Кристен Ашли
Ново начало (29)

Глава 28
Да направя каквото се налага

— Е, добре, какъв ти е проблемът? — попита ме Алиса, докато лакираше ноктите ми.

— Моля?

— Бейби, седиш пред мен, обаче умът ти е толкова далеч оттук, че се чудя как не са ти потекли лиги.

Погледнах към Джоузи, която седеше на стола за педикюр до мен.

— Бъбрим си от петнайсет минути, а ти не си казала нито дума. Алиса три пъти те повика по име, а ти дори не мигна — обясни тя.

— О, господи, толкова съжалявам — измърморих ужасено.

— Е, какво става с теб? — попита Алиса.

— Тази вечер децата и Мики ще прекарат нощта у нас. Семейна киновечер. Живеят срещу нас, но Мики смята, че наближава моментът, когато ще им се наложи да свикнат да бъдем заедно, така че той ще вземе няколко филма под наем. Ще се разположим пред телевизора и ще се тъпчем с вредна храна. И тъй като аз имам две стаи за гости, а не само една, както у тях, децата му ще преспят у нас. — Направих драматична пауза за ефект и довърших: — А Мики ще спи при мен.

— Господи — прошепна Джоузи.

— Повратен момент — заяви Алиса.

Така си беше.

Добрата новина бе, че именно Мики беше настоял за това, и то казваше много.

Наближаваше Коледа. Последните три седмици не бяха лесни, макар и не за нас с Мики.

Започнало бе, когато онова, което очаквахме, се беше сбъднало.

Поли не беше реагирала добре на отстъпничеството на Пипа.

Още по-малко й беше харесало да научи, че родителите на Пипа и Аш излизат заедно, което означаваше, че между двете момичета има връзка.

В резултат бе станала още по-гадна, вземайки на прицел две мишени — Ашлин и Пипа.

Учудващото бе, че това имаше и положителна последица — Аш и нейната групичка бяха приели Пипа в редиците си.

Мики беше сгрешил за това. Но разбира се, от разказите на Пип разбрах, че Поли бе станала не просто малко, а безкрайно по-гадна. Тормозът й беше неизменен и грозен. Насочен бе и против Аш. Приятелките й го виждаха. Цялото училище го виждаше. И според Одън положението „кипяло“ и било на ръба да изригне.

Поли не била толкова глупава, че да прави тези неща, когато Одън или приятелите му били наблизо, защото Джо (за голямо удоволствие на Пипа) бил видял края на една от нейните сцени и се намесил, ясно давайки да се разбере, че не иска да се повтарят повече.

Това, че Джо беше защитил Пипа, никак не се харесало на Поли и тя още повече се развихрила (когато се чувствала в безопасност, за да си го позволи).

Научила също така, че не е добра идея да го прави и в присъствието на Келан.

Ала въпреки всичко продължаваше с тормоза и моето момиченце беше разстроено. Държеше се, но знаех, че не й е лесно.

Пипа споделяше още, че Ашлин започнала да се интересува от някои неща, като например да се облича по-добре, да си прави прически и да си слага грим.

Струваше ми се, че знам защо и подозренията ми се потвърдиха, когато Пипа ми докладва, че Келан е забелязал.

— Все още си пада по нея, мамо.

Което също беше положително.

Но в същото време беше и отрицателно, защото, когато научила за това, Поли напълно се самозабравила. Което означаваше, че момичето ми се прибираше у дома притеснено и неспокойно и макар че и преди не беше от онези, които скачат от леглото, викайки от радост, че трябва да ходят на училище, сега бе станало почти непосилна задача да я накарам да отиде.

Което означаваше, че с Мики трябваше да си поговорим и с двете момичета. По време на този разговор той ги уведоми, също както и мен, Рианон и Конрад (на когото бях съобщила за решението ни и който ме беше слисал, уверявайки ме, че имаме пълната му подкрепа „с всичко, от което се нуждаеш, Амелия“), че възнамерява да се обърне към училищните власти и да сложи край на всичко това.

Момичетата изпаднаха в ужас и Одън се включи, заявявайки, че според него би било най-добре да оставим нещата да следват естествения си ход, без родителите да се намесват. Освен това обеща, че той ще го направи.

— Два дни, приятелче — отвърна Мики. — След това, извинявай много, но ще се намесим.

Не се бе оказало необходимо.

Още на следващия ден, докато отивали към колата на Одън на училищния паркинг (тъй като живееха на една и съща улица, сега Одън караше както сестра си, така и Аш и Килиън на училище), Поли отприщила същински ад върху момичетата.

Одън още го нямало, но за лош късмет на Поли, няколко от приятелите на Келан били наблизо и отишли да го повикат.

Той дотичал. Одън чул какво става и също се появил тичешком.

Двете по-големи момчета — и двете красиви, и двете популярни — ясно й дали да разбере, че веднъж завинаги трябва да остави Пип и Аш на мира.

На Поли това не й харесало, тя им отговорила и тогава истинските гадни момичета, които наблюдавали ставащото от недалеч, се намесили.

Според Пип, Аш и Одън, които ми разказаха всичко това, насядали около кухненския ми плот (докато Килиън омиташе чиния с домашни курабии), те направили Поли на нищо.

Било толкова лошо, че два дни след това не идвала на училище.

Когато най-сетне се върнала, в училището вече бил установен нов ред.

Онази, която доскоро тормозела другите, сама се превърнала в жертва на тормоз.

„Приятелките“ на Поли до една я зарязали, опитвайки се да се вредят при Аш и нейната групичка, които обаче не ги приели.

Одън не се държеше арогантно, задето се беше оказал прав, но все пак на няколко пъти подхвърли: „Знаех си, че ще стане така“.

И докато Поли си получаваше заслуженото, Келан най-сетне бе събрал кураж да покани Ашлин на среща.

Ашлин беше слисана и тихичко развълнувана.

Пипа ликуваше неприкрито.

Същото обаче не можеше да се каже за Мики.

Първата му реакция бе да откаже категорично да го допусне.

Съкрушена, Ашлин го сподели с майка си и с мен и двете обединихме усилия, за да го накараме да отстъпи.

Той го направи.

