Кристен Ашли
Ново начало (1)

Пролог
Ново начало

Стоях в средата на огромната стая. Дългата стена от високи прозорци разкриваше сива гледка към Атлантическия океан, чиито вълни се разбиваха с пяна в скалите. Мебелите, поне повечето, бяха там, където ги исках, а останалото пространство беше заето от кутии, натрупани една върху друга на високи купчини. Донесох твърде много вещи.

Трябваше да мина през това. Да се пренеса. Да разтоваря всичко. Да започна начисто.

От това се нуждаех. Затова бях тук. Имах нужда от ново начало.

Проблемът беше, че за да го направя, трябваше да се върна назад и да оправя грешките от миналото.

В този момент чух звънеца на входната врата. Сякаш мислите ми бяха успели да призоват най-голямата ми грешка.

Когато купуваш къща от разстояние, без да си видял нищо друго, освен снимки, е ясно, че не знаеш как звучи звънецът на вратата. Когато го чух за първи път, се изненадах колко прекрасен и елегантен беше, като цялата къща. Приглушени камбани, които звъняха нежно и сякаш бяха точно такива, каквито трябваше да бъдат, създадени с внимание от ръката на изкусен майстор, за да принадлежат точно тук, на това място.

Погледнах към вратата, насечена от извитите линии на удивителния стъклопис, когато чух трясък, който беше всичко друго, но не и нежен, и който прозвуча веднага след звънеца. Не успях да видя нищо, освен сянка, прозираща през сините, лилавите и розовите парчета от стъклописа, но въпреки това познах този силует. Бих познала чертите му навсякъде.

— Амелия! Отвори, по дяволите!

Ето го. Конрад. Ядосан. Всъщност много ядосан. Какъвто беше от години.

Изтичах към вратата поради няколко причини. Първата беше, че той все още блъскаше по нея, а аз си я харесвах. Беше направена по поръчка, за да подхожда на къщата. Не исках да я повреди. Знаех, че е достатъчно ядосан, за да продължи да блъска по нея, а блъскайки толкова силно, можеше да я развали.

Втората беше, че не исках да го карам да чака. Беше бесен, а не желаех да се разгневи още повече. Въпреки че не можех да си представя как би могъл да е по-ядосан. Бях прекарала обаче години в това, да изследвам дълбочините на неговия гняв, и бях разбрала, че те са бездънни.

И трето, той имаше право да е ядосан. Затова не исках да направя нещо, с което да му дам допълнително основание да се гневи.

Стигнах до вратата, превъртях ключа, отворих я и погледнах бившия си съпруг. Господи, колко беше красив. Колко само беше… красив.

Сърцето ми се сви.

— Ето че го направи, мамка му — процеди през зъби той, с очи, станали на цепки, а гневът му бе толкова видим, толкова осезаем, че можех да усетя вкуса му.

— Конрад — прошепнах.

— Не можа да ни оставиш на мира — изсъска той.

— Моля те, просто…

— Ние сме добре. Просто чудесно. Най-сетне сме далече от теб и сме щастливи, а на теб… — Той разтърси гневно глава. — Майната ти на теб… — Пое си дълбоко въздух и извика: — Трябваше да се появиш и да объркаш всичко, нали?

О, да. Много беше ядосан.

— Не това бе намерението ми, Конрад — отвърнах в опит да го успокоя. — Знам, че няма да повярваш, но…

— Знаеш, че няма да повярвам? — изрева той. — Знаеш? Майната ти, чуваш ли! Разбира се, че знаеш, по дяволите!

Вдигнах ръце в помирителен жест.

— Наистина. Дай ми време. Обещавам…

— Ти обещаваш? — изкрещя. — Ти? Обещание от теб? Каква шибана шега!

— Ако ми дадеш време, Конрад… — опитах отново, меко.

Млъкнах, когато той се наведе към мен, скъсявайки разстоянието между нас.

— Време? Ти, глупава кучко! Пълни простотии! Време? Няма да ти дам време. Няма ти дам нищо! Амелия, ти отново прецака нещата и за мен, и за жена ми, и за децата ми и ще те накарам да си платиш, по дяволите! Чуваш ли ме? Ще те накарам да си платиш!

Отворих уста, за да кажа нещо за това, че те всъщност не бяха негови деца, а наши деца. Но преди да кажа каквото и да било, чух един дълбок глас да казва:

— Отстъпи назад. Веднага!

