Кристен Ашли
Ново начало (3)

Глава 2
Те не отговориха

На следващия ден шофирах по Крос Стрийт, главната улица на Магдалийн, без да имам нещо конкретно за вършене и без да отивам някъде. Просто исках да обиколя и да видя къде се намира новият ми дом.

Родена съм в Калифорния и въпреки че Конрад премести практиката си в Бостън^[1], където живяхме две години, досега не бях идвала в Мейн. От видяното дотук можех да кажа, че ми допадаше. Беше красиво. Тихо. Нямаше много хора. Беше спокойно.

Въпреки че бе началото на юни, във въздуха се усещаше лек хлад, с който не бях свикнала. Помислих си, че човек лесно можеше да повехне тук, защото наоколо нямаше нито магазини, нито ресторанти, нито кина. Но въпреки всичко промяната ми харесваше. А и фактът, че нямаше почти никакъв трафик, беше голям плюс.

За жена, която трябваше да преоткрие себе си, това позаспало крайбрежно градче в Мейн изглеждаше перфектното място да се фокусираш върху собствената ти личност, без нищо друго да те разсейва.

Ето какво занимаваше мислите ми, когато телефонът в чантата ми иззвъня. Децата не ми бяха звънели сами повече от година. Но аз все още таях надежда. Вече бях тук. Наблизо. А не в Калифорния, докато те са в Мейн, както беше през последните десет месеца. Може би се чувстваха зле заради това, че ме игнорираха цял уикенд. Може би бяха харесали новата къща (кой не би я харесал? Беше великолепна!) и искаха да попитат дали може да доведат приятелите си. А може би бях луда да се надявам.

Но самата мисъл да се откажа от надеждата, ме ужасяваше до краен предел. Затова продължавах да се надявам.

Видях отбивка и пътен знак, на който пишеше Хайвър Уей, изключих от скорост и завих надясно към паркинга. Намерих свободно място, паркирах колата и грабнах чантата си. Извадих бързо телефона и се вторачих в него.

Не се изненадах, че обаждането не беше от децата ми. Беше от майка ми.

Това не беше първият път, в който ми звънеше, откакто напуснах Калифорния. Правеше го веднъж дневно от деня, в който се качих в колата с куфарите ми, за да прекося страната. Обаждаше се само веднъж на ден, макар че не връщах обажданията й. Според нея щеше да е невъзпитано да звъни повече от един път, въпреки че собствената й дъщеря (която, опустошена от развода, отблъсна децата си) сега шофираше през континента за първи път в живота си, за да се опита да спаси семейството си… и себе си.

Но макар и да се обаждаше само веднъж на ден, аз пак не вдигах телефона. Знаех, че това нямаше да се приеме добре. Знаех и че тя щеше да звънне на следващия ден. И може би и на по-следващия. Нямаше да се ядоса. Съобщенията, които оставяше на гласовата поща, нямаше да станат гневни.

Не.

На следващия ден щеше да звънне баща ми, който щеше да нажежи атмосферата, но щеше да го направи с леден глас. Чудех се дали щях да имам смелостта да не отговоря на неговото обаждане. В интерес на истината, бях изненадана, че не се огънах и не вдигнах на майка ми.

Но не го направих и причината беше, че шофирайки през страната, осъзнах едно — тя ме провокираше. Както и баща ми. Провокираха ме да се държа надменно и едновременно с това да се чувствам нищожна. По някаква причина губех контрол върху своите действия. Правех това, което ми беше втълпено. Правех това, което се очакваше от мен. Те просто щракваха копчето и всичко, което можех да бъда, изчезваше. Вместо него се отключваше онова, което те бяха създали и възпитали. Отключваше се и вземаше превес.

Именно заради това през последните три години бях направила всичко, което можех, за да съм сигурна, че всеки опетнил името на Хатауей, си е платил с лихвите…

Разводът беше такова петно. Брат ми живееше с най-студената кучка, която Западното крайбрежие беше виждало през последните двайсет години. През това време тя изсмука всеки грам радост от моя някога забавен и обичащ да се смее, сладък по-голям брат, превръщайки го в зомби. Плътта му не се разпадаше, но за сметка на това работеше до припадък. Въпреки това той по-скоро щеше да си отреже ръката, отколкото да я напусне.

За Хатауей разводът не беше опция. Никога.

Мама и татко не ме обвиниха за това, че Конрад ме напусна. Обвиниха него. Никой не би изоставил една Хатауей. И така, те подкрепиха всяка егоистична, безсмислена и налудничава постъпка, която извърших, за да отровя живота му и този на Мартин.

Докато умът ми беше зает с това, телефонът спря да звъни.

Отпуснах ръка в скута си и вдигнах поглед нагоре. Едва тогава видях, че бях паркирала пред нещо, което приличаше на магазин, но на чиято витрина със златни букви на черен фон пишеше: „Спортната зала на Камиона“. Погледнах зад надписа и видях, че това всъщност не беше типичният фитнес, а зала за бокс.

Стана ми интересно, но това, което грабна вниманието ми беше голям плакат точно до вратата, на който с гордост пишеше: „Младежка боксова школа на Магдалийн“.

