Кристен Ашли
Ново начало (23)

Глава 22
Тежка нощ

— Пип, ще запалиш ли свещите, сладичката ми? — извиках и веднага след това: — Одън, ще ми направиш ли една услуга? Пусни музика, нещо приглушено и ненатрапчиво, да не е техно или нещо такова. Музика за вечеря. — И веднага след това: — Пип, когато си готова, ще подредиш ли плота. Чинии. Прибори. Чаши за вода. — И веднага след това: — Ау! — това последното, защото си бях изгорила пръста на пилето.

— Мамо, не се шашкай — тихичко каза Пипа и когато погледнах към нея, видях, че тъкмо отваря чекмеджето, където беше запалката с дълга дръжка. Гледаше ме. — Всичко ще бъде наред. Ще го харесаме.

След това извади запалката, затвори чекмеджето и отиде да се погрижи за свещите.

Не е нужно да казвам, че беше следващият вторник и Мики всеки момент щеше да дойде.

Не е нужно да казвам също така, че бях изгубила и последния остатък от нетърпеливо вълнение заради срещата и се бях превърнала в кълбо от нерви.

През изминалата седмица животът с Мики беше хубав. Докато децата му все още бяха при него, на три пъти бях вечеряла у тях, а после бяхме прекарали цялата събота заедно, разхождайки се по магазините на кея Милс, след което бяхме отишли на вечеря.

Килиън определено ме беше одобрил. Беше спокоен, отпуснат, държеше се като повечето момчета на неговата възраст — наполовина смешници, наполовина млади мъже.

Тревожното обаче бе, че положението с Аш се влошаваше. Определено не си беше мила косата от поне няколко дни. Освен това си бях дала сметка, че никога не бях забелязвала дрехите й, защото те не се забелязваха. Сега обаче, вглеждайки се по-внимателно в нея, нямаше как да не им обърна внимание, както и на това, че косата й имаше нужда не само от измиване, но и от подстригване; освен това не носеше никакъв грим и макар че дрехите й бяха торбести и прекалено големи, не успяваха да скрият факта, че е напълняла.

За разлика от майка ми, аз не смятах, че жената трябва да бъде кльощава като клечка, да носи грим и да посвещава много от времето си на външния си вид, освен ако не й беше приятно.

Ала стеснителната сдържаност на Аш се превръщаше в неловко мълчание, а пълната запуснатост на външния й вид на нейната възраст беше смущаваща.

Мики си имаше много грижи на главата, но това ми се струваше прекалено важно, за да не го спомена. Ето защо, когато снощи се бяхме отбили за вечеря в закусвалнята, бях повдигнала въпроса. Той също го беше забелязал и ужасно се тревожеше. Освен това беше мъж и нямаше представа как да постъпи. Сподели също така, че преди време го обсъдил с Рианон и макар да не мислела, че има проблем, тя все пак си поговорила с Ашлин и заявила, че всичко е наред.

Тъй като определено не беше съгласен с преценката на Рианон, през последните няколко седмици Мики се бе опитвал да повдигне въпроса пред Ашлин. В крайна сметка се беше отказал, боейки се, че от това тя още повече се затваря в себе си и положението само се влошава.

Очевидно бе, че нещо не е наред. Ала тъй като връзката между Мики и Рианон вече не беше такава, че да го обсъдят и тя да се намеси като нейна майка, а като неин баща, той нямаше представа как да го направи.

— Следващия път, когато е при мен, ще опитам още веднъж. Ще видя какво мога да направя. Ако нищо не стане, ще те помоля ти да се намесиш, бейби — казал бе той.

Не мислех, че отношенията ми с Аш са такива, че да мога да го направя. Бяхме прекарали известно време заедно и се бяхме посближили, приготвяйки заедно вечерята преди няколко седмици, но не бяхме чак толкова близки и през цялото време, което бях прекарала със семейството на Мики, откакто двамата официално бяхме двойка, не се бяхме сближили повече. Това се дължеше най-вече на факта, че винаги когато им гостувах, тя вечеряше с нас, след което изчезваше в стаята си и всичко, което получавах, беше едно „Чао, Ейми!“, когато Мики извикаше, че си тръгвам.

Дори само това беше тревожно. Тя не беше споделила с мен — нито открито, нито по някакъв завоалиран момичешки начин — че й е приятно да бъда с баща й. И все пак в началото, макар и да не го беше заявила в прав текст, тя ми беше дала да разбера, че е така.

В началото, още преди с Мики официално да станем двойка, Ашлин като че ли на драго сърце беше приела промяната в семейството им, което вече включваше и мен. Между нас се беше зародила връзка, постепенно, но сигурно.

А сега нямаше нищо.

Не ме беше грижа обаче. Ако разговорът между баща и дъщеря не минеше добре, щях да се намеся.

Ето защо бях отговорила:

— Всичко, което поискаш.

Мики изобщо не скри облекчението си, което ми показа колко много се притесняваше за ситуацията.

Този разговор се бе състоял снощи.

Точно сега обаче си имах други неща на главата.

Неща, които включваха факта, че току-що си бях върнала децата и ето че вече щях да намеся и Мики в отношенията ни.

Положението изглеждаше достатъчно спокойно, а след последните няколко години антената на майчинския ми приемник за подобни неща, бе станала невероятно чувствителна.

Ако не се броеше Конрад, появил се на прага ми, държейки се като истински задник, децата ми сами бяха определили графика на посещенията си, а от враждебния ни разговор насам баща им не беше казал нито дума. И двете деца бяха донесли дрехи, които да си държат у нас, защото вече прекарваха в „Синята скала“ толкова време, колкото и с Конрад и Мартин.

Харесваше ми да се нося по тези спокойни води. Не исках да разклащам лодката.

