Кристен Ашли
Ново начало (7)

Глава 6
Никой от тях не отговори

В три и половина в петъчния следобед, в който децата ми трябваше да дойдат при мен, аз бях готова.

Думите на Мики за това, как бившата му жена оставяла на децата да им се размине всичко, защото се опитвала да изкупи собствените си грешки, не бяха останали без последици.

Двамата вече бяха имали възможност да свикнат с новата ми къща при първото си посещение. Изборът дали да го направят, или не си беше техен (макар че, след като не прекарваха тук почти никакво време, знаех, че не са го направили).

Настъпил бе моментът да им обясня, че този дом е и техен, че аз съм тяхна майка, че сме семейство и че нещата не може да продължават така.

Ето защо, докато стоях на прага на входната врата и гледах как червената хонда сивик се приближава по алеята, бях готова да се изправя очи в очи с децата ми и да започна да лекувам семейството ни.

И този път пристигането им мина като предишния — те извадиха саковете си, аз ги поздравих. Пипа не ме поглеждаше, Одън почти не ми обръщаше внимание.

Пуснах ги да влязат и затворих вратата зад нас.

Въпреки че и двамата зяпнаха учудено при вида на променената вътрешност на къщата, изобщо не забавиха крачка и тръгнаха право към стаите.

Поех си дълбоко дъх, за да си вдъхна смелост, и скръстих ръце на гърдите си.

— Почакайте малко, деца — повиках ги.

Те спряха почти на прага на коридора и се обърнаха към мен.

Преместих поглед между тях и започнах, както се бях упражнявала:

— Окей, просто исках да ви кажа, че ако имате планове за тази вечер с приятелите си, не искам да ги променяте в последния момент. Така че ще ви позволя да излезете, ако имате такова намерение.

Устните на Одън потръпнаха, а лицето на Олимпия стана каменно и тя заби поглед в пода.

— Утре обаче — продължих аз, — ще си направим семейна вечеря. Ако имате други планове, ще се наложи да ги промените. Може да правите каквото си искате през деня и след вечеря, но ще седнем заедно на масата. Освен това ми се ще, рано или късно, да се запозная с новите ви приятели, така че ми се иска някой ден да ги поканите тук. Искам да ви кажа също така, че не прекарвам много време с вас и вие ужасно ми липсвате, когато си тръгнете. Ето защо, когато сте при мен, ми се ще наистина да сте с мен. Това означава, че след този уикенд ще ви помоля плановете ви да бъдат да бъдете заедно с мен, а не да излизате и да правите нещо друго.

При тези думи Олимпия най-сетне вдигна присвити очи към мен, а Одън ме изгледа яростно.

— Естествено, ако става въпрос за нещо специално или нещо, което не искате да пропуснете — продължих меко, — нямам нищо против да го направите. Но ако не е, искам да бъдете с мен.

Пипа скръсти ръце на гърдите си, забила поглед в дивана, а Одън продължи да се взира яростно в мен.

— В неделя — продължавах аз — смятам да отида на търг разпродажба. — При тези думи махнах с ръка наоколо. — Както ви писах и както сега можете да видите сами, продадох по-голямата част от старите ни неща, за да събера средства за детската боксова лига. Нов град за мен, както и ново начало, и то в много отношения, едно, от които, надявам се, ще бъдете вие.

Замълчах за миг, гледайки ги изпитателно, ала никой от тях не отговори, макар че Пипа погледна към морето.

Така че нямах друг избор, освен да продължа.

— Ще отида на разпродажбата с една нова приятелка, Джоузи. Много е мила. Ще ми се да се запознаете с нея. Никога досега не съм ходила на търг разпродажба, но може да се окаже интересно. Има нужда да се направят още цял куп неща, та тази къща да се превърне в дом, и наистина, ама наистина бих се радвала, ако се включите в това заедно с мен.

И двамата продължаваха да мълчат.

Поех си дъх и продължих:

— Подредих стаите ви. Освен това прегледах нещата ви. Ще ми се този уикенд да погледнете купчините с вещи, които вероятно вече не можете или не искате да използвате. Ако вие не ги искате, може да бъдат използвани другаде. Но ако изберете да си ги задържите, нямам нищо против. Просто ги прегледайте, отделете нещата, които искате да запазите, а онези, които не ви трябват, сложете в една от празните стаи и аз ще се погрижа. Освен това, Пипа — чувайки името си, момиченцето ми вдигна очи към мен и аз му се усмихнах, — в стаята ти има изненада за теб. Надявам се, че ще ти хареса.

Тя не каза нищо.

Аз също нямах какво повече да кажа.

Потънали в мълчание, ние стояхме на петнайсетина крачки един от друг, ала всъщност ни деляха хиляди мили.

Най-сетне Одън се обади:

— Свърши ли?

Думите и тонът му ме порязаха дълбоко и аз усетих бликналата кръв.

