Кристен Ашли
Ново начало (11)

Глава 10
Те ми говореха

В петъка, в който децата ми трябваше да дойдат при мен, когато чух гаража да се отваря, аз не се втурнах към вратата, отвеждаща в него, не я отворих и не застанах на прага в очакване.

Вместо това продължих с онова, което правех.

Така че, когато децата ми влязоха аз бях там, щастлива, че са си вкъщи, но без да им показвам, че съм ги чакала.

Показах им обаче, че се радвам, че са у дома.

Направих го, като погледнах настрани, усмихнах се широко и казах:

— Здравейте, милички.

Одън ме погледна.

Олимпия мина зад него, за да избегне затварящата се врата.

— Защо не се приближите? — попитах, месейки тестото, от което щях да направя курабийки с бонбони М& М, едни от любимите им.

Те дойдоха малко по-близо, но спряха доста далеч от плота, който поставяше началото на кухнята.

Аз не казах нищо и продължих да меся, местейки поглед между тях и курабийките, докато говорех:

— Надявам се, че сте направили както ви казах и нямате планове, защото тази вечер ще вечеряме заедно, а после ще гледаме филм. „Доблестни мъже“. Както виждате, вече имам диван, така че всички можем да седнем близо до телевизора. Има дори и масички.

При тези думи кимнах към дивана.

Той беше необикновена онлайн покупка, но беше съвършен. С нисък гръб, но много дълбок, с широки облегалки за ръцете и масивни четвъртити дървени крака, той беше тапициран в жълтеникавокафяво и бе отрупан с разкошни възглавнички, в тон с тези на креслото.

Освен това беше толкова дълъг, че имаше място и за двете ми дечица, дори ако се протегнат (и си поделят част от мястото).

Пред него, изпълняващ ролята на масичка, имаше нисък, правоъгълен дървен скрин, който бях открила в един антикварен магазин в Залива. Интериорният дизайнер на Джоузи ми беше изработил нисък, дълъг секционен шкаф, който бях поставила под окачения на стената телевизор.

Стените бяха боядисани в топъл, ала неутрален бледобежов цвят. До дивана имаше още един скрин, висок и четвъртит, който играеше ролята на масичка, както и квадратна масичка в средата, изработена от различно дърво, но със същия оттенък, очукана и красива.

Навсякъде имаше свещници от стъкло и метал, пръснати между дрънкулки от дома ни в Ла Хоя, които не бях продала, защото означаваха нещо за мен, и снимки в рамки.

Нуждаех се от гравюри за стените, както и от меки одеяла, под които човек можеше да се сгуши, когато времето застудее. Трябваше ми и нова маса за хранене, придобивка, която все още ми убягваше.

Ала мястото постепенно придобиваше завършен вид.

Ефектът беше топъл. Разкошен, по начин, който нямаше нищо общо с пари (и все пак имаше). Беше уютно. Радващо окото. Удобно. И въпреки внушителната архитектура наоколо, стилната, ултрамодерна кухня с бетонните си плотове, уреди от неръждаема стомана и разкошни кристални полилеи, стъклените стени и великолепната гледка, то не беше импозантно или натрапчиво.

То казваше — чувствай се добре дошъл, настани се удобно, отпусни се и се наслади.

То бе мое отражение.

Продължих да разточвам тестото и да подреждам курабийките върху хартията за печене, докато си бъбрех с децата.

— Утре ще ви заведа да попазаруваме. — Поклатих глава и изцапаната си с тесто ръка срещу тях. — Да не вземете да се шашнете сега, но не искам непрекъснато да трябва да разнасяте сакове между нас и баща ви. Говоря за шампоан. Ролки за коса. Пижами. Малко дрехи, ако искате. Такива неща. Просто ми се ще да направите всичко по силите си през краткото време, с което разполагаме, да се чувствате като у дома си тук.

Наистина го исках. Мислех, че е нещо хубаво. И двете ми деца обичаха да пазаруват, дори Одън. И ми се искаше, когато идват тук, да имат чувството, че си идват у дома.

Освен това исках да ги заведа в „Гълъбовата къща“.

Ала колкото и да ми беше трудно да си го призная, не знаех дали ще бъдат толкова очарователни и възпитани със старците, колкото бяха Ашлин и Килиън.