Донякъде.

Можеха да се срещнат на вечеря в закусвалнята (където щяха да бъдат закарани, тъй като Келан все още нямаше книжка). Разполагаха с два часа. След това щяха да ги вземат поотделно.

Трябваше обаче да почакат до коледната ваканция.

Онова, което Мики не знаеше, бе, че Келан изпраща Ашлин до класната стая, държи я за ръка, — а неговата тайфа обядва с нейната.

Научила го бях от Пипа.

Ала не го споделих с Мики.

През цялото това време децата ми все още не се бяха сдобрили напълно с баща си. Той се опитваше и те не го отблъскваха, но живееха при мен.

Естествено, при всички тези неща, случили се в един толкова кратък период, през който освен това се подготвяхме за Коледа, семействата ни неминуемо се смесваха. Децата свикваха един с друг. Одън се беше превърнал в нещо като голям брат на всички, включително и на Килиън, който не ходеше в тяхното училище.

Така че според Мики беше време.

Което означаваше, че ни предстои да направим стъпката, която казваше всичко.

Защото какво трябваше да направим, ако искахме децата ни да свикнат всички да бъдем под един покрив?

Само едно.

Да бъдем под един покрив.

Окончателно.

Естествено, аз обожавах тази идея. И след едно доста несигурно начало, децата се сближаваха прекрасно.

И въпреки това все още страшно се боях.

— Ами ако започнат да се карат за дистанционното или не са съгласни какво да гледаме?

— Чуй се само, Амелия — отвърна Алиса. — Всички семейства се карат за дистанционното и спорят какво да гледат.

Права беше.

Държах се като идиотка.

— Толкова е странно — прошепнах. — Децата ми да знаят, че ще си легна с Мики.

— Защо да е странно? — попита Джоузи. — Останала бях с впечатлението, че вече си прекарвала нощта у Мики. Да не съм пропуснала нещо? Да не би неговите деца да имат нещо против?

— Не — отвърнах.

— И не забравяй — напомни Алиса, — че твоите вече имат опит с това, нали баща им си има нова съпруга.

— Така е — измърморих.

— Всичко ще мине страхотно — увери ме Джоузи и ме потупа по ръката.

— Едва ли може да мине по-зле от Деня на благодарността — добави Алиса под носа си.

Разбира се, и двете знаеха за блестящия ни празник.

— Алиса — изсъска Джоузи.

Веждите на Алиса подскочиха.

— Нима е лъжа?

— Не, но все пак. Сигурна съм, че Амелия би предпочела да не й го напомнят.

— Всичко е наред — намесих се аз. — И двете имате право. Така де, когато децата на Мики са при него, те винаги са заедно преди училище, за да може Одън да ги закара с колата, както и след края на часовете, когато се връщат с него, и почти винаги вечерят заедно.

— Двете семейства под един покрив, стаята ти е на цяла миля разстояние от тяхното крило, това означава, че най-сетне те чака секс — отбеляза Алиса.

Което беше бонус.

С Мики напоследък бяхме на сухо — откакто децата живееха при мен постоянно, той не можеше да спи у нас, нито пък аз у тях.

Което означаваше никакви нощи за нас.

И никакви сутрини.

Той се готвеше да напусне Ралф и беше толкова зает, че нямахме време да се срещнем някъде за малко секс набързо. И въпреки че бях възнамерявала да оставя децата в залата и да отида в съблекалнята му след мача, всяка събота всички деца идваха да го гледат, водейки дори и приятелите си, и никак не бе лесно да задържиш цяла тумба настрани от готиния татко, който току-що беше спечелил боксовия си мач. И разбира се, децата ми бяха при мен, така че той не можеше да дойде и да ме изчука върху масата за хранене.

Което означаваше никакъв секс, с изключение на цял куп телефонен секс, в който Мики страшно го биваше.

Ала то не беше като истинския.

Поради което, както подозирах, Мики настояваше да съберем двете семейства под един покрив.

Последната от цял куп причини.

Цял куп убедителни причини.

Въпреки това все още се притеснявах.

— Да, определено е бонус — казах на Алиса.

— Амелия — повика ме Джоузи и аз я погледнах. — Аз нямах майка, баща ми беше ужасен. Имах единствено баба. Така че категорично мога да заявя, че ако децата имат две майки или двама бащи, които ги обичат и не искат нищо друго, освен те да са щастливи, това не е нещо лошо.

Напълно беше права.

И бе изрекла именно това, което имах нужда да чуя.

— Благодаря ти, Джоузи — прошепнах.

— Няма за какво.

— А сега, когато оправихме Амелия, трябва да си поприказваме — заяви Алиса, без да вдига очи от ноктите ми, ала имах чувството, че говори на Джоузи. Разбрах, че съм права, когато тя продължи: — Снощи Софи ни каза, че Конър я е поканил в Бостън за уикенда. Сега, знаеш, че съм страшно либерална, обаче нито баща й, нито аз ще й позволим да прекара уикенда при гаджето си колежанин.

Слушах как Джоузи се съгласява с нея и бях там. Не бях някъде далеч. Те ми бяха помогнали да се справя с нещата, превзели мислите ми.

Ала докато ги слушах, си мислех, че Ла Хоя бе едно от най-невероятните места на света. Беше красиво, а времето беше божествено.

И все пак, през всичките години, които бях прекарала там, ако не се брояха децата ми, никога не бях получила нищо, от което наистина се нуждаех.

Не, трябваше да се преместя в другия край на страната, в едно малко градче в Мейн, за да открия онова, от което се нуждаех.

И ето че най-сетне, след четиресет и седем години, на наследницата на „Калуей“ не й липсваше нищо.

В този миг вниманието ми беше привлечено от някакво движение пред прозорците на салона. Джоузи и Алиса млъкнаха и също погледнаха натам.

Отвън стоеше жена с дълга, гъста кестенява коса, прибрана назад с помощта на една от онези широки вълнени ленти за глава, които топлеха ушите. Носеше пухкаво елече над красиво поло, страхотни дънки, които правеха чудеса за дупето й, и разкошни ботушки на високо токче.

Тя се обърна, свъсила розовобузо лице в очарователен гняв, размаха пръст към някого и извика:

— Вече не ме познаваш, Кърт!

