Кристен Ашли
Ново начало (24)

Глава 23
Чадърът ми

Тъкмо полирах разкошната маса за хранене, която изглеждаше съвършено на мястото си в страхотната ми стая, а най-хубавото бе, че купата, с чиято покупка бе започнало новото ми начало, изглеждаше съвършено в средата й, когато телефонът ми иззвъня.

Отидох до него, като си мислех, че масата се нуждае от килим, и се чудех дали ще успея да си харесам някой и да уредя Мики, а може би и Джуниър и Джейк, с помощта на Одън, да дойдат и да преместят огромната тежка маса, за да постеля килима под нея.

Това беше приятна мисъл, поради което името върху екрана на телефона ми ме подразни още повече, защото я изличи.

Въздъхнах, чудейки се дали пък не може да не бъда чак толкова пораснала през цялото време, и вдигнах.

— Конрад.

— Не се обади на секретарката ми.

Никакво „здравей“. Дори не каза името ми вместо поздрав.

Нещата не започваха добре.

— Съжалявам. Обади се по време на една важна вечер и то ми се изпари от ума — поизлъгах аз.

Без да обръща внимание на това за важната вечер, той попита:

— Е, сега, когато успях да те хвана, кога можем да се срещнем?

— Навярно първо би могъл да ми кажеш защо искаш да се срещнем — предложих аз.

— Трябва да поговорим — заяви той кратко.

— Досетих се. Но за какво?

— Ситуацията с децата не се получава.

— Съжалявам, че мислиш така, но за мен тя действа отлично.

— Изобщо не се съмнявам. Но не и за Мартин.

Сякаш ме беше грижа.

Конрад със сигурност го знаеше, така че не го изрекох на глас.

— Достатъчно големи са, за да решат къде искат да прекарват времето си — съобщих му нещо, което той знаеше, тъй като ги беше принудил да вземат това решение пред съда. — Нещо повече, по държанието им се вижда, че тази свобода наистина им харесва. Смятам, че като техни родители, след като сме ги поставили в ситуация, където трябва да делят времето си между нас, би трябвало да им позволим да го правят така, както те искат.

— Както стоят нещата сега, Амелия, Мартин не знае дали ще се приберат за вечеря. Дали ще трябва да им прави обяд за училище. Това се отразява на пазаруването…

— Същото важи и за мен — прекъснах го. — Но не смятам, че е толкова трудно да се правят промени в последния момент. А и те не са на шест и осем години, Конрад. Сами могат да си приготвят обяд за училище, както правят в моята къща.

— Мартин иска да е сигурна, че се хранят здравословно — отвърна той. — За теб очевидно е лесно, тъй като те са твои деца, така че тези промени са нещо естествено. Не бива обаче да забравяме, че не са деца на Мартин, техният дом е и неин и това смесване трябва да бъде добре организирано. А в момента определено не е така.

Смесването на кое трябваше да бъде организирано?

Всичко това започваше да ме притеснява.

— Конрад, не е нужно да ти напомням, че жена ти избра да се врече на мъж с деца. Така че е получила готово семейство, което, съжалявам, ако не си съгласен, но ми се струва, че е нещо, към което тя трябва да се адаптира, за да пасне в него, да направи така, че децата ни да се чувстват удобно в дома, който дели с тях, не нейния дом, а дома на всички ви, и да прави най-доброто за тях. Ако това означава, че ще й се наложи да изтърпи ужаса на колбаси, които се развалят, защото няма кой да ги яде, сигурна съм, че все някак ще намери сили да оцелее.

— Не е нужно да ставаш гадна — каза той.

— Ти ми отнемаш от времето, за да ми съобщиш, че съпругата ти се дразни, че не може да предвиди какви хранителни продукти трябва да купи за седмицата, Конрад. Аз съм заета. Имам свой живот. Нямам време за подобни тривиалности. — Сериозно?

— Децата ни не са тривиалности, Амелия — изплющя гласът му.

— Ние не обсъждаме децата ни — изплющя и моят. — Обсъждаме твоята съпруга. А за мен тя е точно това. А сега, освен ако нямаш някаква истинска причина положението с децата да не продължи по същия начин, която би искал да обсъдим, този разговор приключи. Нещата си остават както досега, а Мартин ще трябва да намери сили да се справи.

— Мамка му, защо изобщо си мислех, че ще те е грижа за това, да намерим решение на един проблем с децата ни.