Синът ми Одън тренираше борба. В момента, в който започна да се занимава с това, родителите ми просто полудяха (макар и тихо), ужасени, че не искаше да се занимава със спортове като поло, стрелба с лък или плаване с яхта.

Конрад, спортист цял живот, беше извън себе си от щастие.

Колкото до мен, не ми беше приятно да гледам как други момчета се опитват да „заковат“ сина ми върху тепиха. Беше ми неприятно да го гледам и за съжаление, не успявах да го прикрия.

В края на краищата Одън стана много добър. Стигна се до момента, в който вече не ме искаше на състезанията си. И не само защото обикновено използвах възможността да вляза в конфликт с Конрад и/или Мартин, а и защото се опитвах да го подкрепям. Но в същото време, тъй като наистина ми се искаше да беше избрал бейзбола, просто не успявах да му покажа истинска подкрепа.

Докато се взирах в плаката осъзнах, че клубовете за млади спортисти винаги имаха нужда от пари, организираха кампании за набиране на дарения, продаваха шоколадчета или кексчета, изпечени от майките на децата. А аз възнамерявах да направя голяма разпродажба у дома. Да продам всичко старо, за да направя място за новото. И тъй като баба ми и дядо ми и от двете страни, а също и родителите ми, ми бяха осигурили солидни фондове, с чиито средства можех да живея повече от добре, нямах нужда от парите. Възнамерявах да дам събраното от тази разпродажба за благотворителност.

И така, гледайки табелата, стиснах телефона, грабнах чантата си и отворих рязко вратата на колата. Слязох, отидох до вратата на залата и преди куражът да ме е напуснал, влязох вътре.

Едва бях пристъпила прага, когато чух:

— Хубава кола.

Погледнах наляво и видях мъж, облечен в анцуг и широка тениска с толкова дълбоко изрязани отвори за ръцете, че почти стигаха до кръста му, разкривайки плочките му. Той гледаше през прозореца към колата ми.

Карах черен „Мерцедес SLK 350“. Красива кола, която обичах. Кола, която не подхождаше на майка с две деца и която след няколко месеца нямаше да подхожда и на зимата в Мейн.

— Благодаря — отвърнах.

— Мога ли да помогна?

Тези думи дойдоха от друга посока. Извърнах глава и видях, че към мен се приближаваше висок мъж, по-висок от Конрад и дори от Мики. Беше мускулест и грубоват. И беше прекрасен.

Мъжете в Мейн. Кой би могъл да знае?

— Здравейте — отговорих, докато той идваше към мен. — Търся някого, който знае нещо за боксовата лига.

— За коя? — попита той.

В това задрямало градче имаше повече от една?

— Младежката — отвърнах.

Той спря на няколко крачки пред мен и скръсти ръце на гърдите си.

— Този някой съм аз.

— О, чудесно — измънках, вторачена в него, мислейки си, че беше почти толкова красив, колкото Мики (макар и не съвсем), което си беше подвиг.

— Имаш хлапе, което искаш да запишеш? — заразпитва ме той.

— Не, синът ми тренира борба — казах, изправяйки гордо рамене. Рефлексът на майката, онзи, който всяка майка трябва да има (според мен), дори да не е толкова очарована от това, с което е избрал да се занимава синът й.

Той се подсмихна. Усмивката му беше почти толкова опустошителна, колкото тази на Мики. Макар и не съвсем.

— Борбата става — измърмори той.

— Така е — съгласих се. — Както и да е. Чудех се дали младежката боксова лига приема дарения?

— Ако имаш предвид пари, тогава, мамка му, да! — каза той, изненадващо грубо. — Ако имаш предвид екипировка и тя е нова, тогава, мамка му, още веднъж да. Но ако става дума за екипировка, която е употребявана, трябва да й хвърля едно око. Хлапетата нямат нужда от боклуци. Не искам да влизат в спаринг с нещо, което би трябвало да ги предпазва, но вместо това може да ги нарани.

Помислих си, че този мъж постъпваше правилно, но той очевидно вече го знаеше. Затова реших да запазя мислите си за себе си.

— Имам предвид пари — казах аз. — В известен смисъл. Или не в известен смисъл, тъй като със сигурност ще са пари. Имам предвид… в бъдеще. Аз… тъкмо се преместих в Магдалийн и ще правя гаражна разпродажба. Помислих си, че евентуално лигата би могла да се възползва от приходите.

При тези думи той се усмихна широко, което го направи още по-привлекателен, свали ръце от широките си гърди, постави дланите на бедрата си и заяви:

— Чудесна идея. — След това се обърна, отдалечи се от мен и продължи да говори. — Ела в кабинета ми. Ще ти дам номера на Джоузи. Хващам се на бас, че повечето майки имат всякакви боклуци, които биха продали. Свържи се с Джоузи и ще се получи нещо голямо.

— Джоузи? — попитах, решавайки, че е най-добре да го последвам, а токчетата на ниските ми обувки, каквито бях убедена, че има и майка ми (и то във всички цветове), издаваха тих звук при срещата си с дървения под.

— Съпругата ми — каза той, поглеждайки ме през рамо. — Тя пое задачата да се занимава с даренията.