Непрекъснато си повтарях, че Мики е добър човек и че дори в най-развинтените ми фантазии нямаше нищо, с което би могъл да накара децата ми да не го приемат.

Което не означаваше, че не се притеснявам.

Потиснах порива да се обадя на Мики, да отменя вечерята и да я отложа за след шест месеца, докато накъсвах пилето на парчета, смесвах го със соса и го пъхах в печката, за да стои топло.

След това се обърнах и огледах къщата. До ушите ми достигна музика. Не такава, каквато аз бих избрала за вечеря, защото беше рокендрол, но от типа на Джон Меленкамп, който не би те приспал и звучеше добре, намален по този начин (което, разбира се, не означаваше, че не звучи по-добре усилен).

Забелязах, освен това, че барът е подреден. Бях се свързала с мебелната компания и масата за хранене вече беше на път. Щеше обаче да пристигне по-късно тази седмица, така че щяхме да вечеряме на бара. Пипа беше направила това, за което я бях помолила, и дори беше наляла в красивата ми нова кана вода с лед.

Свещите бяха запалени. Осветлението бе почти романтично.

Всичко беше съвършено.

Само дето не бях купила цветя.

— Трябваше да взема цветя — измърморих.

— Не съм сигурен, но след като този твой тип е мъж, вероятно изобщо не му пука дали си взела цветя — подхвърли Одън, настанявайки се на столчето насреща ми.

Прав беше.

Аз му се усмихнах и прибрах кичур коса зад ухото си.

И тогава забелязах, че бях забравила да си сложа обици.

— Мамка му! Забравих обиците! — възкликнах, далеч по-драматично, отколкото ситуацията го изискваше.

— Според микровълновата разполагаш с две минути за тази мисия, мамо — пошегува се Пипа. — Тъй като бижутата ти не са в Калкута, смятам, че ще се справиш.

Стрелнах я с поглед, който беше наполовина усмихнат, наполовина намръщен.

— Ей сега се връщам.

Одън също реши да се включи във веселбата и извика след мен:

— Ще се опитаме да оцелеем без теб.

Надявах се, че ще минат години, докато им се наложи да го направят.

Забързах по коридора, като не пропуснах да взема телефона със себе си, в случай (колкото и малко да беше вероятно) че Мики ми се обадеше, за да ми каже, че има двайсет и четири часова пневмония, но да не се тревожа, Флорънс Найтингейл била възкръснала и лично щяла да се погрижи за него, само дето, уви, нямало да може да дойде на вечеря с мен и децата ми.

Това не се случи.

Ала след третия чифт обици, който изпробвах (първите, диамантени топчета, бяха прекалено масивни, прекалено лъскави и прекалено скъпи; вторите, големи халки, които стигаха почти до рамото ми и които Алиса ме беше убедила да си взема, бяха прекалено диско; последните, водопад от мъниста и миниатюрни златни листенца, бяха съвършени), телефонът ми върху плота в банята иззвъня.

Погледнах към екрана и мускулите на врата ми се напрегнаха, когато видях, че се обажда Конрад.

Тъй като беше напълно възможно да знае какво означава тази вечер за Пипа, Одън, Мики и мен, и в такъв случай бе много вероятно да ми звъни, за да ми я съсипе, не му вдигнах.

Ала когато, след като си харесах обици номер три и си пръснах съвсем мъничко парфюм (този ден се бях спряла на онзи, който Олимпия ми беше избрала), кратко звънтене откъм телефона ме уведоми, че съм получила съобщение на гласовата поща, любопитството ми надделя.

Вдигнах и изслушах съобщението на Конрад.

„Амелия — каза той с обтегнат глас, — надявам се, че това обаждане те хваща преди тазвечерните ти… празненства.“

Да, определено знаеше какво означава тази вечер за нас с децата.

„Така или иначе — продължи той, звучейки така, сякаш говори, докато му изтръгват ноктите от корените, — напоследък съм много зает и едва сега ми се отвори малко време да ти се обадя. Има някои неща, които трябва да обсъдим. Бъди така добра и се свържи със секретарката ми, за да си уговорим среща. Приятна… вечер.“

След това затвори, но още докато слушах съобщението му, телефонът ми отново се обади. Бях получила есемес, и този път от Конрад. Името и номерът на секретарката му.

Взрях се в него, чудейки се какво ли бе това, което трябва да обсъдим. Чудех се също така защо е нужно да го правим очи в очи. И накрая, взирах се в него, мислейки си, че всъщност нямаме какво да обсъждаме очи в очи и че ще му го заявя със съобщение на другия ден, след като преживеех изпитанието, което ме очакваше през следващите няколко часа.

Излязох от банята и тъкмо вървях по коридора, когато на входната врата се позвъни.

Препънах се, преживявайки един мини-инфаркт.

— Аз ще отворя! — провикна се Одън.

И тогава преживях един не мини-инфаркт.

Въпреки че бях жертва на застрашаващ живота спешен случай, аз се втурнах по коридора, виждайки Одън да се отправя към вратата, а пулсът кънтеше учестено в ушите ми.

Стигнах до края на коридора и се вцепених, защото Одън беше отворил и Мики стоеше на прага, облечен в хубава карирана риза в приглушено червено и кафяво на кремав фон, дънки и високи обувки.

Освен това държеше огромен букет цветя.

Сърцето ми прескочи няколко удара, бузите ми пламнаха и аз усетих, че хлътвам още по-дълбоко по Мики.

И в същото време се запитах откъде ли беше дошъл този израз, като се имаше предвид, че чувството изобщо не беше като да хлътнеш надълбоко.

А като да полетиш в облаците.

— Здрасти — каза Мики, без да поглежда към мен, цялото му внимание беше насочено към Одън.

Синът ми изду гърди и изпъна гръб; все още не беше толкова висок, колкото Мики, и не бях сигурна дали някога изобщо ще го настигне, но все пак се опитваше да се изправи в целия си ръст пред него.

