Кристен Ашли
Ново начало (28)

Глава 27
Спри кървенето

Бях в кухнята, обута в широк сив панталон за йога с шнур и тънък бледозелен пуловер, който падаше от рамото ми, а ръкавите му бяха толкова дълги, че в края имаха дупка за палеца.

Тоалет, който си бях купила по интернет, така че Джоузи не бе имала възможност да го види и да изкаже неодобрението си.

Аз обаче го обожавах. Беше съвършен за носене в кухнята, когато момчетата ми бяха с мен.

Или поне две от тях.

Макар че никога не бих отишла на вечеря с Джоузи, облечена с него. Тя беше модната кралица и беше споделила мъдростта си с мен. Не би било правилно да й противореча. Иначе тя можеше да престане да ми изпраща линкове към разкошни обувки (и други подобни).

Беше сутринта на следващия ден. Облечен в анцуг и впита спортна риза с дълъг ръкав, Лор отпиваше от кафето си, облегнат на плота. Посребряващата му коса беше влажна около шията и ушите, защото току-що се беше върнал от сутрешното си бягане и беше направил лицевите опори и коремните си преси на верандата.

Ето защо той беше слаб, а аз бях приятно закръглена.

Синът ми току-що беше станал и все още беше по долнище на пижама и тениска с дълги ръкави, косата му беше разчорлена, очите — сънени.

Той също отпиваше от кафето си.

Нов навик, който беше придобил, след като се бях преместила в Мейн.

Момчето ми определено порастваше.

От тази мисъл ме обзе странна еуфорична меланхолия. Беше хубаво и едновременно с това — тъжно.

Ала такъв беше животът.

Тъкмо приемах поръчки за закуска, хвърчейки от щастие, че къщата ми е (почти) пълна с хора, които обичам и на които много скоро щях да приготвя нещо за хапване, когато на вратата се позвъни.

Погледах натам и видях, че е Мики.

— Май че е Мики, мамо. — Гласът на Одън бе също толкова сънен, колкото и очите му.

— Искаш ли да отворя? — предложи Лор.

— Аз ще отида — отвърнах и забързах към вратата, тъй като Мики беше там.

Отворих и вдигнах очи към моя мъж, облечен в работните си дрехи.

— Здравей — прошепнах.

Очите му се усмихнаха.

— Здравей и на теб.

Приближих се до него и отметнах глава назад. Той сложи ръка на кръста ми и се наведе над мен, докосвайки устните ми със своите.

Аз продължих да шептя и не се помръднах, дори когато той се отдръпна мъничко:

— Трябва ти ключ.

Видях как очите му припламнаха, а после омекнаха, преди да отговори:

— На теб също.

Усмихнах се широко и се отместих настрани, за да му направя път да влезе.

— Добро утро, Мики — провикна се Лор.

— Лор — каза Мики, докато влизахме заедно вкъщи. — Добро утро, Одън.

Одън задържа погледа му само за миг, преди да наведе очи към кафето си и да измърмори:

— Добро утро, Мики.

— Искаш ли кафе? — попитах аз и Мики ме погледна.

— Да, бейби, но не мога да остана дълго. Минах само да видя дали всички сте добре.

Ето защо не ми се беше обадил тази сутрин. Решил бе да го направи лично.

— Аз съм добре — уверих го с усмивка и стиснах лекичко ръката му. След това го пуснах и отидох до шкафа с чашите за кафе.

Тъкмо вадех една, когато Одън заяви:

— Знам, че ме мислиш за задник.

Обърнах се и замръзнах, когато видях Одън да гледа към Мики, който се беше облегнал на плота на една-две крачки от мен.

— Не те мисля за задник, приятелче — отвърна Мики ниско, приковал очи в сина ми.

— Не те виня, при положение че наистина се държах като задник.

— Майка ти ми обясни, Одън, така че разбирам — увери го Мики.

— Окей тогава. Исках обаче да знаеш, че в действителност не съм такъв задник, като какъвто се държах вчера. И не че съм рицарят на училището или нещо такова, но мисля, че останалите знаят да не се закачат с мен. Преди не я познавах. Нито пък знаех какво става. Но сега, след като се запознах с Аш, ще се грижа за нея.

Усетила, че Мики ще каже нещо важно, аз все така не помръдвах, докато той се взираше в сина ми.

Най-сетне той проговори дрезгаво:

— Аз не мога да съм там и да се грижа за моето момиче. Би означавало много за мен, ако ти го правиш.