В този миг пред прозореца се появи красивият шериф, когото бях видяла на заседанието на Общинския съвет (приятел на Мики, с когото все още не се бях запознала). Той спря с профил към нас (профил, който изразяваше върховно раздразнение), сложи ръце на хълбоците си и каза нещо, което достигна до ушите ни като неразбираемо ниско мърморене.

— Целуни ме отзад! — изкрещя жената, обърна се така, че красивата й кестенява коса се развя, и се отдалечи.

Кърт остана на мястото си с ръце на хълбоците, стиснал челюсти така, че едно мускулче потръпваше, а после се обърна и се отдалечи в обратната посока.

Алиса начаса погледна към нас.

— Знаеше ли за това? — попита тя Джоузи.

— Не.

— Ами ти? — обърна се към мен.

— Не.

Очите й отново се върнаха към прозореца.

— Трябва да научим повече.

— Да — отвърнахме двете с Джоузи едновременно, а после и трите се спогледахме и избухнахме в смях.

Да, помислих си, докато се смеех.

Наследницата на „Калуей“ най-сетне имаше всичко, от което се нуждаеше.

* * *

Мики се появи от банята ми, докато аз затварях тубичката с крем.

Погледнах го и се усмихнах.

Децата ми бяха в къщата. Неговите деца бяха в къщата. А Мики, пижаменото му долнище, гърдите му и останалото от него бяха в моята спалня заедно с мен.

Истинско щастие.

— Хей — казах. — Вечерта мина добре.

И наистина беше така. Тревогата ми се беше оказала напразна. Децата се бяха държали така, както винаги, докато седяха на кухненския ми плот и похапваха от моите сладкиши или се размотаваха из къщата на Мики, приготвяйки вечерята.

Очите му се спряха върху мен и аз видях, че са разсеяни, но въпреки това отговори:

— Аха.

И тогава забелязах, че беше пристъпил в стаята, ала стоеше до прага.

— Всичко наред ли е?

Той се сепна лекичко и се съсредоточи върху мен.

— Аха.

Погледнах го изпитателно и бях принудена да попитам:

— Сигурен ли си?

— Да — измърмори той и се приближи до своята половина на леглото.

Аз се надигнах, отметнах завивките и се пъхнах под тях, докато Мики правеше същото от другата страна.

След това се обърнах към него, а той — към мен, подпирайки се на лакът.

— Кил и Одън са в стаята на Одън и играят някаква игра. Мисля, че момичетата вече заспаха, но децата ми са на ново място. Може би ще им трябва известно време, докато свикнат. Докато не съм сигурен, че са заспали, няма да те чукам, бейби.

Съгласна бях, защото винаги правехме така, когато бяхме в неговата къща, ала нещо в начина, по който ми го каза, ме смути.

— Добре, миличък — прошепнах.

Той се отпусна по гръб и посегна към лампата на нощното си шкафче.

Погледах го за миг, а после си заповядах да угася лампата до себе си. Изпънах се по гръб и се загледах в тавана.

Леглото ми беше голямо и за първи път сякаш ни разделяха мили.

Мики не посегна към мен.

Какво ставаше?

Преди да успея да го попитам, той най-сетне го направи. Притегли ме към себе си, преплете тялото си в моето и аз потиснах облекчената си въздишка.

— Родителите ти отговориха ли ти изобщо? — попита той и аз примигах в мрака.

Откъде пък се беше взело това?

— Ами… — започнах несигурно. — И да, и не. Изпратиха ми нещо по адвоката си, но те са си такива. Ядосани са ми, задето не им вдигах, но това беше преди месеци. Ще се посърдят известно време и ще им мине. Макар че — добавих с усмивка, — като се има предвид какво се случва, когато те са част от живота ми, неприятно ми е да си го призная (колкото и да е вярно), но май ми харесва тази почивка.

— Аха — отвърна той, сякаш не ми вярваше съвсем.

— Всичко ще бъде наред, Мики — уверих го. — Ще им мине и ще се появят, защото това правят хората, прекарват време с дъщеря си и внуците си. Ще се запознаеш с тях. Те изобщо няма да те одобрят. Аз ще им кажа, че си Майкъл Патрик Донован от магдалийнските Донован, които притежават „Мейн Фреш Маритайм“, и те ще престанат да не те одобряват. След това татко ще се опита да разубеди Килиън от мечтата му да стане пилот изтребител и ще вземе да го увещава да стане един от компанията „Калуей“, което ще те накара да побеснееш. В крайна сметка ще ме умоляваш да направя нещо, което да ни спечели още шест месеца спокойствие.

Шегувах се.

Мики не се засмя.

Просто повтори:

— Аха.

Това ме притесни и в същото време споменаването на Килиън и мечтата му да бъде пилот изтребител ми напомни, че още на първия ден от коледната ваканция Мики щеше да заведе децата във Финикс. Нещо, което щеше да се случи съвсем скоро.

Не ме беше поканил да отида с тях навярно защото знаеше, че няма как да приема, при положение че децата ми бяха при мен. Ала щяхме да се разделим за цяла седмица. Бяхме обсъждали да си организираме закъсняло отпразнуване на Коледа всички заедно, след като те се приберат, но не бяхме планирали нищо.

Аз се сгуших по-близо до него.

— Вечерта мина толкова добре, че би трябвало да измислим кога ще си направим закъсняло семейно посрещане на Коледа, миличък.

— След като се върнем. Първия ми свободен ден, когато децата са при мен. Ти и твоите деца ще дойдете у нас.

Решение, взето без никакво участие от моя страна.

Странното му, крайно необичайно настроение означаваше, че не възразих.

Мики мълчеше.

Аз се тревожех.

Най-сетне Мики проговори:

— Ако това между нас се получи, с децата ми ще се преместим в „Синята скала“.

Аз отметнах рязко глава.

— Моля?

Той не повтори. Вместо това каза:

— Имаш достатъчно стаи, така че всички деца да имат достатъчно лично пространство, имаш и онази стая за гости, в случай че дойде брат ти или пък моите родители. Ще продам къщата и ще ти дам печалбата. Но когато се нанесем, аз ще плащам всички сметки.

