Кристен Ашли
Ново начало (15)

Глава 14
Всичко за мен

На следващата вечер седях до Мики в неговия пикап, почти парализирана от притеснение.

Първо, защото това наистина се случваше. Бях в колата на Мики и той щеше да ме заведе на вечеря в ресторант.

След всичко, което се беше случило вече, това беше нашето начало.

Само че този път нямаше деца, разпродажба в къща и ние не се карахме.

Ами ако нямахме какво да си кажем?

Господи, ами ако му се сторех безинтересна?

Смешно бе (и под смешно всъщност имах предвид плашещо) колко красноречив е фактът, че изобщо не се бях притеснявала дали Бостън или Брадли ще ме сметнат за интересна.

Ала просто копнеех да бъда интересна за Мики.

И ужасно се страхувах, че няма да е така.

Освен това, почти в мига, в който се бях събудила, бях преровила всичките ми нови дрехи и бях установила, че нямам какво да облека за срещата ни.

Така че бях отишла на покупки.

В седмия магазин в мола се спрях на рокля тип кафтан, която според мен беше умопомрачителна. Изглеждаше като направена от шалове с калейдоскопичен светлосин и лавандулов десен. Стигаше ми до коленете, с висока, пристегната под гърдите талия и широки три четвърти ръкави. И най-важното — имаше дълбоко — образно деколте, което се спускаше до талията и разкриваше гърдите ми. Бях я съчетала с леки тъмносиви велурени сандали с високо, тънко токче.

Страшно секси.

Купих си този тоалет, защото беше очевидно, че на Мики му бе харесала роклята, с която бях на срещата с Брадли.

Ала „Лобстър Маркет“ не беше „Стрехите“. Бях обядвала там с Рут и Дела. Малка черна рокля не беше подходяща. Нуждаех се от нещо по-неофициално, но едновременно с това показващо недвусмислено, че за мен тази среща е специален случай — не исках Мики да си помисли, че не получава най-доброто от мен.

Добрата новина беше, че когато се появи на вратата, очите му се спряха върху деколтето ми и в тях лумна пламък.

Ала грабна ръката ми и ме издърпа навън, изчаквайки само за миг, докато заключа, преди да ме поведе бързо към пикапа си, който бе спрял пред нас, за да не се налага да вървя чак до къщата му.

Което беше много мило.

Не каза обаче нито думичка за роклята.

И накрая, страшно се притеснявах, защото отивахме на първата ни среща, ала след всичко, което се беше случило — караници, барбекюта, игра на фризби, семейни вечери — това сякаш беше нашата четвърта или пета среща.

Което някога бе моментът, в който обикновено идваше ред на секса.

Преди Конрад не бях имала много партньори, но не бях и девствена. А двамата с Конрад имахме добър сексуален живот. Живот, който харесвах. Който си мислех, че и двамата харесваме. Който бе продължил от началото до самия край и не бе пострадал нито когато бях бременна, нито след бременностите ми, докато все още не бях свалила качените килограми. И въпреки че Конрад ме беше насърчавал да го направя, защото било „по-здравословно“, нито за миг не се бе държал така, сякаш вече не ме намира за привлекателна.

Със сигурност исках да правя секс с Мики, ала освен това ужасно се страхувах не само защото може би щях да му се сторя скучна събеседница, но и много отдавна не бях правила секс. Не можех да си представя, че е възможно да забравиш как се прави, но се притеснявах да не бъда напрегната или твърде много да се тревожа дали му давам онова, от което се нуждае, и дали няма да реши, че изобщо не ме бива в леглото.

И тогава какво?

С усилие се спрях да не закърша ръце, чудейки се истерично дали не трябваше да преспя с Брадли, просто за да си опресня уменията, когато Мики ме повика:

— Ейми.

— Да.

Господи, дори гласът ми беше напрегнат!

— Аш излезе с приятелки. Ще се прибере до десет часа.

— Окей — измърморих аз.

— А на връщане от ресторанта трябва да приберем Кил, който е заедно с няколко негови приятелчета.

— Окей — продължих да мърморя.

Изведнъж потръпнах и погледнах надолу, почувствала ръката на Мики върху лакътя си. Пред очите ми тя се плъзна надолу, изпращайки тръпки по цялото ми тяло, докато тежката му длан не обхвана моята.

— Опитвам се да ти кажа, че трябва да се отпуснеш — продължи той нежно. — Децата ми ще си бъдат вкъщи тази вечер и понеже, когато най-сетне те имам, възнамерявам да не бързам, а не да те изчукам на две на три върху дивана, така че да мога да се върна при децата ми, това днес е просто вечеря, бейби. Ти и аз, и малко време само за нас двамата. Когато съм в състояние да се съсредоточа единствено върху теб, тогава ще стигнем докрай. Дотогава просто се отпусни и се забавлявай.

Откъде знаеше какво става в главата ми?

Може би защото мислеше за това, да прави секс с мен.

Само че не и тази вечер.

Което беше облекчение.

Макар и да не помогна това, че от забележката му „възнамерявам да не бързам“ ме обзе желание да правя секс с него още тук и сега.

Порив, който добавих към списъка с нещата, за които продължавах да се притеснявам.

— Чуваш ли ме? — попита Мики, когато не му отговорих, и стисна ръката ми.

— Да.

— Ще се отпуснеш ли? — не отстъпваше той.

— Не се караме — избъбрих аз и го погледнах, за да видя дали гледа към пътя.

— Не — съгласи се той.

Аз съзерцавах красивия му профил.

Нямаше едва набола брада — беше се избръснал за мен.

Харесваха ми бакенбардите му.

Още повече ми харесваше това, че бе положил усилие за мен.

Останалото си беше в обичайния му стил — избелели дънки, мека памучна риза с навити ръкави.

Ала дънките не бяха чак толкова избелели, а ризата беше приятно бежово и светлосиньо каре на бял фон, съвсем мъничко по-хубава от онези, с които го виждах обикновено.

Да, беше направил усилие за мен.

Това означаваше нещо.

Така че реших да бъда напълно откровена.

Стиснах малко по-силно пръстите му и се обърнах към него.

— Ами ако без деца и без караници откриеш, че не съм ти интересна?

Ръката му потръпна в моята и едва не ми причини болка, толкова огромна бе силата му, и той избухна в смях.

Според мен в забележката ми нямаше нищо смешно.

— Мики — разсърдих се аз.

Виждах, че се опитва да потисне смеха си, когато каза невярващо:

— Ти, наследницата на „Колуей“, която е по-заета и от мен, а аз на практика работя на две места и сам отглеждам децата си, в тази шибана рокля, седнала насреща ми с милион истории за старци и какви ги вършат те в старческия дом, да не говорим пък какви ги вършиш ти, когато се събереш с Алиса и Джоузи… да не си ми интересна?