Одън задържа очите на Мики и кимна, изпъчил гърди.

Когато погледнах към Лори, видях, че наблюдава сина ми, а гордостта, която изпитвах, грееше върху красивото лице на брат ми.

И точно в този прекрасен миг, сякаш го беше избрала нарочно, Пипа се появи в кухнята, облечена в смачкана пижама, косата й — привлекателно разрошена, забила очи в краката си.

— Здравей, детето ми — поздравих я.

Тя вдигна глава, зърна Мики и се закова на място.

— Ела и седни — поканих я, сякаш всичко си беше съвсем наред. — Тъкмо ще правя закуска.

След това се обърнах, за да налея кафе на Мики (черно, с една лъжичка захар).

— Добро утро, вуйчо Лори — чух я да казва срамежливо.

— Добро утро, красивото ми момиче — отвърна той.

— Здрасти — продължи тя.

Това, знаех, беше за Одън.

— Здрасти — отговори той по същия начин.

Обърнах се към Мики с кафето му, когато я чух да казва:

— Ъ, здравей, Мики.

— Здрасти, Пипа — отвърна той.

Беше се облегнала на вуйчо си, който бе обвил ръка около нея, ала очите й бяха приковани в шкафовете под мивката.

— Окей, време за закуска — обявих аз. — Кой какво иска?

— Сигурно ме мразиш.

Замръзнах и погледнах към момичето ми, което гледаше Мики изпод ресниците си, а аз нямах представа как да се намеся, за да направя случващото се по-лесно за него и за децата ми.

А после открих, че Мики няма нужда от помощта ми.

Всъщност би трябвало да се досетя.

— Не те мразя, миличка — нежно каза той.

— На твое място бих се мразила — смотолеви тя, приковала поглед в рамото му.

Обърнах се към Мики тъкмо когато той каза:

— Ела тук, Пипа.

Тя се дръпна назад, но не можа да стигне далеч — Лори свали ръка от раменете й и я побутна лекичко към Мики.

Когато стигна до него, Мики се наведе, улови ръката й и я притегли към себе си, за да я прегърне.

Задържах дъха си, когато дъщеря ми се напрегна в прегръдката му.

Мики наведе глава и каза тихичко над главата й.

— Вчера никак не ти беше лесно. Ала ти издържа. Прояви смелостта да се извиниш. Това беше нещо голямо. Беше оценено. Аз го оцених. Моето момиче го оцени. А когато човек се извини, не ти остава друго, освен да оставиш станалото зад гърба си. Задържиш ли в себе си лоши чувства, ти ставаш лошият. Всичко свърши, миличка. Ако и в училище е така, значи, лошото наистина е зад нас. Да го оставим зад себе си. Окей?

Пипа се отпусна мъничко и отметна глава назад.

— Аш ще го остави ли зад себе си?

— Няма да допусна момичето ми да се превърне в лошия тук. — Мики й се усмихна широко. — Не започнахме по най-добрия начин, но пък хубавото му е, че не може да стане по-гадно.

Очите на Пипа се разшириха от учудване и тя се изкиска приглушено.

— Всичко ще бъде наред — нежно каза Мики.

Тя кимна.

— Окей, Мики.

— А сега ми дай прегръдка и кажи на майка си какво искаш за закуска.

Пипа обви ръце около него и го стисна лекичко. Той й отвърна със същото, а после те се пуснаха и тя се обърна към мен.

— Бъркани яйца със сирене, мамо — поръча си и добави: — Ще ти помогна.

— Благодаря, детето ми — отвърнах и й се усмихнах и ето че отново хвърчах от щастие и се чудех дали останалите могат да видят облака от обич към четиримата души край мен, който ме повдигаше от земята. — Извади яйцата от хладилника.

— Трябва да останеш за яйцата със сирене, Мики — покани го Одън. — Те са повече сирене, отколкото яйца.

— Звучи ми като нещо, което не мога да пропусна — отвърна Мики и си погледна часовника.

— Ако трябва да вървиш, миличък, ще ги приготвя някой друг път, когато си с нас — предложих аз.

Очите му се плъзнаха за миг към Одън и към Пип, която тъкмо се показваше от хладилника, натоварена с яйца и сирене, и отново се върнаха върху мен.

— Имам време за яйца, Ейми.

Трябваше да върви.

Ала щеше да остане, защото децата ми се притесняваха, че не ги харесва, и той искаше да им покаже, че всичко е наред.

Прииска ми се отново да заявя любовта си към него, тук и сега.