— Защото това не е проблем с децата ни — прошепнах аз. — Ти имаш някакъв проблем със съпругата си. — Това беше просто предположение, но в светлината на този абсурден разговор, усещането, че децата ми бягат от онази къща, и онова, което знаех за бившия си съпруг, то най-вероятно беше вярно. — Превръщаш го в мой проблем, защото не можеш да го разрешиш сам. Аз не съм част от живота ти, Конрад. Не искам да бъда част от живота ти. Няма да допусна да бъда въвлечена в проблемите, които имаш в собствения си дом със собствената си жена. Така че никога вече не ми се обаждай, когато нещата при теб не вървят добре, освен ако това наистина засяга децата ни.

— Предполагам, това е твоят начин да ми кажеш, че макар най-сетне да си се взела в ръце, не искаш да участваш в общите усилия по отглеждането на децата ни.

Как бе възможно да е разчел това в думите ми?

— Нима не говоря на английски? — попитах го.

— Върви на майната си, Амелия — ядоса се той и ми затвори.

Господи, ама че задник.

Останах да се взирам в телефона си. Вече знаех, че нещата между Конрад и Мартин не вървят добре.

Изобщо не ме беше грижа за това.

Притеснявах се за децата си.

По дяволите.

* * *

По-късно същата сутрин отворих вратата на „Гълъбовата къща“ и очите ми се насочиха право към рецепцията, зад която седеше Рут.

— Здравей — поздравих я.

Изненадах се да я заваря там. Рут все още работеше като доброволка, но доста спорадично, най-вече защото моите три дни седмично, по три часа на ден, се бяха превърнали в четири дни седмично, по четири-пет часа на ден, и тъй като аз бях там толкова често, Дела не се нуждаеше от още един доброволец, който я се задържеше дълго, я не (последното бе нещо, от което тя определено не се нуждаеше).

Все пак малко помощ никога не ни беше излишна, така че Рут запълваше дупките тук-там, но вече не беше постоянен служител.

— Здравей, Амелия.

— Радвам се да те видя — казах, докато си свалях палтото.

— Аз също. Само че… ъъъ… Дела също иска да те види. В кабинета си.

Погледнах я по-внимателно и видях, че красивото й добро лице е помрачено от някаква сянка.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Дела иска да говори с теб, миличка — повтори тя.

Погледах я в продължение на още един миг, а после кимнах и се приближих до вратата, водеща до административното крило. Не се наложи да въвеждам кода, защото Рут ми отвори.

Прекосих късия коридор, отвеждащ до кабинета на Дела, преметнала палтото си през ръка, и спрях пред отворената й врата. Почуках на касата и когато тя вдигна глава, за да ме погледне, казах:

— Здравей, Дела. Рут ме помоли да ти се обадя?

— Да, Амелия, защо не влезеш?

Тя махна с ръка към столовете пред разхвърляното си бюро и аз се приближих предпазливо, обзета от особено чувство.

Работех тук от известно време. Познавах терена. Знаех задълженията си. Знаех кога, къде и с какво да помогна. Познавах йерархията. Вършех и трудни, и лесни неща. Освен когато ме смятаха за нацистка, всички обитатели на дома ме харесваха. Мислех, че се справям добре.

Не можех да си представя, че съм сбъркала някъде.

Докато сядах, оставяйки палтото и чантата в скута си, се вгледах изпитателно в лицето на Дела, но не можах да разчета дали изражението й казва, че съм загазила, или нещо друго.

Каквото и да беше, то не беше нищо хубаво.

— Какво става? — попитах, щом седнах.

— Амелия, миличка, това е най-трудната част от работата ми, ала имам лоша новина за теб.

Усетих как се напрягам.

Дела го каза направо:

— Госпожа Макмърфи почина снощи.

Устните ми се разтвориха, гърлото ми запари.

— Съжалявам, Амелия — продължи тя и наистина звучеше така. — Ти беше страшно добра с нея и знам, че тя те харесваше, въпреки че те смяташе за нацистка. Тежко е да чуеш подобна новина и ми е неприятно, че аз трябва да ти я съобщя.

— Но вчера тя си беше добре — каза устата ми вместо мен, гласът ми сякаш идваше от много далеч.

Дела сви рамене, без да сваля топли очи от мен.

— Случва се. Понякога, както този път, идва от изневиделица. В един момент те обвиняват, че заговорничиш с Хитлер, а в следващия настъпва вечен покой. — Тя се изправи, заобиколи бюрото и като седна в стола до мен, се наведе и взе ръката ми в своята. Задържа я между нас и каза меко: — Първият път винаги е най-трудно, момиче. Честно казано, вторият не е много по-добре. Ние ги познаваме. Привързани сме към тях. Правим всичко по силите си времето им с нас да бъде толкова хубаво, колкото изобщо е възможно. За тях не е лесно да бъдат тук. И едно от нещата, които им даваме, макар те да не знаят, че го получават, е колко трудно ни е да се сбогуваме.