Знаех, че няма да се отнасят с обич и уважение към мен, и не исках обитателите на „Гълъбовата къща“ да го видят. Не исках също така да ги обърквам, при положение че Ашлин и Килиън не бяха мои деца, а те ни бяха видели заедно.

— Утре също ще излезем на вечеря и ще гледаме филм — продължих аз. — А после, в неделя, открих едно място, където се предлагат страхотни градински мебели. Не е много близо, на около час и половина път с колата, но именно там ще отидем.

Взех топка тесто и погледнах към тях. Те не бяха помръднали. Олимпия гледаше ръцете ми. Одън гледаше мен.

Аз продължих да говоря.

— Знам, че скоро ще застудее, така че вероятно няма защо да се тревожа за верандата до другата година. — Усмихнах се широко. — Но толкова отдавна не съм имала истински сезони. Очаквам го с нетърпение. А като си спомням какво беше в Бостън и Лексингтън, знам, че докато отново дойде лято, ще искам да съм готова да използвам верандата веднага щом се затопли.

Децата ми не казаха нищо.

А аз все така продължавах да говоря.

— И така, това е планът за този уикенд. Как ви звучи?

— Татко наистина ли ти е крещял? — попита Одън рязко.

Въпросът му ме накара да замръзна, единствено очите ми се плъзнаха към дъщеря ми, която се размърда и сви устни.

Беше казала на брат си онова, което беше чула.

Погледнах към Одън, без да имам представа откъде да започна.

— Да, миличък — отвърнах откровено.

Той стисна челюсти, а адамовата му ябълка подскочи, преди да процеди:

— Дошъл е тук и ти се е разкрещял.

Въпреки че подозирах (макар и да се надявах да греша), че Мартин и Конрад биха ме хвърлили на вълците и че вероятно го бяха правили (при това — често), отказвах да падна дотам.

Така че не го направих.

— Вярвам, всички сме наясно, че преди пристигането ми в Мейн дадох на баща ви достатъчно причини, за да ми е ядосан — напомних му меко.

— Сама ли беше тук? — попита Одън войнствено.

— Ами да, сладичкият ми. Тогава не познавах никого…

— Била си тук сама — повтори той, този път сърдито, не като въпрос.

Аз се обърнах изцяло към тях, както си бях с изцапани ръце.

— Да.

— Храниш ли се? — попита Одън войнствено, смяна на темата, от която потръпнах.

— Моля?

— Прекалено си кльощава — осведоми ме той яростно. — Защо не се храниш?

— Ами… — Аз поклатих глава. — Отслабнах малко, но…

— Адски си кльощава, мамо — процеди той.

Господи.

Нарече ме „мамо“.

Не го беше изричал толкова отдавна, че болеше.

Убиваше.

Не избухнах в сълзи на щастие.

А отговорих:

— Бях заета, когато пристигнах тук, миличък, и понякога забравях да се храня. Знам, че съм поотслабнала, но отново се храня както трябва. Кълна ти се.

Олимпия се размърда и попита някак обвинително:

— Излизаш ли с мъже?

Аз я зяпнах. Как би могла да знае това?

Трябва да бе видяла повече, отколкото подозирах, от сцената между Бостън, Мики и мен.

— Ами… да — отвърнах предпазливо.

Очевидно не беше споменала тази подробност на брат си — разбрах го, когато видях как очите му се разшириха, а веждите му се сключиха.

— Излизаш с мъже?

Как да се оправя с това?

В същия миг, в който си зададох този въпрос, си спомних, че децата ми живеят с баща си и новата му съпруга, и то от години, следователно много добре знаеха, че разведените родители продължават с живота си.

Освен това вече не бяха малки деца. Бяха достатъчно големи, за да знаят някои неща за света, особено онези, на които баща им вече ги беше научил.

— Да, излизам с мъже — заявих. — И това е нещо хубаво. То е част от усилията ми да продължа с живота си, да го съградя наново, да му се наслаждавам и може би един ден да открия малко щастие за себе си.

— С онзи мъж ли излизаш? — попита Пипа и аз я погледнах, притеснена, че говори за Бостън Стоун, тъй като ни беше видяла заедно и очевидно бе чула как приемам да отида на среща с него.

За да съм сигурна, че наистина има него предвид, аз попитах:

— Кой мъж?