Но бях принудена да го направя само с поглед.

Мики ми отвърна по същия начин.

— Мамо, искаш ли да настържа сиренето? — попита Пипа.

Откъснах очи от моя мъж и насочих вниманието си към моята дъщеря.

— Да, Пипа.

Тя отново изтича до хладилника, а аз тъкмо посягах да извадя купа, когато зърнах Лори да наблюдава изпитателно Мики, който пиеше кафето си.

Не изглеждаше горд.

Изглеждаше така, сякаш го одобрява.

И нищо чудно. Просто Мики беше най-добрият. И все пак това ме зарадва.

* * *

Седнала на една маса до прозореца (не тази, на която бях седяла с Мики и която беше по-близо до вратата), аз пиех студен чай, когато Конрад се появи в „Лобстър Маркет“.

Видях как обходи с поглед помещението, докато не ме забеляза, и се приближи.

Беше облечен като за работа — изключително хубав и изключително скъп костюм, ушит по мярка. Косата му беше грижливо подстригана и оформена със съвсем малко продукт за коса. Беше стил, който му отиваше. Приличаше на много успешен бизнесмен, който използва парите си, за да се грижи за себе си.

Или като талантлив неврохирург, който прави същото.

Докато го гледах, изобщо не се учудих, че вече не го намирам ни най-малко привлекателен. Обръщайки се назад, ми беше трудно да разбера как изобщо някога ми се е струвал привлекателен. Мислите ми се върнаха към мига, в който бе излязъл навън на онзи бал.

Принцът, срещнал своята принцеса, така ми се беше сторило тогава.

Ала той беше жабок.

Просто ми беше отнело години на целувки, докато разбера това.

— Амелия — поздрави той, когато стигна до масата.

— Конрад.

Той седна насреща ми.

„Лобстър Маркет“ беше моя идея. Не че исках да омърся спомена за посещението си тук с Мики. Нищо не би могло да омърси този спомен. Ала не исках бившият ми съпруг да ме заведе в някоя закусвалня за разговор, който едва ли щеше да ми хареса, и да се отърве с малка сметка.

Щеше да ми купи омар.

— Съжалявам, че закъснях — измърмори той, докато разстилаше салфетката върху скута си. — Консултацията се проточи.

Свикнала бях с това от брака ни. Макар че бе доста вероятно немалка част от онези консултации да са се проточвали, защото е бил зает с това, да чука сестрите.

Не казах нищо.

Сервитьорката се появи, за да ни донесе вода, и Конрад си поръча кафе.

Преди тя да си тръгне, Конрад ме погледна и заяви:

— Идвала си тук и преди. Избра ли си нещо? Защото аз знам какво искам.

Искаше да го направим възможно най-бързо.

Също като мен.

Обърнах се към сервитьорката и незабавно поръчах:

— Омар и стек „Оскар“. Стекът да е средно препечен. Салата, вместо картофи. Но искам хлебчето.

Очите на сервитьорката се разшириха, защото това беше доста храна за обяд, но аз просто се усмихнах. Това беше най-скъпото ястие в менюто.

— За вас? — обърна се тя към Конрад.

— Крем супа от омар. В купичка. Салата. Без хляб — поръча си Конрад.

Все така здравословно.

И адски скучно.

Моят избор звучеше безкрайно по-апетитно.

Сервитьорката се отдалечи и Конрад се обърна към мен.

— Изглеждаш добре.

Господи, опитваше се да бъде учтив.

Ала аз знаех, че изглеждам добре.

Повече от добре.

Невероятно.

Алиса все така ми правеше косата и тя все така изглеждаше великолепно. Правех си маникюра всяка седмица, педикюра — през две. А точно сега носех сив панталон със сребрист блясък, обувки до глезените с остро токче с мастиленосин велур отпред и черна кожа на петата, и свободно падащ пуловер от черен кашмир с дълбоко — образно деколте, който бях пристегнала в кръста с разкошен колан.

Разбира се, той не можеше да види долната част на тоалета ми, но това нямаше значение. Аз си знаех, че е там. Знаех, че е великолепна. И знаех, че той беше допуснал огромна грешка, оставяйки цялото това великолепие, което бях, да му се изплъзне.

Дори и ако Конрад никога не го разбереше, което, честно казано, бе още по-зле за него.

Не му върнах комплимента.

— Сигурна съм, че нямаш много време, така че навярно ще е най-добре да започваме — предложих вместо това.

— Накарах секретарката ми да отмени част от ангажиментите ми този следобед — отвърна той.