Пое задачата? Това създаде у мен впечатлението, че преди не го е правела, което ми се стори странно. Помислих си го, защото без значение с какво се занимаваше Конрад и от какво се нуждаеше, аз го правех. Например да организирам грандиозно вечерно парти или да се появя на бизнес вечеря в подходяща рокля и да бъда чаровна, или да се включа в борда на благотворителна организация.

И не просто го правех. Давах всичко от себе си.

— Добре — казах на мъжа. По-скоро на гърба му.

Влязохме в спретнат кабинет. Изненадах се, че боксьорите могат да са подредени. После обаче си наложих да престана да се изненадвам, защото всъщност не познавах нито един боксьор и следователно това бяха предразсъдъци. Реакция, която би била типична за родителите ми. Наложих си изобщо да не мисля за това и застанах на едно място, докато той вървеше към бюрото си.

Наведе се, надраска нещо на лист хартия, обърна се и пристъпи при мен. Подаде ми листчето.

— Номерът на Джоузи — заяви. — Ще я предупредя, че ще се обадиш. Ако искаш да оставиш и твоя телефон, ще й го дам. — Подсмихна се отново и се представи. — Между другото, аз съм Джейк Спиър. Собственик на „Спортната зала на Камиона“ и човекът зад Младежката боксова лига на Магдалийн.

Взех листчето, пъхнах го в чантата с телефона си и му подадох ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Джейк. Аз съм Амелия Хатауей.

Пое ръката ми и както, когато се здрависах с Мики (с някои разлики като това, че не беше толкова привлекателен, да не говорим за важната подробност, че беше женен), силата и топлината на пръстите му около моите извикаха в мен приятно чувство. Нещо дълбоко.

— И на мен ми е приятно да се запознаем, Амелия — отговори той, стискайки пръстите ми леко и за кратко, преди да ме пусне. — Наистина се радвам, че ще събереш малко средства за моите хлапета.

Имайки предвид какво планирах и колко неща щях да продам (все хубави неща), предчувствах, че определено щях да събера малко средства за неговите хлапета.

Усмихнах му се. После погледнах към бюрото отпред, а след това отново преместих погледа си върху него.

— Ще ти запиша номера си, така че със съпругата ти да се свържем и да се уточним.

— Задължително — отвърна той, като се върна до бюрото.

Последвах го, наведох се и написах името и телефона си на лист хартия. А после се изправих и погледнах нагоре към него.

— Ще й се обадя днес или утре, ако е удобно.

— Ако не й звъннеш, тя ще те потърси. Голяма част от екипировката се е скапала, а в момента тече записването на новите деца. Имаме нужда от пари, за да покрием разрастването на отбора. Последното парти за набиране на средства не оправда очакванията й. Дадох й изцяло да се занимава с това и тя се провали тотално. Сега е като настървено куче. Вероятно ще ти звънне още преди да си се прибрала.

Нямах нищо против. Не беше минала и седмица, откакто бях пристигнала, но трябваше да се приобщя. Да опозная мястото. Да подредя дома си. Да спечеля обратно семейството си.

Но трябваше да започна и да живея.

Това беше нещо, което не успях да направя, когато Конрад ме напусна. Моят живот беше той. Трябваше да си ближа раните, да намеря начин да ги излекувам и да продължа напред. Но не го направих.

Сега обаче трябваше да го сторя. Мислите ми бяха съсредоточени върху следното: една нормална майка значеше нормален дом, а това в крайна сметка щеше да доведе до нормални взаимоотношения с децата ми.

Това беше моята цел. За това живеех.

И въпреки че този Джейк Спиър не се свенеше да ругае пред непознат човек, и то жена (майка ми и баща ми щяха да откачат, ако бяха тук, но да го направят изтънчено, разбира се), той все пак отговаряше за младежката боксова лига. Дори само това говореше добре за него, а когато мъжът е добър, това (понякога) означава, че и жената до него ще е добра.

Имах нужда да се запозная с добри хора. Имах нужда от приятели.

С тази Джоузи може би нямаше точно да се сприятелим, но поне щеше да ми се обади, без да е на хиляди мили разстояние и още по-добре, без да е майка ми.

— Скъпа.

При тази дума тръпки полазиха по гръбнака ми и изригнаха в долната част на корема ми. Насладих се на това бързо, изненадващо и обезпокоително приятно усещане и бавно се обърнах към вратата.

Една дума. Той бе казал само една дума. И го бях виждала само веднъж. Въпреки това знаех кой е. Знаех кой ме накара да изпитам това чувство.

Бях права.

На прага на офиса стоеше Мики Донован в морскосин удобен широк анцуг и тясна спортна тениска с къси ръкави. Усмихваше се топло и много приветливо, видимо приятно изненадан (вероятно от присъствието ми в залата за бокс).

Появата му тук точно в този момент бе изненадваща, но не и фактът, че го виждах в залата за бокс.

— Не очаквах да попадна на теб тук — отбеляза Мики.

— Ами… не — отговорих аз. — Как си, Мики?

— Добре — рече той, облягайки се с рамо на рамката на вратата. Една обикновена поза, която за миг разруши вътрешното ми спокойствие. — А ти?

— Много добре — излъгах.