Конрад целият трепереше.

Погледнах зад него и светът замръзна.

Причината беше, че на метър и половина от Конрад, стъпил на пътеката пред къщата, стоеше висок, мускулест мъж с подстригана късо, почти до черепа, черна коса, с най-красивите сини очи, които бях виждала през живота си.

Тези очи бяха вперени в Конрад. И бяха гневни. Това обаче не ме впечатли.

Той ме впечатли.

Синият му панталон върху тесния ханш, който покриваше дългите му крака със забележително яки бедра. Синята му тениска, която беше в тон, плътно прилепнала върху широките му гърди и големите бицепси. Тениска с разпознаваемия отличителен знак на местната пожарна команда с кръст над сърцето му и буквите МПК по средата. Силната му челюст, покрита с набола, леко прошарена брада, и бакенбардите, които пасваха перфектно на гъстата му късо подстригана коса.

И тези очи. Тези очи, които сега бяха гневни, но на мен ми беше достатъчен само един поглед, за да разбера, че можеха да бъдат още много неща. Можеха да бъдат топли. Можеха да се смеят. Можеха да се притесняват. Можеха да бъдат нетърпеливи. Можеха да бъдат решителни. Можеха да бъдат радостни.

Можеха да бъдат стоплени.

Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че искам да видя тези очи във всичките им превъплъщения. Да, желаех това, но и нещо повече.

Исках да го накарам да изпита всичко, за което ми говореха очите му. Да го направя щастлив. Да го накарам да се смее. Дори исках да го подразня.

Но най-много от всичко исках по хиляди начини да стопля тези красиви сини очи.

Да, точно това си мислех, стоейки в чисто новата ми къща, изправена лице в лице срещу любовта на живота ми, моя бивш съпруг, мъжа, когото изгубих и когото не мислех, че ще успея да превъзмогна, макар да знаех, че трябва — и заради него самия, но най-вече заради децата ни.

Исках всичко от един непознат. И то веднага.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Конрад сърдито, изтръгвайки ме от мислите ми.

— Аз съм мъж, който не обича, когато друг мъж крещи, заплашва и ругае жена. Казах ти, отстъпи назад — отговори непознатият.

— Това не е твоя работа — заяви Конрад.

— Когато мъж види друг мъж да прави това, което те видях да правиш, страхувам се, че грешиш. Това е моя работа. — След това, без дори да спира за миг, каза: — Ще повторя още веднъж, отстъпи назад.

Конрад се обърна към мен.

— Познаваш ли този задник?

Преди да успея да отговоря, Конрад вече не беше пред вратата ми.

Той стоеше извън пътеката, няколко крачки навътре в двора, а пред мен бе гърбът на непознатия, застанал на вратата между бившия ми съпруг и мен.

Видях го как се придвижи, трябва да съм го видяла. И все пак всичко стана толкова бързо. Но се случи и ето, там беше той, този непознат, неизвестно защо застанал между мен и моята най-голяма грешка. Защитавайки ме.

Никога не ми се беше случвало. Нито веднъж в моя четирийсет и седем годишен живот. Не знаех дали беше редно, но знаех, че ми е приятно. Да. Абсолютно, сто процента.

Не го познавах, но знаех, че искам всичко от този мъж.

— Отиди някъде. Успокой се — заповяда непознатият. — Познаваш тази жена и явно имаш да й кажеш нещо, но го направи по-спокойно и с повече уважение. Ясен ли съм?

Надникнах над рамото му (което не беше лесно, защото тениската, прилепнала по раменете и мускулите му, беше наистина приятна гледка), за да видя, че Конрад беше побелял като платно, след като мъжът го беше изтласкал в двора.

Но бившият ми не беше глупав. Макар да бе висок и слаб, и в добра форма, защото тренираше, не можеше да се мери с този мъж, и го знаеше.

— Ти явно не я познаваш — изплю той.

— Не е нужно да я познавам, за да знам, че никога не трябва да се отнасяш така с една жена — отвърна непознатият, после изчака за миг, преди да продължи: — Все още си тук.

Конрад се намръщи срещу него, а след това обърна гневното си лице към мен.

— Това не е краят.