От неговата уста звучеше абсолютно невъзможно.

— Вече си чувал много от разказите ми за старците, Мики — напомних му.

— Те всички ли са ритнали камбаната, откакто ми ги разказа за последен път? — попита той.

Сърцето ми се сви само при мисълта за това, докато отговарях с усилие:

— Разбира се, че не.

— Тогава не се притеснявай — измърмори той и ме пусна, за да улови волана, докато с другата си ръка даде мигач.

— Не мога цяла нощ да те развличам с патилата си в „Гълъбовата къща“.

— Можеш да ме забавляваш, като използваш думи от рода на „патила“ — отвърна той за мое немалко учудване.

— „Патила“ е забавно?

— Ейми — бе единственият му отговор, но името ми бе изречено с усмивка.

Така че попитах:

— Само това ли? Ейми?

Той се огледа на двете страни и зави.

— Потвърждавам. „Патила“ е смешно.

— Защо?

— Защо е смешно каквото и да било? Просто си е смешно.

— Намирам го за странно — промърморих, без да съм сигурна дали забележката му би трябвало да ме жегне, или не.

Той ме чу.

Разбрах го, когато каза:

— Не ти се подигравам, бейби. Просто е сладко. Каквато си и ти, когато не си твърдоглава и трън в задника.

Господи.

Наистина ли?

Изгледах го свирепо.

— Ти също можеш да бъдеш твърдоглав и трън в задника, Мики.

Той ме погледна, широко ухилен.

— Виждаш ли? Вече имаме много общи неща.

И в този миг си дадох сметка, че просто се закача с мен; дадох си сметка също така, че е забавно и сладко. Освен това ни поставяше в положение, където бяхме познати. Това не беше първа среща, за която да се притеснявам. Ние бяхме Мики и Ейми, отиващи на вечеря.

Обзе ме огромно облекчение и бях благодарна на Мики, че ми го беше показал.

Не го споделих на глас. Просто извъртях очи и погледнах напред, но го сторих с усмивка.

И когато го направих, видях, че сме на Крос Стрийт. Отидохме до края, край кея, и намерихме място за паркиране съвсем близо до „Лобстър Маркет“. Очевидно беше голям късмет, защото улицата беше пълна не само с коли до бордюрите, но и с разхождащи се хора.

Предположих, че гражданите на Магдалийн бяха решили да се насладят на последните дни на лятото. Докато живеехме в Ла Хоя, нямахме сезони и бях забравила как се научаваш да се възползваш до краен предел, преди топлината и дългите дни да са си отишли.

След като паркирахме, Мики слезе и докато аз успея да отворя и да сложа крак на прага, се озова до вратата ми. Подаде ръка и ми помогна да сляза, след което затвори, заключи с дистанционното и ме поведе към тротоара.

Държеше ме за ръка и аз отново си помислих, че е много сладко.

Когато влязохме в „Лобстър Маркет“, салонната управителка го посрещна с усмивка.

— Здрасти, Мики. Масата ти е готова.

И като се усмихна и на мен, тя взе няколко менюта.

Учудена бях, че в „Лобстър Маркет“ има резервации (учудена бях също така, по един хубав начин, от милия жест на Мики да си направи труда да ни запази маса).

Все така държейки ме за ръка, Мики ме поведе след салонната управителка и докато се оглеждах наоколо, усетих как нещо в мен се успокоява.

Защото „Лобстър Маркет“ съвършено въплъщаваше Мики.

И Магдалийн.

А може би и мен.

Никога не бях идвала тук вечер. Светлините бяха приглушени и също както на обяд, върху масите имаше четвъртити стъклени вазички, пълни с ниски напъпили цветя, само по два-три стръка във ваза, но те придаваха класа на мястото. Освен това не бяха сменили покривките на синьо-бели карета. Солниците и пиперниците бяха стъклени и привлекателни, но не кристални.

Забелязах обаче, че за вечерта нямаше хартиени салфетки, както на обяд, а бели и сини салфетки от плат. Освен това бяха запалили малки свещи.

Гледката, която се разкриваше към кея от големите прозорци, беше невероятна.

Въпреки че беше хубаво, едва ли можеше да се нарече романтично.

Беше място, което ставаше за всичко. Среща. Семейна вечеря. Каквото поискаш. Каквото човек поискаше. Не беше лъскаво, не беше и съвсем обикновено. Не беше заведение за хамбургери, където се отбиваш, за да хапнеш набързо. Беше място, което да направиш специално, какъвто и повод да имаш.

Не беше елегантно и изискано, но храната не беше евтина и беше наистина вкусна.

Беше съвършено за Мики.

И, реших аз, докато вървях ръка за ръка с него, за мен.

Ресторантът не беше пълен, макар че нямаше много свободни места, и салонната управителка ни заведе до една отлична маса до прозорците, така че нищо да не пречи на невероятния изглед.

Съвършено.

Мики ме настани, след което седна на мястото си и салонната управителка ни подаде менютата. Преди дори да успеем да ги отворим, се появи един помощник-келнер с две чаши вода.

След като той си тръгна, аз оставих менюто на масата и погледнах Мики.

— Ти си роден в Мейн, покажи ми как се яде омар в заведение в Мейн — заявих предизвикателно.

Очите на Мики се вдигнаха от менюто и аз видях, че се усмихват.

— Има ли нещо, което не харесваш? — попита.

— Май не.

— Тогава приемам — промърмори той и отново заби поглед в менюто.

Сервитьорката се появи, за да вземе поръчките ни за питиета. Аз си избрах бяло вино, а Мики — бира. Получихме напитките си и Мики й върна менютата, след като поръча и за двама ни миди на пара, крем супа от миди, салата и два омара.

Когато сервитьорката се отдалечи, аз го погледнах с разширени очи.

— Това е страшно много храна.

Погледът му стана предпазлив, но дори така не се откъсна от моя, докато отговаряше:

— Ейми, трябва да ядеш повече, бейби.

И аз отново почувствах как нещо в мен се успокоява.

Почувствах го, защото от някои неща, които ми беше казал, и начина, по който ме бе поглеждал понякога, със закъснение разбрах — забелязал бе, че съм отслабнала и знаеше защо.

И се тревожеше за мен.

— С всичко, което се случваше, понякога забравях… — започнах да обяснявам, но той ме прекъсна нежно.

— Нещата започнаха да се нареждат, така че, грижи се по-добре за себе си. Обещаваш ли?

Имаше право. Нещата наистина започваха да се нареждат.

Трябваше да се грижа по-добре за себе си.

Аз кимнах.

И тогава срещата ни започна официално.