Разбирах какво ми казва и знаех, че това са правилните думи.

И все пак се взирах през прозореца, чудейки се как, за бога, бих могла да прекарвам дните си в „Гълъбовата къща“ без госпожа Макмърфи.

Навън валеше, сив, студен и ветровит ден, ала аз не го виждах.

Виждах как госпожа Макмърфи се разхожда по алеята отпред по палто и с чадъра ръка в един слънчев ден.

Вече не беше смешно.

В този миг то пронизваше сърцето ми и го караше да кърви.

Усетих, че подръпват ръката ми, и обърнах очи към Дела.

— Тук ли си? — попита тя.

— Те всички ще си отидат. — Устата ми все още говореше вместо мен с все същия далечен глас.

— Рано или късно, всички си отиваме, миличка.

Права беше.

Госпожа Орман.

Госпожа Портър.

Господи. Господин Денисън.

— Не са много хората, които имат дарбата, която имаме ние с теб.

Думите на Дела ме накараха да се съсредоточа върху нея.

— Ние го разбираме — каза тя, все още нежно, но и твърдо. — Ние притежаваме силата, която малцина имат, силата никога да не им покажем, че знаем, че ще си отидат, и болката, която това сбогуване ще ни причини. Просто продължаваме да ги даряваме. Това е нашата работа. Нашият дар за тях. Разбираш ли ме?

Някъде в замаяния си мозък разбрах, че тя ме предизвиква.

И някъде в замаяния си мозък се зачудих дали наистина вижда тази сила у мен, или иска да посегна към нея, да повярвам в себе си, да я взема и да я дам на старците, за които се грижех.

Навярно онази Амелия Хатауей, която родителите ми бяха отгледали, не притежаваше дарбата, за която говореше Дела.

Ала онази Амелия Хатауей, която бях станала въпреки това, определено го притежаваше.

Така че, когато този път отговорих, устата ми не го направи сама:

— Разбирам те, Дела.

Видях как в очите й проблесна облекчение и се досетих, че се бе притеснявала, както вероятно се бе случвало с много други, дали това тъжно събитие няма да ме накара да си тръгна.

Ала ако го направех, с кого щеше да флиртува господин Денисън?

— Те разстроени ли са? — попитах, кимвайки към стената.

Дела стисна ръката ми за миг, преди да я пусне и да се облегне в стола си.

— Онези, които са тук от по-отдавна, се справят някак. По-новите — не особено.

— Най-добре да отида при тях — казах аз.

— Да.

— Благодаря ти, че ми каза.

— Имам опит — промълви Дела с вид, сякаш й се искаше да не беше така… пък и кой ли би искал.

Аз й се усмихнах (успокоително, както се надявах), станах и отидох до вратата.

Когато се обърнах, видях, че се бе изправила и тъкмо заобикаляше бюрото си.

— Имаш ли някаква представа защо ме мислеше за нацистка?

Дела вдигна очи и поклати глава.

— Нямам представа. Мен ме смяташе за Роза Паркс^[1]. Всеки път щом ме срещнеше, ме поздравяваше за проявената смелост в онзи автобус. Виждала съм доста снимки на госпожица Паркс и на нито една от тях тя не е с плитки. Ала това нямаше значение. Госпожа Макмърфи живееше в свой собствен свят и до самия край, светът й си остана безопасен. Още нещо, което можем да дадем. Нещо, което тя получи от нас.

Да. Това бе нещо, което давахме. Дори като нацистка, тя никога не се боеше от мен.

— Благодаря, Дела.

— Няма за какво, миличка.

— А ти добре ли си? — попитах я.

— Много отдавна научих какво е важно да давам и благодарение на него, и как да се справям.

Аз кимнах, помахах й и излязох от кабинета, за да отида при обитателите на дома.

Погрижих се за някои неща, които трябваше да се свършат, но по-голямата част от времето си посветих на обитателите, обгръщайки ги с внимание, като едновременно с това опитвах да се държа както обикновено, доколкото беше възможно.

Не беше забавен ден.

В края му направих нещо, което вероятно не беше правилно, ала не ме беше грижа.

Отидох в стаята на госпожа Макмърфи, откраднах счупения й чадър и го отнесох у дома.

Не бях сигурна защо го искам.

Знаех само, че от сега нататък той винаги щеше да бъде с мен.

Стоях до стената от прозорци в дома си, двойното стъкло — учудващо топло отвътре, въпреки че отвън денят — сив, влажен, ветровит — си оставаше все така студен.