— Здрасти — отвърна той.

— Цветя! — възкликна Пипа и щастливо заприпка към вратата, но после спря и се обърна към мен, грейнала в усмивка.

Моето момиченце страшно обичаше цветята и това, че Мики се беше сетил за тях, беше чудесно.

В очите на Пипа това, че беше донесъл толкова огромен букет, говореше страшно много.

— Защо не го поканиш да влезе, момчето ми? — предложих на Одън, заповядвайки на тялото си да се раздвижи, докато Мики поглеждаше от Пипа към мен.

Върху лицето му се разля усмивка, широка и красива.

Аз му се усмихнах в отговор, надявайки се, че му отвръщам със същото, по същия начин.

Одън се отмести настрани и Мики прекрачи прага, насочвайки се право към мен.

Аз също тръгнах към него и когато се срещнахме по средата, той сложи ръка на хълбока ми и се наведе, докосвайки устните ми със своите за миг.

След това се изправи и промълви:

— Здравей.

— Здравей и на теб — отвърнах тихичко.

С усмивка в очите, той свали ръка от хълбока ми и се обърна към децата.

— Окей, мисля, че всички се познаваме, но нека го направим официално — предложих аз. — Одън, Пипа, това е Мики. Мики, това са децата ми Одън и Олимпия.

Одън подаде ръка на Мики.

— Здравейте, сър — поздрави той официално, при което Пипа ме погледна с широко отворени очи.

Аз стиснах плътно устни и на свой ред я погледнах с разширени очи, докато Мики поемаше десницата на сина ми.

— Казвай ми Мики, Одън.

— Окей — измърмори Одън и пусна ръката му.

— Здрасти — възкликна Пипа лъчезарно и подскочи към него, грейнала в усмивка и протегнала ръка.

Гледах я как го прави, позволявайки си един кратък миг на неподправено щастие, задето момичето ми се беше завърнало.

Мики пое ръката й и отвърна:

— Здравей.

След като се здрависаха, Пипа наклони глава към цветята и предложи:

— Искаш ли да ги взема? Мога да ги потопя във вода.

Мики й подаде внушителния букет от зелени хортензии, прасковени рози и червени гербери с думите:

— Разбира се, миличка. Благодаря.

Тя пое цветята с две ръце, притискайки ги до гърдите си, преди да ми отправи грейнала усмивка и да се отдалечи, подскачайки щастливо.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене, Мики? — попита Одън.

— Да, благодаря. Бира.

Одън кимна и също се отдалечи, а аз погледнах към Мики, който се приближи и сложи ръка на кръста ми.

— Добре ли си? — попита тихичко.

— Истинска развалина съм — отвърнах също толкова тихо.

— Не искам да те плаша, Ейми, но не го криеш особено успешно.

— Страхотно — измърморих аз и той се ухили.

— Сладко е.

— Чувството изобщо не е сладко.

— Отпусни се. Вече знам, че имаш добри деца. Всичко ще мине като по вода.

По всичко личеше, че дотук беше прав. Надявах се нещата да продължат в същия дух.

— Цветята бяха хубава идея.

— Забелязах. Момичето ти е толкова лесно да бъде разгадано, колкото и ти.

Усетих как лицето ми омекна.

— Ъм… мамо — повика ме Пипа. Аз подскочих и погледнах към нея. Все още се усмихваше широко. — Продала си всички вази.

— Да му се не види — измърморих.

Одън се показа от хладилника с бирата на Мики в ръка и попита:

— В чаша ли я искаш?

— Бутилката е окей.

— Сетих се! — възкликна Пипа. — Ще излея водата с лед по чашите и ще използвам каната.

— Добра идея, сладичката ми — казах аз.

Тя изтича до каната, оставяйки цветята настрани.

Одън се приближи с бирата на Мики, подаде му я и ме попита.

— Искаш ли чаша вино?

— Би било страхотно, детето ми.

Той кимна, въплътил се в ролята на домакин, и се отдалечи.

Гледах как децата ми се оправят блестящо с положението, по-добре от мен, и изведнъж усетих, че ме залива огромно облекчение. Облекчение, че ги бях възпитала толкова добре (е, да, Конрад също беше добър баща). Облекчение, че бяха преживели „бурята“, както Мики го беше описал, и нейните последици, и отново си бяха станали страхотните деца, които бяхме отгледали.

Това бе съпроводено от надеждата, че ако моите деца можеха да преживеят буреносната раздяла на родителите си и да продължат напред толкова успешно, колкото го бяха сторили, децата на Мики също можеха да го направят.

И ето че вече не бях развалина. Вече бях жена в топлия, дружелюбен дом, който бях създала за семейството ми, вечеряйки заедно със същото това семейство и моя красив, невероятен приятел.

Вдигнах очи към Мики.

— Защо не седнеш, докато с децата се погрижим за храната?

— Предпочитам да помогна — отвърна той и аз му се усмихнах лъчезарно.

Красивите му сини очи обходиха лицето ми, а после в тях грейнаха топлота и гордост. Вдигна ръка и прокара опакото на дланта си по линията на челюстта ми, преди да я отпусне и да попита:

— С какво да се включа?

— Мики, можеш да ми помогнеш да опека хлебчетата на трила и ще пъхнем картофите във фурната — разпореди се Пипа. — Мамо, ти нарежи киселите краставички. Одън, извади чиниите със сиренето и зелевата салата. И не забравяй да сложиш лъжица за сервиране на зелето.

Всички побързахме да се подчиним, щъкайки насам-натам из кухнята, за да изпълним задачите си. Докато Мики и Пипа работеха заедно, той я попита дали й харесва в гимназията и това бе всичко, което трябваше да направи. Говорейки със скоростта на светлината, Пипа му разказа дори повече, отколкото знаех аз за това, как й харесва в гимназията (казано накратко — беше супер).

