да ядем вечерята по случай Денят на благодарността на дивана.

— Окей, ще я взема — реших.

— Страхотно. Мога ли вече да престана да разглеждам мебели? — попита Одън.

Не беше в кисело настроение. Беше просто момче, което и пет пари не даваше за някакви си маси за хранене.

— Не — отвърна Пипа вместо мен. — Трябва да поразгледаме за дивани. А ти, мамо, трябва да се размърдаш и да оправиш другата стая за гости, както и да вземеш разтегателен диван за тук, така че Харт и Мърсър да не трябва да делят една стая.

Права беше. В тази стая имаше бюро и стол, ала огромните пространства в нея трябваше да бъдат запълнени, а цялото място — украсено.

Въпреки това, когато тя млъкна, аз й напомних:

— Сладичката ми, нали ти обясних, че момчетата може и да не дойдат.

— Ако могат да избират между вуйчо Лори и Ледената висулка, със сигурност ще дойдат.

Децата ми наричаха съпругата на брат ми Ледената висулка.

Беше смешно.

Но не беше хубаво.

— Не е хубаво да я наричаш така — смъмрих я нежно.

Пипа изобщо не изглеждаше разкаяна.

— Може и да не е, но е вярно.

С това не можех да споря.

И все пак не исках дъщеря ми да бъде гадна.

— Понякога трябва да внимаваме, когато наричаме нещата така, както ги виждаме — посъветвах я аз. — Особено когато Лор дойде, със или без момчетата. Много е възможно те да се намират в началото на период, който от опит знаете, че е тежък, така че нека им помогнем при тях да мине по-добре, отколкото при нас.

Сега вече дъщеря ми придоби разкаяно изражение, прокара език по устните си и ги сви.

— Изобщо не ме е грижа за стаи за гости, дивани и легла — обади се Одън. — Така че мога ли вече да престана да разглеждам мебели?

Дръпнах стола си назад, така че и двете ми деца, застанали до мен, бяха принудени да се отместят.

След това заявих:

— Всъщност ще ми трябвате още мъничко, за да поговорим за нещо.

Лицата им в миг придобиха предпазливо изражение.

Без да му обръщам внимание, аз започнах:

— Преди известно време говорихме за това, дали излизам с мъже.

— Аха, и сега излизаш с някакъв неандерталец — заяви Пипа. — Знаем.

Аз изпънах рязко гръб, преглъщайки забележката, напираща на езика ми.

— Откъде знаете? — попитах вместо това.

— Татко ни каза — отвърна Одън; когато го погледнах, видях, че лицето му беше станало безизразно. — Каза, че трябва да знаем, в случай че ви засечем в града.

— И баща ви е нарекъл Мики неандерталец? — попитах с изтънял глас.

Пипа се загледа през прозореца.

Одън се размърда, но задържа очите ми и отговори:

— Аха.

Потиснах сърбежа, плъзнал по всеки сантиметър от кожата ми заради неистовото желание да се кача в колата, да отида у Конрад и да му се разпищя, задето е такъв шибан задник.

Ала така би постъпила онази Амелия, в която той ме беше превърнал.

А сега бях самата си себе си и той нямаше да ме принуди да се върна назад.

— Мики не е неандерталец — заявих твърдо. — Мики е добър мъж, на когото наистина държа. Приятно ми е да прекарвам време с него. На него — също. Това е нещо, което е важно и за двама ни, и се опитваме да надграждаме над него. Така че, тъй като той е важен за мен, както и вие, бих искала да се запознаете.

— Става — отвърна Пипа нехайно.

Аз я зяпнах, шокирана от нейния не-отговор.

Или по-точно — от липсата на отрицателен отговор.

— Защо не направиш от твоето печено късано пиле, когато той дойде? Както и домашната ти зелева салата — предложи Одън.

Беше ред да зяпна него.

А после попитах:

— Аз… това ли е всичко? Нямате ли въпроси? Нещо, което бихте искали да ме попитате за Мики?