Взирах се в разбушуваното море, — мислейки си, че трябва да сложа нещо за сядане тук. Площадката беше широка, двама, може би дори трима души спокойно можеха да вървят един до друг. Приятно кътче за сядане, в което да се отпуснеш, да съзерцаваш морето и да мислиш, когато имаш наистина гаден ден, в който никаква книга или телевизия не биха могли да ти помогнат.

Телефонът ми се обади и аз погледнах през рамо към кухненския плот, където го бях оставила.

Искаше ми се да продължа да унивам за госпожа Макмърфи, но беше срядата след седмицата, в която Мики се беше запознал с децата ми. Те не бяха при мен, а тази сутрин той ми беше изпратил съобщение, предлагайки да се видим, ако няма да идват, тъй като и Килиън, и Ашлин щяха да гостуват на приятели.

Тъй като може би беше Мики, аз отидох до телефона, взех го и видях, че е съобщение от Одън.

Намерих го, гласеше то и съдържаше линк.

Натиснах го и пред мен се отвори страница от официалния уеб сайт на Магдалийн, озаглавена „Град Магдалийн: бюджет, финанси и годишни отчети“.

След като безуспешно бях опитала да открия тази информация, бях помолила Одън да ми помогне и той очевидно се беше справил.

Погледнах адреса на страницата и видях, че информацията беше заровена в раздела „За Магдалийн“, „Запознайте се с Общинския съвет“, „Нашият административен персонал“ и най-сетне — „Друга информация“.

Нищо чудно, че не бях успяла да го намеря.

Върнах се към есемесите, благодарих на сина си и го препратих на Робин с думите: „Одън го откри. Ето го. Може ли да хвърлиш едно око и да ми докладваш?“

Тя знаеше за какво става дума, защото го бях споменала. А я молех за помощ, защото веднъж, по време на един много кратък период, в който бе решила, че в живота й навярно би трябвало да има нещо повече от това, да съсипва този на бившия си, Робин бе решила да стане счетоводителка (вярно, беше го направила отчасти и за да бъде край счетоводители, за да си намери мъж, защото, „Амелия, сладичката ми, един скучен счетоводител никога няма да ти изневери“).

Беше започнала с курсове по счетоводство. И макар че след време отново бе превключила на вълна отмъщение на бившия, все пак беше завършила курсовете, защото по време на един от сблъсъците им той й се беше надсмял за тях, заявявайки, че никога в живота си не била довършвала нещо, което е започнала.

Е, беше завършила курсовете. Цели две години.

Ала още преди това си я биваше с числата.

Имаш го.

Устните ми се извиха в усмивка.

Пет минути по-късно отново се бях отдала на униние, като в същото време обмислях дали да не си пусна някой филм, за да се разсея.

Обмислях го, защото това бе нещо, което можех да правя дори ако бях изпаднала в мозъчна смърт. В действителност би трябвало да преглеждам документите, които бях обещала на Мики да попълня онлайн, за да може той да подаде молба за регистриране на новата си компания. Знаех също така, че би трябвало да си проверя имейла, защото бях поискала вместо него застрахователни оферти за новото му начинание и всеки момент очаквах отговор.

Бях го направила, след като Джоузи беше споменала, че за да се справя с натоварения си живот, Джейк си беше взел съпруга.

Аз не бях женена за Мики, но това не означаваше, че не мога да помогна. А когато го бях предложила, мащабите на благодарността му си бяха проличали дори само по начина, по който ме погледна.

Така че се бях заловила за работа и въпреки че това беше бавен процес, постепенно напредвах.

Точно в този момент обаче бях толкова потисната, че едва ли притежавах умствения капацитет за каквото и да било.

Ето какво се въртеше в ума ми, когато телефонът ми иззвъня.

Мики.

— Здравей.

— Здравей и на теб — отвърна той. — Слушай, бейби, плановете на Аш се промениха. Вкъщи си е. Помислих си, че би могла да дойдеш на вечеря.

За моя изненада, идеята не ми хареса.

Ако беше само Мики, бих отишла. С Мики бях готова да прекарам всяка възможна минута.

Но не и точно сега с Аш.

Нямах нищо против Аш. Просто имах чувството, че трябва да бъда в добро настроение, когато съм около нея, да се грижа нещата да вървят леко, а аз да съм отворена, в случай че поиска да сподели нещо с мен. Съвсем отскоро се беше върнала при баща си и той все още не беше имал възможност да се опита да поговори с нея, така че не беше заради това.