— Аз… но… ти… това… не знам… — заекнах, но така и не можах да довърша мисълта, която така и не можа да се оформи в главата ми, защото Мики ме прекъсна.

— С положението на пазара в момента, мога да й взема осемстотин-деветстотин хиляди. Което не е и една пета от цената на това място, така че ще поема сметките, за да знам, че правя каквото се налага и давам своя принос.

— Защо, когато стигнем до този момент — започнах предпазливо, — не делим нещата поравно? Какъв процент можеш да си позволиш…

Този път спрях, защото той ме стисна лекичко и каза:

— Не го довършвай, Ейми.

Не добавих нищо повече.

— Трябва да направя, каквото се налага.

— Окей, Мики — съгласих се, ала само защото странното му държание ме плашеше.

— Няма да е трудно. Децата харесват това място. То е хубаво. Голямо. Ти го обожаваш. А и ваната си я бива.

Това вече звучеше като Мики и аз отново се отпуснах.

— Така си е.

— Аха — измърмори той.

Аз се умълчах, заслушана как Мики заспива. Никакво докосване по устните. Никакво лека нощ.

Нищо.

Отне ми малко по-дълго, но най-сетне и аз заспах.

Събудих се с устните на Мики върху моите, ръцете му повдигаха нощничката ми нагоре.

— Направих една обиколка — каза той. — Всички спят.

След това ме целуна.

Бях полузаспала, но това беше целувка от Мики, така че веднага го целунах в отговор.

Мики започна да ме люби и то бе истинска изненада. От седмици насам единствената интимност, която бяхме споделяли, беше по телефона. Мислех си, че ще бъде бурно и забързано, и спиращо дъха.

Ала то не беше. Беше бавно, благоговейно и сладко.

И друг път го бяхме правили бавно. Наслаждавали се бяхме един на друг продължително и изцяло. Обожавах, когато го правехме по този начин, така както обожавах и когато бяхме нетърпеливи и необуздани като тийнейджъри.

Ала когато Мики най-сетне ме остави да свърша, а после аз го доведох до върха, ние преплетохме тела и той промълви:

— Лека нощ, Ейми.

И ето че отново слушах как моят мъж заспива.

Самата аз не мигнах.

Защото и преди ме бяха любили по този начин. Не толкова добре, защото Мики беше по-добър във всичко.

Беше в нощта, преди Конрад да ме напусне.

Така че, не, аз не мигнах.

Нито за секунда.

* * *

— Окей, какъв ти е проблемът?

Гласът на Алиса ме изтръгна от мислите ми.

Алиса, Джоузи и аз обядвахме заедно в „Закусвалнята на Уедърби“. Беше два дни след Коледа. Мики и децата му се прибираха на следващия ден. Моите деца се бяха сдобрили с баща си и бяха отишли при него в следобеда на Коледа и с моята благословия оттогава бяха там.

Така че аз най-неочаквано и непривично се бях оказала сама.

Достатъчно сама, за да мога най-сетне да приема онова, което се случваше.

По време на последния истински разговор, който бях водила с моя мъж, той бе споделил, че ако това между нас се получи, той ще се премести в „Синята скала“ със семейството си.

Нека да повторя — последния истински разговор, който бях водила с моя мъж.

От една седмица беше във Финикс, но още преди да замине, се беше отдръпнал от мен.

А след като бяха заминали, по-често се бях чувала с Килиън и Аш, отколкото с Мики, не само чрез обажданията и есемесите, които те си разменяха с моите деца, но и със съобщенията, които пращаха на мен.

Единственото, което получавах от Мики, бяха неща като: „Финикс е страхотен“, „Кил беше върхът на самолетния симулатор“ и „Да, знам, че трябва да планираме онова за Коледа. Ще го обсъдим, когато се приберем“.

Никакво: „Тук страшно би ти харесало“, „Да беше видяла Кил в онзи самолетен симулатор“, нито пък: „Нямам търпение да си направим онова тържество, бейби, обичам те“.

Всъщност, нямаше никакво „обичам те“.

Аз го казвах, преди да затворим и в отговор получавах: „Аха. И аз“.

Аха. И аз.

Отдръпваше се от мен, а аз нямах представа защо.

Съсредоточих се върху Алиса.

— Мисля, че Мики ще скъса с мен.

— Какво? — изписка тя и няколко глави се обърнаха към нас; не помогна и това, че Джоузи също добави необичайно високо:

— Моля?

— Шшт — изсъсках и се наведох напред.

Алиса, седнала срещу нас с Джоузи, се облегна в стола си, а Джоузи се наведе към мен.

— Какво? — повтори тя.

— Отдръпва се от мен — казах им.

— Нормално е да се чувстваш така, Амелия — заяви Джоузи. — Дели ви цял континент.

— От почти две седмици не е казвал „обичам те“.

— Мамка му — измърмори Алиса.

Тя разбираше.

Но не и Джоузи.

— Може да е сред други хора и да не изгаря от желание да споделя дълбочината на чувствата си пред приятелите си. Нали каза, че са отседнали у приятел, с когото е отраснал, пилот изтребител в армията, с други думи — мъжкар, който като нищо може да го вземе на подбив за нещо такова. Може би смята, че по-интимните чувства трябва да си останат интимни, а там не разполага с необходимото уединение.

— Този период включва и времето, преди да отиде да гостува на приятеля си Чопър и неговото семейство — изтъкнах аз.

Джоузи погледна към Алиса, което означаваше, че няма отговор на това.

— Ние говорим… за всичко — обясних. — Непрекъснато си звъним. Поддържаме връзка. Сега почти не ми се обажда.

Джоузи отново ме погледна.

— Все пак е на почивка, миличка.

— Това не моят Мики — прошепнах.

Джоузи се облегна в стола си и красивите й сини очи станаха разтревожени.

Стиснах устни, за да не заплача.

— От месеци насам, каквото и да се случва, ние си говорим, преди да заспим. Не сме го правили, откакто той замина. Когато го попитам, ми отговаря, че е заради часовата разлика.

— Когато обичаш една кучка, ще намериш време — ядно изрече Алиса и аз я погледнах.

