Кристен Ашли
Ново начало (30)

Епилог
Затегни колана, бейби

— Аз ще отида.

— Не, аз ще отида.

— О, за бога, аз ще отида.

С Мики спорехме кой ще прибере Аш от срещата й с Келан.

Рианон беше дошла за разбора по женски, който щяхме да проведем след това; поради същата причина и Пипа беше тук.

Одън и Килиън се опитваха да убият във виртуалното пространство други хлапета в някаква онлайн игра, която играеха на Xbox-а в семейната стая на Мики. И ако се съдеше по виковете им, очевидно се справяха успешно.

Мики искаше да прибере дъщеря си от срещата, за да изгледа злобно кавалера й.

Аз нямаше да допусна Ашлин да бъде подложена на това.

Рианон, която вече си беше облякла палтото и бе отишла до вратата, беше съгласна с мен.

— Ще се върна след двайсет минути — заяви тя и преди Мики да успее да отговори, вече беше излязла.

— Надявам се да я целуне — отбеляза Пипа замечтано и аз усетих как откъм Мики се надига огнена стена.

— Пип! — скастрих я и когато я погледнах, видях, че съзерцава вратата също така замечтано, както беше прозвучал гласът й, и в този миг разбрах, че следващата болка на Мики щеше да бъде за Пипа.

Тя ме погледна.

— Какво?

— Ама че гадост! Да целува Аш! — провикна се Килиън, доказателство, че силните експлозии, долитащи от телевизора, не заглушаваха разговора ни.

Или пък той слушаше.

— Не е гадост, мой човек. Тя е сладка — отвърна Одън.

Мики обърна заплашителен поглед към мен.

— Одън е прав, миличък — казах нежно.

Той напусна демонстративно стаята и малко след като изчезна по коридора, чух как хладилникът се отваря и затваря, а след това и шума от плъзгащата се врата на верандата.

Пиеше бира, потънал в мрачни мисли за това, че дъщеря му се превръща в жена.

Аз се усмихнах широко.

— Секси е, когато е такъв, баща-който-не-иска-дъщеря-му-да-излиза-с-момчета — отбеляза Пипа и аз видях, че гледа към коридора.

Права беше.

Тя ме погледна и се усмихна широко.

— Той е страхотен удар, мамо. Всички момичета в училище го казват. Дори се водят разгорещени спорове за това, кой е най-привлекателният баща. Този на Амбър Спиър и този на Ашлин Донован.

— Много ясно, че е на Ашлин Донован — заявих аз високомерно.

— Абсолютно — съгласи се тя, все така широко ухилена.

Очите ми се върнаха към коридора.

— Може би трябва да отида при него — измърморих.

— Може би трябва да го оставиш да свиква — посъветва ме Пипа и се размърда, за да седне на колене върху дивана в дневната на Мики. — Ще му се наложи. Келан страшно си пада по Аш. И двамата са луди по киното. Тя знае всичко за бокса. Харесват едни и същи сериали. В гимназията това е сериозно. На обяд седят заедно с нас, но са напълно погълнати един от друг и през цялото време си говорят.

Трудно ми беше да си представя Аш, която не спира да говори.

Но беше прекрасно, че е намерила момче, пред което да се разкрие.

— Както и да е, искам сладолед. Мислиш ли, че Мики ще има нещо против, ако си взема малко сладолед? — попита Пипа.

— Не, момичето ми. Само не забравяй да попиташ момчетата дали и те не искат.

— Окей, мамо. — Тя стана и ме побутна на шега, докато минаваше покрай мен.

Видях я как се отдалечава по коридора, а после я чух да пита момчетата дали искат сладолед и дори да отваря вратата на верандата, за да вземе официално разрешение от Мики.

Когато го получи, я чух да пита дали и той не иска.

След като вратата се затвори, аз излязох в коридора, но поспрях пред бебешката снимка на моя мъж.

Гледах я, чудейки се дали родителите му са знаели какъв забележителен мъж ще стане от него.

Отдалечих се, уверена от собствения ми опит с Одън и Пипа, че със сигурност са знаели.

Пет минути по-късно, докато помагах на Пип със слагането на сладолед по чашките, плъзгащата врата се отвори и аз вдигнах очи.

Мики тъкмо се канеше да влезе, когато Кил се провикна, без нито за миг да откъсва очи от телевизора:

— Чуй само татко! Ако Аш се ожени за Келан, ще си имаме Келан и Килиън в семейството. Адски смешно, нали?

Без да отговори, Мики се обърна, излезе навън и затвори вратата зад себе си.

Щях да успея да се овладея, ако не бях чула как Пипа изпръхтя от смях.

Тя обаче го направи и аз не успях да се овладея.

Така че бях принудена да се втурна в трапезарията, та Мики да не чуе как избухнах в смях.

* * *

— Хей, Ейми?

Вървях по коридора към стаята на Мики, където той се беше прехвърлил с мрачните си мисли, след като разборът по женски беше взел епични размери и бе продължил часове наред (през които може и да се беше отклонил по други пътища, като например онлайн пазаруване на таблета на Аш).

Одън и Килиън все още изтребваха хора във виртуалното пространство. Рианон си беше тръгнала.

Доколкото знаех, Пипа беше в стаята на Аш, където двете продължаваха с женския разбор, така че майките да не могат да ги чуят.

Ашлин беше подала глава през вратата и ме гледаше.

— Да, цветенце?

— Бой с кучета — прошепна тя и ме дари с мъничка, сладка усмивка. — Аз печеля.

След това затвори вратата.

Очевидно срещата беше минала страхотно.

Мики се цупеше в стаята си.

Аз се отправих натам, като се усмихвах.

* * *

Потръпнах, когато Одън тръшна противника си по гръб.

— Браво, приятелче! Дръж здраво! — провикна се седналият до мен Мики.