Непознатият се размърда, наведе се напред няколко сантиметра и Конрад (много умно, наистина) насочи обратно вниманието си към него. Това беше мъдро решение, защото аз едва усетих движението му, но въпреки това знаех, че тези няколко сантиметра в действителност бяха много заплашителни.

За секунда той изгледа свирепо непознатия, след това се обърна и надменно закрачи към паркинга, където беше оставил своя „Юкон“.

Аз стоях и гледах.

Непознатият стоеше и гледаше.

Едва след като Конрад се качи в автомобила си, даде бързо заден и още по-бързо потегли, непознатият се обърна към мен.

Погледнах в очите му и осъзнах, че това преди малко не беше измислица на въображението ми. Това бяха най-красивите очи, които бях виждала.

— Добре ли си? — попита ме той.

Честният отговор на този въпрос беше: „Не“. Не бях добре от години. Десетилетия. Може би цял живот.

— Да — отговорих.

Очите му се преместиха върху лицето ми. Усещането беше приятно и в същото време объркващо. И преди да успея да си обясня как бе възможно да има такова въздействие върху мен, той ми протегна ръка.

— Мики Донован.

Погледнах десницата му и само за да не изглежда грубо, не я изучих така, както ми се искаше. Едрите пръсти, късо изрязаните нокти, грубостта, силата, сигурността, която излъчваше.

Вместо това аз я поех, вдигнах очи към него и казах:

— Амелия Мос… искам да кажа, Хатауей.

Хареса ми начинът, по който пръстите му се сключиха около моите, топли и силни, преди да ме пусне и да попита, сякаш за потвърждение.

— Амелия Хатауей?

— Да. Е, добре… бях Амелия Мос, но наскоро си върнах моминското име. Това беше бившият ми съпруг. — Посочих с глава към алеята и продължих колебливо: — Имаме… така да се каже, трудно минало.

Кимна веднъж, кратко, сякаш показваше, че е разбрал всичко и няма нужда да се обяснява каквото и да било друго. Това ме накара да се успокоя и да харесам този Мики Донован още повече.

— Наистина съжалявам, че трябваше да се замесиш в това — казах.

— Няма проблем — отвърна той, клатейки глава. После махна с ръка. — По принцип не бих се намесил, но… — той ми отправи закачлива усмивка, която накара стомаха ми да се присвие — … аз съм твой съсед.

Мики Донован се извърна и протегна дългата си ръка към улицата, за да посочи едноетажна и привлекателна, но малко старомодна къща, с чисто бяла дограма на прозорците и облицовани със сив камък стени.

Гледах къщата, в която живееше и която беше точно от другата страна на улицата, и изпитвах всевъзможни емоции. Въодушевлението и ужасът обаче преобладаваха.

Той се обърна към мен.

— Трябва да се грижим за съседите си.

Въпреки че се съгласих, с малко закъснение се засрамих от сцената. Наистина, за първи път от години усетих червенина да избива по бузите ми.

Погледнах към рамото му и промърморих:

— Така е. Въпреки това ще се постарая да не ти се налага да го правиш отново.

— Амелия…

Сепнах се от нежния начин, по който гласът му обви като с кадифе името ми, и непосредствената ми реакция беше да се вторача в очите му.

— Аз съм разведен — заяви без заобикалки. — Гадни неща се случват. Понякога наистина не е приятно. Разбирам го. Аз също се надявам да не се налага отново да го правя, но само защото не искам повторно да преживяваш подобно нещо. Но ако се случи и ти не можеш да се справиш, аз съм от другата страна на улицата. Това не са просто думи. Наистина го мисля. Каквото и да се е случило между теб и мъжа ти, вече е минало. Сега това е твоят дом, а домът трябва да е място, в което да се чувстваш сигурна. Но дори и да не бяхте в дома ти, той трябваше да се държи с уважение. Ако следващия път сцената се повтори, аз съм насреща, за да го накарам да престане. И наистина го мисля.

Не лъжеше. Мислеше го. Виждах го в очите му. Беше добър човек. Добър съсед. Вярваше, че към жените трябва да се отнасяш с уважение. Беше мъж, който ще се намеси, когато е необходимо, и ще направи това, което смята за редно. Освен това не ме познаваше. Ако ме познаваше, ако знаеше какво съм направила, може би вече нямаше да вярва в думите си толкова безрезервно.

И тогава реших, че той нямаше да ме опознае.