Подредихме „масата“ и се настанихме, Мики — в края на бара, аз, Одън и Пипа — в предната му част. Мики подхвърли на Одън, че е чул от мен, че той тренира борба.

— Аха — потвърди Одън.

— Бива ли те? — попита Мики.

— Класирах се за турнира на окръга и спечелих в моята категория. — Тонът на Одън беше едновременно горд и скромен.

Добрият ми син.

— Значи, те бива. — Мики набоде на вилицата си парче от сандвича с пилешко (единственият начин, по който можеше да се яде, защото беше отрупан със сирене и зелева салата). Преглътна и очите му се плъзнаха към мен. — Това също си го бива.

Усмихнах му се широко.

— Благодаря, миличък.

За миг танцуващите му очи се задържаха върху мен, а после отново се обърнаха към Одън.

— Очевидно тази година също ще се състезаваш.

— Аха — отвърна Одън. — Вече започнахме подготовката. — След това погледна към мен и се пошегува: — Не е нужно да идваш, мамо.

Направих физиономия насреща му и пъхнах голямо парче сандвич в устата си.

— Защо не искаш да ходиш? — попита Мики.

— Мама ненавижда борбата — отговори Одън вместо мен.

Аз сдъвках бързо залъка си, преглътнах и отрекох:

— Не я ненавиждам. Просто мразя да гледам как разни хора се борят с моя син.

— Това е спорт — каза Одън. — Никой не може да пострада.

— Знам — отвърнах, въвлечена в разговор, който бяхме водили няколко пъти. — Но аз съм майка. Това е чувство, което никога няма да изпиташ, така че никога няма да разбереш — налага се просто да ме оставиш да го чувствам и да го преглътнеш.

— Обикновено ги туширам — изтъкна Одън.

— Това, както и фактът, че си ми син и че бих ходила, дори ако не побеждаваше, е причината да не съм се побъркала окончателно. Само мъничко.

Одън поклати глава, устните му потръпваха.

— Ако не ти е приятно, че детето ти тренира борба, направо ще изперкаш на моите мачове — отбеляза Мики.

Аз го погледнах.

— Вероятно. Но ако ме помолиш, ще дойда.

Мики изглеждаше учуден, но после вниманието му беше привлечено от Одън, който попита:

— Боксираш се?

Мики кимна.

— Лигата за възрастни.

— Леле. Страхотно.

— Нямам търпение да тръгна по мачовете на младежката лига — заяви Пипа.

— Така ли? — попитах, слисана от тази информация.

— Абсолютно — потвърди тя.

— Абсолютно, защото си пада по Джо — измърмори Одън.

— Одън! — скара му се Пипа.

Веждите на сина ми подскочиха.

— Не казвам ли истината?

— Не — процеди тя.

Одън насочи вниманието си към чинията и преди да пъхне един пържен картоф в устата си, измърмори:

— Да бе, да.

Преди Пипа да е успяла да изригне, аз споделих:

— Запознах се с Джо на записването за лигата. Изглеждаше много симпатичен. — Погледнах към дъщеря ми. — И много сладък.

Бузите й порозовяха и тя извърна очи, за да се съсредоточи върху храната.

— Твърде жалко, че и Поли си пада по Джо — добави Одън.

От това никак не ми стана приятно, особено когато Пипа завъртя рязко глава към Одън.

— Така ли?

Одън ни огледа един по един и отговори:

— Тя си пада по всичко, по което си падаш и ти.

Двете бяха приятелки. Това можеше да се очаква.

Не би трябвало обаче да включва и момчетата.

Пипа изглеждаше леко стресната и мъничко объркана, докато се навеждаше над чинията си и преди да успея да се намеся и да сменя темата, Мики, очевидно забелязал неудобството й, го направи вместо мен.

— Е, Одън, и ти ли искаш да станеш лекар като баща си, или имаш други планове.

Спомена името на Конрад толкова непринудено и естествено, без никаква неприязън в гласа, без дори помен от нещо гадно в тона си, че ми се прииска да уловя главата му, да го притегля към себе си и да го целуна.

Децата също забелязаха. Разбрах го, когато и двамата го погледнаха с изненадани изражения.

Ала Одън, моето добро момче, последва примера му и отговори в същия дух:

— Професията на татко е страхотна, но не мисля, че е за мен. Вуйчо Лори веднъж ми позволи да го гледам в съда и беше върхът. Адски ми хареса. Така че, не знам, все още имам време да реша, но може би ще стана адвокат.

Мики с нищо не показа, че от дъното на душата си ненавижда тази професия, и отвърна:

— Големи планове. Вече обмисляш ли възможните колежи?

Одън му отговори и ето че бъбрехме непринудено, докато се хранехме; разговор, който Мики насочваше умело, показвайки на децата, че се интересува от тях по един естествен начин, без да изглежда така, сякаш любопитства прекалено или иска да им се хареса.

Що се отнася до мен, аз се хранех, слушах как те се опознават съвсем непринудено и се наслаждавах на щастието на момента.

Изведнъж почувствах как коляното на Мики докосна моето и обърнах глава към него.

Устните му потръпнаха съвсем лекичко, ала очите бяха тези, които говореха: Виждаш ли? Всичко е наред.

Притиснах коляно в неговото, надявайки се да разбере какво му казвам в отговор — че съм съгласна и че това ме прави истински щастлива.

Когато приключихме с вечерята, децата раздигнаха съдовете, изплакнаха ги и ги подредиха в миялната, Мики извади чиниите за десерт, а аз донесох ябълковия пай и сладоледа.