Просто и двете бяхме изпаднали в униние и не смятах, че идеята е добра. Знаех, че просто не съм в състояние да бъда весела. А състоянието на Аш беше такъв повод за тревога, че не исках да донеса в къщата още лошо настроение, от което тя да се зарази.

— Защо не прекараш малко време с Аш, Мики? Аз ще си остана вкъщи.

Миг тишина, а после:

— Добре ли си?

— Всъщност не.

— Какво става?

— Тази сутрин ми се обади Конрад. Държа се с мен като задник, но ако се съди по всичко, между него и Мартин има някакъв проблем и той си го изкарва на мен.

— Мамка му — изръмжа Мики.

— Но най-вече, госпожа Макмърфи е починала снощи.

— Бейби — прошепна той.

И тогава то се случи. Както се бе случило онзи път, когато говорих с него, след като децата ми се бяха върнали при мен.

И този път не можах да удържа хлипа си.

Мики го чу.

— Ейми, бейби.

— Все още не съм плакала — подсмръкнах аз.

— Давай тогава — предложи той.

Беше очарователно предложение, така типично за Мики, но аз не го последвах.

Вместо това избърсах лицето си, поех си дълбоко дъх и казах:

— Може би ще е най-добре тази вечер да си остана вкъщи, да изгледам някой филм…

Не довърших, представяйки си как стискам чадъра на госпожа Макмърфи и гледам „Какавида“.

Може би трябваше да отида да се сдухвам заедно с Аш у Мики.

Мики изрече на глас мислите в главата ми:

— Не съм сигурен, че това е особено добра идея.

— Няма да бъда добра компания, Мики. Ще се оправя и ще дойда някоя друга вечер.

— Ейми…

— Ще се оправя.

Той не отговори веднага, а когато го направи, каза:

— Изчакай малко.

Аз изчаках.

— Мамка му — каза, когато се върна, — обадиха ми се за едно закърпване на покрив. След работа трябва да отида да го направя.

— Видя ли? Това не е нашата вечер.

— Добре — отвърна той. — Ще държим връзка.

— Окей, Мики.

— А дотогава горе главата.

— Обещавам, миличък.

— До после, бейби.

— Чао, Мики.

След като затворихме, аз се стегнах, взех си малко хумус и царевичен чипс и се настаних пред телевизора, но не за да гледам „Какавида“ (нито „Тетрадката“ или „Пържени зелени домати“); Вместо това си пуснах „Рок завинаги“, надявайки се, че Килиън не го е гледал, защото, ако се опиташе да подражава на Том Круз в този филм, можеше да накара главата на Мики да изригне.

Тъкмо прещраквах между каналите, след като филмът свърши, когато звукът на входния звънец ме сепна и аз се надигнах, поглеждайки към вратата.

Дори от тук видях, че е Мики.

— Ще държим връзка — промълвих, радвайки се, че имам мъж, който, след като бях научила изключително лоша новина, съсипала целия ми ден, го правеше очи в очи.

Станах от дивана, отидох до вратата, отворих и отметнах глава назад.

— Здравей.

— Здравей и на теб — отвърна той и ми подаде лъскава торбичка. — Правилно ли съм избрал?

Зяпнах го, сбърчила вежди, а после поех торбичката, отворих я и видях шишенце с продукта ми за почистване на лице, както и тубичка с моя крем. Търкаляха се вътре заедно с четка за зъби.

Аз не използвах продукти, които можеха да се купят в супермаркета.

Моите бяха скъпи и идваха директно от салона или от мола.

Мики беше отишъл в мола заради мен.

Много бавно аз повдигнах глава и тъй като не знаех какво друго да кажа, отвърнах:

— Да.

— Добре. — Той мина покрай мен, отиде в кухнята, грабна чантата и телефона ми, след което се върна при мен. — Ключовете ти в чантата ли са?

— Да — повторих.

Той ми я подаде.

— Извади ги.

— Мики, аз…

— Да вървим, бейби. Умирам от глад, а Аш вече е приготвила вечерята. — Зяпнах, а той спря поглед върху телевизора. — Мамка му. Включен е. Аз ще се погрижа.

С тези думи отиде до телевизора, изключи го, след което угаси всички лампи, които бях запалила.

После се върна при мен.

— Ключовете? — подкани ме отново.

— Да не искаш да кажеш… да не би да… ще прекарам нощта при теб? — заекнах аз.