О, да. Тя разбираше.

— Не знам какво се случи — казах.

— Нито пък аз — отвърна Алиса. — Обаче трябва да му се обадиш и да уредиш да се видите, за да разбереш какъв му е проблемът, в мига, в който се прибере.

Да се изправя срещу Мики Донован, не беше начело в списъка с нещата, които намирах за вълнуващи.

Не, всъщност го намирах за вълнуващо, защото то бе нещо, което правехме добре.

Просто не го намирах за вълнуващо сега, ако щеше да доведе до това, той да скъса с мен.

— Ако за него всичко е свършило, това е краят — заявих и се облегнах в стола, а раменете ми увиснаха. — Той си е такъв.

— Дължи ти обяснение — отсече Алиса.

Така беше.

Ала не бях сигурна, че искам да го чуя.

Погледнах към салатата, която едва бях докоснала.

Откакто бяхме заедно, нищо, нищичко от всичко случило се, не бе дори загатнало, че отношенията ни не отиват към нещо истинско. Нещо постоянно. Нещо завинаги.

Към това, Мики да ми даде щастлив живот, и още по-важно, аз да имам възможност да му отвърна със същото.

Срещнали бяхме и доста трудности, от онези, които могат да разделят хората, ала всичко се беше изгладило. Бивши съпруги алкохолички. Бивши съпрузи задници. Деца с проблеми. Скапана работа.

По дяволите, бизнесът на Мики беше готов да стартира. Вече имаше два големи проекта, с които да се залови, щом се прибере, и той щеше да напусне Ралф още на първия работен ден.

Не можех да си представя какво се беше объркало.

Освен че сред всички тези хубави неща аз все още си бях аз.

Скучната Амелия Хатауей, без професия, без амбиция, прекарваща времето си в печене на сладкиши, украсяване и доброволстване в старчески дом.

— Амелия — повика ме Джоузи.

Погледнах я и измърморих:

— Не съм гладна. Имате ли нещо против да си тръгна?

— Смятам, че ще е най-добре да останеш с момичетата си, бейби — нежно каза Алиса.

— Ти трябва да се връщаш на работа, Джоузи също.

За разлика от мен. Беше един от дните, в които не ходех в „Гълъбовата къща“.

Децата бяха при Конрад и аз нямах нищичко за правене.

— Мога да преместя часа, който имам — предложи Алиса.

— Аз сама си определям работното време, Амелия — напомни ми Джоузи.

Поклатих глава, извадих шепа банкноти от чантата си и ги хвърлих на масата.

— Аз черпя — заявих и без да ги поглеждам, излязох от сепарето.

— Амелия, остани — опита се да ме придума Джоузи, докато си вземах палтото от закачалката.

— Наистина, просто имам нужда да остана сама и да помисля.

— Бейби, защо не… — започна Алиса.

— До после — прекъснах я и като си облякох палтото, жонглирайки с чантата си, избягах.

Прибрах се у дома, влязох през гаража и спрях до разкошната маса за хранене, върху която преди седмици Мики ме беше изчукал.

А после точно тук ми беше казал, че ме обича.

Сега нямаше кутийки от безалкохолно, нито празни чинии с трохи от сладкиши, нито тенекиени кутии с курабии, така както нямаше и деца край кухненския плот.

Имаше разкошно кресло със стояща лампа и маса върху великолепно килимче на площадката пред прозорците, благодарение на една добра находка на интериорния дизайнер на Джоузи.

Мястото беше огромно.

Огромно и красиво.

Огромно и студено, и празно.

И докато си стоях там, взирайки се в красотата, която бях създала, аз се надявах, когато децата ми отидат в колеж, да си изберат място далеч от тук и никога да не се върнат в Магдалийн.

Защото, след като Мики скъсаше с мен, когато те си отидеха, аз щях да се изнеса от къщата си срещу семейство Донован.

Не знаех къде ще отида. Дори не знаех дали ще издържа всички онези години, в които щях да живея срещу Мики и децата му.

Знаех просто, че щях да си отида.

* * *

По-късно тази вечер аз се бях излегнала в креслото, завита с пухкаво одеяло, и отпивах от чаша вино с книга в ръка, когато телефонът ми иззвъня.

Погледнах към масичката до мен, видях кой се обажда, оставих чашата вино и вдигнах.

— Мики.

От другата страна се възцари моментна пауза.

— Здравей — каза той най-сетне.

Аз не отговорих.

— Там ли си? — попита той.

— Да — отвърнах аз.

— Добре ли си? — попита той.

— Съвършено — излъгах аз.

— Децата при теб ли са?

— Не.

Той замълча.

Аз не запълних мълчанието.

— Прибираме се утре — наруши го той най-сетне.

— Не съм забравила.

— Ранен полет от тук, ще пристигнем късно.

— Да.

Пауза, а после:

— Сигурна ли си, че си добре?

— Защо да не съм добре?

— Не звучиш добре.

И наистина не бях.

Бях лудо влюбена в мъж, който вече не ме искаше, без никаква причина.

— Добре съм — излъгах отново.

— Не звучиш така.

— Но съм.

— Ейми, какво ти става, по дяволите? Говори с мен — нареди той.

Сега, след като в продължение на седмици нежно се опитвах да го накарам да говори, той искаше аз да говоря с него?

— За какво?

— За това, какво те е прихванало — отвърна ядосано.

Нямаше да се поддам на провокацията. Нямах представа защо иска да изтръгне реакция от мен, но нямаше да я получи, защото просто не ми бяха останали сили.

— Нищо не ме е прихванало, Мики. Просто четях с чаша вино, когато ти позвъни. А и тук не е толкова рано.

— Девет и половина е.

— Да. Аз съм се излегнала и чета книга. По-рано обядвах с момичетата. Не съм ходила в „Гълъбовата къща“. Не беше голям ден. Нямам нищо за разказване. Отпуснала съм се и вероятно скоро ще си лягам, само дето книгата е много интересна и не мога да я оставя.

Той не отговори веднага, сякаш преценяваше достоверността на чутото (каквато нямаше).