Разговорът продължаваше да тече все така леко, но в този миг ми хрумна, че начинът, по който Мики се беше включил в това, което правехме, вместо да си седи на стола и да пие бира, откъснат от нас, беше още един умен ход. Често пъти беше идвал в къщата ми. Беше добре дошъл в нея винаги когато беше възможно. Не бих могла да кажа, че бяхме готвили или вечеряли заедно тук, ала той не беше гостенин в моя дом. Беше част от живота ми и следователно — част от дома ми.

Не се държеше като гост и когато децата ми бяха тук. Нещо, което те не можеше да не забележат и което правеше всичко съвсем естествено.

Усмихвах се на себе си за това, колко умен бе Мики, когато телефонът в джоба на дънките му иззвъня.

Не обърнах особено внимание, дори не го погледнах, докато не усетих как по гърба ми пробяга тръпка.

Обърнах рязко глава към него и видях, че е приковал очи в телефона.

— Съжалявам, трябва да вдигна — измърмори той и излезе от кухнята.

Едното ми око следваше Мики, който крачеше напред-назад на площадката, едната ми ръка беше върху дръжката на ножа, който вадех от поставката, а половината от ума ми беше върху дъщеря ми, която тъкмо питаше: „Мамо, да пъхна ли карамеловия сос в микровълновата“, когато Мики спря, обърна се и тръгна към нас.

— Окей. След десет минути съм там — заяви и като отдръпна телефона от ухото си, ме погледна. — Трябва да вървя, бейби. Пожар на кея.

Тялото ми застина.

Но не и това на Мики. Дългите му крака го доведоха до мен, където той се наведе бързо, сложи ръка на тила ми, навеждайки главата ми назад и докосна устните ми със своите толкова мимолетно, че то бе спомен, още докато се случваше.

— Съжалявам — измърмори.

— Няма нищо — отвърнах аз с усилие.

Той ме пусна и погледна към децата.

— Съжалявам, че трябва да прекъснем. Хубава вечеря. Радвам се, че се запознахме.

— Няма проблем — отвърна Одън, докато Мики отиваше към вратата. — И аз се радвам, че се запознахме.

— Пази се! — извика дъщеря ми, далеч по-овладяна от мен, докато вратата се затваряше зад Мики.

Останах загледана в нея.

След десет минути съм там.

Продължавах да се взирам във вратата.

Пожар на кея.

— Мамо, добре ли си?

Мики беше отишъл да потушава пожар на кея.

— Хей, мамо, добре ли си?

Примигах и видях Пипа пред себе си.

— На кея има пожар — прошепнах и видях как лицето на дъщеря ми потръпна.

Страх.

За Мики може би.

За мен, което бе по-вероятно.

Бях доказала на децата си, че не съм в състояние да се справям с екстремни ситуации.

Мислеше, че ще изгубя самоконтрол.

Така че трябваше да се стегна по цял куп причини.

Заради дъщеря ми, която (също както синът ми вероятно правеше с баща си) гледаше мен, за да се научи как да се справя с живота и всичко, което той може да ти поднесе.

Заради Мики, който обичаше работата си като пожарникар и искаше да бъда част от живота му, така че трябваше да докажа, че съм способна да се справя с нещо подобно. Той потушаваше пожари. Не биваше да го прави, като в същото време се притеснява, че жена му вкъщи се съсипва от тревога.

Както и заради сина ми, който вероятно възмъжаваше, мислейки си, че трябва да се грижи за майка си, и който също не биваше да се притеснява, че майка му рухва.

Мики беше трениран. Опитен. Беше го правил и преди.

Трябваше да имам доверие в него и в съдбата, която ни беше събрала. Трябваше да вярвам, че след като ни беше събрала, давайки ми по този начин щастие, съдбата нямаше отново да се намеси и да ми го отнеме.

Поех си дъх и се съсредоточих върху дъщеря ми.

— Окей, искаме ли пай? Освен това забравих да ви попитам — написахте ли си домашните? Това беше голяма вечер за нас и всички бяхме заети с подготовката за нея. Ала сега има време, така че може да си легнете, без да се налага да стоите до полунощ.

Пипа се взираше в мен с безмълвно изумление.

— Аз имам работа — каза Одън.

— Искаш ли да я свършиш, похапвайки пай?

Той ме изгледа изпитателно, а после се усмихна нежно и попита:

— Аз Одън Мос ли съм?

— Да — потвърдих, отвръщайки на усмивката му. Може и да беше насилена, но го направих.

— В такъв случай — абсолютно.

— Окей, аз ще ти донеса пая — отвърнах, — ти върви да си вземеш учебниците. — След това се обърнах към Пипа. — Ами ти, сладичката ми?

Тя се взира в мен в продължение на още един миг, преди да се съвземе и да отговори:

— Имам да пиша съчинение.

— О, господи, надявам се, че не е дълго — измърморих.

— Ще върви по-бързо с пай — заяви тя.

Аз й намигнах и отговорих:

— Разбрах те. Искаш ли лаптопа ми?

— Взех си моя.

— Окей. Да се залавяме за работа — казах и се върнах при пая.

Отвътре треперех и не се опитвах да го спра.

Отвън се владеех.

Може би един ден щях да съм в състояние да се справям изцяло.

Може би нямаше.

То беше без значение.

Това действаше.

* * *

Телевизорът работеше. Децата бяха на дивана и го гледаха. Аз седях в креслото с пълна чаша вино, която не бях докоснала от час и половина.

Очите ми бяха обърнати към телевизора, ала умът ми беше обсебен от телефона, който лежеше до винената чаша върху масата до мен.

Все още треперех отвътре, дори повече отпреди. Добре, че бях седнала — така можех да изглеждам приятно отпусната, когато изобщо не бях отпусната.

Минаваше единайсет часът. Точно три часа и четиресет и две минути, откакто Мики се бе втурнал да потушава пожар на кея.

Колко време отнемаше потушаването на един пожар?

Телефонът иззвъня и аз подскочих в стола си.