— Възрастният привлекателен пожарникар.

Мики.

Колко интересно, че го мислеше за стар, докато на мен той ми се струваше престъпно жизнен.

— Не, Пипа — поклатих глава, — не излизам с него. Той е… приятел.

— Не излизаш с него? — настоя тя.

— Не, миличка.

— Той си пада по теб — заяви тя.

Аз примигах.

— По дяволите, Пип, ще млъкнеш ли? — измърмори Одън. — Гадост.

Олимпия го погледна.

— Ти не беше там. Някакъв мазен тип сваляше мама и той се появи й го направи на нищо. Не беше гадно. Той е възрастен, но е привлекателен, а и онова, което направи, също беше привлекателно. И дори не позволи на мама сама да прибере покупките си в колата. Толкова си пада по нея. И само дето не се сби с онзи мазен тип, когато той опита да прибере покупките на мама в колата й. — Тя си пое дълбоко дъх и довърши: — И именно той е видял татко да крещи на мама.

Очевидно момичето ми беше стояло на тротоара доста по-дълго, отколкото предполагах.

Очите на Одън се стрелнаха към мен.

— Този тип е видял как татко ти крещи?

— Ами той… ме спаси.

Лицето на Одън придоби буреносно изражение.

— Спасил те е?

— Баща ти беше доста емоционален — прецених, че е безопасно да отговоря.

Одън отново стисна челюсти и впери поглед в стъклената стена.

— Е! — заявих на висок глас; въпреки че не бях на себе си от щастие, че децата ми говорят с мен, точно този разговор бе най-добре да приключи. — Ето как стоят нещата. Майка ви продължава напред с живота си, ходи на срещи, къщата постепенно придобива завършен вид, а ние прекарваме време заедно. А сега би било прекрасно, ако си оставите нещата, след което се настаните и направите списък на всичко, което трябва да купим утре, а после ще вечеряме и ще гледаме филм.

И двамата ме зяпнаха.

— Защо не го направите сега — подканих ги. — А аз ще довърша курабиите.

Одън ме огледа от горе до долу и попита:

— И ти ще изядеш няколко курабии, нали?

Наистина, наистина се надявах това да означава, че момчето ми се притеснява за мен. Не исках наистина да се безпокои, но мислех, че е добре, че все пак чувства нещо.

— Да, миличък — отвърнах нежно.

При тези думи челюстта му се напрегна още повече и едно мускулче на бузата му потръпна.

След това, без да каже нито дума, той се отправи към коридора.

— Изхвърли ли новото ми одеяло? — В гласа на дъщеря ми се долавяха грозни нотки, но имаше и още нещо, което ми напомняше на малката ми Пипа.

— Не, Пипа, ти не върна другите си завивки в стаята си, така че се отървах от старите ти неща. Надявам се, че това искаше.

— Все тая — измърмори тя и се обърна. — Не беше чак толкова грозно.

Харесваше го, моето упорито момиченце, което вероятно твърде много приличаше на мен.

Аз се усмихнах на курабийките.

Децата ми отнесоха нещата си в стаите си.

 

 

Направиха списъци, както ги бях помолила.

Вечеряхме.

Гледахме филм, изтегнати пред телевизора (а те ядоха курабии!).

На следващия ден излязохме и се отдадохме на пазаруване (и двете ми деца нямаха нищо против родителите им да похарчат цял куп пари за тях — нещо, което не се беше променило), след което вечеряхме навън и отидохме на кино.

На другия ден се отправихме към магазина за мебели — Одън шофираше, аз седях до него, а Пипа беше на задната седалка. Влюбих се в две лежанки, които веднага купих (и разбрах, въпреки че никой от тях не каза нищо, макар Пипа да измърмори едно „Доста са готини“, че и децата ми ги харесаха) и платих цяло състояние за доставката.

На път към магазина спряхме да обядваме, а когато се прибрахме, те се върнаха при баща си.

През цялото време не бяха любвеобилни. Не бяха приказливи. Понякога се цупеха, но това беше рядкост. През по-голямата част от времето бяха безразлични или пък се държаха така, сякаш просто ме търпят.

Ала ми дадоха целия уикенд.

И говориха с мен.

Така че бях доволна.

О, да, бях доволна.

Наистина.