— Не го пускай! — изкрещя седналият до Мики Килиън.

— С Аш ще отидем за безалкохолно — обяви седналата до мен Пипа.

Двете с Аш станаха и тласкана от майчински инстинкт, аз обърнах глава на другата страна, към края на трибуните.

Келан се размотаваше там, приковал очи в Ашлин.

Пипа беше прикритието на Аш.

Те минаха покрай нас, ала Аш спря рязко, когато ръката на Мики се стрелна напред и я стисна за китката.

Погледнах го и видях, че е отметнал глава назад, приковал очи в момичето си.

— Върви при твоето момче, но ще останеш там, където да те виждам, ясен ли съм?

— Добре, татко — изпуфтя тя примирено и раздразнено.

Той я пусна, а Пипа ми отправи развеселена усмивка.

Аз й отвърнах със същото.

Момичетата се отдалечиха, а аз подскочих, когато Мики извика:

— Точно така! Това беше!

Хората наоколо заръкопляскаха и аз погледнах към сина ми на тепиха, тъкмо когато съдията се провикна:

— Туш!

Одън се изправи под съпровода на още аплодисменти и Килиън, подскачащ на мястото си, крещейки:

— Само така! Одън е върхът!

В този миг на триумф за сина ми, аз усетих, че косъмчетата на тила ми настръхват. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Конрад извръща очи от мен.

Беше сам. Никаква Мартин. Никаква Тами.

Добър избор.

Тъжно бе, но той сам си беше виновен за това, че седеше самотен на трибуните.

Обърнах се към Мики, който ръкопляскаше, широко усмихнат.

— Нали ти е ясно, че ще трябва да дадеш малко повече свобода на Аш и Келан? — посъветвах го.

Той престана да ръкопляска и да се усмихва, и ме погледна.

— Ще я получи, когато стане на петнайсет. Не и докато е на четиринайсет.

— Навършва ги следващия месец — напомних му нещо, което знаеше по-добре от мен.

— Значи, не й остава да чака дълго — отвърна той и извърна поглед към групичката момчета, които потупваха Одън по рамото.

Очите на Одън намериха първо баща му, а после и мен.

Аз вдигнах тържествуващо палци и изръкоплясках беззвучно.

Той поклати глава и направи физиономия, но го стори с усмивка.

След това се зае да си облече анцуга.

— Вижте ги само тези тъпаци — заяви Килиън отвратено, взирайки се в двете момчета, които се бореха на тепиха. — Одън е най-добрият… на света.

Мики обви ръка около кръста ми.

Аз понесох умопомрачителната скука на това, да гледам как още цял куп момчета (момчета, които не познавах и обичах) се борят, черпейки сили от ръката на Мики около мен.

А после, слава богу, всичко свърши и ние си отидохме вкъщи.

Почуках на вратата на съблекалнята.

Тя се отвори и аз политнах напред, защото пръстите на Мики се сключиха около китката ми и ме издърпаха вътре.

— Децата на местата си ли са? — попита той, надниквайки в коридора.

— Да, Мики — прошепнах.

Той затръшна вратата, заключи я и ме притисна към стената. А после, облечен в боксови гащета и обувки, горната част на тялото му беше гола и лъснала от пот, се отпусна на колене пред мен.

— Мики — изохках аз.

Ръцете му, все още бинтовани от мача, който току-що беше загубил от Джейк, вдигнаха полата ми нагоре.

— Добре ли си? — попитах го, забелязала (макар и доста разсеяно), зачервената му буза.

Той не отговори, а смъкна бикините ми надолу.

Поех си рязко дъх.

Той отметна глава назад и прокара ръка по единия от ботушите ми с високи токчета на „Джими Чу“.

— Тези ботуши ми харесват, бейби — прошепна.

— Аз… радвам се — смотолевих.

Той плъзна ръка, улови глезена ми, преметна го през лъсналото си от пот рамо и ме вкуси гладно, хищно, безмилостно, докато не свърших (което, трябва да си призная, не отне много дълго).

Аз все още се реех в облаците, а той вече се беше изправил и ме чукаше до стената.

Свърших отново, стенейки в устата му.

Той ме последва, докато го целувах.

Когато всичко свърши, той остана потънал в мен, заровил лице в шията ми, притискайки ме към стената.

Аз милвах косата, гърба му и се взирах невиждащо в съблекалнята наоколо.

— Обожавам боксовата нощ — прошепнах.

Мики повдигна глава и ме погледна.

Широко усмихнат.

— Бейби.

— Няма да го бъде.

— Ейми.

— Не — казах ядосано, докато крачех напред-назад из спалнята си, прокарвайки пръст по екрана на телефона.

Открих това, което търсех, натиснах го и доближих апарата до ухото си.

— Ейми, това не е добра идея — изръмжа Мики. — Не искаш да се забъркваш в нещо такова.

Изгледах го свирепо в същия миг, в който гласът на Лори се разнесе в ухото ми:

— Здравей, Мими.

— Излизаш с жена, която не е Робин? — сърдито казах аз.

В продължение на един дълъг миг той не каза нищо, а после попита:

— Как разбра?

— Имаме общи приятели, Лори. Една, от които е Робин.

— И тя ли знае за Тара? — В гласа му се долавяха притеснени нотки.

— Тара? Тара? — повторих аз заядливо.

— Робин знае ли за нея? — настоя той.

— Не. — Махнах с ръка към лаптопа на нощното ми шкафче, който той не можеше да види. — Току-що получих имейл от Роби.

Може и да беше плод на трескавото ми въображение, но бих могла да се закълна, че го чух да въздъхва облекчено, преди да отговори:

— Миличка, не мога да излизам с най-добрата ти приятелка.

— Защо не? — попитах остро.

— Ами ако не се получи?