Аз щях да съм приятна съседка. Добра съседка. Ако имаше куче и отидеше на почивка, щях да го гледам. Щях да направя всичко необходимо да не позволя на бившия ми мъж да ми крещи безсрамно на входната врата, притеснявайки съседите. Щях да превърна двора си в приятно място. Щях да украсявам къщата си с атрактивни, но не твърде странни и натрапващи се празнични декорации. Нямаше да пускам силна музика. Щях да му махам, ако го видех да шофира колата си или да коси моравата си. И ако се нуждаеше от чаша захар, щях да съм съседката, при която знае, че може да отиде.

Но освен тези неща, той нямаше да научи нищо за мен. Дори аз самата не се харесвах. Но уви, не можех да избягам от себе си.

— Не знам какво да кажа — отвърнах. — Освен още веднъж да ти благодаря.

Той отново ми се усмихна закачливо, което пак накара стомаха ми да се свие. После погледна през рамото ми навътре в къщата.

— Имаш ли нужда от помощ? — предложи си той услугите.

Имах. Определено имах. Предстояха ми часове на разопаковане, чистене, подреждане, организиране, окачване и местене на мебели нагоре-надолу. Трябваше да свърша всичко това, а изобщо не бях от сръчните. Относително добре се справях с отвертката, но бях направила няколко дупки с бормашината и нито една от тях не изглеждаше добре.

В Ла Хоя, когато Конрад ме напусна, наех майстор. Използвах и услугите на фирма за поддръжка на моравата пред къщата, както и за почистване. Освен това едно младо момиче си изкарваше допълнителни пари за колежа, вършейки разни неща за мен, като например да пазарува или да прибира дрехите от химическото чистене. Единственото нещо, което аз правех, беше да плащам сметките.

Сега нямах на разположение нищо от това, с което бях свикнала.

Ето ме, това бях аз, започваща начисто.

Това бях аз, градяща своето ново аз.

Не мисля, че Мики искаше да чуе каквото и да било от това. А и той вече бе постъпил достатъчно мило, като се появи и се намеси, когато Конрад ми крещеше. Затова реших, че няма да го моля да ми помага да разопаковам кутиите и да окачвам картините.

— Ще се справя — казах му.

Той определено не ми повярва и не се опита да го скрие. Не само, че беше изписано на лицето му, но беше и в очите му. И не грешеше.

Аз обаче не казах нищо. Исках да запазя истината за мен само за себе си. Този мил човек, който се намесваше, когато мъж крещеше на жена, нямаше нужда хаосът, в който бях превърнала живота си, да се докосва до неговия, по какъвто и да е начин. И аз щях да се погрижа това да не се случи.

— Е, знаеш къде живея — отвърна той.

Кимнах.

— Благодаря ти. Много си мил.

И отново получих закачлива усмивка. Когато я видях, когато я почувствах, се запитах какво ли въздействие би имало върху мен, ако наистина се усмихнеше.

— Добре дошла в квартала, Амелия — каза Мики тихо.

Насилих устните ми да се извият в усмивка.

— Благодаря ти, Мики.

Като казах това, той се усмихна още повече. Очите му се стоплиха и аз почувствах нещо, което никога преди не бях изпитвала. Може би беше заради искреността, която видях в тях. Приятелското отношение, което беше истинско. Без грам съмнение.

Каквото и да беше, ме докосна дълбоко и на мен ми се прииска да пропълзя в това чувство, да пропълзя в него, да се заровя дълбоко, обгръщайки се в тази топлина, да се притисна в нея толкова плътно, че да усетя как се просмуква в костите ми и изтласква навън студа, който усещах в костния си мозък, откакто бях способна да чувствам.

Той вдигна небрежно ръка, а после я отпусна.

— До скоро.

— Да — отвърнах, а гласът ми беше странен, пресипнал, сякаш щях да се разплача. — До скоро.

Той ме изгледа изпитателно за миг, преди да кимне, обърна се и тръгна надолу по неравната пътека, която беше декорирана тук-там с интересни парчета стъкло и оградена с плътна линия от плочки травертин.

Постоях малко, гледайки в посоката, в която се отдалечаваше. Колко надежден изглеждаше със своето мускулесто тяло. И колко добре му стояха дрехите.

Беше пожарникар. Това изобщо не ме изненадваше.

Тогава осъзнах, че докато стоях на пътеката и го гледах, той можеше да ме види и какво ли щеше да си каже тогава! Затова бързо влязох вътре и затворих вратата.