— Не, защо? — отговори ми Одън с въпрос.

— Крайно време беше — заяви Пипа, преди да успея да отговоря на сина ми. — Винаги си била хубава, а тези кичури са върхът. Нищо чудно, че си забила някого. И е хубаво, че не си сама.

Възможно ли бе да е толкова лесно?

— Пипа, сладичката ми, трябва да знаеш, че става дума за пожарникаря, когото видя на улицата онзи ден.

Тя се ухили.

— Страхотно. Той беше секси.

Аз примигах, а тя се наведе към компютъра и като си присвои мишката, заяви:

— И така, поогледах се и страшно ми харесва какво си направила в другата стая за гости. Открих едно легло, което е ин на онзи ян. От плажа — дълбоко в гората! — заяви тя и започна да щрака.

О, господи.

Дъщеря ми беше търсила мебели за дома, който делеше с мен.

И, о, господи, децата ми нямаха нищо против, че излизам с някого и искам да ги запозная с него.

Почувствах се особено и очите ми се преместиха от дъщеря ми, която щракаше с мишката, към сина ми.

В мига, в който срещнах очите му, той извърна поглед и измърмори:

— Одобрявам всичко, така че не се хаби да ме питаш.

След което излезе от стаята.

— Виж, мамо, ето го! Не е ли просто върхът? — възкликна Пипа.

Погледнах и видях легло с колони, което изглеждаше така, сякаш беше направено от цепеници.

Беше „върхът“ и още как.

Плъзнах се напред със стола и наредих:

— Мръдни се, хлапе, нека да видя.

Пипа се мръдна.

Петнайсет минути по-късно вече бях поръчала легло от цепеници по интернет.

Двайсет минути след това бях поръчала чаршафи за същото легло.

А един час след това аз и моето момиче, седнало на едно от високите столчета, които си беше донесло от кухнята (наистина имах нужда от още мебели в тази стая), все още пазарувахме мебели по интернет.

* * *

— Недей да стоиш до късно, хлапе. Аз си лягам — казах на Одън, който се беше излегнал на дивана пред телевизора, заобиколен от учебници, тетрадки и таблета си.

Беше късно. Сестра му си беше легнала преди половин час. Одън все още си пишеше домашните. Телевизорът работеше, но както само децата можеха да правят, той седеше пред него и въпреки че звукът беше усилен почти докрай, почти цялото му внимание беше съсредоточено върху работата.

Тъкмо се надигах от стола, когато очите на Одън се вдигнаха към мен.

— Ако ти направи мръсно, да го разкараш.

Аз замръзнах.

— Одън — прошепнах.

— В мига, в който ти направи мръсно, мамо, да му изриташ шибания задник — нареди той, гласът му беше нисък и в него се долавяше трепет на емоция, която ме прониза.

Отново седнах и задържах погледа на сина ми.

— Първо — казах тихичко, — не ми харесва езикът ти.

Одън не отговори, просто продължи да се взира в мен.

— Второ — продължих, — има ли нещо, което би искал да споделиш?

— Татко ти направи мръсно и това те съсипа.

Господи, право в целта.

— Знам, хлапе, и съжалявам, че допуснах да го видите.

Той поклати яростно глава.

— Не. Нямах това предвид. Татко ти направи адски мръсно, мамо. Сега си добре. Преживя го. Ала знаеш по-добре от мен, че мъжете могат да бъдат истински задници. Не допускай този тип да се държи като задник с теб.

— Извадих си поука от случилото се преди, сладичкият ми — уверих го. — И каквото и да ме очаква за в бъдеще с някой мъж, няма да допусна това да се случи отново. И под това имам предвид, че няма да допусна отново да рухна.

Одън се понадигна и се приведе към мен.

— Не — натърти той. — Просто не позволявай на онзи тип да се държи с теб като задник.

Взирах се в момчето ми, мъчейки се да прочета онова, което не искаше да изрече на глас.