— Боиш се да не се превърне в откачалка и с теб? — попитах и преди той да успее да отговори, продължих: — Защото, ако е това, няма защо да се притесняваш. То е само за мъжете, които изневеряват. Всички го знаят. А след като можа да останеш с Мариел толкова дълго, без нито веднъж да кръшнеш, няма за какво да се безпокоиш.

— Не е това.

— А какво тогава?

— Вие двете сте много близки и ако…

— Тя те кара да се смееш.

— Така е, но…

— Красива е. Елегантна. Има собствени средства.

— Вярно е, но…

— Смята, че си хубав. Приятно й е да общува с теб. Ти караш я да се смее.

— Това означава много, Мими, обаче…

— Обаче нищо — троснах се. — Ние, момичетата, се нуждаем от него. Нуждаем се от големия жест. Искаме да знаем, че нищо друго няма значение, нищо, нищичко, освен риска, който сте готови да поемете, за да ни направите свои. Че бихте рискували всичко. Бихте направили всичко. Логиката и възпитанието, и това, че тя живее срещу теб, или пък е приятелка на сестра ти, нямат никакво значение. Нищо няма значение. Захвърляте всяка предпазливост на вятъра и тръгвате напук на всичко, в което вярвате, за този едничък шанс. Шансът да започнете да изграждате нещо. Така че, ако го направите от самото начало, когато животът ни поднесе някои от своите изненади, да знаем, че сте готови на всичко, за да сме щастливи. — Замълчах за миг и завърших: — Което, разбира се, не важи, ако всичко това се случи, докато сте женени. Ала то е единственото изключение.

Лори мълчеше.

— Лори — изсъсках. — Чу ли ме?

— Смятам да затварям.

— Да не си посмял — процедих аз.

— Как иначе бих могъл да се обадя на Робин?

Вкамених се за миг, а после свалих телефона от ухото си и му затворих.

— Нуждаеш се от големия жест?

Погледът ми се насочи към Мики, който стоеше от своята страна на леглото ми, облечен в долнище на пижама.

— Не задавай въпроси, на които знаеш отговора, Мики Донован. Ти си царят на големия жест.

Лицето му омекна за миг и той заяви:

— Затегни колана, бейби.

— Знам — съгласих се аз. — Робин си е откачалка, но от добрите, само че това няма да е лесно, защото и миналото на Лори не е лесно.

— Нямах това предвид.

— А какво?

Мики прекоси стаята и отиде до якето, което беше хвърлил върху отоманката. Бръкна в джоба, извади някакви листове и се върна при мен.

Подаде ми ги и аз ги поех, но не ги погледнах.

— Разписание — заяви той. — Всичко е уредено. Дори се обадих на Конрад. Ще вземе децата и след два дни ние с теб отиваме във Флорида Кийс.

Аз примигах.

— Колко голям беше диамантът, който той ти купи?

— Три карата и половина — отвърнах автоматично.

— Тогава се приготви да не можеш да си вдигнеш ръката, сладурче, защото знам, че трябва да го бия, и то сериозно.

При тези думи пуснах листовете, хвърлих се в прегръдките му и го изтласках назад, докато не се строполихме на леглото и аз се озовах отгоре му.

— Бейби, не сме сигурни, че децата са заспали — каза той (моите деца, неговите бяха при Рианон).

— Няма да ни чуят.

— Ами ако…

Повдигнах глава и го погледнах сърдито, сбърчила вежди.

— Каниш ли се да ме отведеш във Флорида Кийс, за да ме помолиш да се омъжа за теб?

— Ами… да.

— В такъв случай ще се чукаме, за да го отпразнуваме.

Устните му потръпнаха.

— Ще се чукаме?

— Бързо, грубо — аз се наведох към него — и тихо.

Дъхът ми спря от бързината, с която той се озова върху мен.

— За да е тихо, трябва аз да свърша цялата работа — заяви той. — Когато си отгоре, ти стенеш, и то силно.

Нямах нищо против.

Усмихнах се широко.

Моят мъж ме целуна.

А после ме изчука.

Бяхме толкова тихи, колкото ни беше възможно.

След това, аз — изкъпана и облечена в една от моите нощнички, Мики — по долнище на пижама, останахме да лежим, преплели тела в мрака.

— Обичам те, Мики Донован — прошепнах.

— Аз също те обичам, бъдеща Амелия Донован — отвърна той също така шепнешком.

Амелия Донован.

Господи.

Затворих очи и се притиснах до него.

Ръцете му около мен потръпнаха.

— Мамка му, наистина ти харесва.

— Щастие — бе всичко, което успях да кажа.

— Аха — съгласи се той.

Отметнах глава назад и погледнах лицето му в сенките.

— Проблясък?

Ръката му се плъзна нагоре по гърба ми, погали рамото ми и улови бузата ми в шепа.

— Не, бейби. Виждаш ли, преди около девет месеца срещу нас се нанесе една огнена брюнетка и онези мимолетни проблясъци останаха в миналото. Сега живея заслепен и това не е лошо.

Думите му се разляха в мен и аз отново полетях в облаците. Наведох глава и зарових лице в гърдите му, така че да не види, че плача, дори в мрака.

Ала той го усети, тъй като се тресях неудържимо (а може и да подсмърчах от време на време), и ме притегли към себе си.

— Не ми харесва моята жена да плаче в прегръдките ми.

— Сълзи на ща-ща-щастие.

— Престани, Ейми. Окей?

Отметнах глава назад и заявих:

— Не можеш да ми заповядаш да престана да плача от щастие, Мики.

— Току-що го направих.

— Това не означава, че ще го бъде.

— Нима, при положение че се заяждаш с мен, вече не плачеш?

Изгледах го сърдито в мрака, защото беше прав.

— Мамка му — измърмори той. — Буквално усещам яростната ти горещина и сега пак искам да те изчукам.

— Нямам нищо спешно в списъка си със задачи за следващите, ами и аз не знам, осем-девет часа, Мики.