Усетих, че децата ми подскочиха заедно с мен.

Погледнах към телефона и усетих как ме залива сладостно облекчение, когато видях името на Мики.

Грабнах го и станах от стола.

— Здравей — казах в слушалката.

— Здравей и на теб — отвърна той, докато аз крачех пред стената от прозорци.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Огънят е потушен.

— Всички добре ли са? — продължавах да разпитвам.

— Всички сме добре, бейби — отвърна той меко, ала звучеше уморено.

Усетих как раменете ми се отпускат, докато спирах, обръщайки се, за да вдигна палец и да се усмихна успокоително на децата, които ме гледаха.

Пипа изръкопляска беззвучно, а Одън ми се усмихна с облекчение.

Аз отново си погледнах в краката.

— Имаше ли много щети?

— Четири магазина изгоряха до основи, останалата част от кея е пострадала от огъня и пушека. Гадна работа, Ейми. Трябваше да повикаме колите от всички станции в окръга.

— О, господи — ахнах аз.

— Аха. Не сме имали толкова голям пожар от поне десет години насам. Сега изчакваме да поизстине, та командирът и капитаните да можем да влезем и да огледаме нещата. Ала това е нов строеж. Командирът лично ги инспектира. По никакъв начин не би трябвало да излезе от контрол по този начин.

Това не беше особено успокояващо, но все пак разговарях с Мики, който звучеше уморен, ала очевидно беше жив, така че се преборих с притеснението и попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че докато пристигна, тук имаше три пожарни коли, а три магазина вече бяха изпепелени. — Постройки, които са на по-малко от година, изработени от модерни материали, с противопожарни аларми и най-съвременни системи за защита.

— Да не би да казваш…?

Той ме прекъсна:

— Точно сега казвам, че ще довършим този разговор по-късно. Просто исках да знаеш, че всичко е наред. Повечето от магазините са били затворени, хората, които са се намирали наблизо, са успели да избягат. Никой не е пострадал. В момента обливаме с вода, за да сме сигурни, че никъде не тлее. Ще мине доста време, преди да се прибера.

— Ще оставя телефона на нощното си шкафче.

— Какво? — Звучеше разсеяно.

— Ще оставя телефона на нощното си шкафче — повторих. — Обади ми се, прати ми съобщение, каквото и да е, преди да се прибереш. Просто искам да те видя, преди да си легнеш. Ще изтичам до вас и просто… ще те видя, а после ще те оставя да си влезеш и да се хвърлиш в леглото. Имаш ли нещо против да направим така?

Когато отговори, цялото му внимание беше насочено към мен.

— Късно е, а докато си дойда, ще стане още по-късно, Ейми.

— Знаеш, че това не ме притеснява, когато става дума за теб.

В отговор получих едно меко и сладко:

— Добре. В такъв случай ще ти се обадя, миличка.

— Окей, Мики. Ще те оставя да затваряш.

— Благодаря, бейби. До после.

— Чао, миличък.

Ние затворихме и аз се обърнах към децата си.

— Значи е добре? — поиска потвърждение Одън.

— Да — кимнах и се върнах при тях. — Всички са добре. Всичко е наред. Искам да кажа — обясних, докато се отпусках в креслото, — не и кеят, който е понесъл значителни щети, но най-важната част. Хората.

— Кофти — измърмори Пипа, а после рязко обърна глава към мен и ме увери: — Не заради Мики. Адски се радвам, че той е добре, мамо. Просто на кея имаше цял куп страхотни магазини. Надявам се, че най-готините са оцелели.

— Олимпия Мос е в епицентъра на най-новото умствено заболяване. Пазаруване в мозъка. — В гласа на Одън имаше гадна нотка, но това бе неговото деликатно смъмряне, големият брат, който й даваше да разбере, че се държи безчувствено.

— Млъквай, Одън! — заповяда му тя.

Одън отвори уста, но аз го изпреварих, като станах от стола, в който току-що бях рухнала, вземайки чашата с вино.

— Окей, деца, никакви караници. Знам, че Пип не мислеше нищо лошо, когато го каза. Но мама имаше тежка вечер. Запознанството на обичните й деца с мъжа, на когото страшно държи и който сега е част от живота на всички ни, и това, че този мъж трябваше да изхвърчи от тук, за да потушава пожар, преди дори да си е изял пая. Имам нужда да се насладя на чаша вино в топла вана, а после да си легна. Ще мога ли да го направя, без вие двамата да се избиете пред телевизора?

— Със сестра като Пип, имам богат опит в озаптяването на убийствените си наклонности.

— С брат като Одън, аз имам още по-богат опит — добави Пип раздразнено.

— Прекрасно. Когато се събудя, ще заваря къщата си такава, каквато я харесвам, а не сцена на кървава баня. — Приближих се до дивана и спрях. — А сега, прегръдки за майка ви, която преживя тежка вечер. Знаете, че може да станете на осемдесет години и ако ме прегръщате, това пак би ме подкрепило.

За мое удоволствие, никой от тях не се поколеба, преди да стане и да ме прегърне.

Прегръдката на Пипа беше силна и бърза.

Тази на Одън беше по-дълга и включваше целувка по бузата.

След това те отново се настаниха на дивана, а аз си тръгнах. Треперенето вътре в мен беше утихнало и вече можех да се потопя във ваната, да си допия виното и да чакам обаждането на Мики.

— Не стойте до късно — извиках, докато се отдалечавах.

— Няма, мамо — отвърна Одън.

— След малко си лягам — увери ме Пипа.

— Окей, деца, лека нощ.

Получих две „лека нощ“ в отговор. Отидох в стаята си. Взех вана. Допих си виното, невероятно доволна, че вечерта беше свършила, и горда със себе си, задето бях успяла да не рухна.