— Да — отвърнах. — Само да добавя, че съм направила овесени курабии с канела. В тенекиената кутия на плота са. Вземете си.

Одън не обърна внимание на това, въпреки че тези курабии му бяха особено любими, и заяви:

— И двамата имаме планове.

Аз облизах устни и ги стиснах, кимвайки с глава.

— Така че, ако си приключила, може ли да се заемем с тях? — попита той гадно.

— Както ти казах, миличък, можете. Но утре вечер ви искам вкъщи за вечеря.

— Все тая — измърмори той и понечи да се обърне, следван от Пипа.

— Не е все тая — извиках след тях, твърдо, привличайки отново вниманието им. — Говоря сериозно, деца. Искам ви вкъщи за вечеря.

— Щом трябва, ще сме тук — сопна се Одън.

Не беше много, но щях да се задоволя и с толкова.

Погледнах към Пипа.

— Сладичката ми?

— Щом трябва, ще го направя — измърмори тя.

Същото, но и с него щях да се задоволя.

— Благодаря ви — промълвих.

Пипа погледна брат си и направи физиономия.

Одън погледна сестра си и поклати глава.

След това, без да се бавят повече, и двамата се изгубиха по коридора.

След малко отново се появиха.

Но само за да излязат.

* * *

На следващия ден приготвих за вечеря едно от любимите им ястия — ростбиф с моя хрянов сос, картофи огретен, зелен фасул и домашно опечени хлебчета. Завърших всичко това с нещо от любимите на Олимпия — изобилно сиропирана морковена торта с дебела глазура от сирене крема.

Имах предостатъчно време да го направя, при положение че децата ми бяха излезли много рано, за да прекарат една тийнейджърска събота, и се бяха прибрали точно в шест часа, така че на никого да не му се наложи да остане насаме с мен.

Тъй като все още не бях купила нова маса за хранене, вечеряхме от новите ми съдове, седнали на дивана.

Разговорът беше скован, най-вече смотолевени оплаквания, задето масата ни я нямаше, така че те бяха принудени да се навеждат към пода, за да вземат напитките си.

Все пак седяха заедно с мен и аз бях доволна, повтаряйки си, че това е напредък, малък напредък, но по-добре от нищо.

След като се нахранихме, когато се надявах, че ще се излегнат на дивана заедно с мен и ще изгледаме някой филм на новия ни огромен, скъп телевизор с всички възможни екстри, те отнесоха съдовете си на мивката и понечиха да се приберат в стаите си.

— Деца — повиках ги и те забавиха крачка, ала не спряха. — Аз сготвих. Смятам, че е справедливо вие да измиете съдовете.

— Ще го направим по-късно — отвърна Одън и потъна в мрака на коридора.

Пипа изчезна, без дори да каже нещо.

Потиснах желанието да си налея още една чаша вино.

Вместо това си взех книга, ала не прочетох нито дума. Седях си на дивана, книгата — отворена пред мен, и чаках децата ми да се появят и отново да излязат.

Те обаче не го направиха и това ме изненада.

Изненада ме и ми вдъхна надежда.

Ако възнамеряваха да прекарат вечерта вкъщи, навярно бих могла да ги убедя да го направят заедно с мен, като изгледаме някой филм. Все някак щях да се справя с киселото им държание, тъй като филмът щеше да отвлича вниманието ни.

Ето защо оставих книгата настрани, изкачих стъпалата на хола, който беше на по-ниското ниво и поех по коридора.

Стаите им бяха отворени. Лампите светеха.

Дори не бях стигнала до вратата на Пипа, когато чух гласа й.

Язвителният й тон ме накара да спра и да се заслушам:

— … трябват ми слънчеви очила, толкова е ярка тази завивка и толкова грозна. Не мога да си представя защо е изхвърлила предишните ми неща и ми е взела това. Мразя го. Тя е напълно луда.

Краката ми се раздвижиха, отнасяйки ме в обратната посока от мястото, където исках да отида, и ето че се озовах на прага на стаята й.

Моето красиво малко момиченце, което вече се превръщаше в голямо момиче, долови движението, вдигна рязко глава и очите й, моите очи, се спряха върху мен.

Разшириха се от ужас.

Разтопиха се от страх.

А после в миг станаха сурови.

— Подслушваме, а? — саркастично попита тя.

— Не забравяйте съдовете, миличка — прошепнах.

Тя ме изгледа свирепо.

Пресегнах се, улових бравата и затворих вратата.

С разбити, кървящи вътрешности, краката ми ме отнесоха до стаята на сина ми, който също говореше.

Този път не си направих труда да подслушвам — облегнах се на касата на вратата и загледах как той крачи из стаята. Беше с гръб към мен, така че не ме забеляза.

— … всичко, татко, продала е всичко. Цялата ни къща, до последната вещ. Твърди, че било за някаква благотворителност. Тотално се слага на всички в града. Вероятно защото иска да не я вземат за пълна откачалка. И е продала всичко в къщата ни заради някаква шибана детска боксова лига. Сякаш я е грижа за някакви боксиращи се деца. Не я е грижа за нищо и очевидно не и за дома ни, защото се е отървала от всичко.