— Исусе, ама че си многознайка.

— Да мърмориш за това, че съм многознайка, не е да ме чукаш, Мики.

Думите ми завършиха със стон, защото той ме преобърна по корем, а после ръката му вдигна нощничката ми нагоре и потъна в бикините ми. Аз разтворих крака, за да ме достигне по-лесно, и той ме намери.

— Къде се дяна многознайката сега? — измърмори в ухото ми, но така и не ми даде възможност да отговоря.

Пръстът му подръпна клитора ми, все още чувствителен от по-рано, и трябваше да се съсредоточа върху това, докато хълбоците ми потръпваха.

— О, да — изръмжа той от задоволство.

— Дразнещ си — изохках аз, гърчейки се.

— Предизвикателство, Ейми. Повтори го, докато седиш на лицето ми след пет минути.

О, господи.

Аз продължавах да се гърча.

Мики отметна чаршафите от мен.

— Повдигни хълбоците си, бейби. Искам да видя на какво е способно това дупе за мен.

О, господи.

Повдигнах хълбоци.

Мики довърши онова, което правеше, а после ме придърпа върху лицето си.

Мина известно време, докато стигнем до чукането, но то беше приятно прекарано време и когато най-сетне отново се озовахме облечени и прегърнати под завивките, у мен не беше останала и капчица многознайничество.

Така че аз заспах в ръцете на моя мъж, знаейки, че много скоро ще се излежаваме под слънцето на Флорида Кийс, а на пръста си ще нося гигантския диамант, който той щеше да ми даде.

* * *

Влязох в моята къща, минах покрай обичната ми маса за хранене и отидох право в кухнята.

Оставих чантата и торбата върху плота, обърнах се, за да отида до хладилника и да преценя възможностите за вечеря… и замръзнах.

Стоях и се взирах.

Отне ми известно време, докато отново вдъхна живот на тялото си, но когато най-сетне успях, направих няколко крачки, приковала поглед към стената зад масата за хранене.

Бръкнах слепешката в чантата ми, извадих телефона, включих го, без да го поглеждам, и все така автоматично го приближих до устата си и наредих:

— Обади се на Мики.

След това го сложих до ухото си.

— Здравей — поздрави той след едно иззвъняване.

— Здравей и на теб — прошепнах аз.

Той не каза нищо.

Аз се взирах в стената.

На нея висеше подаръкът ми за Деня на майката.

Мики, в заговор с децата, беше уредил един фотограф да дойде в къщата, когато цъфтяха дивите зюмбюли.

Беше прав. Те бяха толкова много, че когато цъфтяха, „Синята скала“ сякаш се рееше сред облак от цветя над морето.

Това беше физическият израз на моя свят. Домът, който споделях с онези, които обичах, обгърнат от красота.

Всички се бяхме издокарали (или поне горе-долу — момичетата се бяха нагласили, а момчетата носеха хубави ризи и дънки) и фотографът ни беше снимал пред къщата. Аз и Мики в средата, ръката му — около раменете ми, моята — около кръста му. С другата си ръка той прегръщаше Пипа, а аз — Килиън, който стоеше пред мен (нещо, което вече не бихме могли да направим, защото междувременно той страшно се беше източил и беше станал по-висок от мен). Аш стоеше до мен. Бяха я уловили да се смее, с очи към камерата, бузата й беше до рамото ми, ръцете й — обвити около кръста ми. Одън стоеше от другата страна на сестра си и я държеше за ръка.

С изключение на Аш, която се смееше, всички се усмихвахме.

Щастливи.

Сега, увеличена и поставена в красива рамка, с две прелестни стенни лампи, извиващи се от двете й страни, така че още повече да привличат вниманието към нея, тази снимка висеше над масата за хранене — нагледно доказателство, че имах всичко, от което би могла да се нуждае една жена.

Семейството ми и аз, реещи се в облак от синева, заслепени от проблясък на щастие.

Мики сложи край на мълчанието.

— Видяла си я.

— Обичам те — прошепнах.

— И аз.

Усмихнах се и преглътнах сълзите си.

Отне ми известно време и Мики ми го даде. Най-сетне попитах:

— Какво ти се яде за вечеря?

— Ще взема хамбургери от „Тинк“ — отвърна той.

— В такъв случай ще ядем хамбургери от „Тинк“ на масата за хранене.

Гласът му, когато отговори, беше мек.

— Устройва ме.

Устройваше и мен. Децата му бяха при него. Моите бяха при мен.

Получаваше се съвършено.

— Доскоро, миличък.

— Да, бейби. Доскоро.

След като затворихме, аз се приближих до снимката и натиснах новия ключ за осветлението.

От тук можех да запаля полилея над масата за хранене. Осветлението в кухнята. Полилеят в кухнята. Лампите в дневната.

И осветлението на моята снимка.

Беше ден. Не се нуждаех от лампи.

Ала от този ден нататък, винаги когато си бях вкъщи, тази снимка щеше да бъде осветена.

Всеки ден.

Напомняше ми, въпреки че го знаех с цялото си същество, че имам всичко, от което се нуждая.

* * *

Отидох в кабинета, оставих чантата и торбите върху бюрото и извадих плика от едната и обвития в опаковъчна хартия пакет от другата. След това развих красивата рамка, която бях купила от наново отворения магазин на кея.

Тъкмо се канех да поставя в нея снимката, която бях дала да отпечатат, когато телефонът ми иззвъня в чантата.

Оставих снимката и рамката настрани, извадих телефона и вдигнах.

— Здравей.

— Здравей и на теб — отвърна Мики. — Слушай, бейби, оправи ли заплатите?

Погледнах към компютъра на бюрото.

Кабинетът си беше кабинет.

Освен това беше и още една стая за гости сега, когато другата му половина беше заета от внушителен разтегателен диван.