— В такъв случай ще те оставям да се връщаш при книгата си. Но трябва да те помоля за нещо трудно. Нека децата останат при бившия ти утре. Щом се прибера, ще дойда у вас. Трябва да поговорим.

Не искаше да губи никакво време.

— Пусни ми съобщение, когато тръгнеш насам — казах му.

— Окей. Сега ще те оставям.

— Добре. Наслаждавай се на последните няколко часа на кактуси и слънце.

— Слънцето вече залезе, бейби.

В гласа му прозвучаха весели нотки. Нещо, което не бях чувала от повече от седмица.

То ми причини болка.

— Тогава се наслаждавай на последните няколко часа на кактуси и топлина.

— Ще го направя. Доскоро, Ейми.

— Довиждане, Мики.

Аз не затворих.

Той — също.

— Бейби? — повика ме.

— Да.

— Това ли е?

Какво би могъл да иска?

— Извинявай, маневрирам с чашата и явно не съм натиснала копчето — излъгах. — Както и да е, довиждане отново, Мики. Ще се видим утре.

След това натиснах копчето, оставих телефона и дълго се взирах в него.

Той не звънна.

Значи, това беше. И тогава разбрах.

Мики не ми се обади отново.

Трябваше да го направи, защото бях прекъснала, без да му кажа, че го обичам.

Ала него не го беше грижа, защото между нас всичко беше свършило.

Нямах представа защо.

Само дето това бях аз и когато се, случеше гадост като тази, вече бях научила, че не е нужно да има причина.

* * *

На следващата вечер минаваше осем часът, когато телефонът ми се обади.

Погледнах и видях, че е Мики: „Идвам.“

Грабнах го бързо и отговорих: „Отключено е.“

Бях в кухнята и правех чай.

Тъй като той живееше срещу нас, мъчението да го чакам не трая дълго.

Вратата се отвори.

Дънки. Пуловер. Туристически обувки. Около очите му беше легнала умора, навярно от пътуването, ала въпреки това си беше Мики.

Тежестта, легнала върху мен, ме притисна още по-силно.

— Здравей — поздравих, разкъсвайки хартията около пакетче чай.

— Здравей и на теб. — Той затвори вратата и се приближи.

— Искаш ли чай? — попитах аз чашата, в която слагах пакетчето.

— Бейби, знаеш, че не пия чай.

Вдигнах очи към него.

— Бира?

Той спря до плота.

Господи, дори не искаше да се приближи до мен.

Извърнах поглед и смачках хартийката от чая, мъчейки се трескаво да измисля какво да правя с ръцете си.

Можех да го направя. Можех да го изгубя. Можех да живея живота си, без да се рея в облаците, наслаждавайки се на ярките проблясъци на щастие, които той ми даваше непрестанно.

Можех да го направя.

Може би дори щях да открия някакво подобие на покой (някой ден, след около двайсет години).

Ала щях да се нуждая от цялата си сила.

Така че никога вече нямаше да го направя.

За мен Мики беше истинският. Сърцето ми му принадлежеше така, че никога не бих пожелала да си го получа обратно, дори ако самият той вече не го искаше.

Щях да ходя на кино сама. Щях да си лягам сама. Щях да гледам как децата ми порастват и си тръгват (сама).

Щях да открия начин да живея живота си сама.

Ала никога вече нямаше да опитам отново. Никога нямаше да дам сърцето си на друг.

Защото сърцето ми вече не беше мое.

То принадлежеше на Мики.

— Сериозно?

Аз го погледнах.

— Моля?

— Мина цяла седмица, Ейми.

— Тъй като ти току-що се върна, определено не съм забравила, Мики.

Той присви очи и понижи глас.

— Нещо те е прихванало.

Зяпнах го, слисана от това, че изглеждаше ядосан.

— Както ти обясних снощи, нищо не ме е прихванало.

— Какво тогава, по дяволите?

— „Какво по дяволите“ какво? — попитах в отговор.

— Снощи ми отговори по телефона така, сякаш съм човекът, когото си наела да ти боядиса кухнята. Затвори, без да ми кажеш, че ме обичаш. Сега се връщам при теб, след като ме е нямало цяла седмица, а ти не идваш при мен, за да ме целунеш, и почти не ме поглеждаш?

Полудял ли беше?

— Защо да те целувам?

Само за миг от раздразнено и невярващо, изражението му стана буреносно.

— Защо да ме целуваш? — прошепна злокобно.

— Знаеш ли какво, Мики? — разперих аз ръка. — Просто го направи. Недей да го проточваш. Не помага, когато го проточваш. Чист срез. Хирургически. Така е най-добре.

— Чист срез. Хирургически. — Той продължаваше да шепне.

Чайникът изсвири и аз отидох да го сваля от котлона.

— Да. Ако обичаш — помолих, без да го поглеждам, и се върнах при моята чаша.

— Добре тогава, Ейми. Направих го — заяви той.

Аз си налях чай.

— Какво си направил?

— Взех наследството ми.

Чайникът издрънча върху циментовия плот, очите ми се вдигнаха към него.

— Какво? — Сега аз бях тази, която шепнеше.

Той не ми отговори.

Вместо това се обърна и се отдалечи по коридора, отвеждащ в спалнята ми.

Останах като закована на мястото ми, взирайки се натам, където го бях видяла за последен път. Явно се бе проточило известно време, защото, докато се съвзема и тръгна след него, Мики се зададе обратно по коридора по начин, който ме накара да отстъпя назад.

Аз спрях в кухнята.

Той спря до края на плота и хвърли отгоре му онова, което държеше в ръка.

Погледнах го и видях, че е писмото от Адисън Хилингъм, което бях прибрала в чекмеджето в банята, което не използвах, за да не го открият децата.

Напълно ми беше изхвръкнало от ума.

— Забрави ли да ми кажеш нещо? — попита той.

Очите ми се вдигнаха към него.