Заприказвахме и разговорът течеше леко.

Той сподели, че макар Рианон все още да не се беше появила, Кил отново бил „в релсите“ и двете му деца се готвели за училище.

А после спокойствието се разля още по-дълбоко в мен, когато красивите му сини очи станаха топли, вглъбени и още по-красиви, докато му разказвах първите истински неща за моите деца: това, че Пипа е разстроена, че не са я приели в отбора на мажоретките, и че двамата заговорничат с мен да докараме брат ми в града за Деня на благодарността.

— Тази година аз ще съм домакин за Деня на благодарността — съобщих му щастливо и той изглеждаше така, сякаш се радва не по-малко от мен.

— Близка ли си с брат ти? — попита ме.

— Да. Докато растяхме, той понякога беше досадният по-голям брат, но вкъщи бяхме аз и той. Татко винаги работеше. Мама си имаше своите приоритети. Бяхме отгледани най-вече от бавачки. Мама смяташе, че единственият й майчински дълг е да бъде недоволна от тях, да ги уволнява, а после да наема някоя друга, с която да свикнем точно преди и тя да бъде уволнена. Така че ние бяхме умни и имахме късмет, че след като имахме единствено един друг, станахме близки, а не се изгубихме всеки в свой собствен свят.

— Хубаво е, че си имала някого — каза Мики и аз се усмихнах.

— А най-хубавото е, че Лор не беше просто единственият човек, озовал се случайно до мен. Той е добър човек, който наистина обича своята вероятно дразнеща малка сестричка.

— Аз имам само братя и винаги съм искал сестра — каза Мики.

— Дори и със страхотен брат като него, аз исках също — отвърнах.

Разговорът продължи по същия непринуден начин и когато мидите ни пристигнаха, а след това изядохме крем супите си, Мики ми поръча още една чаша вино, когато първата взе да привършва.

Той ми разказа за работата си и сподели защо не харесва шефа си.

Беше, защото шефът си бил създал нещо като монопол в окръга, тъй като редовно правел прекалено ниски оферти. Успявал да го постигне, като използвал некачествени материали. Освен това притискал работниците си да приключват работата възможно най-бързо и с най-малко усилия, което означавало, че не само материалите, но и трудът не били качествени.

А Мики, който ръководел покривните работници, а понякога и строителната бригада, мразеше онова, което шефът му го караше да прави. Не беше съгласен с него.

Ала задълженията му не включваха да го харесва или да е на едно мнение с него. Работата му беше да изпълнява нареждания.

За човек като Мики това бе нещо, което изобщо не му се нравеше.

И така, като лицето на бизнеса пред клиентите, Мики беше между чука и наковалнята: работниците се сърдели, че не им дават време да си свършат работата и че ги притискат да работят извънредно и през уикенда, а пък клиентите му звънели, за да се оплакват, когато неминуемо започнели да се появяват проблеми.

Отбелязах си наум да потърся някого извън окръга, ако някога имам нужда от каквато и да било работа по къщата, но иначе нямаше кой знае какво да кажа, освен:

— Съжалявам, миличък. Звучи ужасно.

— Да, отвратително е. Но добрата новина е, че ако съм готов да рискувам, нещата могат да се подобрят.

Тъй като ситуацията с работата му изглеждаше наистина гадна, а това звучеше вълнуващо, аз се приведох над празната си купичка от супа, с ръка около винената чаша, облегнала лакът на масата, и попитах:

— Как?

— Командирът ми каза, че градската управа ще гласува дали да отделят още пари за пожарната. Преди около пет години имахме нов строеж. Не чак толкова голям, около двайсет къщи, но това все пак означава повече хора и повече данъци. А сега „Клубът“ поиска разрешение за изграждане на игрище за голф и къщи, които да бъдат построени около него. А и онзи търговски обект на кея Милс вече работи — още сгради, още бизнес. Имаме достатъчно доброволци, но всеки е наясно, че едва стигат и че всички сме принудени да даваме страшно много от времето си.

Аз кимнах, без да споделя, че не ми харесваха думите на Мики за това, че е „принуден да дава страшно много от времето си“.

— Клубът?

— „Клубът на Магдалийн“. Частен бар и ресторант, членове, много пари.

— А — промълвих аз и той продължи.

— Така че командирът отиде в Градския съвет с предложение. Да остане на заплата за непълен работен ден като командир на станцията, а те да отпуснат заплащане за пълен работен ден за един пожарникар, който ще помага на командира да набира доброволци, да изготвя графиците им и да ги тренира.

— И ти искаш да бъдеш този пожарникар — прекъснах го аз.

— Не, Ейми, искам да бъда командир на станцията.

Аз примигах.

— Боби е на шейсет и три — обясни той. — Не може да се издържа от заплатата на непълен работен ден, макар тя да не е никак лоша. Така че той работи допълнително, а е командир на пожарната от единайсет години. Градът може и да е малък и заспал, но се случват инциденти, а пожарната винаги трябва да е в готовност. През последната си ваканция Боби и жена му ходиха да разглеждат къщи в Тусон. Готов е да се пенсионира. А когато това стане, ще ме препоръча на Общинския съвет за неговото място. Аз имам най-дълъг стаж, най-голям опит, замествам го, когато него го няма. Така че мога да върша тази работа, да получавам заплатата и да си имам моя бригада.

— От пожарникари?

— Да. Както и от покривни работници — отвърна той и очите ми се разшириха. — Ще започна свой собствен бизнес. Хората тук ме познават. Няма да работя най-евтино, но ще бъде качествено. Покривът им ще бъде поправен или покрит наново, без да им се налага да се тревожат за следващия дъжд, нито за времето за поне десет или петнайсет години напред, в зависимост от материалите, за които си платят. Знам, че мога да взема бизнеса на Ралф. Мога да го направя и със строителния му бизнес. Вече имам лиценз, извадих си го преди доста време, когато Ралф ме вбеси повече от обикновено. Тогава обаче тъкмо се разправях с Рианон и нямах време да го напусна. Но ако го направя, ще трябва да започна по-скромно и да развия бизнеса. Няма защо да се тревожа за бригадата — момчетата на Ралф до един ще дойдат с мен. Пресметнал съм го само наум, но с парите, идващи от пожарната, за около шест месеца ще трябва да позатегнем коланите, след което ще започна да излизам на печалба и в крайна сметка положението ще стане много по-добро за децата и за мен.

— О, господи, Мики, това е страхотно — прошепнах аз и се протегнах покрай купичките от супата, за да уловя ръката му върху масата.

Той обърна длан, обви пръсти около моите и ги стисна.

— Би било, ако успея да го направя — съгласи се той.

— Сигурно ли е, че ще получиш поста в пожарната? — попитах.