Когато не можах да го открия, макар да усещах, че е там, започнах:

— Онова, което се случи между баща ти и мен…

Одън ме прекъсна:

— Върху него нямах никакъв контрол. Но ще имам върху това. Ако видя този тип да се държи с теб като задник, ще направя нещо по въпроса.

— Одън — започнах предпазливо, — има ли нещо, което не си ми казал?

И тогава той откъсна поглед от моя и го зарея някъде зад мен.

— Просто, че няма да допусна никой да се държи като задник с майка ми.

Усещането бе хубаво. Невероятно.

Но все още имах чувството, че не е само това.

— Ако има нещо, което би искал да споделиш, знаеш, надявам се, че винаги можеш да говориш с мен — заявих настойчиво и сериозно, молейки се да не усети притеснението ми.

Одън не каза нищо.

— Мики е много добър човек, миличък — уверих го. — Самият той има две деца и е страхотен баща. — Наведох се към него и понижих глас: — Кара ме да се смея и се грижи за мен, и ме прави щастлива. Надявам се, знаеш, че не бих ви запознала с някого, с когото не вярвам, че ще бъда заедно още дълго.

Одън отново погледна право в мен.

— Радвам се, че те кара да се смееш и че си щастлива. Но ако се държи като задник с теб, мамо, си отива.

Отново се опитах да разгадая сина си.

Отново усетих нещо, което не можех да разчета.

Нещо, което той очевидно не искаше да сподели.

Затова отвърнах:

— Мисля, че така е справедливо.

Одън кимна и погледна към телевизора, а аз реших да спрем дотук. Приближих се до дивана, наведох се над облегалката и го целунах по върха на главата.

— Обичам те, момченцето ми, завинаги и до края на света — прошепнах.

— Аз също те обичам — промълви той.

Затворих очи, гърлото ми се сви и трябваше да преглътна, преди да се изправя.

— Лека нощ — пожелах му и се отправих към моята стая, грабвайки телефона от кухненския плот по пътя.

— И на теб — извика Одън след мен.

След като затворих вратата на спалнята си, веднага се обадих на Мики.

Както обикновено, той вдигна почти веднага и аз споделих добрата новина, че Одън и Олимпия са съгласни да се запознаят с него.

Не му казах, че бившият ми го е нарекъл неандерталец пред тях. Беше го направил и пред Мики и на него никак не му беше харесало. Не беше нужно да се разстройва заради това, че Конрад го беше изтърсил и пред децата ми.

След това му разказах не-толкова-добрата новина за напрегнатия разговор, който току-що бях провела със сина ми.

— Какво според теб беше това? — попитах накрая.

— Не съм се срещал с момчето ти, бейби, не знам за него нищо, освен това, което ти си ми разказвала. Но ако баща ми се беше отнесъл с майка ми така, както неговият баща — с теб, нищо чудно да се окажех въвлечен в развихрилата се буря и нейните последици. Ала когато всичко свършеше и нещата се успокояха, щях да се замисля. Мъжете се учим от бащите си какъв трябва да бъде един мъж. Той е на възраст, когато гледа много неща като под лупа. И ми се струва, че не му харесва онова, което вижда.

— Не искам да бъде така — отвърнах неспокойно.

— Може би просто възмъжава — добави Мики. — Намира се във възрастта, когато това е нормално. Майка му излиза с мъже. Веднъж вече са се отнесли отвратително с нея и той иска да знаеш, че ще се грижи за теб. И аз бих го направил за моята майка. Всеки добър син се грижи за майка си.

Тази идея ми харесваше повече.

— Освен това използва вулгарни думи, Мики.

Мики започна да хихика.

Аз не смятах, че е смешно.

— Не само веднъж — заявих.

— Бас държа, че го прави още по-често, когато е с приятелите си.

Това никак не ме зарадва и аз погледнах към вратата.

— Бейби, един съвет. Сериозно. Чуй ме. Недей да го притискаш. Той открива мъжа, в който ще се превърне. Дай му достатъчно лично пространство, за да го направи.