Може би все пак не искаше да го направим възможно най-бързо.

За разлика от мен.

— Е, добре, аз обаче нямам много време, защото Лор е в града и бих искала да прекарам колкото се може повече време с него, докато е тук. Така че може ли да започваме?

Конрад стисна челюсти и се загледа през прозореца.

Сервитьорката се върна с кафето му, но той не й благодари, дори не я погледна.

Аз благодарих вместо него и тъкмо щях да го подканя, когато той отново се обърна към мен.

— Обмислих нещата и реших да не се местя в Остин.

Подразнена бях заради себе си. Конрад в Тексас би било добре дошло за мен.

Радвах се обаче за децата ми. Гневът им към него щеше да отмине, а те имаха нужда баща им да е наблизо. И определено нямаха нужда от живот, в който на всеки три седмици щяха да прелитат половината страна.

— Смятам, че това е правилното решение — заявих.

— Тами не е съгласна — измърмори той.

Новата се казваше Тами.

— Нищо не се е променило — отбелязах разочаровано, а не сърдито. — Безпокоиш се какво ще си помисли тази непозната Тами, а не настоящата ти жена.

Очите му се присвиха.

— Не е нужно да го правиш неприятно, Амелия. Това е една от причините да те поканя на обяд, за да заровим бойната секира и да се опитаме да намерим общ език, така че да не сме непрекъснато на нож. Не е хубаво за децата. Което е още по-важно сега, когато смятам да остана в Мейн.

— Имаш право — съгласих се. — Държа да изтъкна обаче, че тази върволица от жени също не е хубава за децата.

— Не смятам, че ти влиза в работата.

— Боя се, че ми влиза, когато гаджето ми и децата му, както и брат ми са там и заедно с мен гледат как синът ми изригва и се разкрещява на баща си.

Конрад не отговори и се зае да приготви кафето си. Не си слагаше мляко, освен ако не беше обезмаслено, и само едно пакетче подсладител.

Отново — скучно.

— Не мога да ти кажа да си го държиш в гащите — продължих и той най-сетне вдигна глава и се намръщи насреща ми. — Мога обаче да те помоля да не въвличаш децата ни в оплетените си романтични истории.

— Много е вероятно нещата между мен и Тами да приключат. Тя със сигурност ще отиде в Остин, а аз си имам практика и две деца, така че връзка от разстояние не ми върши работа. Ще я изгубя. Последните няколко дни не бяха никак лесни за мен, Амелия, и това е като капак на всичко останало. Добре би било да го имаш предвид, докато седиш срещу ранения войник, насочила оръжието си към него. Знам, че отдавна жадуваш за тази възможност, но все пак ще те помоля да свалиш пушката.

Сравняваше се с ранен войник?

Наистина ли?

— Това беше лоша идея — прошепнах подразнено към масата. Определено подразнено. Разочарованието беше останало в миналото.

— Защо ли не се учудвам, че те моля да се държиш като зрял човек, а ти не знаеш как да го направиш?

Думите му ме накараха да вдигна очи към него.

— Ти не си ранен войник, Конрад. Ти си голям човек, който се държи с жените отвратително.

— Имаше причина да си търся други, докато бях с теб — отвърна той хладно.

Трябва да призная, че почувствах любопитство. Само това — любопитство. Не ме беше грижа защо, но винаги бях искала да знам какво го беше отблъснало от мен. То вече не означаваше нищо за мен, но поне щях да получа някои отговори.

Така че се облегнах в стола си и махнах с ръка.

— Така ли? И каква е тя?

— Ти беше скучна.

Зяпнах го.

Аз съм била скучна?

— Не искаше нищо — продължи той. — Занимаваше се със своята благотворителност, излизаше с приятелките си и беше отдадена на децата, но нямаше и капчица амбиция. Никакви стремежи. Имаше диплома от най-добрия университет в страната, а не правеше нищо с нея. Когато децата поотраснаха и вече беше по-свободна, ти започна да посвещаваш още повече време на благотворителните си занимания. Мартин е медицинска сестра. Амбициозна е. Когато се запознахме, учеше за по-висока квалификация. Завърши и я получи. Тя иска нещо от живота си.