— Абсолютно.

— Кога ще се пенсионира сегашният командир?

— Не съм сигурен дали ще изкара и двете години, които си беше планирал да изчака, преди да се пенсионира. На Боби му е писнало не само от работата, но и от Мейн през зимата. Бих могъл да говоря с него, но мисля, че иска да е сигурен, че пожарната се намира в състояние, в което ще се чувства спокоен да я остави, и едва тогава да си тръгне.

— В такъв случай не би ли могъл да започнеш още сега? Бизнесът с покривите — поясних. — Не някоя голяма поръчка, за която трябва да напуснеш работа, ами, и аз не знам, някои по-малки ангажименти тук-там? Така че, когато наистина го направиш, да започнеш с летящ старт.

Трябваше да пуснем ръцете си, защото помощник-сервитьорът дойде, за да прибере празните съдове. Мики ме гледаше изучаващо, без да казва нищо.

— Извинявай — промълвих, след като помощник-сервитьорът си тръгна, смятайки, че съм разчела правилно мълчанието му. — Нищо не знам за тези неща.

— Идеята е добра, Ейми — отвърна той, за моя изненада. — В договора ми с Ралф няма клауза против конкуренцията. Бих могъл да оставя да се поразчуе, да поработя тук-там, да си отворя телефонна линия за спешни случаи, да говоря с някои от момчетата, които биха се съгласили да поемат малко допълнителна работа, да започна да си набирам екип. Да поставя основите, докато все още съм на пълна заплата.

— Ралф няма ли да се ядоса?

— Проблемът си е негов — сви рамене Мики. — Няма причиня да се оплаква от работата, която съм нает да върша, така че няма за какво да ме уволни, а и не е глупав. Знае, че съм принуден да понасям цял куп оплаквания заради него, и едва ли ще иска да се лиши от подобен буфер. Но ако реши да се отърве от мен, така да бъде.

Усмихнах се широко и Мики ми отвърна със същото.

И от това усетих как онова спокойствие се разлива още по-дълбоко в мен.

Мигът обаче отмина прекалено бързо, когато сервитьорката се появи с омарите ни.

Аз се взрях в моя, мъчейки се да скрия ужаса си.

Бях яла омар. Харесваше ми.

Но никога досега не ми се беше налагало сама да го направя на парчета, за да го изям.

Все още се взирах в него, когато Мики го взе в ръка.

Вдигнах поглед и го видях да поклаща глава, широко усмихнат, след което умело го разкъса с думите:

— Моята изтънчена наследница не иска да си изцапа ръчичките.

Закачаше се. Това бе обичайното му красиво (и още как!) шегуващо се аз.

Но освен това беше дразнещо.

— Никога досега не съм разкъсвала омар на парчета, Мики. Ако просто ми обясниш как, бих могла да го направя и сама — заявих, докато той оставяше опашката върху чинията ми.

Макар че всъщност страшно исках да изям омара си, но изобщо не исках да го правя на парчета.

Очите на Мики се вдигнаха към мен, спуснаха се към деколтето ми и отново се вдигнаха нагоре.

— И да си опръскаш роклята със соковете на омара? Как ли пък не, бейби.

Харесваше ми, че бе впечатлен от роклята ми.

Харесваше ми, че се грижи за мен, като разкъсва яденето ми на парчета.

Не ми харесваше това, че ме беше нарекъл „изтънчена наследница“.

Макар че, ако трябваше да съм откровена, беше ми харесало, че ме беше нарекъл неговата „изтънчена наследница“.

— Не съм изтънчена наследница, Мики — сопнах се.

Той пусна и щипките в чинията, а после сложи гадната част в един съд, който сервитьорката ни беше донесла за тази цел. Погледът му се вдигна към мен.

— Караш мерцедес. Живееш в „Синята скала“. Ходиш до хранителния магазин и идваш на семейна вечеря у нас на високи токчета. Ти си изтънчена наследница, Ейми — отвърна той.

— Държа да знаеш, че сама се справям с цялото си пране, готвене и чистене — обявих аз.

Мики взе своя омар, все така, без да откъсва танцуващи очи от мен.

— Цялото? Впечатляващо, бейби.

Изгледах го свирепо, въпреки че по тялото ми се разля топлина.

Закачаше се с мен, и то така, че да ме подразни — обичаше да ме предизвиква и аз знаех защо.

Дори когато всичко между нас беше наред, искаше да не свалям, както сам се беше изразил, „боксовите ръкавици“, тъй като му харесваха нашите словесни схватки — между нас имаше искра, която, подкладена дори от една целувка (а рано или късно — и от още нещо), бързо се разрастваше в изпепеляващ пожар.

От тази мисъл усетих как изтръпвам на едно много лично местенце и усещането беше прекрасно. Усещане, на което бих искала да се насладя доста по-дълго.

Но не можах.

Защото изведнъж косъмчетата по тила ми настръхнаха.

А най-изумителното бе, че в същия миг видях как Мики се напрегна и главата му се обърна настрани.

Проследих погледа му и на свой ред се напрегнах.

Защото към една от масите в ресторанта вървяха Мартин и Конрад. И двамата гледаха към нас с Мики.

Конрад изглеждаше подразнен. Разбира се, през последните три години той придобиваше това изражение винаги когато ме погледнеше.

Мартин също изглеждаше подразнена, ала докато очите й се стрелкаха между Мики и мен, в изражението й се прокрадна още нещо.

Злоба.

И ако можех да повярвам, завист.

И действително имаше за какво да ми завижда.

Тя имаше Конрад, който бе женкар и най-вероятно й изневеряваше.

А аз седях с Мики, който бе много по-красив, мил, забавен и се целуваше далеч по-добре.

Да не говорим пък че роклята ми беше много по-стилна от нейната пола, а обувките ми направо можеха да сритат задника на нейните.

Косъмчетата на тила ми се слегнаха.

— Мамка му — изръмжа Мики.

— Миличък — повиках го и той ме погледна. — Благодаря ти, че разкъса яденето ми на парчета.

Това бе моят начин да му кажа, че важните тук бяхме той и аз, това беше първата ни среща и Конрад и Мартин нямаше да я развалят.

Той ме погледна изпитателно, а после очите му се стоплиха, лицето му омекна и аз усетих, че ме е разбрал.

— За теб винаги, Ейми.

Усмихнах се широко.

А после погледнах към чинията и се залових с щипките на омара.

* * *

Докато свършим с вечерята, бях преяла и благодарна, че в опита си да ме накара да се храня по-добре, Мики не беше настоял да си взема и десерт, защото просто нямаше да съм в състояние да се справя.

Ала бих искала да го направя.

Заради него.