Погледнах към дневната.

След като предишния ден пристигнах в Магдалийн, бях взела ключовете и дистанционното за гаража и се бях разходила за първи път из къщата. Моята къща.

Развълнувах се, когато открих, че беше дори по-хубава, отколкото на снимките. Беше построена наскоро от именития шотландски архитект Прентис Камерън. Познавах работата му, защото беше проектирал една къща в Ла Йола, която толкова ми хареса, че когато я видях, направих нещо, което не бях правила преди. Разрових се за него в интернет. И открих, че проектите му са удивителни.

Всички бяха модерни, но без да изглеждат като дошли от Космоса. В същото време изглеждаха вечни. Необикновени. На много нива. Просторни. Отворени. С щедра употреба на прозорци. В моя случай това беше една цяла стена от къщата — тази, която гледаше към Атлантическия океан — с гледка от пода до тавана. Такава гледка, която те караше да мислиш, че се носиш над океана.

Беше невероятна.

Когато Конрад, Мартин и децата се преместиха от Ла Хоя в малкото крайбрежно градче Магдалийн, в щата Мейн, а моят свят се срути и аз взех решението да се изнеса, за моя радост, открих, че тази къща на Камерън се продава. И веднага я купих.

Тя беше само на пет години, но двойката, която я беше поръчала, се беше разделила. Нещата не бяха протекли гладко (о, колко добре разбирах това!) и двамата бяха водили истинска война за къщата. Накрая съдът ги беше принудил да я продадат.

Загуба за тях. Печалба за мен.

Това си помислих вчера.

И сега, вторачена в тази прекрасна къща, която се надявах да превърна в нещо изключително, аз започнах да се тревожа.

Тревожех се дали постъпих правилно, като последвах Конрад и Мартин и се преместих в Мейн. Тревожех се дали децата бяха толкова сърдити, колкото Конрад. Тревожех се дали щях да успея да покажа на всички тях, че съм се променила. Тревожех се дали щях да успея да си върна децата. Тревожех се дали можех да им дам сигурно място, уютен дом, щастливо, голямо семейство.

Тревожех се дали можех да направя това, което трябваше да сторя преди три години, но не направих. Да се преборя с горчивината, загубата, гнева. Да дам на децата си майка, която могат да обичат, с която да се гордеят, от която да не се срамуват и която да не мразят. Да изградя за себе си нов живот и да постигна някакво удовлетворение.

Тревожех се, че нямаше да съм способна. Тревожех се, че след всичко, което бях направила — и докато го правех, знаех, че не е правилно — нямаше да мога да се преборя с онази част от мен, която беше истинска Хатауей. Егоистична и неразумна, раздразнителна и отмъстителна.

Не вярвах в себе си. Бях изгубила всичко. Съпруга си. Попечителството над децата си (освен всеки втори уикенд, което се промени на веднъж месечно, когато Конрад и Мартин се преместиха в Мейн). Уважението си.

По дяволите, аз дори не познавах себе си, така че нямаше как да вярвам в себе си.

Докато мислех за това, се озовах до прага на дневната, която беше разположена половин ниво по-ниско. Босите ми крака стъпваха тихо по красивия и лъскав дървен под. Минах през страничния вход и тръгнах по късия коридор към четирите стъпала, които ме отведоха до възвишението на скалата, по продължение, на което беше построена едноетажната къща. Едната стена, цялата в прозорци, гледаше към океана. От другата страна беше гаражът ми с място за три коли.

Продължих надолу по коридора. Изкачих две стъпала и се озовах в главната спалня, която беше огромна. Толкова голяма, че в нея можеше да побереш легло, гардероби, нощни шкафчета, шкафове за бижута, плюс канапета, отоманки, фотьойли, телевизор и каквото още си поискаш. Имаше дори пищна, зашеметяваща каменна камина в центъра на стаята. Тя отделяше това, което смятах да бъде зоната за сън отзад (както беше и в момента, тъй като тук беше поставено моето голямо кралско легло), от зоната за седене отпред (която тепърва щях да оформя).