— Мики…

— Няма да живееш по никой друг начин, освен онзи, с който си свикнала. Ако те ти измъкнат парите, аз не мога да ти ги върна. Затова се заех да направя така, че да ти дам поне най-доброто, на което съм способен. Обадих се на баща ми. Поговорихме си. Той отдавна искаше да го направи, така че веднага се съгласи. Обсъди го с Шон, Франк и Дилън и те всички се съгласиха. След това отиде при счетоводителите си, за да нагласят нещо, така че данъчните да не прилапат голяма част от това, което баща ми иска да ми даде. Уредиха нещата, Дилън също прие, така че татко ни даде по петнайсет милиона. Подписахме документ, че се отказваме от всякакви претенции към компанията — тя остава на Шон и Франк. Не мога да пипам парите, освен ако не става въпрос за нещо спешно, но ще разполагам с лихвите. Когато умра, сумата ще бъде разделена между децата ми. Лихвите са страшно големи. Може и да не е това, което си имала, но ти не си жена, която се нуждае от него. Така или иначе, ще е повече от онова, което бих могъл да ти дам без него. Така че сторих каквото беше нужно, та ти да не почувстваш болката, която родителите ти искат да ти причинят, по каквато и идиотска причина да са решили да накарат собствената си дъщеря да кърви.

Стоях напълно неподвижна и се взирах в него, неспособна да продумам.

Мики продължи:

— Когато се оженим, ще продам моята къща, ще върна инвестицията на татко и компанията ще си бъде само наша, независимо дали ще успеем, или ще се провалим.

Когато се оженим.

Думите му кънтяха в главата ми и нищо чудно, че все така не бях в състояние да проговоря.

— Връщам се вкъщи, след като съм прекарал голяма част от ваканцията си на телефона с баща ми, майка ми, братята ми и в преглеждане и подписване на цял куп документи, а когато се прибирам при жена ми, тя не иска дори да ме целуне? — попита той и преди да успея да отговоря (не че бях в състояние да го направя), настоя: — Така че, кажи ми още веднъж как не те е прихванало нищо.

— Това е тяхната тактика — успях да отвърна с усилие и буреносното му изражение стана още по-заплашително.

— Кое е шибана тактика? — процеди.

— Това. — Заповядах си да вдигна ръка и да посоча писмото от Хилингъм. — То е техният начин да ми кажат, че са ми ядосани. Опитват се да ме накарат да реагирам. Играят игричките си. Няма да изгубя доверителните си фондове. Хилингъм ми се обади преди една седмица, за да ми каже, че го е обяснил на родителите ми и че няма за какво да се притеснявам.

Мики се намръщи насреща ми.

— Не е било нужно да вземаш наследството си, Мики.

— Защо не ми каза за това? — попита той, махвайки към писмото.

— Защото то бе дребна неприятност — отвърнах. — Не означаваше нищо. Получих го в Деня на благодарността и очевидно вниманието ми беше отвлечено от други неща. Ако трябва да съм откровена, напълно забравих за него.

Мики си пое дълбоко дъх и погледна над главата ми.

Аз се взирах в него.

Беше получил наследството си заради мен.

Продължавах да се взирам в него.

Беше получил наследството си заради мен.

— Всичко, от което се нуждая, си ти — казах меко.

Очите му се спуснаха към мен.

Трябва да направя каквото се налага.

Беше намерил писмото в нощта, когато децата за първи път бяха преспали у нас.

И беше направил онова, което се налагаше.

— Първо, все още разполагам с фонда „Борн“, Мики — започнах аз нежно. — Преди да навърша трийсет години, ако направех нещо, което бордът или родителите ми не одобряват, те можеха да ми спрат парите завинаги. След като ги получих обаче, те станаха мои и всички условия отпаднаха. Необратимо е. А този фонд е достатъчно голям, за да живея охолно.

Едно мускулче на бузата му потръпваше.

— Освен това — продължих — парите биха могли да се изпарят и пак нямаше да ме е грижа. Да, в един момент може би бих поискала по-нови кухненски уреди, след като заживеем заедно, но дори това не би имало значение, и то не защото си имам мои собствени. А защото ще имам теб. Ще имам теб и Одън, и Пипа, и Аш, и Кил. А ако имам това, значи, имам всичко, и от какво друго бих се могла да се нуждая?

— Почти не ме погледна, когато се върнах — отвърна той.

— Ти се отдръпваше от мен — обясних. — Мислех, че се каниш да ме зарежеш.

Лицето му отново придоби буреносно изражение.

— Да не си откачила?

— Помисли малко — отвърнах. — Разговорите ни бяха станали повърхностни. А ти не ми каза, че ме обичаш, нито веднъж, докато беше във Финикс.

— Не е вярно, мамка му — изръмжа той.

— „И аз“ не е „обичам те“, Мики.

— Е и още как, Ейми, особено когато Чоп е наблизо. Приятели сме от петгодишни. Той използва всяка възможност да ми скъса задника от подигравки и страшно го бива в това, защото има много практика. В сравнение с него момчетата от пожарната са истински аматьори. Е, вярно, дрънка се с мен, защото аз му отвръщам със същото. И понеже с Аш и Кил непрекъснато приказваме за теб, той знае какво означаваш за мен и няма търпение да се запознаете, но това не му попречи да се възползва от всяка удала му се възможност, а такива имаше много. Нарочно се навърташе наоколо, когато ти се обаждах, само за да има повод да се заяде. Нямах намерение да му дам повече, отколкото беше неизбежно. И може и да ти звучи тъпо, но да го слушам да ме спуква от подигравка за това, как казвам на жената, която обичам, че я обичам, сигурно здравата щеше да ме ядоса. Не заведох децата си във Финикс, за да гостуваме на мъж, който ми е като брат, само за да прекарам по-голямата част от времето ядосан.

Ето Джоузи се беше оказала права.

Мамка му.

Освен това каза, че „непрекъснато приказвали за мен“?

Почувствах се на седмото небе.

— Не ти ли хрумна да ми обясниш всичко това? — попитах колебливо.

Той разпери ръце в жест на безсилно раздразнение.

— Ейми, занимавах се с всичко онова заради теб, да не говорим пък че щом децата научат, че сме фрашкани с пари, Кил ще поиска да му построя зала за пейнтбол. А след като взе да прекарва време с твоето момиче и теб, моето момиче изведнъж се запали по дрехи и обзавеждане. Търси си ангажименти като детегледачка, за да си купува всичко, от което се нуждае. Намерила е някаква рисунка онлайн, която просто трябвало да има за стаята си, а проклетото нещо струва сто и петдесет долара. Научи ли, че имам мангизи, кой знае какво ще поиска пък тя.