Освен това бях изпила три чаши вино, храната беше вкусна, компанията — още по-добра и бях установила, че цял ден съм се притеснявала напразно.

Нямаше неловки паузи. Нямаше търсене на теми за разговор. Нямаше панически опити да бъда интересна.

С Мики вече бяхме положили основата. Познавахме се, знаехме за живота на другия. Той се закачаше, аз реагирах. Говорехме за деца и работа, и семейство, и живота, и всичко ставаше от само себе си.

Имаше толкова много неща за откриване, ала то се случваше непринудено и естествено.

Мики беше добра компания.

И най-важното — ясно показа, че и той се чувства по същия начин с мен.

Всъщност, когато му бях дала да разбере, че Мартин и Конрад не съществуват, те действително бяха престанали да съществуват.

Така че краят на вечерята бе съвсем същият като началото.

Непринуден и естествен… и важни бяхме единствено Мики и аз.

Учудих се, но не неприятно, когато, след като излязохме от ресторанта, Мики не ме поведе към пикапа си, а вместо това се отправихме към кея ръка за ръка.

За първи път идвах тук, но мястото ми хареса. Усещах мириса на морето, хладният въздух ме успокояваше, заедно с трите чаши вино, до ушите ми достигаше приглушеният, мелодичен звън на камбанките по шамандурите.

А най-хубавото бе, че когато стигнахме до края, Мики ме завъртя с гръб към себе си, обви ръце около талията ми и ме притегли към горещото си тяло.

— Ако някога ти хрумне да напуснеш Магдалийн, просто ела тук и веднага ще осъзнаеш, че си полудяла — промълви той и думите му ме накараха да се отпусна до него.

Докато стоях там, заобиколена от миризми и звуци, с корем, пълен с вкусна морска храна, и ум — блажено спокоен след страхотната среща с Мики, аз попивах гледката наоколо.

Магдалийн беше построен в няколко заливчета; центърът на града се намираше в най-дългото от тях. Бреговата линия се издигаше в сиви и черни скалисти урви — обвити в мрак, те изглеждаха голи, ала върховете им бяха покрити с дървета, сред които бяха пръснати къщи, и бледите светлини на потъналите в сенки постройки придаваха на гледката магическо усещане.

То се усилваше от очарователната кула на фар, който грееше в нощта. И разбира се, „Лавандуловата къща“ на Джоузи и Джейк — една от забележителностите на магдалийнското крайбрежие. Тя беше голяма и живописна и светеше — очевидно хората, живеещи в нея, бяха будни, вършеха неща заедно, продължаваха традициите на обич и семейство, заради които беше построена къщата.

„Синята скала“ не се виждаше от тук, тъй като беше построена високо над едно малко заливче и беше скрита от поглед. Зачудих се как ли изглежда брегът от морето.

Вероятно — прелестно.

От време на време откъм улицата зад нас долиташе шум на коли.

Постоянни бяха само звънчетата на шамандурите и вълните, които миеха брега и се плискаха около колоните на кея, умиротворяваща, простичка красота.

Обвих ръце около ръцете на Мики, които ме прегръщаха, и се облегнах на него.

— Мога да разбера защо никога не си поискал да напуснеш това място.

— Искам за децата си това, което искат те — заяви той. — Стига те да са щастливи, и аз съм щастлив. Ала се надявам, ако някога заминат, когато се върнат и аз ги доведа на това място, където и да ги е отвял животът, да почувстват до дъното на душата си, че тук и само тук е истинският им дом.

Думите му бяха прекрасни, ала докато усещах Мики зад себе си, заобиколена от миризмите и звуците на кея в Магдалийн, изведнъж си дадох сметка, че никога не бях имала дом.

Не и истински дом.

Мислех, че имам такъв със съпруга и семейството ми, докато Конрад не ми го отне.

А аз исках да имам дом.

Дом, който изглеждаше като това място, миришеше като него, звучеше като него и усещането, от който бе като усещането от това, да стоя тук в прегръдките на Мики.

Приспивайки бдителността ми с цялата тази красота, Мики го направи.

Направи го нежно.

Но въпреки това го направи.

— Ако не си готова, Ейми, ти самата ще решиш кога. Ала, рано или късно, ще трябва да ми кажеш как е успял да ти вземе децата, бейби.

Почувствах как всеки сантиметър от тялото ми се вкамени. Мики също го усети, нямаше как да не го усети, и ръцете му се обвиха още по-плътно около мен.

Наведе глава, така че тя вече не докосваше косата ми, и прошепна в ухото ми:

— Ако сега не е моментът, така да бъде. Но едно ще ти кажа, ако това между нас е каквото си мисля, че е, ще трябва да научиш, че на света няма по-сигурно място от моите прегръдки и когато си в тях, Ейми — той ме стисна малко по-силно, — можеш да ми поднесеш всичко.

Затворих очи.

Ако това между нас е каквото си мисля, че е…

Може би, може би и той изпитваше същото, което и аз.

И ако беше така, трябваше да научи истината възможно най-скоро.

На света няма по-сигурно място от моите прегръдки и когато си в тях, Ейми, можеш да ми поднесеш всичко.

Отново отворих очи.

— Казах ти какво стана с него и Мартин.

Усетих дъха му покрай ухото си, а после и устните му, когато челюстта му се докосна до слепоочието ми.

— Аха.

Поех си дъх и го изпуснах.

— Когато той ме напусна, аз откачих.

— Имала си основание за това, Ейми.

Взирах се в съвършения покой и красотата наоколо.

А после реших, че това е важно, Мики беше важен и най-сетне бях пораснала.

Така че тази ситуация можеше да се развие само по един начин и трябваше да намеря смелостта да поема по този път.

Направих го, като се обърнах в прегръдките му, вдигнах ръце към бицепсите му и най-важното, улових очите му.

— Когато казвам, че откачих — прошепнах, когато погледът му срещна моя, — наистина откачих, Мики. Почти полудях. Бях наранена и исках те да изпитат същото, така че ги нараних. Положих големи усилия да го направя. Възползвах се от всяка възможност за това, а ако нямаше такива, я създавах сама. Не направих онова, което би трябвало — не превъзмогнах болката, продължавайки напред заради себе си и заради децата ми. Вместо това я подклаждах и се хранех от нея, държах се егоистично, безразсъдно и което е най-лошото, озлобено.

— Той е кръшкал и се е сгодил за друга жена, бейби. Пак ти казвам, че си имала основание.

— Цели три години? — попитах аз.

Той дори не мигна и на свой ред попита:

— Има ли ограничение във времето за гнева от предателството?

— Децата ми също го видяха, Мики.

Този път той не каза нищо.

Сърцето ми се сви, ала трябваше да продължа.