— Познаваш ли Амелия? — попита Джейк и очите на Мики се преместиха върху него.

— Тя ми е съседка. Къщата на Камерън.

Почувствах как Джейк се вторачи в мен и откъснах очи от Мики, за да го погледна.

— Къщата на Камерън? — попита той, когато улови погледа ми, а после отбеляза. — Какво попадение, мамка му!

— Прав си — съгласих се, въпреки че не бях съвсем сигурна какво всъщност имаше предвид. Реших обаче да предположа и отбелязах. — Имотът е прекрасен.

Той кимна.

— Така е. Няма начин с Джоузи и децата някога да напуснем „Лавандуловата къща“, но агентът на недвижими имоти организира оглед на „Синята скала“ и ние отидохме да я разгледаме. И страшно ни хареса. Мястото е феноменално.

Стана ми приятно, че се съгласи с мен, но бях объркана.

— „Синята скала“? — попитах.

— Твоята къща, скъпа — заяви Мики и трябваше да направя всичко възможно да не подскоча, тъй като сега гласът му прозвуча много по-близо до мен, отколкото преди малко.

Все пак успях да се сдържа и когато погледнах към него, видях, че наистина е близо. Не толкова, колкото би ми се искало (и колкото никога нямаше да почувствам), но много по-близо отпреди.

— Моята къща?

— Камерън я наричаше „Синята скала“. Името просто й лепна. Отива й — обясни ми той. — Някога на нейното място имаше стара къща, собственост на хората, които притежаваха парцела. Две поколения жени, които не се страхуваха да изцапат ръцете си и се грижеха за имота почти седемдесет години. Мястото беше покрито с диви зюмбюли. Посадени тук-там, те плъзнаха навсякъде. Дори прескочиха улицата и сега са и в моя имот. От което не се оплаквам. Камерън също обичаше дивите зюмбюли. Използва ги в дизайна, в цветовете, в стъклописите, при пътеката, като внимаваше да не пречи на растежа им, освен ако не се налагаше. Отиде дори по-далеч, като засади храсти, с които да компенсира унищожените по време на строителството. Заради това през март и април твоята къща изглежда като скала, която се извисява над облак от сини цветове.

— О, боже мой — прошепнах, а думите му извикаха в ума ми удивителна картина. Прииска ми се да бях успяла да се преместя няколко месеца по-рано. Агентът на недвижими имоти трябваше да сложи такава снимка в интернет. Ако я бях видяха, сигурно щях да платя пълната цена на къщата.

Този път не успях да се сдържа и подскочих, когато смехът на Мики изпълни стаята, не само защото звучеше извънредно красиво, но и защото ме изненада. Преди да успея да попитам кое е толкова смешно, той ми обясни.

— Радвам се, че не си го направила, скъпа. Двойката, която възложи построяването на къщата, беше истинско бедствие. Жената бе истерична кучка, но и онзи кретен не й отстъпваше по нищо. Имотът стоя на пазара цяла вечност, защото нито един от двамата не приемаше каквато и да е оферта и се държаха така зле с потенциалните купувачи, че те се оттегляха. Двамата продължиха в същия дух и цената на къщата падна тройно, което беше срамота заради самата къща. И не заради това, че тези задници накрая бяха прецакани. Но е ужасно неприятно, защото къщата е в моя квартал и такива простотии оказват влияние върху цената на всички имоти наоколо. В крайна сметка се оказа, че единственият начин за продажба бе да се появи някой като теб, когото агентът да успее да държи настрана от тези две пирани.

— Звучи неприятно — отбелязах и малката усмивчица, останала от смеха му, се разтегли в широка усмивка.

— Достатъчно е да кажа, че не те познавам добре и въпреки това те харесвам много повече, отколкото тях двамата — отговори той.

Това пък беше нещо, което на мен ми харесваше. А не трябваше. Изобщо не трябваше да обръщам внимание на това… Все пак, налагаше се да отговоря нещо, затова смотолевих:

— Това е добре.

— Да — съгласи се той. — Лошите съседи са кофти работа.

Имайки предвид първата ни среща, при която се наложи да ме спасява от моя разярен бивш съпруг, реших да не отговарям.

Мики също не продължи с темата. Вместо това подхвърли:

— Все още не знам какво правиш тук, Амелия. — Сините му очи проблеснаха и нещо в стомаха ми изпърха. — Ако се окаже, че се боксираш, това определено ще ми изкара ангелите.

— О, вярно — измънках, после прочистих гърлото си и продължих. — Ще продам някои мои вещи и си помислих, че мога да даря приходите на младежката боксова лига.

Още една усмивка от Мики.

— Фантастично.

— Гаражна разпродажба. Джоузи ще помогне — намеси се Джейк.

— И аз имам някои неща, с които мога да се включа. Кажи ми за кога я планираш. Ще ги донеса — откликна съседът ми.

Това нямаше да ми помогне да стоя настрана от Мики Донован, но ако младите боксьори имаха нужда от свястна екипировка, колкото повече хора участваха, толкова по-добре. Така че дори само заради това, трябваше да се примиря.

— Разбира се. Задължително ще те информирам.