— Имала си кофти ден. Изгубила си някого, когото познаваш. Не знам колко близка си била с нея. Знам обаче, че то те е скапало. Така че няма да си седиш тук сама и няма да спиш сама. Идваш у нас. Съобщих на децата, че сме изгубили госпожа Макмърфи. Стана им гадно, също като на теб. Така че ще хапнем и ще прекараме вечерта заедно, а после ти ще спиш до мен, най-вече за да мога аз да спя до теб и да съм сигурен, че си добре. Децата знаят, че ще нощуваш у нас. Разбират защо. И искат да дойдеш. Така че, вади ключовете, за да заключим и да вървим у нас, за да се наям.

Усетих, че в очите ми отново напират сълзи.

— Бейби — каза той нетърпеливо, — ще плачеш у нас. Ще се затворим в стаята ми. Но поне след това всичко, което трябва да направя, е да отида в кухнята и да се натъпча.

Прокарах език по устните си и като си поех дъх, извадих ключовете и излязох навън, следвана от Мики. Заключих вратата, а после той ме улови за ръка и ме отведе до тях.

Не се затворихме в стаята му.

Докато стигнем, вече се бях съвзела.

Така че Мики можа да се натъпче веднага.

* * *

Точно както Мики беше направил с моите деца, аз и семейство Донован почистихме кухнята след вечеря.

По време на самата вечеря беше очевидно, че децата са мъничко замаяни от новината, но тъй като бяха виждали госпожа Макмърфи едва два пъти, бяха най-вече предпазливи и загрижени за мен.

Беше мило.

Едва след като разтребихме в кухнята и се настанихме пред телевизора, Килиън заяви на висок глас:

— Окей. Просто ще го кажа. Тя беше шантава старица и беше забавна. Защо да не мислим за това? Ако беше с всичкия си и беше тук сега, тя не би ли искала да мислим за нея и за това, колко забавна бе?

— Кил — укори го Аш, която тази вечер бе избрала да не се затвори в стаята си.

— Говоря сериозно — малко грубо каза той в отговор. — Искам да кажа, не съм я познавал, когато е била наред с главата, но ако някога и аз не съм с всичкия си, бих искал хората да си мислят, че съм забавен, вместо да се тревожат за мен и да са тъжни. А след като си ида, бих искал да ме запомнят по този начин. Това е далеч по-добро, отколкото да тъгуват за мен.

— Може би Ейми иска да тъгува — отвърна Ашлин. — Тя я познаваше по-добре от теб.

— Откраднах чадъра й — заявих аз.

Три чифта очи се обърнаха към мен.

— Я повтори, бейби? — помоли Мики предпазливо.

Разказах им историята за това, как в един слънчев ден тя бе излязла на разходка като за дъждовно време и довърших:

— Така че днес, преди да си тръгна, влязох в стаята й и го откраднах. — След това погледнах към Килиън. — Нямах представа защо го направих, докато ти не каза онова преди малко, хлапе. Сега знам, че го направих, защото тогава постъпката й ме накара да се усмихна. Ала ми се искаше да се разсмея. Ето какво исках да запомня за нея. Така че взех чадъра й, защото не искам никога да я забравя и винаги да си спомням как ме караше да се смея.

— Видя ли? — каза Килиън на Ашлин.

Преди Аш да успее да му отговори, аз им казах нещо, което те вече знаеха:

— Мислеше, че съм нацистка.

И тогава се закисках.

Неконтролируемо.

— На мен ми каза, че в зъба си носиш хапче с отрова — сподели Килиън, докато аз се кисках, и ми се усмихна. — И че ще е най-добре да го използваш, защото те била издала в Управлението на стратегическите служби.

Започнах да се смея още по-силно.

— На мен пък ми каза, че мобилният ти телефон е някаква секретна нацистка кодираща машина и че изпращаш съобщения директно на Йозеф Гьобелс — добави Ашлин.

При тези думи смехът ми стана почти истеричен и аз усетих, че политам настрани — обвил ръка около мен, Мики ме притегляше към себе си.

— Едно трябва да й се признае — определено е била на „ти“ с историята — заяви той весело и аз зарових лице в гърдите му, за да заглуша кикотенето си.

Беше прекрасно да почувствам неговия смях, да чуя как той и децата му се смеят заедно с мен.

Отне ми известно време и тъкмо когато бях започнала да се овладявам, Аш заяви:

— Почти съм сигурна, че госпожа Макмърфи обичаше курабии от оризово мюсли, защото всички ги обичат, така че според мен трябва да отпразнуваме живота й с курабии от оризово мюсли. Съгласни ли сте с мен?

— Абсолютно! — провикна се Килиън. — С фъстъчено масло.

— Не, миличък — обади се Мики и аз обърнах глава, облягайки буза на рамото му. — С парченца шоколад.

— Парченца шоколад и фъстъчено масло — опита Килиън отново.