— Би трябвало да ги предпазя от всичко това. Не мога да кажа, че се случваше много често. Но не беше и рядко. Случваше се на училищни събития. Когато Конрад ги вземаше. Когато аз ги вземах. Не би трябвало да го виждат. А когато не можеха да го видят, те чуваха. Аз непрекъснато кроях как да се скарам с Конрад и Мартин, как да ги унизя, как да излея болката си върху тях. Ходех в лекарския кабинет на Конрад. Ходех в болницата, където работеше Мартин. Исках всички да знаят що за хора са те. В крайна сметка единствената, която се излагаше, бях аз.

— Децата ти как научиха за другите неща? — попита Мики.

— Докато се бореше за родителските права, Конрад им каза. Преди да се преместят тук, те бяха достатъчно големи, за да говорят със съдията и да решат с кого искат да живеят. Аз сторих така, че да не искат да живеят с мен.

Мики стисна устни, но все пак успя да процеди:

— Той не е трябвало да го прави, Ейми.

— Не биваше да му давам мунициите, за да може да го направи, Мики — отвърнах и поклатих глава, а после, понижавайки глас, си признах: — Не мисля, че разбираш колко ужасна бях. Колко грозна. Дребнава и глупава. Той нямаше друг избор, освен да ми отвърне твърдо и в крайна сметка да се премести в другия край на страната, за да опази семейството си от моята отрова.

Когато Мики не каза нищо, усетих, че ме обзема паника.

Вдигнах очи към неговите и побързах да го уверя:

— Знам, че беше лудост. Ала това вече не съм аз. Няма по-сигурен начин за една майка да научи и най-тежкия урок от това, да й отнемат децата. И аз със сигурност го научих, Мики. Пропаднах в бездна от агония, която сама си изкопах, и допуснах да се удавя в нея, опитвайки се да завлека и околните в нея. И стигнах до крайности, за да го направя, повличайки и децата със себе си. Не заслужавах да бъда с тях, защото никоя добра майка не се държи по този начин. Но в мига, в който Конрад и Мартин се преместиха тук и взеха децата ми със себе си, разбрах, че нещо трябва да се промени. Дадох им цели месеци, в които виждах децата само за един уикенд на четири седмици, и го направих, за да могат да си отдъхнат от мен. И през цялото време планирах да се преместя тук, да поправя отношенията с децата, да изцеля семейството ми, за да мога да им дам нещо сигурно и здраво. Така че полудях, ала научих нещо. Научих, че това не съм аз. Беше някоя друга. Ала тя не беше истинското ми аз.

Когато млъкнах, а Мики продължи да се взира безизразно в мен, аз обърнах глава и зареях поглед към морето, знаейки, че ме мисли за откачена кучка и ужасна майка и че ако нещата между нас се развалят, той може да очаква същото.

А аз живеех срещу тях.

Това бяха нашето начало и нашият край, както и знаех, че ще се случи, когато той научи за най-лошото у мен.

Стиснах зъби, опитвайки се да преглътна напиращите сълзи, но не го винях.

Което не означаваше, че не кървя вътрешно.

— Свърши ли? — попита той безстрастно.

Очите ми се вдигнаха към неговите.

— Да — отвърнах предпазливо.

— Отгледана от бавачки — бяха странните му думи.

— Моля?

— Докато растеше, родителите ти даваха ли ти нещо?

Знаех какво ме пита, поклатих глава, ала отговорих:

— Ами научиха ме, че трябва да се държа подобаващо, което в този случай означаваше, че подкрепяха всичките ми изпълнения, защото освен това ме научиха, че една Борн-Хатауей трябва да настоява да се отнасят към нея много по-добре, отколкото Конрад се държеше с мен.

— Борн-Хатауей?

— Майка ми е Борн — отвърнах и макар и неохотно, обясних: — Като в „Превоз на товари Борн-Тран“.

Ръцете на Мики около мен потръпнаха, а очите му се разшириха леко, преди да се зареят над главата ми. От гърдите му се откъсна въздишка.

Чувал беше за „Борн-Тран“.

Нищо чудно.

— Петрол и превоз на товари — промълви той.

Втора грешка.

Имах чувството, че няма да получа право на трета грешка.

— Не си чувал за мен и не сме били обект на интерес, защото прадядо Хатауей държал личният живот на семейството да не става достояние на обществото — заявих глупаво и Мики ме погледна с все същото непроницаемо изражение. — Бил много умен мъж, така че още тогава видял как стоят нещата и разпоредил, че всичките му потомци трябва да се държат благоприлично. Не се търпели никакъв блясък и шумотевици. Гарантирал го, като включил в завещанието си клауза, според която, ако се случело нещо подобно, провинилият се нямало да получи доверителния си фонд, а ако станело по-късно в живота, той щял да бъде анулиран. Ние живеехме тихо, съгласно заповедите му, дори когато той отдавна не беше между живите. Мама и татко бяха съвършени един за друг, тъй като и нейното семейство споделя същата философия. — Сведох поглед към гърдите му и довърших: — Макар че вуйчо Хю е малко по-щур.

— Ейми — повика ме Мики и аз го погледнах в очите. — Значи, си наследница на пари от нефт и от превози — отбеляза той.

Кимнах.

— Отгледана от бавачки.

Кимнах отново.

— И не си близка с родителите ти.

Поклатих глава.

— Ами брат ти?

— Лор почти не говори с тях — прошепнах и добавих глупаво: — Или поне почти не говори с татко.

— Ясно — изсумтя той. — Значи, си наследница на цял куп пари от нефт и превози, омъжила си се, родила си деца, а после съпругът ти те е прецакал. Дотогава животът ти е бил приказен и вероятно си имала всичко, което някога си искала, с изключение на най-важното. Така че, когато нещо, което си искала, ти е било отнето, ти не си имала представа как да се справиш и никаква основа, на която да се опреш. Това, което си имала, са родители, според които е трябвало да си го върнеш на бившия ти, защото е имал дързостта да се подиграе с една Борн-Хатауей.

Животът ми не беше приказен.

Но разбирах за какво говори.

— В общи линии е така — отвърнах, все така шепнешком.

Мики кимна.

— Колко време си била с него?

— Бяхме женени шестнайсет години и още три преди това.

Нещо се раздвижи в очите му при тези думи, но той не каза нищо. Вместо това заяви:

— Значи, той се е изгаврил с теб, ти си откачила и си започнала да се държиш като психарка с него.

Да, ето го — мислеше, че съм психарка.

— Да.

— А родителите ти не са те посъветвали да му отмъстиш, като си наемеш истински добър адвокат?

— Имах такъв — обясних. — Но бях изгубила представа за това, кое е важно, и не го оставих да се бори така, както той предлагаше, защото не исках децата ми да бъдат подложени на нещо толкова грозно.