— И ако ти е нужда помощ, аз съм насреща — предложи той.

Това нямаше да стане.

— Благодаря — отвърнах, погледнах набързо към Джейк, протегнах ръка и продължих: — Беше ми приятно да се запознаем. Ще се обадя на съпругата ти съвсем скоро.

Той пое ръката ми, стисна я и отговори:

— И на мен. Със сигурност скоро отново ще се видим.

— Да — кимнах и насочих вниманието си отново към Мики. — Радвам се, че се видяхме, Мики.

Още една усмивчица.

— И аз, скъпа.

Наведох брадичка, отклоних поглед, измърморих едно „Довиждане, господа“ и се отправих към вратата, където ме настигна едно „Доскоро“ от Джейк и „Чао, скъпа“ от Мики.

Докато бързо прекосявах залата, отправих колеблива усмивка към боксьора, който още тренираше. Сега не удряше по крушата, както когато влязох, а скачаше на въже.

Той ми се усмихва разсеяно в отговор, но останах с впечатлението, че го направи само защото очите ни се срещнаха.

Продължих да вървя през залата и погледът му се отклони от мен, което ме жегна. Той не изглеждаше зле, макар че не беше така великолепен като Мики и Джейк. Не можех да определя точната му възраст. Предполагах, че Мики и Джейк са горе-долу колкото мен. И въпреки че скачащият на въже боксьор изглеждаше по-млад, определено не беше на двайсет. Така че не беше чак толкова по-млад. Просто не беше заинтригуван от мен.

Аз бях жена, намираща се в зала за бокс. Имах гърди. Имах дупе. Имах дълга коса, гъста и лъскава. Но за него, един мъж в средата на трийсетте, след когото може и да не се обърнеш, но и когото не би отхвърлила просто така, аз не съществувах.

Бях женена за Конрад шестнайсет години. Преди това бяхме заедно три години. А през трите години след развода, умът ми беше зает изцяло с гняв и желание за отмъщение. Не се бях замисляла дали мъжете ме заглеждат, защото аз самата не се заглеждах по тях.

И тогава дойде Мейн. А ден след пристигането ми… Мики. И когато онзи трениращ боксьор изобщо не ме забеляза, осъзнах, че нямам представа какво би си помислил един мъж за мен. Нямам представа дали мъжете ме заглеждаха. До момента, в който разбрах, че не ме забелязваха.

Мики предизвикваше в мен чувства, които не можех да си позволя да изпитвам и които се надявах, че успявам да скрия. А той самият или беше феноменално добър в това, да се прикрива, или аз не му влияех ни най-малко. Предположих, че е второто.

Джейк беше женен, но и той дори не отклони поглед за миг, за да погледне косата ми. А имах хубава коса. На всичкото отгоре скачащият на въже боксьор едва ми хвърли един поглед.

Огледа автомобила ми. Мен — не.

Влязох в колата си и без да губя нито минута, се измъкнах от паркинга, бягайки от Мики, опитвайки се да погреба дълбоко жегването от това, което току-що осъзнах, от начина, по който ме засегнаха и по който ме накараха да се чувствам — стара и преминала разцвета си, незабележима, просто едно тяло, което минаваше през залата, тяло, което не беше нито женско, нито мъжко… не беше никакво.

Шофирах и целенасочено мислех за своя дом, който, уви, беше срещу Мики, от другата страна на улицата.

Шофирах и се насилвах да си повтарям, че съм щастлива, защото бях намерила местна организация, която да използва за нещо добро парите, в които щях да превърна моя стар живот. Но в същото време се чувствах притеснена, че всичко това щеше да включва и Мики.

Излизах от колата, която оставих в гаража, когато телефонът изненадващо иззвъня.

Вратата на гаража се спускаше, докато аз вадех телефона от чантата си, изпълнена с някакво безпокойство.

Неофициално, но решително бях прекъснала отношенията си с Робин, моята най-добра приятелка в Ла Йола. Причината беше, че тя твърде много приличаше на майка ми и през цялото време ме поощряваше да се държа като кучка, за да направя черен живота на Конрад, но най-вече на Мартин.

Заедно с осъзнаването, че майка ми и баща ми подкрепяха ужасното ми поведение (достигнах до извода, докато шофирах из страната), аз реших, че и Робин ми влияеше зле.

Тя също ми беше звъняла и аз й написах съобщение. Щях да й пратя и имейл, когато компютърът ми бъдеше инсталиран. Според плана ми, ако не успеех да превърна приятелството ни в нещо, което да е по-полезно за мен, най-вероятно щяхме да се превърнем просто в познати. За което щях да се оправдая с разстоянието, ако тя повдигнеше въпроса.

Но за мен това не беше нещо нормално и не го приемах леко. От самата мисъл да изгубя Робин ме болеше и аз мразех това чувство. Бяхме приятелки от години. Запознахме се на едно парти, когато Конрад се присъедини към практиката на съпруга й. Тя беше красива и забавна и обичаше децата ми така, както аз обичах нейните. Прекарвахме много време заедно. Споделяхме всичко една с друга. Вярвахме си безрезервно. За моите четирийсет и седем години тя беше единствената жена от всичките ми познати, която се превърна за мен в сестрата, за която винаги съм копняла.