— Трябва да уважава майка си и да не псува — заявих.

— Наистина ли ти пука за псуването? — попита той невярващо.

— Когато го правиш ти, като голям мъж, не. Когато го прави Одън, на шестнайсет години, да.

— Направи ли му забележка?

— Внимателно.

— Тогава дай да се разбере, че в твоята къща и в присъствието на теб и на дъщеря ти той е длъжен да ти оказва това уважение. А после го остави на мира. Освен ако не продължи да го прави.

— Окей.

— Голямата семейна вечеря обаче ще трябва да почака — продължи Мики. Очевидно днес щяхме да бъдем само ние двамата. Официалното запознаване щеше да остане за по-нататък. — Другата седмица, след като децата отидат при Рианон. Планирано е за вторник, у нас. Виж дали те могат да дойдат.

— Ще говоря с тях, Мики. Харесваш ли зелева салата?

— Да. Защо?

— Защото Одън направи поръчка за вечерята с мъжа, с когото мама излиза, и тя включва зелева салата. Вече знам, че обичаш късано пиле, което е другото, което си избра от менюто.

— Съвсем в стила на шестнайсетгодишно момче. Майка му му съобщава, че си има нов мъж, а той се тревожи за това, какво ще яде.

Това ме накара да се усмихна и поуталожи тревогата в мен.

Мики продължи:

— Само че ти нямаш скара.

— Бавно печено късано пиле — обясних аз.

— Мамка му, минава десет часът, а ето че пак огладнях.

Още една усмивка.

— Ще си лягаш ли? — попита той.

— Да.

— Ще ми се да си лягаше до мен — промълви той.

И с тези думи онова спокойствие отново се уталожи дълбоко в тялото ми.

— И на мен — отвърнах тихичко.

— Понеделник.

Струваше ми се толкова далеч.

— Понеделник — съгласих се.

— Окей, Ейми. Ще те оставям. Хубави сънища, бейби.

— И на теб, Мики. Лека.

— Лека.

Затворихме и аз се приготвих да си легна.

След като се пъхнах в леглото, дълго се въртях, без да мога да заспя.

Искаше ми се да вярвам, че свирепостта, излъчваща се от сина ми, действително бе закрилнически израз на желанието му да ме закриля. Би ми харесало дори да знам, че Мики е прав и че Одън наистина се вглежда в баща си и се чуди дали един ден ще се превърне в него.

Ала не мислех, че е някое от тези неща.

Мислех, че е нещо друго.

Нещо, което тласкаше и двете ми деца от баща им към мен.

Нещо, което трябваше да се опитам да открия.

Заради тях.

Не заради мен.

* * *

— Това не ми харесва — заявих два дни по-късно.

Заедно с Джоузи бяхме в кабинета на Джейк в спортната зала и гледахме през прозореца как Джейк и Мики се боксират на ринга.

— Знам — отвърна Джоузи. — Всъщност не знам. Джейк никога не губи. От когото и да било. Нито дори от Мики, който е страшно добър, но въпреки това винаги е втори в лигата. Някога Джейк е бил професионален боксьор, така че недей да се разочароваш от Мики. Джейк е играл платени мачове във Вегас. Бил е голяма работа. Така че не мога да кажа, че знам какво е усещането от това, че Мики губи.

Всъщност изобщо не мислех за това, как Мики губи. Дори не подозирах, че някой губи, тъй като това беше просто спаринг, който се провеждаше пред групичка младежи между единайсет и осемнайсет години.

Записването и раздаването на екипировка за момчешката боксова лига. Причината да съм тук. За да видя как вземат мярка на момчетата за екипировката, която щяха да получат благодарение на мен.

Не, мислех си, че не ми харесва това, че Мики се боксира. Едва можех да гледам как синът ми се търкаля по тепиха, мъчейки се да тушира противника си.

Ужасно бе да гледам как юмруците на Джейк се сипят отгоре му, въпреки че Мики му отвръщаше със същото.