Той подскочи, зърнал с периферното си зрение движението ми, когато посегнах към бравата.

Очите му се спряха върху мен и лицето му се обтегна и пребледня. Задържах погледа му с овлажнели очи и затворих вратата.

След това се затворих в спалнята си и отидох право при разкошната отоманка върху мекото килимче до великолепната ми камина. Седнах, долепила гръб до облегалката, свила колене пред гърдите си, обвила глезените си с ръце, и зареях поглед към слънцето, което потъваше в морето отвън.

Децата ми ме мразеха.

Мразеха ме.

Нужна ми бе и последната ми капчица сила, ала когато най-сетне избухнах в плач, го направих безмълвно.

* * *

Когато станах на следващата сутрин, съдовете не бяха измити.

Направих си кафе и ги измих, след което се върнах в стаята си с чашата кафе, взех си душ и се приготвих да посрещна новия ден.

Излязох в коридора и почуках на вратата на Пипа. Не я отворих, а извиках:

— Трябваш ми, Олимпия. В кухнята. Искам да си поговорим. Още сега.

Направих същото и с Одън, след което се върнах в кухнята, напълних една термочаша и зачаках.

Сънени, все още по пижами, изглеждащи сладки, млади и красиви, децата ми се появиха и застанаха предпазливо от другата страна на плота срещу мен.

И двамата избягваха очите ми.

Както казваха те — „все тая“.

— Понеже се съмнявам, че някой от вас ще иска да дойде на търга с мен и Джоузи, а се налага да изляза още сега, смятам да направя именно това. Тъй като няма да съм вкъщи, а вие и двамата ясно дадохте да се разбере, че не искате да бъдете тук, няма никаква причина да стоите, докато ме няма. Може да се върнете при баща си.

Очите им се разшириха; Пипа погледна към Одън, а той обърна предпазлив поглед към мен.

— Преди да си тръгнете, искам да си подредите стаите, да си оправите леглата и да прегледате купчините с вещите си, както ви помолих. Ако не го направите, ще реша, че не искате никоя от тях, и ще ги даря на някоя благотворителна организация. — Погледнах дъщеря си. — И ако новите завивки наистина не ти харесват, старите са в първата спалня за гости. Вземи ги и ги смени, а аз ще се оправя с новите.

След това си поех дъх, отидох до плота, пъхнах телефона в чантата си и я преметнах през рамо.

Децата ми все така мълчаха.

Аз заобиколих плота и спрях, обръщайки се към тях.

— Допуснах сериозни грешки — прошепнах и видях как те се напрегнаха. — Знам го. Признах си го. Дойдох тук не за да продължа с тях, а за да си върна семейството обратно. Вие сте ми деца и аз ви обичам. Обичам ви повече от всичко на света. Обичам ви повече от собствения си живот. Провалих се с вас и възнамерявам да поправя грешката си. Разбирам гнева ви и не ви виня за него. Единственото, за което ви моля, е да ми дадете шанс. Един последен шанс да ви покажа, че съжалявам, да ви върна майката, която обичате. Майката, която искате да бъде част от живота ви. Защото няма нищо, което да искам повече от това, вие да бъдете част от моя.

Те не отговориха, така че аз кимнах и довърших:

— Обичам ви, милички. Приятен ден, вземете курабиите със себе си и ще се видим след един месец.

И с тези думи излязох.

* * *

Въпреки че Джоузи бе така мила да не изкоментира, че се появих на търга без децата ми, аз все пак се чувствах неловко.

Ала това не беше най-лошата част от деня.

Най-лошото вече беше минало.

Ако обстоятелствата бяха различни, търгът щеше да ми хареса.

Въпреки че едва бях в състояние да функционирам, все пак успях да намеря и да купя разкошен комплект мебели, който включваше въртящ се кожен стол с висока облегалка и старинно писалище, и който беше съвършен за задната стая.

Освен това открих ексцентричен спален комплект за стаята за гости. Щях да имам нужда от матраци, но си представях една причудлива плажна стая, благодарение на която щях да предложа на гостите, които някога щях да имам (макар и много рядко, при положение че единствената възможност в момента бяха брат ми и неговото семейство, само трима, от които исках в къщата си), едно спокойно, ала изключително красиво място, което да наричат дом, далеч от дома.

Върнах се в „Синята скала“ малко след три, два часа преди официалния край на посещението на децата ми.

Къщата беше празна.

Не бяха взели курабиите. Не бяха прегледали купчините с вещите си.

Олимпия не беше сложила старите си завивки в стаята си.

Пуснах им съобщения, за да съм сигурна, че нямат нищо против да даря нещата им, като в това на Пипа добавих, че очевидно иска да задържи новия спален комплект.

Никой от тях не ми отговори.