След като излязох от ваната, се намазах с лосион и си пръснах мъничко парфюм, облякох си мек панталон за йога, потниче с бюстие и жилетка, която бе не само мека и хубава, но и топла.

След това запалих огъня в камината, взех си книга, оставих телефона върху малката масичка и тъкмо се канех да се сгуша под мекото вълнено одеяло на отоманката в очакване на обаждането на Мики, когато очите ми се плъзнаха към вратата.

Мики беше добре. Вечерта беше минала добре. Всичките хора, които обичах, бяха добре.

Ала тази нощ се бе случило и нещо, което ме човъркаше, и след успеха на вечерта, след като децата ми бяха доказали, че са добри деца, мислех, че може би е време да направя нещо по въпроса.

Излязох от стаята и минах по коридора. Дневната беше тъмна, телевизорът — угасен.

Продължих напред и видях, че изпод вратата на Пипа не излиза никаква светлина.

За разлика от тази на Одън.

Почуках тихичко на вратата му и повиках:

— Хей, хлапе, буден ли си още?

— Да, влизай, мамо.

Отворих вратата, направих една крачка и спрях.

Не си бях намерила жена за чистене, защото все още се наслаждавах на усещането за постижение, когато сама почиствах къщата си.

Харесваше ми още повече сега, когато си бях върнала децата, подреждайки стаите, които те бяха направили свои, защото прекарваха много време в тях.

Леглото на Одън изглеждаше далеч по-добре сега, когато не беше до страничната, а до задната стена, обърнато към прозорците с изглед към морето. Беше окачил плакати на разни групи, както и такива с нахъсващи мотивиращи мисли. Правеше го от години, предполагам, за да надъхва, дори и подсъзнателно, състезателния си дух.

Стаята имаше нужда от разтребване. Досущ като баща си и той разпиляваше дрехите си навсякъде. Раклата и бюрото му също бяха отрупани. Аз никога не докосвах нещата му, защото смятах, че вероятно знае как да открие всичко, което му потрябва. Ала това беше стаята на шестнайсетгодишно момче, стаята на Одън, въпреки че се намираше в къща за милиони.

Това ми харесваше.

Колебаех се обаче за разговора, който трябваше да проведем.

— Всичко наред ли е, мамо? — Думите му ме изтръгнаха от мислите за стаята му и ме накараха да го погледна.

Стоеше насреща ми по пижама, но с таблет в ръка — когато отворих вратата, тъкмо пъхаше слушалките си в него.

— Просто исках да си поприказвам с теб за нещо, което ме безпокои.

— Какво?

Пристъпих навътре, затворих вратата и се облегнах на нея.

— Какво мислиш за Поли?

Лицето му придоби предпазливо изражение.

— Не е просто от… — понечих да го уверя.

— Тя е фаза — прекъсна ме той.

— Моля?

— За Пип. Не е от приятелките, с които Пипа се движи обикновено. Обаче Поли познава всички. Страшно е общителна. Много държи на това. И понеже Пип е нова, тя й се лепна. Нали Пип има пари, готини дрехи, пък и е хубава… — Той сви рамене и не довърши, ала не беше и нужно. Знаех какво иска да каже. — Според мен тя е фаза.

— Значи, не я харесваш особено.

— Изобщо няма да е нужно да мисля за нея, след като Пип намери своето място в гимназията и Поли остане в историята.

Ето на какво се надяваше.

Не харесваше Поли.

Аз се надявах на същото, защото, колкото и ужасно да беше да го кажа, и аз не я харесвах.

— Окей, Одън — кимнах. — Не исках да те поставям в неловко положение, но и сама усетих, че тя не е типът приятелка на Пипа. Въпреки това, очевидно е, че на Пип й е приятно да прекарва време с нея, така че не искам да говориш за това със сестра си и да я разстройваш.

Одън също кимна.

— Окей. Но току-що започнахме училище, мамо. Първокурсниците още си търсят мястото. Тя ще го открие.

— Окей, хлапе.

— Не се тревожи. Пипа е добро момиче. Всичко ще бъде наред.

Обичах сина си.

Усмихнах се.

— Имаш право. Всичко ще бъде наред. Ала майките се тревожат.

Той ми се усмихна в отговор.

— Е, можеш да престанеш да се тревожиш за това.

Страшно, страшно много обичах сина си.

— Е, добре, ще те оставям с музиката ти.

— Окей, мамо. Лека нощ.

— Лека нощ, хлапе.

Усмихнах му се още веднъж, преди да изляза от стаята, затваряйки вратата след себе си, и да се върна в спалнята ми.

Едва тогава, почувствала се най-сетне по-добре, се настаних на отоманката и зачаках Мики да ми се обади.

* * *

Цялата подскочих, стресната от звъна на телефона.

Надигнах се рязко, при което книгата падна на пода, и го сграбчих.

— Здравей.

— Здравей и на теб — отвърна Мики. — Почти до нашата улица съм.

— Окей, миличък. Идвам у вас. Бърза целувка, а после можеш да си лягаш.

— Ще се видим там.

Затворихме и аз се загледах, чувствайки се мъничко виновна, в огъня, който бях оставила да гори и пред който бях заспала (макар че кой би предположил, че ще успея да заспя, докато чакам Мики да се върне, след като е гасил пожар). Изключих газта, изчаках пламъците да угаснат, след което нахлузих пантофите си, които изглеждаха така, сякаш бяха направени от плат за пуловер, украсени с пайети и поръбени с пухкава изкуствена кожа. Бяха топли, но освен това имаха пластмасови подметки, с които не се хлъзгаха.

А после се втурнах по коридора и изхвръкнах навън.

Забавих крачка, докато вървях по алеята.

И отново я ускорих, когато видях фаровете на джипа на Мики да се задават по улицата.

Втурнах се след джипа, полутичайки, полувървейки, по алеята пред къщата му.