През последните години другите ми приятелки започнаха да ме избягват заради отвратителните ми постъпки. Единствената, която ми остана, беше Робин.

Но нейният съпруг я напусна две години преди да го направи моят, и не заради медицинска сестра, а заради инструкторка по пилатес. Така че Робин беше превърнала поведението на кучка в истинско изкуство, усъвършенствайки уменията си много преди аз да вляза в играта.

И така, тя беше моят ментор, при това много добър. Ние правехме глупостите си с такова задоволство, че едва наскоро осъзнах колко отчаяни всъщност сме били.

Тя все още беше там, живеейки в своята горчилка и подклаждайки моята, без да има изгледи скоро да се осъзнае, да загърби миналото и да вземе обратно живота си в ръце. Но за да си върна децата, аз трябваше да се променя. Трябваше да прекъсна връзката си с нея.

Което и правех, за да започна начисто.

Така че обаждането можеше да е само от майка ми, което от своя страна щеше да е в разрез с нейния типичен метод на действие. Или, ако все пак беше пришпорила нещата, щеше да е от татко, ядосан, че не връщам обажданията на майка ми, и не само искащ, но и настояващ да сподели това с мен, порязвайки ме до мозъка на костите ми с ледените си думи и карайки ме да се чувствам едно нищо.

Но сега знаех дали да вдигна, защото на екрана бе изписан непознат номер.

Майка не би играла игрички. Не би хитрувала. А татко не би ми звъннал от никъде другаде, освен от своя мобилен, защото това би изисквало да помни номера ми. А той никога не би положил такова усилие, дори и само за да си достави удоволствието да ме скастри.

Все пак можеше да е Робин. Тя използваше всевъзможни начини да стига до хора, които не искаха да се чуват с нея.

Макар и да си мислех това, реших да поема риска и да отговоря на обаждането, вдигайки телефона към ухото си и казвайки едно любопитно:

— Ало?

— Ало? Амелия ли е? — попита женски глас, който, за щастие, не принадлежеше на Робин.

— Да — отговорих, излизайки от вратата на гаража, която ме отведе в трапезарията.

— Обажда се Джоузефин Спиър — продължи жената и аз спрях. Очите ми бяха фокусирани върху синьото море, което се виждаше през прозорците ми, а мислите ми — върху факта, че Джейк не беше излъгал. Съпругата му явно наистина беше като настървено куче и както беше казал, дори не се бях прибрала у дома, когато тя звънна. — Запознали сте се с мъжа ми Джейк Спиър в залата за бокс.

— Така е — потвърдих. — Радвам се, че се обади.

— Екипировката за глава е изключително важна в бокса — заяви неочаквано тя. — Имаме трийсет и седем момчета в школата, а екипировката пасва добре на едва дванайсет от тях. — Гласът й започна да се изпълва с въодушевление. — Джейк ми разказа какво планираш, а една разпродажба на вещи е точно това, което е нужно! Не знам защо сама не се сетих.

Не успях да изразя съгласието си, защото тя си пое бързо въздух и продължи.

— Виж, не искам да те притискам, но сезонът ще започне, преди да се усетим, а продажбите ни на кексчета и абонаментът за списанието не са особено ефективни. Всеки обаче има в дома си ненужни вещи, които някой друг ще иска. Така че, ако си съгласна, ще се обадя на Алиса. Тя е моя приятелка и майка на едно от момчетата, които тренират. Ще активираме и другите майки. Така ще получим повече неща за продаване и ще разпространим новината за предстоящата разпродажба.

— Това е чудесно, Джоузефин. Мисля, че, колкото по-голяма стане разпродажбата, толкова по-добре. Но само да те предупредя, че наистина имам много неща, които трябва да продам — казах й аз. — Планирам да отпечатам листовки, да публикувам обява във вестника, да се срещна със собствениците на кафенета, офиси и магазини и да ги попитам дали мога да окача съобщения на таблата им за обяви…

Не бях свършила, когато тя заяви:

— Чудесно! А аз ще говоря с училищата. Те изпращат имейли на родителите дори и през лятото. Могат да го включат като новина. Освен това ще са ни нужни доброволци… — Джоузефин се поколеба, преди да каже: — Може би трябва да се видим и да обсъдим и уточним всичко. Ще помоля и Алиса да се присъедини. Работиш ли? Ще ти е по-удобно да обядваме заедно или да вечеряме? А може би на по кафе?

Да, Джейк не беше излъгал. Жена му беше много енергична.

— Аз… не работя — признах, изпитвайки още едно непознато ми досега чувство, чувството на срам от този факт. Никога не бях работила. Никога. Нито веднъж през целия си живот. Отхвърлих настрана тези мисли и продължих. — Така че мога да се съобразя изцяло с твоята програма.

— Прекрасно. Ще говоря с Алиса и ще ти звънна. Как ти звучи?

Тръгнах към кухнята, за да оставя чантата си на плота, и отговорих:

— Звучи чудесно.

— Джейк каза, че си нова в Магдалийн?

— Тук съм от по-малко от седмица.

— Е, тогава добре дошла в нашия град. Сега той е и твой дом и чакам с нетърпение да се запознаем.