Още по-ужасно бе, че те го правеха, за да победят.

Ала най-ужасното бе досега неизвестният ми факт, че Мики членува в мъжката боксова лига, чийто сезон също започваше скоро.

Как, как точно Мики щеше да има време за всичко, което правеше, както и да ходи и на тренировки, и на боксови срещи?

— Работи на две места, има две деца, приятелка и се кани да започне нов бизнес — заявих. — Как, за бога, ще намери време и да тренира, така че да не му сритат задника.

— Джейк има два бизнеса, има три деца и жена. Той се справя.

Погледнах към Джоузи.

— Единият му бизнес е боксова зала.

— Да, но някой трябва да я ръководи. Не може непрекъснато да тренира.

Въпреки че според мен на Джейк му беше по-лесно, отколкото на Мики, попитах:

— Е, добре, как се справя с всичко това?

— Взе си жена.

По тялото ми пробяга тръпка.

В същия миг откъм залата долетяха одобрителни викове и двете с Джоузи погледнахме натам.

Джейк тъкмо изплюваше предпазителя за уста, а Мики се беше облегнал на онова нещо в ъгъла на ринга и разкопчаваше със зъби лепенките на ръкавиците си. Джейк се обърна към момчетата.

Гледах Мики с изучаващ поглед, мислейки си как не може да се отрече, че облечен в широк анцуг и впита тениска, облегнат небрежно на онова нещо в ъгъла, той изглеждаше неописуемо секси, дори и с каската на главата.

Въпреки това се надявах, че няма да очаква от мен да го гледам как пребива някого, докато пребиват и него самия.

— Надявам се, че няма да ме покани на някой от мачовете си — изрекох мислите си на глас.

— Напротив, надявай се да те покани.

Странният тон на Джоузи ме накара да се обърна към нея.

— Защо?

Тя с видимо усилие откъсна очи от съпруга си и ме погледна.

— Нощта след мач.

Усетих, че сбърчвам вежди.

— Моля?

— Нощта след мач всъщност започва с мача, но завършва с далеч по-приятни занимания. — Изражението й беше такова, че започна да ми просветва, тя обаче продължи: — Победа или загуба, макар че, както ти обясних, аз нямам опит със загубите, но Алиса има и прекрасно знам, че дори когато Джуниър падне, нощта след мача е най-най-любимата нощ на Алиса.

— Значи те… — не довърших аз.

— Да — заяви Джоузи твърдо.

— И след мача могат…?

— Абсолютно.

— По-добре, отколкото…

— Най-доброто.

Гласът ми, когато зададох следващия си въпрос, беше станал по-висок:

— Наистина ли?

— Неудобно ми е да споделям какъв е Джейк в леглото. Ще ти кажа само, че е отличен любовник, дори когато трябва да сме бързи. Винаги е невероятно. Обичам това у него… както и много други неща. Ала нощта след мача е различно. Уникално. И честно казано, бих го гледала как губи всеки път, само и само за да съм там, както и да се нуждае той от мен, когато мачът свърши.

— Леле — ахнах.

— Именно. — Джоузи ме изгледа изпитателно и заяви: — Така че ще се погрижа на всеки мач да има място за теб до мен и Алиса.

Не изгарях от желание този ден да дойде и в същото време — нямах търпение.

Мики… още по-добър?

Краката ми се разтрепериха.

В този миг се разнесе остро изсвирване и когато с Джоузи погледнахме към залата, видяхме, че Джейк тъкмо вади пръсти от устата си, за да ни помаха да отидем.

— Това е нашият знак — измърмори Джоузи и се раздвижи.

Последвах я и едва бяхме прекрачили прага, когато Джейк обяви:

— И така, знаете, че досега ни беше трудно да ви набавяме хубава екипировка. Ала тази година госпожа Спиър и най-вече госпожица Хатауей, която дари цял куп готини работи, които да бъдат продадени за лигата, успяха да съберат достатъчно средства не само за да купим нова екипировка за всички ви, но и мачовете ви да се провеждат на големия ринг в „Блейкли“.