— Браво на нея — отвърнах спокойно. — Що се отнася до мен, може и да бе дошло рано, но аз имах всичко, което исках от живота. Израснах в студен дом, където нямаше нищо за мен, освен Лори. Много рано открих мъж, когото обикнах с цялото си същество, родихме си деца и си създадохме дом, изпълнен с топлина и обич. Съжалявам, че за теб е било проблем, задето смятах, че това ми стига до деня на смъртта ми, Конрад. Ала проблемът си е твой. Никога не съм крила, че това е всичко, което искам в живота. Знаеше го, когато се ожени за мен, защото го споделих с теб. Така че, откровено казано, това са пълни глупости.

Той отново погледна през прозореца, а аз продължих:

— Да разбирам ли, че с Мартин беше дотук, защото като медицинска сестра няма накъде повече да се развива, докато невроложката Тами може да постигне каквото пожелае? Или и тя ще бъде изместена, когато срещнеш жена, която иска да бъде президент?

Той все така не ме поглеждаше.

Аз понижих глас и се приведох над масата.

— Опитвам се да ти кажа, Кон, че това се превръща в лайтмотив в живота ти. Всички тези жени, те имат чувства. Свързват бъдещето си с теб, а ти ги захвърляш и това има последици, които знам, че разбираш.

Очите му се плъзнаха към мен, а аз продължих:

— Проблемът тук си ти. Не аз. Нито пък всички жени, които си чукал, докато си търсел нещо вълнуващо, което да не е скучната ти съпруга. Нито новата ти скучна съпруга медицинска сестра. Няма да го откриеш и в чисто новичката ти невроложка, която един ден неизбежно също ще стане скучна. Проблемът си ти.

— Амел…

Аз го прекъснах.

— А синът ти гледа към теб за пример.

Конрад затвори уста.

— Не му харесва онова, което вижда — заявих направо. — И не го казвам, за да те нараня, а за да те накарам да си отвориш очите, но имам чувството, че той наистина харесва това, което вижда у Мики.

Конрад отново стисна челюсти и погледна през прозореца.

Знаеше, че Одън е бил в пожарната. Възможно бе дори да знае, че Одън истински уважава Мики.

И това не му харесваше.

— Трябва да знаеш от какво спаси мама — повторих думите на сина ми от предишния ден и видях как Конрад потръпна. — Това каза Одън на Мики пред очите ти. Наистина ли не разбираш? Трябва да се вземеш в ръце, Конрад. Ако действително се нуждаеш от това, което тези жени ти дават, каквото и да е то, прави го така, че децата ни да не го виждат. Вярвай ми, знам каква вреда може да нанесе да покажеш на децата си, че си слаб. Поучи се от мен. Ала побързай. Те започват да си дават сметка, че разрухата в живота ни не се дължеше на моите изпълнения, а единствено на теб. Ти си хирург. Знаеш, че когато има кръвотечение, първото, което трябва да сториш, преди всичко друго, е да спреш кръвта. Връзката с децата ти е наранена. Спри кървенето.

Конрад все така се взираше през прозореца.

Аз отпих от студения си чай и се огледах наоколо.

Най-сетне, когато това се проточи, реших да сложа край.

— Искам само хубави неща за децата ни, Кон. Радвам се, че ще останеш в Мейн, защото те обичат и би било трудно за тях да пътуват, за да бъдат с единия от родителите си. И двамата са в гимназията, което означава, че много скоро в живота ни ще настъпи тъжният момент, когато ще ги изгубим. Ето защо трябва да сторим всичко по силите си времето, което ни остава, да бъде възможно най-хубаво. За тях. Затова смятам наистина да се постарая да запазя отношенията между нас двамата такива, каквито са, за да е лесно за децата ни.

Той най-сетне ме погледна.

— Ще ти бъда задължен.

Аз кимнах.

— Аз също ще направя каквото мога — продължи той.

— Би било хубаво — отвърнах меко.

Конрад отпи глътка кафе и каза, приковал поглед във вилицата ми:

— Разбирам, че мъжът, с когото излизаш, прекарва време с децата ни, запознала си ги с неговите деца. — Той вдигна очи към мен. — Това, предполагам, означава, че виждаш бъдеще с него?

— Този мъж се казва Мики и, да. И двамата виждаме бъдеще заедно.

— Той е пожарникар, Амелия.

Опитах се да не реагирам отрицателно. Думите му не бяха язвителни, ала бяха снизходителни.

— Той е предприемач и се занимава със строеж и ремонт на покриви, Конрад. Възнамерява да създаде своя фирма.

Конрад продължи да ми съобщава неща, които знаех:

— Ти си наследницата на „Калуей“.

— А той е един от четиримата наследници на „Мейн Фреш Маритайм“.