Освен това беше семейна стая, където Одън и Килиън играеха видео игри, когато бяха у нас, тъй като момичетата (както и Мики, и аз) не бяха във възторг от идеята да окупират телевизора в голямата стая.

Имаше също така рафтове по всички стени, които не бяха заети от прозорци или телевизора — красиви, орехови полици, които Мики беше поставил с помощта на Джейк (и Кил, и Одън).

И накрая, това беше и офисът на „Покриви и строително предприемачество Донован“.

Аз бях офис асистентката на Мики. Занимавах се със заплатите, връщах обаждания (и ги приемах, ако се намирах на бюрото), насрочвах срещите на Мики с клиенти, разпечатвах оферти, поръчвах материали, разпращах фактури, оправях се със сметките и изпълнявах ролята на счетоводител (с помощ от страна на Робин).

Бизнесът на Мики беше потръгнал.

Ралф успяваше да спечели някои от поръчките, но онези, които обръщаха внимание на препоръките и онлайн коментарите, избираха Мики. Да не говорим, че беше получил поръчка за покривите на строежа около голф игрището в клуба. Голям проект. Истински удар. Трийсет къщи, и то съвсем не малки. Мини имения.

Всъщност работата беше толкова много, че Мики имаше двайсет и осем служители. А бизнесът му още не беше навършил дори една година.

Аз не получавах заплата. Това бе, защото Мики беше обявил къщата си за продан и ние щяхме да се оженим на малка церемония с есенен мотив (приемът щеше да се състои в „Лавандуловата къща“, в деня преди Хелоуин), така че всичко, което му принадлежеше, скоро щеше да бъде и мое (по мое искане — бяхме поспорили, но в крайна сметка Мики беше отстъпил).

А на мен ми беше приятно да се занимавам с това. Приятно ми беше да помагам. Приятно ми беше да гледам как бизнесът на Мики процъфтява. Приятно ми беше да го виждам щастлив в работата си. Приятно ми беше да знам, че започва деня си, правейки нещо, което обича, нещо, което бе негово.

Тъй като къщата на Мики вече беше обявена за продан, въпреки че сватбата ни бе насрочена за след три месеца, когато някой я купеше, дори и все още да не бяхме женени, те щяха да се нанесат у нас.

Разбира се, те и така прекарваха по-голямата част от времето тук.

А ако не бяха у нас, аз (и децата ми, когато бяха при мен), отивахме у Мики.

Беше фантастично.

— Да, миличък. Оправям заплатите всеки четвъртък сутрин, преди да отида в „Гълъбовата къща“ — казах му нещо, което той знаеше. — До утре парите ще са по сметките.

— Мамка му — измърмори той.

— Защо?

— Джери е объркал броя на изработените си часове. Забравил е да добави извънредната работа, която го бях помолил да свърши.

— Кажи му да ги добави следващия път и ще му ги платим тогава.

— Казва, че парите му трябват сега. За развода.

Един от работниците на Мики, Джери, се намираше насред тежък развод, който включваше гадна битка за родителски права. Таксата на адвоката му беше астрономическа.

— Добре — отвърнах, грабвайки химикалка и кубче с листчета. — Продиктувай ми часовете. Ще пусна още едно плащане и той ще получи два превода, вторият ще е за допълнителните часове. Но трябва да ти даде листа с отработените часове, за да го отбележа във файла.

— Добре — отвърна той и ми продиктува часовете. — Ами ти — попита, след като ги записах, — денят ти добре ли мина?

Погледнах към рамката и снимката, които бях оставила настрани, а после вдигнах очи към рафтовете.

Върху тях бяха подредени DVD-та, дискове, книги, фотографии в рамки и разни дреболии. Имаше много рафтове и тъй като бяха нови, все още не бяха запълнени. Ала предполагах, че това бързо щеше да се промени, когато Мики и децата му се преместеха в къщата.

Никой от тях обаче не беше напълно празен. Ала само върху един имаше едно-единствено нещо.

Счупен, черен, сгънат чадър.

Сърцето ми се сви.

— Не — казах в слушалката.

— Какво има?

Аз извърнах очи от чадъра.

— Нищо — смотолевих. — Ще говорим, когато се прибереш.

Мики понижи глас и повтори:

— Какво има, скъпа?

Беше го чул в гласа ми, въпреки че се опитвах да го скрия. Усетил го беше. И се тревожеше. Сведох очи към снимката на бюрото и посегнах, за да я докосна.

— Ейми?

— Господин Денисън е починал тази сутрин — прошепнах задавено.

— Мамка му, Ейми — прошепна Мики в отговор.

Взирах се в снимката — господин Денисън и аз. Той се беше разположил в едно кресло в общата стая на „Гълъбовата къща“. Аз бях приседнала на облегалката и се бях навела, за да го целуна по бузата. Той гледаше към камерата и се усмихваше.

Беше селфи.

Ставах все по-добра с тях.

Бях започнала, след като госпожа Макмърфи почина, и сега телефонът ми беше пълен със снимки на обитателите на дома, Дела с обитателите на дома, персоналът с обитателите на дома, децата, аз, дори Мики с обитателите на дома.

— В съня си.

— Това е добре — нежно отвърна Мики.

Издадох задавен звук, неспособна, повече да удържам сълзите си.

— Мамка му, скъпа — прошепна Мики, а после заяви по-силно и по-твърдо: — Идвам при теб. Имам да свърша нещо, а после съм при теб. Ще си дойда до час. Аз ще се оправя с това с Джери, не се притеснявай. Ти си почини. Ще пусна съобщение на децата. Ще си поръчаме пица. Спокойна семейна вечер у дома. Какво ще кажеш?

Спокойна семейна вечер у дома.

Това бе в състояние да излекува всичко. Дори да облекчи болката от загубата на господин Денисън.

Подсмръкнах и се съгласих:

— Звучи добре, Мики. Но ще се погрижа за това с Джери.