Бяхме привлекли вниманието на всички момчета, когато се приближихме и спряхме зад групичката им.

При тази новина доста усти зяпнаха и през редиците пробяга вълнение, преди Джейк да завърши:

— Така че — аплодисменти за дамите.

Усетих как бузите ми пламват, когато от редиците на момчетата се надигна тържествуващ възглас.

През всичките години на набиране на средства, нито веднъж не се бях изправяла лице в лице с когото и да било, облагодетелстван от усилията ми.

При вида на щастливите лица и тържествуващите им викове, установих, че усещането е страхотно.

— А сега застанете в редица пред кантара — нареди Мики. — Трябва да ви разпределим по категории, а после ще раздадем екипировките. След това на всеки ще бъде определен треньор, ще му се представите и ще си получите графика на тренировките.

Момчетата тръгнаха насам-натам и двете с Джоузи се отдръпнахме настрани, за да не им се пречкаме.

Вечерта ми стана още по-хубава, когато Килиън се приближи с един от приятелите си.

Усмихваше ми се широко и аз му отвърнах със същото.

А приятелят му тъкмо казваше:

— Да си боксьор, си има още един плюс. Пълно е с готини мацки.

— Аха — отвърна Килиън, извръщайки поглед от мен. — По-ниската е гаджето на баща ми.

— Леле, върхът — отбеляза приятелят му, оглеждайки ме, докато двамата се нареждаха на опашката, извила се пред един от онези големи кантари, с който се оправяше Джуниър.

От думите на приятеля на Кил ми стана топло не само на бузите, но и в други части от тялото, най-вече — около сърцето.

Последния път, когато бях в тази спортна зала, се чувствах грозна, непривлекателна и преминала разцвета си.

А сега имах одобрението на дванайсетгодишните.

Не беше кой знае какво, но беше нещо, а още по-хубаво бе, че Килиън ме одобряваше като приятелка на баща си.

А после вечерта стана още по-хубава, когато усетих някаква тежест, вдигнах очи и видях, че Мики беше предявил правата си над мен, обвивайки ръка около раменете ми.

— Здрасти — каза, усмихвайки се непринудено.

— Здравей.

— Харесва ли ти?

Аз кимнах.

— Добре — измърмори той.

— Господин Донован — чух и когато вдигнах очи, видях младеж на седемнайсет или осемнайсет години, застанал наблизо.

— Джо — поздрави го Мики.

Момчето ме погледна.

— Хей, ъъъ… вие сте майката на Одън, нали?

Аз се изпънах и се вгледах в приятеля на моя син, Джо, който не беше нито на седемнайсет, нито на осемнайсет, а на шестнайсет години, което беше шокиращо. Изглеждаше така, сякаш би могъл да бъде морски пехотинец. Освен това беше адски сладък.

— Да, Джо. Аз съм госпожица Хатауей. — Протегнах му ръка. — Приятно ми е да се запознаем. Одън ми е говорил за теб.

Той пое ръката ми за миг, а после я пусна, местейки срамежливо поглед насам-натам.

— Аха. Гот. Той е свестен тип.

— Така е — съгласих се.

— Както и да е, благодаря, че направихте това. — Той размаха ръка наоколо. — Адско готино.

— Радвам се, че можах да помогна.

— Аха. Страхотно. Е, ами, чао — измърмори той и отиде да се нареди на опашката.

— Чао, Джо — извиках след него.

Устните на Мики се доближиха до ухото ми.

— Двете с Джоузи трябва да се изнесете от тук възможно най-скоро или положението ще се спече.

Отметнах глава назад, за да срещна погледа му.

— Защо?