Веждите на Конрад подскочиха.

Беше впечатлен.

Нямах представа как това би могло да бъде мерило за един мъж, при положение че Мики нямаше нищо общо с компанията, освен че беше наследник. Ала за Конрад очевидно беше така.

Да.

Скучно.

— Поел е по свой път. Сам се е издигнал — информирах го аз. — Ала дори да не идваше от заможно семейство, пак би бил съвършен за мен.

— Родителите ти може и да не са на това мнение.

— На четиресет и седем години съм, Конрад. Отдавна не ме интересува какво мислят родителите ми за моите решения. Знам какво е правилно за мен.

Той отпи още една глътка кафе.

Аз отпих още една глътка студен чай.

— Навярно няма да е лошо да си поговорим за това, че Пипа е тормозила някого в училище — предложи той и аз си отдъхнах.

Това му влизаше в работата. Същото важеше и за Мики, тъй като Мики прекарваше време с неговите деца. Само че Конрад не ми беше дал подобна възможност с Мартин (нито пък с тази Тами), така че едновременно с това не беше негова работа. Трябваше да ми има доверие, че ще направя добър избор.

Все пак му дадох малко информация за Мики, защото бях голям човек и исках това да се получи.

А сега вече можехме да обсъдим дъщеря ни.

Което и направихме. Колкото и да беше странно, той се съгласи с моята реакция и плана, който й забраняваше да има каквото и да било общо с Поли. Освен това и двамата се съгласихме, че Одън трябва да си понесе двуседмичното наказание без кола. Чувствах, че синът ми си беше научил урока, но смятах, че да отменя наказанието му, би му вдъхнало погрешна идея. Конрад беше на същото мнение.

Обядвахме заедно. Беше напрегнато и не особено приятно.

Ала се справихме.

Аз изядох само половината от ястието си.

Конрад плати и бе достатъчно учтив, за да ме изпрати до изхода.

Разделихме се на тротоара.

Отидох до роувъра си сама, качих се, запалих двигателя, за да пусна отоплението, извадих телефона си и се обадих на Мики.

— Здравей.

— Здравей и на теб — отвърнах.

— Приключи ли с него?

— Да.

— Добре ли мина?

— Като за мен и Конрад мина блестящо. Все пак едва ли би могло да се нарече особено забавно изживяване.

Мики се засмя.

Насладих се на този звук в продължение на няколко мига, а после споделих:

— Решил е да не се мести в Тексас.

— Хубаво за децата, гадно за теб — изрече той на глас моите мисли.

— Аха — измърморих и насочих разговора към много по-приятна тема. — Лор е тук. Децата ти са при Рианон. Някакъв шанс да си свободен за вечеря заедно с нас тази вечер?

— Като се има предвид, че брат ти е тук, а то не се случва често, бих могъл да помоля да ме заместят в пожарната.

— Би било чудесно, Мики — отвърнах меко.

— Считай го за направено, Ейми — отвърна той също така меко. — А сега трябва да затварям. Ще дойда у вас, след като се прибера и си взема душ. Чакай ме около шест часа.

— Окей, миличък.

— До скоро.

— Чао.

Ние затворихме и аз се прибрах у дома, за да докладвам за обяда на Лори, а после да прекарам време с него и децата.

Мики се появи около шест часа и всички заедно отидохме на вечеря, като Одън и Пипа заявиха, че просто трябва да заведат Лори в „Тинкър“.

Лори изобщо нямаше проблем със заведението. Хареса хамбургерите. Приятно му беше да бъде заедно с малката си сестричка, децата й и мъжа, когото тя обичаше.

В края на вечерта Пипа се примоли на Мики да ни гостува на другия ден, за да може тя да сготви за него и за вуйчо си.

Тъй като дежурството му в пожарната беше през деня, той прие.

И така, преди да потегли към летището във взетата си под наем кола в неделя, Лор беше видял голяма доза от живота, който малката му сестричка водеше в Мейн.

И след като прегърна децата и се сбогува с тях, той ме взе в обятията си и прошепна в ухото ми:

— Адски се радвам да те видя толкова щастлива, Мими.

Отметнах глава назад и улових очите му.

— Радвам се, че съм толкова щастлива, Лори. Още по-щастлива ще бъда, когато официално се разделиш с Мариел и поканиш Робин на среща.

Той въздъхна.

Аз се усмихнах.

А после с децата ми, застанали до мен на алеята пред разкошния ни дом, ние помахахме на вуйчо им Лори за довиждане.