— Аз също, Джоузефин.

— Джоузи. Моля те, наричай ме Джоузи.

— Добре, Джоузи.

— Ще ти звънна веднага щом говоря с Алиса.

— Прекрасно.

— Доскоро, Амелия.

— Доскоро, Джоузи.

Тя затвори и аз захвърлих чантата и телефона си на кухненския плот. Отидох до хладилника, отворих го, погледнах в него и въпреки че бях пропуснала закуската и бях забравила за обяда, а хладилникът беше пълен, тъй като децата бяха тук за уикенда, нищо не грабна вниманието ми. Затворих го и в същия момент подскочих, защото телефонът ми отново иззвъня.

Грабнах го от плота, видях същия номер на екрана и вдигнах.

— Джоузи? — казах вместо поздрав.

— Сряда по обяд ще ти бъде ли удобно? — попита тя в отговор.

Загледах се в плота, мислейки си, че тя не беше просто енергична, а направо умираше от желание да действа.

— Да, устройва ме.

— Чудесно. По обяд. В „Закусвалнята на Уедърби“. Ние ще сме двете блондинки до прозореца.

— Е, ако все пак има и други две блондинки, знайте, че аз съм ниска брюнетка на средна възраст — информирах я.

— Дребничка.

— Моля?

— Жените не са ниски. Те са дребнички. И никога не са на средна възраст. Те са зрели.

Не знаех как да отговоря по друг начин на това откровено и толкова категорично направено изказване, затова казах само:

— О, да.

— Разбира се, ти можеш да наричаш себе си, както искаш. — Джоузи прозвуча леко смутена.

Изпитах необходимост да успокоя смущението й.

— „Дребничка“ е по-хубава дума. Както и „зряла“.

— Така е наистина — съгласи се тя. — Макар че „зряла“ не ми е сред любимите думи. Не разбирам защо е нужно да се уточнява това.

Не можех да не се съглася.

— Е, значи, ще съм дребничка зряла брюнетка — казах в опит да се пошегувам. — Както и да е, това за зрялата ще си остане между нас.

— А двете с Алиса ще сме недребничките зрели блондинки — отвърна тя и за мое облекчение успях да доловя усмивка в гласа й. — Но трябва да имаш предвид, че тъй като е лято, с мен ще е синът ми Итън. А колкото до Алиса и съпруга й Джуниър, те са мили, сърдечни хора, които взеха мъдрото решение да увеличат значително популацията на Магдалийн със своето потомство. Ето защо около нея ще има рояк деца, които ще създават хаос. Ще направя всичко възможно Итън да не се присъедини към тях, но той си има собствено мнение, а с баща му се опитваме да насърчаваме това му качество.

Подсмихнах се.

— Това е добре, защото така ще е трудно да ви пропусне човек.

— Именно — съгласи се тя. — И така, уговорихме ли се?

— Да, Джоузи. Ще се видим с теб и Алиса в сряда в „Закусвалнята на Уедърби“.

— Не можеш да го сбъркаш. Градът не е голям. Намира се точно на Крос Стрийт. Но ако срещнеш някакви трудности, просто ми звънни.

Звучеше някак странно официално, което в известен смисъл контрастираше с нейния ругаещ, но приятелски настроен и абсолютно непринуден съпруг.

— Ще го намеря — уверих я.

— Добре. Ще се видим тогава, Амелия.

— Да, Джоузи. Ще се видим в сряда.

Тя затвори и аз оставих телефона на плота. Вдигнах глава и огледах красивия ми дом, който не изглеждаше толкова пленителен с кутиите, натрупани до стените.

Както и да е, очевидно бе, че щом Джоузи Спиър се ангажираше с разпродажбата, тя щеше да се случи бързо, а аз можех да започна да създавам дом, който да обичам и в който децата ми да се чувстват уютно.

Но докато нямах пред себе си едно чисто платно, бе невъзможно да се захвана с подреждането на дома ми. Което значеше, че като оставим настрана удовлетворението ми от безцелната ми разходка, която всъщност беше дала резултат, защото се бях запознала с нови хора и имах планове за сряда, точно в този момент нямаше какво да правя.

Нямах нищо.

Нямах приятели.

Нямах домакинска работа.

Нито работа, на която да отида.

Децата ми нямаше да си дойдат вкъщи всеки момент.

Кабелната телевизия и интернетът щяха да бъдат инсталирани едва утре, така че нямах дори и това.

Изведнъж ме обзе странно усещане, почувствах се смазана. Смазана от тежестта на всички тези нови неща, които ме заобикаляха. Смазана от тежестта на всичко, което трябваше да направя, за да превърна къщата в мой дом. Смазана от тежестта на всичките си грешки и от усилията, които щяха да са нужни, за да ги поправя. Смазана от самотата, която през всичките тези години не се бях опитала да превърна в усещане за мир със себе си, когато си сам. Смазана от страх от сянката на родителите ми, които сега стояха настрана, но щяха да се уморят от това и да се опитат да нахлуят в живота ми по коварен начин и да унищожат в зародиш всичко, което се опитвах да създам.