Мики му се усмихна широко.

— Добър компромис, синко.

— Кил, ти отговаряш за маршмелоусите — нареди Ашлин и се надигна от дивана.

Килиън не се надигна от дивана, а се преметна над облегалката.

Ръката на Мики ме стисна за миг и аз наклоних глава настрани, за да го погледна. Забелязах също така, че улови ръката на дъщеря си, докато тя минаваше покрай него, и я стисна лекичко. И разбира се, не пропуснах да забележа как тя наведе очи и му се усмихна.

Когато децата отидоха в кухнята и се заловиха да правят десерти от оризово мюсли, Мики насочи вниманието си към мен.

— По-добре ли си? — попита ме.

Обичах го.

Абсолютно го обичах.

Искам да кажа, как можеш да не обичаш мъж, който ти помага да завършиш ден, в който е угаснал животът на човешко същество, докоснало се до сърцето ти, помага ти да го направиш, като се смееш заедно със семейството му и похапваш курабии от оризово мюсли?

— По-добре съм — прошепнах.

Мики наведе глава и докосна устните ми със своите.

След това отново обърна очи към телевизора.

Сгушена в него, облегнала буза на рамото му, аз сторих същото.

* * *

Беше късно (надявах се, че времето за лягане на семейство Донован вече беше дошло, защото бях уморена) и аз тъкмо се връщах от банята, когато се натъкнах на Ашлин в коридора.

— Здравей, цветенце, лягаш ли си? — попитах.

— Да.

Спрях и се поколебах за миг, но после реших да го направя и като протегнах ръка, за да погаля нейната с връхчетата на пръстите си, казах тихичко:

— Благодаря ти, че ми помогна да се почувствам по-добре тази вечер.

Тя наведе глава, сви рамене и отвърна:

— Няма за какво, Ейми.

Това не ми хареса, но не настоях. Бяхме прекарали хубава вечер. Тя отново беше предишната Аш (или поне онази Аш, която познавах). Беше със семейството си, тиха, но не и мрачна. Сега не беше моментът да я притискам.

— Окей, хлапе, ще те оставям да си лягаш. Благодаря за вкусната вечеря. — И като й се усмихнах, минах покрай нея.

— Ейми?

Обърнах се и видях, че бе застанала пред отворената врата на спалнята си.

— Да, миличка?

— Мама купи онази свещ. Върху малката масичка.

При тези думи, казани без никаква връзка, освен с онова, което ставаше в главата й, аз се напрегнах.

— Окей — отвърнах, когато Ашлин не продължи.

— Беше по време на първото ни „пазаруване като голямо момиче“ — каза тя. — Бях на седем години. Аз си избрах пясъка.

— Това е красива свещ, Аш — отбелязах, когато тя млъкна.

— Тя я донесе вкъщи — продължи Аш, сякаш не бях казала нищо. — Татко се пошегува, както правеше винаги когато тя купеше някоя свещ. Че жените на пожарникарите не купували свещи. Ала всъщност не го беше грижа. Онова, което тя харесваше, харесваше го и той, защото харесваше нея.

— Ашлин — прошепнах аз.

Аш вирна брадичка.

— Тя си я взе. Когато си тръгна. Взе си я.

Кимнах.

— Аз я откраднах — заяви тя. — Откраднах я и я върнах обратно.

— Разбирам — казах меко.

Брадичката й потрепери, очите й бяха приковани в мен.

— Аш…

— Тази свещ е моят чадър — прошепна тя, а после изчезна зад затворената врата на стаята си.

Което беше добре, защото аз бях принудена да се подпра на стената — думите й ме бяха порязали толкова жестоко, че кръвта изтичаше от мен.

* * *

— Мамка му — измърмори Мики, обърнал глава на една страна. Беше се облегнал на таблата на леглото, свил краката си, обути в сиво долнище на пижама. Никога не го бях виждала по долнище от пижама. Но разбира се, когато двамата с Мики прекарвахме нощта заедно, децата обикновено не бяха в къщата.

Аз седях по турски до него, облечена в една от тениските му.

Току-що му бях разказала историята на Ашлин за свещта.

— Мики…

— Тя я донесе обратно. Забелязах го. Не казах нищо, защото се държеше особено и беше очевидно, че не иска да го споменавам.

— Вероятно си постъпил мъдро.

— За нея тази свещ символизира добрите времена. Преди майка й да се изгуби в бутилката. Когато нещата между майка й и мен бяха хубави. Когато всичко в семейството беше наред.

Аз кимнах.

Мики извърна глава и повтори:

— Мамка му.