— Защото приятелчето ти току-що срещна майката на приятеля си, която е адски секси парче, Джоузи също е адски секси парче. Така че ще е най-добре да се изнесете, та лигата да не се увеличи тройно, когато цял куп момчета вземат да се появяват, за да огледат какви готини парчета ще могат да опънат, когато пораснат достатъчно, за да знаят какво да правят с оная си работа. Парчета, които ще опъват, защото са били достатъчно умни, за да тренират бокс.

Аз се отдръпнах, не много далеч, защото ръката му около раменете ми ме стисна по-силно, но това не ми попречи да възкликна:

— Мики! Сериозно!

— Бейби, някога и аз бях на шестнайсет — отвърна той. — Съседката ни, госпожа Гети, сега е на седемдесет и пет, ала някога беше на четиресет и пет и пред вратата на спалнята й имаше същинска върволица.

Аз се притиснах в него.

— Мисля, че току-що повърнах малко в устата си.

— Само си помисли какво му се върти в главата на горкичкия Джо, че утре е на училище и трябва да се изправи пред приятеля си със секси майката.

— Престани да говориш — наредих рязко.

Мики избухна в смях.

— Престани да се смееш — настоях разгорещено.

Той не се подчини.

Вместо това се наведе и докосна устните ми със своите, без да престава да се смее.

Не се отдръпнах, защото наоколо имаше хора, но го изгледах свирепо.

— Това, това тук — каза той. — Това си ти, до мозъка на костите. Онова, което даде на момчетата, едно, от които е моят собствен син, начинът, по който се чувствам, докато стоя до теб с вида, по който изглеждаш, и онова, което направи за лигата. Още един проблясък на щастие.

Начаса престанах да го гледам свирепо.

— Благодаря ти, бейби — прошепна той.

Стиснах устни, за да не се разтреперят.

— Ще се разплачеш ли?

— Не — промълвих, ала дори тази едничка сричка излезе на пресекулки.

— Май ще е най-добре да не те целувам отново — отбеляза той.

— Ако кажеш още някоя гадост, няма да правя секс с теб цяла седмица.

Той отново се ухили широко.

— Сякаш можеш да издържиш толкова дълго.

— Все тая — измърморих.

— Ейми?

— Какво? — попитах сърдито.

— Ти си най-страхотната жена, която съм срещал някога.

Взирах се в красивите му сини очи и докато гледах думите му, отразени в тях, знаех, че от мига, в който го бях зърнала, едно от нещата, за които бях копняла най-силно, бе да видя този поглед, отправен към мен.

Не беше „обичам те“.

Ала беше почти толкова прекрасно.

— Страхотно, сега искам да се целувам с теб — възнегодувах под носа си, за да скрия как ме беше накарал да се почувствам.

Мики отново се ухили.

— Значи, вечерята с Одън и Олимпия във вторник ще я бъде? — зададе ми въпрос, на който знаеше отговора, но разбрах, че го прави, за да смени темата.

Кимнах и се притиснах в него, развълнувана и притеснена за тази първа среща, ала надявайки се, че тъй като бяха моите деца, те щяха да видят истинския Мики. Щяха да видят как се държи с мен. Щяха да видят, че ме прави щастлива. И всичко щеше да мине прекрасно.

— Очаквам го с нетърпение, Ейми.

И тогава аз му се усмихнах, ала в същия миг усетих как по гръбнака ми полазва тръпка.

Погледнах настрани и видях, че Килиън, който напредваше на опашката пред кантара, се бе обърнал и беше приковал очи в нас.

Изглеждаше замислен.

Напрегнах се, особено когато той видя, че съм го забелязала. Но после ми помаха с ръка, усмихна ми се широко и отново се обърна напред.

Не се притесняваше да ми помаха пред другите.

Не се вкисна, задето баща му ме докосваше, говореше с мен, смееше се с мен.

Хвалеше се на приятелите си, че съм гаджето на баща му.

Което означаваше, че ако Килиън имаше печат, би могъл да го потопи в мастило, да дойде при мен и да сложи клеймо „одобрена“.

И това ме направи щастлива.

Много, много щастлива.