Бяха ми нужни усилия. Беше ми нужно време. Стоях в своята красива просторна кухня с гледка към синьото море и положих всички усилия да превъзмогна страховете си.

Тогава си съставих план.

Грабнах телефона, заредих картата, за да може GPS-ът да ме навигира, и се върнах обратно в колата ми. Излязох от гаража и потеглих към строителния магазин, в който се продаваха неща за дома от типа „направи си сам“. Оттам взех толкова цветни мостри за боя, че можех да отворя цял щанд вкъщи.

* * *

След това отидох до най-близкия мол, не само за да проверя къде се намира, но и за да си купя няколко книги. И едва тогава се прибрах.

Сложих мострите в кухненското чекмедже. Щях да ги разгледам след разпродажбата и след като вече съм поживяла малко в „Синята скала“. Внезапно установих, че това име ми харесва, и реших, че така ще наричам къщата, дори когато трябваше да давам адреса си за доставки.

И тогава направих нещо, което не бях правила никога преди. Нещо, което никога не съм си мислила, че ще направя.

Прекарах време със себе си.

Полегнах на дивана с чаша вино. Почетох книга. От време на време се взирах в океана. След това си сипах още една чаша вино. И още една.

Докато го правех, осъзнах, че ми харесва да чета, да си наливам вино, да гледам океана. Засега не мислех да вечерям.

Накрая заспах и когато се събудих три часа по-късно, не направих това, което преди щях да сторя, просто защото майка ми щеше да заяви, че не е прилично да спиш с дрехите си на дивана.

Не се замъкнах в леглото ми, а вместо това затворих очи и отново заспах с дрехите. Но спах добре и се събудих с болка в раменете.

Въпреки това по някаква причина се чувствах доволна.

* * *

Изчаках да стане вторник следобед, преди да пиша на децата и да им съобщя, че ще правя разпродажба, за да се отърва от някои стари вещи и да започна начисто. Поканих ги да наминат, да прегледат нещата си и ако искат да изхвърлят някои от тях. Споделих също, че приходите щяха да отидат в местната младежка боксова лига.

Не им писах в понеделник, след като си тръгнаха, защото не исках да си мислят, че сега, когато сме в един град, ще ги задуша с патологични опити за комуникация. Нито пък че ще им досаждам с добрите си намерения.

Просто исках да изглежда нормално.

Надявах се, че е.

Може би беше нормално, а може би не.

Не знаех.

Никой от тях не отговори.

* * *

В сряда, по време на обяда, с общите усилия на двете блондинки, чиято красота ти вземаше дъха, направихме големи планове за грандиозна гаражна разпродажба, която щеше да подпомогне младежката боксова школа на Магдалийн.

Джоузи бе изискана, с класа и в началото плашещо ми напомни за моите родители. След това обаче я видях как общува с ослепителната, но безпардонна Алиса, която сякаш казваше: „Приеми ме каквато съм или се разкарай“, и от която моите родители щяха да се отвратят.

И макар че Джоузи се държеше донякъде официално, ми стана ясно, че това бе просто част от нейната сложна личност. После всичко си дойде на мястото.

Двете бяха дошли без децата си, което бе малко разочароващо. Също така ми казаха, че няма как да се справим с начинанието си, ако не привлечем всички майки на децата от школата, които имаха тонове с вещи, от които искаха да се освободят, и повечето от тях горяха от желание да помогнат.

Така че щеше да се получи грандиозна гаражна разпродажба. И може би щях да се сдобия с две приятелки. Което беше добре.

* * *

Но не беше добре това, че изчаках до неделя, за да пиша отново на децата ми и да им напомня за разпродажбата, която щеше да е следващата събота. Предоставяше им се възможност да се освободят от старите си неща, за да си вземат нови. Споделих, че ще съм щастлива, ако ми отговорят скоро, защото подготовката течеше с пълна пара. И Джоузи, и Алиса работеха, но и двете имаха толкова много енергия, която допълнително се подклаждаше от огромното им желание да съберат голяма сума пари.

Поканих Одън и Пипа да дойдат на разпродажбата, ако искат, но отново никой от тях не отговори.

* * *

През следващата седмица и половина направих дизайна, принтирах, разлепих и раздадох листовките, публикувах обяви в различни вестници, отворих вратите на дома си и приех какви ли не вещи, които майките на младите боксьори идваха да оставят. Дори говорих по местното радио, за да разкажа за събитието. Освен това планирах да приготвя и закуски, които хората да могат да си купят, за да извлечем възможно най-голяма полза от разпродажбата.

Когато Алиса дойде да остави вещите си за продан, погледът й се спря на някои от нещата, с които планирах да се разделя. И така тя си тръгна за вкъщи с две кутии, пълни с предмети, които просто трябваше да има. Поспорихме приятелски за това, че не й позволих да плати. Накрая тя отстъпи само защото остави други три пълни кутии, които смяташе да вземе и плати в големия ден, като ги надписа с маркер: „На Алиса. Пипни я и ще те преследвам до живот! Разбра ли?“.

През тази седмица и половина не безпокоих повече децата.

* * *

Два дни преди разпродажбата им писах, за да им напомня за събитието и отново да ги поканя да дойдат, ако искат.

* * *

Те не отговориха.