Дадох му един миг, защото той се нуждаеше от него, макар че ме болеше да го гледам как страда за своето момиченце, преди да го посъветвам:

— Най-добре остави нещата така, миличък.

— Да — каза той, забил очи в завивката си.

— Мики?

Той вдигна глава.

— Да?

Аз го погледнах. Надникнах в красивите му сини очи, които сега бяха потъмнели от болка. Разтревожени за момичето му. Копнеещи да оправят нещата. Той беше закрилник, мъж, свикнал да дава всичко на онези, които обича. А сега беше безсилен пред лицето на грозните спомени, които се раждаха и в този момент.

Искаше ми се да му кажа, че го обичам. Исках това да бъдат магическите думи, които бих могла да изрека и да прогоня божата му. Дори и да бе само един проблясък на щастие, да я залича за мъничко и да го накарам да полети в облаците.

Ала беше прекалено рано. Никой от нас не беше стигнал дотам. Връзката ни се развиваше постепенно и това включваше всеки от нас да заеме мястото си в семейството на другия, така че в крайна сметка те да се слеят. Ето че щях да прекарам първата си нощ в леглото му, докато децата му бяха под същия покрив.

И засега това ми стигаше.

Така че дойдох по-близо и като го целунах първо по гърдите, а после в ямичката на шията, се сгуших в него.

Ръцете му се обвиха около мен.

— Добрата новина е, че тя сподели с мен. Това означава, че бих могла да видя как ще се развият нещата и да науча повече — отбелязах.

— Да, това наистина е добра новина.

Не изглеждаше особено убеден.

Разбира се, той щеше да е принуден да вижда тази свещ всеки ден, вероятно десетки пъти на ден, знаейки точно какво означава тя.

Реших да сменя темата.

— Благодаря, че се погрижи за мен тази вечер.

Мики изпъна крака и се обърна, притегляйки ме към себе си; зарови ръка в косата ми и като я сложи на тила ми, притисна лицето ми до шията си.

— Мога да ти дам и още нещо — промълви той.

— Нещо, което много умееш да даваш. Имах ужасен ден. Ала вечерта беше прекрасна.

— Да.

— Макар че, ако трябва да съм напълно откровена, не можеш да си припишеш цялата заслуга. Курабиите от оризово мюсли с фъстъчено масло и парченца шоколад също изиграха съществена роля.

Усетих усмивката в гласа му, когато повтори:

— Съществена роля?

— Трябва обаче да си призная, че се поразтревожих да науча, че госпожа Макмърфи е знаела за тайната ми кодираща машина.

Тялото му се разтърси от смях.

Аз се сгуших още по-близо и го целунах по гърлото, след което заявих:

— Но и ти помогна. Мъничко.

— Радвам се, че можах да помогна… мъничко — отвърна той, като продължаваше да се смее тихо.

— Освен това ти вероятно си единственият мъж на света, който обръща внимание на тоалетните принадлежности и притежава куража да влезе смело в отдела за козметика на мола, за да купи крем за приятелката си — отбелязах.

Почувствах как се раздвижи и когато отметнах глава назад, видях, че бе свел поглед към мен.

— Егоистично — заяви той.

— Моля?

— Скъсаш ли веднъж защитната лента, не можеш да го върнеш. А за теб би било доста кофти, при положение че ще прекарваш доста време в леглото ми, непрекъснато да си разнасяш нещата между двете къщи. Така че сега няма да е кофти.

О, господи, прав беше.

Защитната лента беше скъсана и сега… сега…

Сега щях да имам повече време с Мики.

Гласът му стана още по-нисък, когато отбеляза:

— Можеш да пъхнеш няколко нощнички в чантата си и да ги оставиш в едно от чекмеджетата ми.

Нямаше нищо против да си оставя някои неща в чекмеджето му!

По тялото ми пробяга тръпка, докато се усмихвах широко.

Мики видя усмивката ми, но разбрах, че бе почувствал и потръпването ми, когато го чух да казва:

— Ще те чукам на сутринта, бейби, когато съм сигурен, че децата са излезли.

— Окей, Мики.

— А сега целуни мъжа си, за да мога да угася лампите.

— Окей, Мики.

Подчиних се на заповедта и макар че целувката не беше гореща и страстна, като всяка целувка с Мики, страшно ми хареса.

След това той угаси лампите и отново ме притегли към себе си.

Сгушена в прегръдките му, в потъналата в мрак стая, аз забелязах, че матракът на леглото му беше наистина добър.

Също като моя.

Матраци, на които можех да спя щастливо.

Наистина щастливо.

Защото щях да спя до Мики.