Отново забавих крачка, когато той излезе от колата, но само защото почти бях стигнала до него.

Не го изчаках да затвори вратата, преди да се хвърля в прегръдките му.

Докато моите ръце се обвиваха около него, неговите се обвиха плътно около мен и аз почувствах как дъхът му раздвижи косата ми.

— Мамка му, толкова хубаво миришеш — промълви той.

— Взех си вана, преди да си легна, за да се отпусна — отвърнах аз до гърдите му.

— Мм…

Усетих звука до бузата си и той отекна дълбоко в корема ми.

Дълго време останахме така, преди Мики да каже нежно:

— Добре съм, Ейми.

Отметнах глава назад и улових очите му.

— Да — прошепнах.

Той улови бузата ми в шепа.

— Тревожила си се.

— Бях ужасена до полуда — отвърнах, и то бе самата истина, но го направих с шега и се зарадвах на смеха му.

Мислеше, че се шегувам.

И щеше да продължи да мисли така, завинаги.

Никога не бих излъгала Мики за нещо друго.

Ала за да може да продължи да прави онова, което обичаше, и да защитава жителите на Магдалийн, без да се замисля за тревогите, които това ми причиняваше, щях да го крия от него, докато той работеше в Пожарната станция.

А после каза нещо, и то не заради самите думи, които изрече, а заради силата, която предполагаше, че притежавам, за да ги чуя, бе най-големият комплимент, който би могъл да ми направи.

— Било е умишлен палеж, Ейми.

Аз го зяпнах.

— Наистина ли?

— Командирът ще повика експерт, който да разследва. В окръга няма такъв, защото не ни е необходим. Ала не е било само един пожар, който се е прехвърлил на съседните сгради. Открихме, че огънят е започнал едновременно на три различни места в магазините. Видяхме го. Знаем го. Боби иска някой да го установи официално, така че Кърт да има всичко, от което се нуждае.

— Кой би направил подобно нещо?

— Нямам представа. Може да има проблем с магазините или със строителството. Или си имаме подпалвач.

О, господи. Не.

Скрих паниката, обзела ме при тази мисъл и какво би означавало това за момчетата от пожарната, и най-вече за Мики, когато видях умората, събрала се около очите му.

— Окей, миличък. Вече е потушен и всичко е наред. Само че е много късно и трябва да те оставя да вървиш да си починеш.

— Окей, бейби, първо целувка.

Кимнах и се повдигнах на пръсти, а той се наведе и устните ни се сляха в целувка — бърза, сладка и мъничко влажна, когато езикът му докосна моя.

След това се отдръпнах лекичко назад и прошепнах:

— Радвам се, че ти и момчетата сте невредими, Мики.

— Аз също, бейби.

Стиснах го лекичко и наредих:

— Отивай в леглото.

— Окей — измърмори той, навеждайки се, за да докосне устните ми още веднъж, след което се отдръпна и отиде да затвори вратата на колата.

— Да се наспиш добре — пожелах му и като улових ръката му, се притиснах в него.

— Обещавам. Ти също.

— Обещавам. Лека нощ, миличка.

Ръката му стисна моята, а после я пусна.

— Лека нощ, Ейми.

Широко усмихната, аз се обърнах и се отдалечих, само за да спра и да се обърна, когато той каза силно и страшно развеселено:

— Исусе, миличка.

— Какво?

— Единствено моята наследница би могла да има пухкави пантофи с пайети.

Прекрасно бе, че след нощта, която беше преживял, Мики се усмихваше и аз бях направила нещо, за да извикам тази усмивка на лицето му.

Така че поисках да му дам още.

— Не правя кой знае какво за честта на рода Борн-Хатауей, но смятам, че е морален императив да нося пантофи, които подобават на една наследница.

Мики поклати глава и нареди:

— Върви си вкъщи.

— Слушам — отвърнах и като се завъртях, поех към дома си.

Не го направих, давайки възможност на Мики да ми се полюбува в панталон за йога и пантофи с пайети.

Направих го, като се обърнах веднъж и му помахах енергично, усмихната широко.

Той също се усмихваше широко и вирна брадичка.

Не чух вратата на гаража му и докато затварях входната си врата, видях, че Мики чака, застанал до задния калник на джипа си, да се прибера на сигурно място у нас, въпреки че живеех срещу тях на една обикновено сънлива, а сега направо коматозна улица.

Моят мъж беше наистина добър.

Заключих вратата и подскочих цяла миля, когато изведнъж чух едно „мамо“.

Обърнах се, притиснала ръка до гърдите си, с разтуптяно сърце, и видях Олимпия в сенките.

— Миличка, изкара ми акъла.

В следващия миг дъщеря ми се озова в ръцете ми, бузата й беше долепена до моята, ръцете й ме стискаха с всички сили.

Също толкова неочаквано, колкото се беше хвърлила в прегръдките ми, тя каза:

— Радвам се, че Мики е добре — след което ме пусна, обърна се и се отдалечи забързано.

Беше ме чула, че правя планове да отида да видя дали е добре.

Беше чакала заедно с мен.

И може би (изобщо не бих се изненадала — момичето може да бъде доста любопитно) беше гледала през прозореца в стаята за гости как пресичам тичешком улицата, за да се уверя, че той е добре.

Имах чувството, че Мики вече си беше спечелил одобрението на моето момиченце.

Само защото очевидно означаваше нещо за мен.

За щастие, въпреки че беше останала будна, явно не беше чула разговора, който бях провела с брат й за Поли.

Усмихвайки се на себе си, аз поех по коридора, свалих си жилетката и я метнах на облегалката на отоманката, събух си пантофите с пайети и се пъхнах в леглото.

След което аз, Амелия Хатауей, която бе израснала, без да се научи как да се справя, и никога не бе имала солидна основа, след една наистина тежка нощ, заспах на минутата.