— Добре, Ейми. Скоро ще се прибера.

Скоро щеше да се прибере.

Дори само това можеше да излекува всичко.

— Добре, Мики. До след малко.

— Обичам те, миличка.

Усмихнах се, а по бузата ми се търкулна една сълза.

— Аз също те обичам.

— Доскоро.

— Чао.

Затворихме и аз набързо се справих с допълнителното плащане на Джери. След това поставих снимката с господин Денисън в рамка и я сложих върху полицата с чадъра.

Направих крачка назад, за да я погледна, и по бузите ми отново се застинаха сълзи.

Най-сетне ги избърсах, обърнах се и излязох от стаята, знаейки, че с течение на времето тази полица ще се напълни с рамки.

Щях да имам един-единствен чадър, ала постепенно щях да натрупам купища снимки.

Ала щях да имам хиляди спомени.

* * *

Почиствах къщата, когато я забелязах.

Предишния уикенд, след като беше продал дома си, Мики и децата му се бяха преместили в „Синята скала“.

Семейство Донован се бяха сбогували със своя дом и макар да бе горчиво-сладко, изживяването не беше травмиращо.

Разбира се, те от месеци имаха две къщи и голямо семейство, така че бяха свикнали с мен, децата ми и моето място.

Аш и Килиън бяха предпочели да задържат мебелите, с които бях обзавела стаите за гости; Кил дори беше заявил възторжено:

— Чувствам се като дървосекач в това легло! Адски готино. И със сигурност ще сека дървета, когато не хвърча със свръхзвукова скорост.

Хоби като дървосекачеството, което включваше брадви и електрически триони, не беше представа, която ме радваше, но не казах нищо.

Много от нещата на Мики и децата му бяха разпилени навсякъде, тук бяха дори част от мебелите му. Ала повечето от тях бяха прибрани на склад, след като ги бях снимала, и очакваха да ги продам по интернет.

Преместването беше такъв огромен проект, че не бях мислила за него до този миг, в който почиствах стаята на Аш с прахосмукачка.

Тя беше запазила плажното излъчване на стаята, но бе сменила завивките на леглото и бе добавила своите дреболии и плакати, превръщайки мястото в свое.

Свещта изобщо не пасваше.

Освен това беше прекалено важна, за да бъде скрита в спалнята й.

Вероятно би трябвало да попитам, но аз не го направих. Не го направих, защото не исках Аш да си помисли, че трябва да бъде любезна и да откаже.

Така че спрях прахосмукачката и взех свещта.

Преместих разкошната си купа в края на кухненския плот и сложих свещта в средата на масата за хранене.

Пасваше съвършено.

Отбелязах си наум да си поговоря с Рианон, преди следващото й гостуване, за да не бъде хваната неподготвена и може би наранена.

След това се върнах към чистенето.

Бях на бюрото в кабинета, когато децата се върнаха от училище.

— Минах само за да ги оставя, мамо! — провикна се Одън. — Отивам у Лейси.

Аз изключих втората част от думите му — това, че синът ми си има приятелка, ме радваше дори по-малко, отколкото Мики се радваше, че дъщеря му си има гадже.

— Окей, хлапе! — извиках в отговор.

— Какво има за вечеря? — провикна се Кил.

— Пиле със сирене! — провикнах се аз в отговор.

— Жестоко!

— О, господи! — писна Пипа. — Някой да не ми е изтрил „Дневниците на вампира“?

— Там са си, Пип! — отвърна Кил на висок глас.

— Домашното, Пип! — извиках аз.

— Знам, мамо! — извика тя в отговор.

Изведнъж вдигнах очи, усетила нечие присъствие на вратата.

Ашлин се беше облегнала на касата, с накъдрена коса и деликатен грим, които правеха хубавото й лице още по-хубаво, закръгленото й тяло бе обгърнато в симпатична къса пола и клин, още по-симпатични ботушки с ниско токче и красив пуловер.

— Здравей, цветенце.

— Обичам те, Ейми — отвърна тя тихичко.

Беше видяла свещта.

Макар да седях на бюрото ми и да работех, изведнъж полетях.

— И аз те обичам, момичето ми — отвърнах.

Тя ми се усмихна и изчезна, а аз си поех дълбоко дъх, за да мога да стъпя на земята и да се съсредоточа върху работата си.

Когато го направих, отново се обърнах към компютъра и се залових с фактурите.

* * *

— Ще повърна — измърмори Робин.

— Няма да повърнеш — отвърнах аз.

— За нея не знам, но аз със сигурност ще се издрайфам — заяви Алиса.

Погледнах към Джоузи, която стоеше заедно с останалите момичета в малката ни групичка.

Всичките ми момичета заедно.

Щастие.

— Действително може да му се догади на човек — каза Джоузи, когато улови погледа ми и аз отново насочих вниманието си към онова, което се случваше в другата част на стаята, където майка ми и баща ми любезничеха с родителите на Мики.

Намирахме се в задната стая на „Стрехите“, на репетицията за сватбената ни вечеря. Мястото изглеждаше великолепно и преливаше от цветя и шампанско; дрескодът, според нарежданията на майка ми, бе елегантно вечерно облекло, нещо, което не притесняваше нито мен, нито когото и да било, освен мъжете.

Аз обичах да се издокарвам.

Пък и така Мики щеше да може да ме види в малка черна рокля, купена специално за него.

Мама можеше да си дава нареждания, защото двамата с татко плащаха всичко — храната, безплатния бар, цветята и подаръците за гостите (по две скъпи кристални чаши за шампанско за възрастните, а за децата — кутии с белгийски шоколадови бонбони).

Очевидно сърденето на родителите ми беше свършило. Беше се случило веднага щом Лор им съобщи, че ще се омъжвам в семейството на „Мейн Фреш Маритайм“. Всъщност те не просто бяха престанали да ми се сърдят, ами бяха извън себе си от възторг.