— Ала те са станали свидетели на друг вид грозота.

Не бях в състояние да го изрека на глас, така че просто кимнах.

— Понякога се случват гадни неща.

Усетих как устните ми се отварят.

Отне ми известно време, но най-сетне успях да попитам:

— Моля?

— Кълна се, направо съм изумен, че си намерила сили да се стегнеш по този начин.

Толкова бях изненадана, че не бях в състояние да кажа каквото и да било.

Мики продължи:

— Докато растях, знаеш, че имахме пари, не като теб, но в този град бяхме част от елита. На татко му предложиха да стане член на „Клуба“. Дядо не членуваше, защото беше ирландец и католик, а тези в „Клуба“ били задници. Все още си бяха задници, когато поканиха татко, който очевидно също е ирландец и католик, но по онова време вече беше натрупал толкова много пари, че те решиха, че могат да нарушат расисткото си, тесногръдо неписано правило, и го поканиха. Той прие само за да може да намери начин да им го начука.

Мики млъкна и тъй като не знаех какво друго да кажа, аз промълвих:

— Окей.

Той продължи:

— Така че татко ходеше там и се напиваше, и се държеше шумно и ужасно, наслаждавайки се на всяка минута, защото знаеше, че онези арогантни копелета не могат да го търпят. Пускаше и нас да ходим, знаейки, че и ние ще се напием и ще бъдем шумни и ужасни. Както и направихме, и дори нещо повече — сбивахме се с всеки надут задник, който ни погледнеше накриво, а както сигурно се досещаш, мястото беше пълно с такива. Вероятно знаеше, че ще сторим всичко по силите си да си легнем с всяка фрашкана с пари кучка, която успеем да докопаме, и най-вероятно именно затова ни мушваше кондоми, слагаше ги под възглавниците ни.

Въздъхнах тихичко, но не казах нищо и Мики продължи:

— Така и правехме. Бил съм с предостатъчно разглезени богаташки момиченца, Ейми, и никоя от тях не беше толкова тъпкана с пари, колкото си ти. Те пораснаха и някои от тях все още живеят тук, но никоя няма и грам желание да научи каквото и да е, освен да си мисли, че има правото да получи всичко, което пожелае, и да прави всичко, което си поиска, и изобщо не ги интересува дали това е правилно, или не, и дали наранява някого.

— Аз… — започнах, но замълчах, когато той ме прегърна още по-силно и наведе глава, така че лицето му беше съвсем близо до моето.

— Препънала си се — заяви той твърдо. — А после си се изправила, отворила си си очите, видяла си какво е наистина важно и си започнала да се бориш за него. Допуснала си грешка, а сега се опитваш да я поправиш. Това е единственото, което има значение.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Наистина ли… мислиш така?

— Абсолютно. Не грешките, които допускаме в живота си, определят нашата същност. А това, как се справяме с тях. Ти си сгрешила и сега се опитваш да поправиш стореното, и то по правилния начин, и именно това е истинската ти същност. Една майка, която иска да излекува семейството си и да се погрижи децата й да бъдат сигурни и щастливи. Така че, наистина, ти имаш тази сила в себе си, това е, което винаги си била. Бившият ти те е препънал, ти не си го очаквала и не си реагирала както трябва. Ала това е отминало, така че трябва да намериш сили да продължиш.

— Аз… трудно ми е да преглътна това, че изобщо допуснах подобна грешка.

Мики вдигна глава, но въпреки това остана близо до мен.

— Да, разбирам, че тя ти е струвала много. Но не на твоите рамене тежи вината за истинските корени на проблема. Ясно ми е как са се развили нещата, ала това, че един мъж, който е изневерил, е манипулирал ситуацията, която той е създал, спечелил е децата си и продължава да мачка жената, с която се е изгаврил? — Той поклати глава. — Не. Сега и ти го разбираш, виждам това. Но ще повторя: не. Имаш право. И сама го знаеш, така че не е нужно да го казвам, ала децата ти не е трябвало да видят всичко това. Само че онова, което аз видях, как един мъж, който в продължение на шестнайсет години е делил леглото ти, а после е разрушил семейството ви, те направи на нищо на прага на собствената ти къща, без ти да си сторила нищо друго, освен да се преместиш по-близо до децата си. Той е истински шибаняк, Ейми, и във всичко това, каквото и да си му поднесла, той си го е изпросил и си е заслужил всяка секунда от гадостите, които си му сервирала. Така че… не се измъчвай повече. Защото вината не е твоя.

— Не трябваше да ближа раните си, да не им позволявам да зараснат, да ги раздразвам още повече — казах. — Трябваше да ги излекувам, да се взема в ръце и да продължа напред.

— Рианон се напиваше до припадък всяка вечер, преди да успея да правя любов с нея, и това продължи месеци наред — заяви Мики и аз зяпнах.

— Да виждам жена си по този начин, грозно пияна, преди да изгуби съзнание, през половината време, докато стигне до това състояние, все още имаше чаша с вино в ръката си. Толкова много петна имаше по килима, — че когато тя се изнесе, трябваше да го сменя, защото вече не приличаше на нищо, но най-вече за да изтрия лошите спомени както за децата, така и за мен. Така че, когато беше трезвена, аз пък нямах желание за нищо. Един мъж има нужда от секс, Ейми, а аз бях на сухо в продължение на осем месеца, макар че жена ми лежеше до мен, и въпреки това нито за миг не съм си помислил дори да й изневеря. Тя беше моята съпруга. Добра или лоша, не го правиш. Ако положението е лошо, слагаш край и чак тогава си намираш някой друг.

— Конрад прави любов с мен в нощта, преди да ми каже, че ме напуска — прошепнах и видях как челюстта на Мики се напрегна.

— Мамка му, наистина е долен шибаняк — процеди той.

Аз обвих ръце около бицепсите му и попитах:

— Наистина ли всичко, което ти признах, не те безпокои?

— Това, че си човешко същество? — попита той на свой ред.

И отново Лор се оказваше прав.

— Предполагам — казах.

— Всеки може да се озове в положение, в което не иска да бъде, и въпреки това да не успее да се измъкне от него. Да намериш сили да излезеш, е онова, което казва всичко за теб, Ейми. Така че, не, не се безпокоя, че си човешко същество. Всъщност сега, когато го научих, те харесвам още повече.

Това също ми беше трудно да повярвам.

Исках да повярвам, но ми се струваше прекалено лесно.

— Наистина ли? — попитах с поизтънял глас.

Лицето му отново се наведе към мен, гласът му се понижи.

— Да, бейби.

— Беше грозно — повторих аз.