Прекосих спалнята и отидох в банята, която беше широка, колкото стаята. Тя включваше два дрешника и голяма овална вана в дъното, около която бяха разположени прозорци, гледащи към океана. Човек можеше да си вземе вана и да се взира във водата, имайки чувството, че едновременно се къпе и плава по вълните. Имаше и две мивки във формата на купи (и това бяха наистина красиви купи). Цялото помещение беше облицовано с дебели дървени летви, които създаваха едновременно рустикално и елегантно усещане по начин, който наистина беше изумителен.

Но аз не обърнах внимание на нито едно от тези неща. Минах покрай голямото огледало над мивките и влязох в единия от дрешниците, където имаше кашони и куфари. Нещо вътре в мен ме накара да се спра директно на една от кутиите. Разкъсах лепенките, които я придържаха, и предната й част падна настрани.

Протегнах ръка и напосоки започнах да вадя дрехите. Хвърлях ги върху капаците на другите кутии и продължавах да изваждам. Някои падаха върху кутиите. Други падаха на пода. Случайно. Без ред.

Не беше редно да правя това. Дрехите бяха дизайнерски и скъпи. Много жени щяха да са доволни, ако през живота си имаха дори само едно от нещата, които аз притежавах с десетки, но така и не успяваха да си го позволят. Всяка една от тези дрехи беше нещо, което майка ми би носила. Но усещах в сърцето си, че трябва да се отърва от тях. Знаех го, преди хората от фирмата по преместването да бяха опаковали кутиите. Но не се бях борила. Изобщо.

Знаех, че всяко парцалче трябва да бъде оставено в миналото. Продадено. Хвърлено. За да започна начисто.

Излязох от дрешника и се приближих към мивките. На пода имаше няколко кутии с етикети върху тях, които сякаш казваха: „Суета“. Наведох се, разкъсах ги, за да ги отворя, и извадих нещата от тях. Сложих някои на пода, други — върху плота. Продължих, докато във втората кутия не го намерих. Моят парфюм.

Всяка жена трябва да има специфичен аромат, беше ми казала майка ми.

Моят бе Chanel №5. Обичах го. Той беше всичко, което трябва да е една жена. Но имах дразнещото усещане, че той не беше всичко, което бях аз. Знаех го, защото понякога се чувствах изпълнена повече с аромат на цветя. Друг път се чувствах изпълнена повече с аромат на мускус. А имаше и моменти, когато се чувствах изпълнена повече с аромат на лято. Бях научена обаче, че това е нещо лошо. Че ти си това, което си, само това, и трябва да се придържаш към него.

Колкото до мен, аз бях дъщеря на Дж. П. И Фелисия Хатауей, което значеше, че съм Хатауей. Висша класа. Богата. Образована. Подходящо облечена. Консервативна. С добри маниери. Превъзходна. Надменна. Привилегирована. От елита.

Аз бях това, което бях, и не ми беше даден никакъв шанс да бъда нещо различно. Така че това беше, в което се превърнах. И по този начин пренебрегнах факта, че понякога ми се искаше да бъда просто една различна Амелия, без значение каква, и да нося аромата, който би ми подхождал за деня.

Можех да бъда нещо различно.

Каквото си исках.

Не каквото те изискваха от мен да бъда.

Втренчих се в огледалото, но на мига извърнах поглед и се отдалечих. Минах през спалнята, коридора, стъпалата. Завих надясно и влязох в просторната кухня, гледаща надолу към дневната, през уютната галерия, всички те с гледка към пенещия се океан.

Без да бързам, разкъсвах кутиите, докато не ги намерих. Моите съдове. Глинени съдове, които бяха много красиви, но струваха 40 долара чинията. Майка ми ги беше избрала. Направи го така, сякаш просто ме окуражаваше аз да ги избера. Но в действителност тя ги избра.

Внезапно ме завладя непреодолимото желание да изнеса бързо целия сервиз на верандата и парче по парче да го хвърля в морето. Не го направих. Това щеше да е загуба, а тези съдове можеха да послужат за нещо. Започвах наново. Нямаше нужда да го правя, като хвърлям неща нахалост.

Щях да направя нещо друго с тези съдове.

Щях да направя нещо друго с всичките си вещи.

Щях да им придам стойност. Истинска стойност.

Аз щях да бъда истинска. Щях да престана да съм това, което бях: едно вече пораснало миниатюрно копие на Фелисия Хатауей.

Щях да бъда себе си.

Нямах никаква представа в каква жена щях да се превърна. Знаех само, че която и да беше тя, за първи път в живота си щеше да е истинска.