Това беше забавна и прекрасна новина. Мики с дъщеря, която харесваше дрехите и скъпи рисунки за стената си, бе далеч по-приятен проблем от Мики с дъщеря, която е принудена да играе ролята на майка на сина му, защото майка им е алкохоличка, а на всичкото отгоре трябва да търпи тормоз в училище.

Не го споделих на глас.

Вместо това попитах:

— Значи, просто мислите ти са били другаде?

— Да — отвърна той отсечено. — Всички тези неща, както и разговорът, който ще трябва да проведа с децата за това, че се налага да напуснем дома си и колко трудно ще бъде да се откажем от това място. И на всичкото отгоре да те убедя да оставиш децата си при баща им, така че, когато си подам предизвестието на Ралф и преди с момчетата ми да започнем работа по поръчките, които вече имаме, да изпратя децата при Рианон и да те заведа във Флорида Кейс, та да си по бански, когато те помоля да се омъжиш за мен.

Аз направих крачка назад.

Изражението му стана още по-мрачно и той сведе очи към краката ми, само за да ги впие в лицето ми миг по-късно.

— Сега пък какво? — процеди.

— Имал си много неща на главата — отбелязах.

— Нима? — отвърна той саркастично.

— Защо не сподели нищо от това с мен?

— Както ти споделяше с мен? — Той отново махна към писмото от Хилингъм.

— Мики, колкото и страшно да звучи, то не означава нищо.

— Е, ти си адски подредена — отвърна той странно. — Изскача нещо неочаквано и ти го скатаваш на скришно в едно чекмедже в банята си, аз обаче го откривам и решавам, че го криеш от цял куп хора, в това число и от мен. А след като си е заслужавало да го скриеш, как да ми мине през ума, че не означава нищо?

— Само че то наистина не означава нищо, а ти можеше да споделиш с мен, че си го открил, преди да отидеш и да си вземеш наследството. И да се затвориш в себе си, сам с мислите за цял куп неща, които очевидно са ти тежали и които ти не сподели с мен.

— Тотално би прецакало тържественото съобщение, с което исках да ти поднеса, че съм уредил всичко и че вече мога да се грижа за теб.

Това беше сладко, но сметнах за необходимо да повторя:

— Ти вече се грижиш за мен.

— По начина, по който си свикнала, Ейми — отвърна той разпалено.

— Да, нека да повторя, ти вече се грижиш за мен по начина, по който съм свикнала, Мики. По единствения начин, от който се нуждая.

— Аха, значи, ако това се случи — той отново махна към писмото — и на теб ти щукне да си купиш роувър, и си принудена да чакаш, докато спестиш достатъчно пари, ако изобщо успееш да ги спестиш, вместо просто да отидеш и да платиш в брой, искаш да ми кажеш, че то няма да те притесни?

Господи, наистина ли не разбираше?

— Мики, аз те обичам! — Вече крещях.

— Аз също те обичам — процеди той. — И заради това искам да имаш всичко.

Вдигнах ръце.

— Имам всичко, от което се нуждая.

— Искам да имаш — той сложи ръце на хълбоците си и се наведе заплашително към мен — всичко.

— Защо? — попитах пронизително. — Когато имам всичко, от което се нуждая?

— Защото го заслужаваш.

Затворих уста.

О, господи.

Защото го заслужаваш.

О, господи.

— Никакъв саркастичен отговор? — подразни ме той.

— Обичам те — прошепнах аз.

— Знам го. Само това ли имаш?

— Не — отвърнах. — Това е. Просто обичам те.

Сега Мики затвори уста.

Докато го гледах, с изненада почувствах, че по бузата ми се стича една сълза.

— През целия ми живот — прошепнах — винаги съм била момичето, което всички смятаха, че има всичко. Ала единственото, което съм искала някога, е мъж като теб. Ти си най-добрият човек, когото познавам, Мики Донован. — Усетих как по бузата ми се търкулна още една сълза и гласът ми потрепери, когато довърших: — И си мой.

— Донеси си задника тук, Ейми.

Не се поколебах нито за миг.

Хвърлих се в обятията му.

Прегърнах го с всички сили и се притиснах в него, заравяйки лице в гърдите му, докато по бузите ми се стичаха още сълзи.

Той сложи ръка на главата ми и прошепна:

— Бейби, мисля, че ясно дадох да се разбере, че искам целувка, а не съм сигурен, че ще се получи, докато се опитваш да споиш лицето си за гърдите ми.

Начаса отметнах глава назад, изправих се на пръсти и вдигнах ръце, за да взема лицето му в шепите си и да го притегля към себе си.

Устните ни се срещнаха и ние се целунахме, в началото настойчиво и разгорещено, ала тъй като се проточи много дълго, постепенно целувката стана нежна и сладостна.

Когато Мики най-сетне сложи край, аз повдигнах бавно клепачи и погледнах в красивите му очи и видях в тях обичта му към мен, която стигаше до дълбините на душата ми.

Беше безкрайна.

— Е, сега, когато си фрашкан с пари, това означава, че ще се развихрям и на рождените дни — заявих аз.

Видях как красивите му очи мигнаха.

А после ръцете му потръпнаха около мен и той избухна в смях.

Без да престава да ме прегръща и да се смее, той заяви:

— Сега, когато приключихме с тези шибани истории, дали би могла да загърбиш всякакви угризения за гладуващите нации, които се нуждаят от чай, за да изхвърлиш този боклук, да си събереш нещата и да си донесеш задника у нас. На децата ми им е домъчняло за теб.

Шибани истории?

Гладуващите нации, нуждаещи се от чай?

Преглътнах остроумния отговор, който беше на върха на езика ми.

Не защото той не го заслужаваше.

А защото ме обичаше. Не късаше с мен. Беше взел наследството си заради мен.

А на децата му им беше домъчняло за мен.

Така че отново се повдигнах на пръсти, докоснах устните му със своите и се откъснах от прегръдката му, за да изхвърля чая и да си събера нещата.

След това отидохме у Мики.