— Животът невинаги е красив — отвърна той. — През по-голямата част е гаден. Но ако продължаваш да се бориш, за да оправиш нещата, това казва всичко за теб. Ти се бориш. Аз също съм боец и обожавам това у теб.

О, господи.

Наистина беше толкова лесно.

Гласът ми, когато отговорих, също се понижи:

— А аз обожавам това, че разбираш.

— А аз обожавам, че имаше смелостта да споделиш всичко това с мен — отвърна той.

О, господи!

На път бях да се разплача, така че наведох глава и зарових лице в гърдите му.

Мики започна да ме милва по гърба и каза, докосвайки с устни косата ми:

— Ако останеш така, няма да имаме време да се целуваме на кея през петте минути, с които разполагаме, преди да отидем да приберем сина ми.

Начаса вдигнах глава от гърдите му, но не го направих само защото исках целувка.

А за да се примоля:

— След като се прибереш у дома, Мики, и след като помислиш над всичко това, недей да си промениш мнението. Обещай ми, че няма да ме сметнеш за някаква откачалка, психарка, ненормалница, с която се боиш да започнеш връзка, боиш се да я допуснеш близо до децата си. Защото, преди да се преместя в Мейн, може и да не знаех коя съм, но откакто съм тук, прекарах много време, опитвайки се да разбера, и знам, че това не бях аз.

Той престана да ме милва и взе бузата ми в шепа.

— Радвам се, че ме увери в това, ала не беше нужно. Мисля си, че знаех коя си още преди ти да го разбереш, и се притесняваш за нещо, което просто няма да се случи.

— Окей — отвърнах разтреперано и лицето му се замъгли пред очите ми. — Аз също сега те харесвам още повече.

Успях да зърна замъглената му усмивка, преди да наведе глава, а после почувствах топлите му устни.

Мики ме целуна.

Не беше необуздано, страстно и невероятно.

Беше бавно, сладко и невероятно.

И очевидно трая цели пет минути, защото, когато най-сетне сложи край, той вдигна глава и прошепна:

— Трябва да отидем да приберем Кил, миличка.

Държейки се за него (налагаше се, защото „бавно и сладко“ също имаше убийствен ефект върху мен), аз кимнах.

Мики се отдръпна нежно и без да пуска ръката ми, ме поведе към пикапа. Сложи ме да седна. Качи се. Даде на заден ход.

Аз дишах дълбоко, оставяйки всичко това да се уталожи в мен.

Бях се притеснявала.

Бях се измъчвала.

А Мики бе направил всичко толкова лесно.

И тогава се усмихнах.

Отидохме да вземем Килиън, който се метна на задната седалка с едно „Здрасти, Ейми!“, след което обсеби разговора, като не спря да бърбори чак до вкъщи.

Мики не спря на алеята пред тях. А на тази пред нас.

След това се обърна в седалката и каза на сина си:

— Можеш да слезеш и да изтичаш вкъщи или пък може да изчакаш в колата и аз ще те откарам, но няма да караме Ейми да върви с тези обувки.

— Скапан съм, така че ще изчакам — отвърна Килиън и погледна към мен. — Чао, Ейми.

Аз също се обърнах в седалката ми.

— Чао, хлапе.

Килиън ми се усмихна широко, което си беше истинско облекчение, защото последния път, когато го бях видяла, изобщо не се усмихваше.

А после двамата с Мики слязохме, той ме улови за ръка пред очите на сина си и ме придружи до входната врата.

Когато стигнахме до нея и аз отворих, той ме изненада, като влезе заедно с мен.

Изненада ме и като ме бутна настрани.

Не беше никаква изненада, когато след това ме взе в прегръдките си и отново ме целуна, този път настойчиво и дълбоко, ала кратко. Знаех, че ме беше отместил настрани не само за да не може Килиън да ни види от алеята, но и ако Ашлин си беше вкъщи, да не може да ни види от там.

Най-сетне Мики вдигна глава и отбеляза:

— Твой ред е да ни поканиш на вечеря у вас, Ейми.

— Утре добре ли е? — отвърнах незабавно и той се усмихна.

— Да — прошепна.

— Добре — прошепнах аз в отговор.

— Децата искат пак да отидат в „Гълъбовата къща“.

Аз също го исках, искаха го и старците, така че кимнах.

— Ще говоря с Дела и ще го уредя с децата утре вечер.

— Чудесно — промълви той и очите му се спряха върху устните ми.

И тогава аз казах нещо, което изобщо не исках да казвам:

— Кил е в пикапа, миличък.

Очите му се вдигнаха към мен.

— Аха.

Притиснах се до него, обвивайки още по-силно ръце около раменете му.

— Беше прекрасна вечер.

— Аха.

— Благодаря ти, Мики.

— Пак ще го направим, Ейми.

Пак щяхме да го направим.

Усмихнах се.

Той ми се усмихна в отговор, наведе глава, докосна устните ми със своите и ме пусна.

Изпратих го до вратата и застанала на прага, загледах как се отдалечава.

Беше направил едва две крачки, когато се обърна.

— Трябва да носиш тази рокля, когато ще мога да я съблека.

Влага се разля между краката ми и аз се вкопчих в ръба на вратата, за да не падна.

— Окей, бейби?

— Окей, Мики — отвърнах задъхано.

Той ми отправи най-любимата ми усмивка, онази, която беше пълна с горещина и обещания, преди да се обърне, вдигайки ръка, за да ми помаха.

Аз сторих същото, а после погледнах към пикапа и помахах и на Килиън.

Той ми отговори със същото.

Без да се държа особено сигурно на краката си, аз затворих вратата и заключих.

Прекосих тъмната къща, отидох в кухнята и включих осветлението.

Огледах се наоколо и докато очите ми се плъзгаха по мястото, което бях създала и което беше въплъщение на най-истинската ми същност, се почувствах така, както не се бях чувствала никога досега.

Лека и въздушна, сякаш се реех над земята, а не бях твърдо стъпила върху нея.

Би трябвало да ми се стори страшно.

Ала всъщност беше безкрайно вълнуващо.

Тежестта на живота ми се беше вдигнала. Тежестта на начина, по който бях отгледана. Тежестта на бъркотията, която бях направила от семейството ми.

Не всичко в моя свят беше наред, но бях намерила себе си и бях открила, че съм направила нещо правилно по пътя ми.

Бях си създала кръг от хора, които ме подкрепяха, хора, които ме обичаха и бяха достатъчно щедри, за да се грижат за мен, да ме изслушват, да ме разбират.

Бях успяла да го създам, защото бях аз.

И това казваше всичко. Всичко за мен.

Не за онази, която исках да бъда.

А тази, която бях открай време.

Да не говорим, че направо летях в облаците, защото Мики беше харесал роклята ми.

Ама наистина я беше харесал.