То бе, защото семейството на Мики беше по-богато от това на Конрад и според тях постъпката ми бе доказателство, че отново играя по свирката им.

Семейството на Мики нямаше толкова пари, колкото моето (което със сигурност не би било приемливо — семейство Борн Хатауей винаги трябваше да бъдат отгоре), да не говорим пък че Мики не участваше в семейния бизнес.

Ала колкото и да беше странно, това не притесняваше мама и татко.

— Ръководи свой собствен бизнес — заявил бе татко арогантно в телефонния разговор, който официално беше сложил край на замразяването на отношенията ни преди няколко месеца. — Много добре говори за един мъж, когато сам се е издигнал.

Вече го знаех, така че не бях казала нищо.

Бяха пристигнали предишния ден и оттогава бяха прекарали по-голямата част от времето, умилквайки се на семейството на Мики. Включително и на братята му.

Много изискано, разбира се.

Семейството на Мики беше страхотно, също като него. Дружелюбни. Шегуващи се. Любвеобилни. Топли.

Моето — не особено.

— Просто са си такива — обясних аз на момичетата.

— Никога няма да разбера как двамата с Лори сте се пръкнали от тях — отбеляза Робин.

Тъй като бях съгласна със забележката й, не казах нищо.

Вместо това погледнах към Лори, който стоеше в другия край на стаята и разговаряше с Джейк, сина му Конър и момичето на Конър, Софи. Конър я беше прегърнал и я притискаше към себе си.

Тя се чувстваше удобно там. В безопасност, доволна и щастлива.

Бяха преживели първата си година далеч един от друг, докато той беше в колежа, и сега Софи беше заедно с него в Бостън.

Въпреки че Джуниър и Алиса се радваха, задето я бяха приели в добро училище, по време на един маникюр, преди Софи да се премести, Алиса беше заявила:

— Ако момичето ми се върне, надуло корема след първата си година в колежа, ще бъде адски гадно, защото ще се наложи да помагам с отглеждането на детето, докато баща й е в затвора, задето е пречукал бащата на нейното дете.

Не исках да мисля за такива работи, така че не го направих. Одън си имаше приятелка. Аш все още беше с Келан (който вече имаше шофьорска книжка, което означаваше срещи в колата, което направо побъркваше баща й), а моята дъщеря също излизаше с момчета (от началото на учебната година беше сменила четирима, докато нетърпеливо чакаше Джо да я покани на среща, нещо, на което упорито се надяваше и което той, като добър приятел на Одън, все така не правеше).

Не, определено не исках да мисля за тези неща.

Каквото и да станеше, щях да се справя. Мики — също. Това бе доказано извън всякакво съмнение.

Така че сега гледах как очите на големия ми брат обикалят стаята и се стоплят, спирайки се върху жената до мен.

Робин и Лор вече не ходеха на срещи. Те бяха двойка. И нещата между тях бяха сериозни.

Не можеха да предприемат наистина решителна стъпка, защото най-голямото й дете беше в колежа, ала най-малкото все още бе в гимназията и тя не искаше да отива надалеч. Двамата трябваше да изчакат няколко години, преди Робин да може да се премести в Санта Барбара, за да бъде с Лори за постоянно. Засега тя ходеше при него през седмица и нещата вървяха наистина добре.

Както си знаех, че ще стане — нещо, което не пропусках да им натякна при всяка възможност.

Като например сега, когато очите му се преместиха върху мен и аз си придадох превъзхождащо изражение, при което той поклати глава и устните му потръпнаха, преди отново да се обърне към Джейк.

— Ще ви я открадна.

Тихият глас на Мики ме накара да подскоча лекичко. Той взе чашата с шампанско от ръката ми и я сложи на масата.

— Разбира се — промълви Джоузи.

— Ако не бях обвързана и ако ти също не беше сериозно обвързан, за което свидетелства днешният ден — заяви Робин на моя мъж, — бих искала да откраднеш мен.

Най-добрата ми приятелка харесваше моя мъж.

Което пък се харесваше на мен.

Мики й се усмихна, а аз я изгледах престорено свирепо.

А после Мики ме улови за ръка и ме поведе към вратата. За миг усетих хлад и когато погледнах към майка ми, видях, че бе насочила този хлад към мен, докато Мики ме издърпваше в основния ресторант.

— След няколко минути ще седнем да вечеряме, миличък — напомних му, докато той ме водеше между масите.

— Не могат да го направят без нас.

— Поради което не можем да изчезнем — изтъкнах.

Мики не каза нищо.

Нито пък аз, докато той ме водеше по коридора към тоалетните.

В корема ми плъзна топлина, а краката ми се разтрепериха, когато свихме надясно и подминахме тоалетните.

В края на коридора той бутна палтата настрани (знаех си, че е гардеробна!) и ме притисна към стената.

Беше тъмно.

Тихо.

Нищо чудно всеки момент да се появи някоя служителка, за да закачи нечие палто.

Ала мен не ме беше грижа за нищо, щом Мики сложи ръце на хълбоците ми.

Странно как една гардеробна беше нашето място.

Ала наистина беше така.

Това не беше мястото, където то започна.

Ала беше мястото, където то почти започна.

И аз още повече обикнах Мики Донован, задето ме доведе тук в нощта, преди официално да ме направи своя и аз да го направя мой.

Очите му се плъзнаха по мен в сумрака и отново се вдигнаха към моите.

— Готина рокля, бейби.

И ето че аз отново полетях.

Макар че напоследък вече се бях научила да живея с глава в облаците.

— Господи, обичам те — прошепнах и си спечелих една от прекрасните му усмивки.

О, да, обичах го, и още как.

— Страхотно, значи, ще се натискаш с мен в дрешника — отвърна той.

— На майка ми никак няма да й се понрави.

— Единствената причина да го правим тук е, за да спася моята майка от твоята.

Притиснах се в него и плъзнах ръка по гърдите му.

— Съжалявам, Мики. Те са…

— Спокойно, Ейми — прекъсна ме той. — Родителите ми не ги е грижа. И друг път са срещали такива хора. Знаят как да се оправят с тях. Знаят, че ти не си такава. Харесват те, харесват и децата ти. Само това има значение.

Така беше.

Което означаваше, че е време да се отпусна.

Освен това беше време да се понатискаме.

Аз наклоних глава настрани.

— Е, ще се натискаме ли, или не?

Усетих горещината в очите му, преди да почувствам устните му върху моите.

Обвих ръце около раменете му, а той сложи длан на тила ми, докато с другата стисна дупето ми.

При този интимен допир аз изохках до езика му.

Мики ме притисна към стената.

И така, на репетицията преди сватбата ние дълго време се целувахме в дрешника.

Достатъчно дълго, за да вбесим майка ми (което тя не показа с нищо, освен с вледеняващите погледи, които ми хвърляше), което беше разкошно.

Както и достатъчно дълго, за да се разгорещя здравата, така че когато, много по-късно, телефонът върху нощното ми шкафче ме събуди от неспокоен сън и Мики изръмжа: „Вратата“, аз се втурнах да му отворя (нещо, което по всяка вероятност и бездруго щях да направя).

Подчинявайки се на настояването на майка ми да спазваме „традициите“, той, заедно с Килиън и Одън, трябваше да прекара нощта у Джейк и Джоузи.

Естествено, имаше ключ.

Така че влезе, преди аз да стигна до вратата.

Ала предупредителното обаждане беше адски секси.

И накрая, бяхме се натискали достатъчно дълго, че Мики да се разгорещи така, че почти да ме завлече в спалнята.

Чукахме се върху отоманката.

А после той ме целуна дълбоко и сладостно на входната врата и се върна в „Лавандуловата къща“, защото беше лоша поличба да видиш булката в деня на сватбата.

И въпреки че, строго погледнато, денят на сватбата ни вече беше настъпил, аз реших, че то не се брои, защото слънцето все още не беше изгряло.

Така че не му обърнах внимание и се пъхнах в нашето легло, отпуснах глава върху възглавницата и заспах.

Ала го направих, реейки се в облаците.

* * *

Мики лежеше гол в леглото пред бумтящата камина, обърнал поглед към кухнята и чакаше.

Тя се приближи до него с поднос в ръце, облечена в къса роба и пухкавите си пантофи с пайети.

— Имам сирене в спрей и солени бисквити — обяви тя. — Както и бита сметана и ванилени гофрети. И прясна бира. Така че върху магическия ми поднос имам всичко необходимо за вечеря и десерт, никакво приготвяне, никакво разчистване.

Мики нямаше представа какво е намислила да прави с битата сметана тя, ала знаеше какво възнамерява да стори той.

Съпругата му остави подноса в края на леглото, събу пантофите и съблече робата си и под погледа, с който Мики изпиваше извивките на голото й тяло, се пъхна при него под завивките.

Притисна се в нея и тя обви ръце около него, въпреки че го предупреди:

— Ще събориш бирата, Мики.

Той се отдръпна, взе бирата, наведе се през тялото й, за да я сложи до чашата й с шампанско в кофичката с лед върху нощното шкафче, след което отново легна до нея.

Опияняваше се от меката й кожа, свежото й цветно ухание, топлината на красивите й лешникови очи.

И именно там го видя.

Преди десет часа, с децата му до него и нейните деца до нея, двамата се бяха венчали в църквата на преподобния Флетчър.

След това имаха две тържества.

Едно грандиозно и впечатляващо, организирано от Джоузи и Алиса в „Лавандуловата къща“.

И още едно, по-малко и по-тихо, организирано от старците в „Гълъбовата къща“.

Неговите деца отидоха при Рианон.

Нейните отидоха при бившия й.

А Мики заведе новата си съпруга в ловджийската хижа на Джимбо за тридневния им меден месец.

Ейми нямаше никаква представа къде отиват.

Когато паркираха пред хижата, още не бяха слезли от колата, а той вече трябваше да я подразни, за да я накара да престане да плаче.

Не му беше никак трудно, но ядосването бързо й мина, когато той я пренесе на ръце през прага.

Ако все още имаше някакви въпроси (каквито нямаше), начинът, по който беше реагирала на избора му за меден месец, казваше всичко, което Мики би искал да знае.

Новата му съпруга имаше нужда от тялото му до себе си в общото им легло.

И каквото и да им поднесеше животът, тя щеше да се справи.

Разбира се, тя се справяше, докато носеше на пръста си петкаратов диамант.

— Най-добрата жена, която познавам — прошепна Мики.

Тя сложи ръка на бузата му.

— Мики.

— Обичам те, госпожо Донован.

Тя затвори очи и то се разля по лицето й, нещо, което беше виждал безброй пъти, нещо, което винаги го трогваше и майната му, майната му, той бе този, който й го даваше.

Той бе този, който й го даваше.

И всеки път щом го направеше, сам го получаваше.

Тя не се нуждаеше от петнайсет милиона долара.

Не се нуждаеше от всичките си пари.

Нуждаеше се от това чувство.

Това бе всичко, от което се нуждаеше.

И единствено той можеше да й го даде.

Ейми отвори очи.

— И аз, Мики.

Той й се усмихна широко, преди да я целуне — нещо, което прави безброй пъти през следващите три дни… и след това.

А после я люби, и това също правиха много пъти през следващите три дни… и след това.

После ядоха сирене от спрей и правиха хубави неща с бита сметана.

Освен това спаха заедно и се събуждаха заедно.

И най-сетне, прекараха три дни голи заедно в това легло (както и под душа).

И това бе всичко, от което се нуждаеха.