Кристен Ашли
Ново начало (4)

Глава 3
Чисто пано

Вечерта преди разпродажбата стоях в кухнята, напълно изтощена.

Бях готова… или почти.

Имаше предмети из цялата къща. Някои бяха складирани покрай вратите, за да бъдат изнесени на следващия ден в двора и на верандата. Тези предмети бяха подредени (после преподредени, а в някои случаи и пре-пре-подредени), за да бъдат изложени така, че да привличат максимално внимание. Всички имаха цени. Имаше и табели, които щяха да упътват хората из стаите, където имаше още неща, включени в разпродажбата.

Аз бях в кухнята и печах сладки.

В един магазин бях намерила сладурски найлонови торбички с весели шарки. Реших в тях да сложа бисквитите, които опекох, а после да ги вържа с големи, ярки, екстравагантни панделки. Същото направих и с шоколадовите сладки. Както и с бисквитите с фъстъчено масло, в които бях мушнала малки шоколадови хапки. Сладките бяха разпръснати по целия кухненски плот, върху специални поставки (включени в разпродажбата) и големи подноси (които също се продаваха).

Бяха готови — опаковани и с поставени върху тях цени.

В момента се занимавах с малките кексчета с глазура от разбити белтъци и поръсени с малки захарни цветчета. Кексчета, които не само бяха вкусни, но със своите бели „шапчици“, декорирани с многоцветни пръчици, бяха истински магнит за децата. Щях да продам всичките за петнайсет минути. Без съмнение.

Бях приготвила големи количества лимонада и студен чай, които щях да сипя в модерните ми кристални диспенсъри за продан, както и в не толкова модерните стъклени диспенсъри, които също се продаваха.

Беше осем часът вечерта, а не се бях спряла от предния ден. Не, всъщност не бях почивала дяла седмица. Предишната вечер си бях легнала в полунощ. Но тази нощ се нуждаех от сън и отдавна трябваше да съм приключила е, приготовленията.

Вместо това се занимавах с глазурата на кексчетата, а във фурната се печеше още цяла дузина. Поне бяха последните. След това щях да си сипя чаша вино, да си взема душ и да се мушна в леглото. Ако след тази последна дузина все още имах сили за каквото и да било.

Мислите ми се въртяха около това, когато звънецът на вратата иззвъня. За първи път не се зарадвах на звука на красивите камбанки.

Не, вместо това трябваше да се преборя с желанието си да удуша тази късно появила се майка на поредния млад боксьор. Тя щеше да изсипе своите боклуци, на които после аз трябваше да сложа цени и да подредя, и то в осем часа вечерта преди големия ден. А се знаеше, че стартираме в седем сутринта.

Оставих лъжицата в купата и тръгнах към вратата. През декоративните дървени решетки на прозорците успях да забележа, че отвън стояха няколко души и че единият от тях със сигурност не беше майката на някой млад боксьор, а баща му.

Това обясняваше нещата и може би трябваше да се досетя. Мъжете не бяха от най-съобразителните.

Превъртях ключа в ключалката и отворих вратата, опитвайки се да изглеждам любезна, а не готова на убийство. Но застинах неподвижна.

— Здравей — каза Мики Донован, стоейки на вратата ми, непростимо привлекателен в своите избелели дънки, избеляла дънкова риза с навити над лактите ръкави и леко набола брада, която подчертаваше силната му челюст.

С него имаше още двама души, на които не обърнах внимание, защото, първо, Мики се усмихваше; второ, той наистина изглеждаше непоносимо привлекателен в небрежните си дрехи; и трето, държеше пред себе си голям кашон, пълна с неща, на които щеше да се наложи да сложа цени и да подредя, което значеше, че щях да се простя с виното и душа. Вместо тях щях да се насладя на поставяне на цени, подреждане и после лягане.

— Боже, да не би Раят да се е преселил в дневната ти?

Помръднах, но само колкото да примигна.

— Моля? — попитах.

— Амелия, скъпа, не знам какво правиш там вътре, но ухае така, сякаш самият Бог готви.

Леле. Това прозвуча добре. Много добре. Направо невероятно. Ненормално добре.

Обичах да пека. Бях се влюбила в това още в училище, в часовете по домакински умения^[1]. Когато обаче превзех огромната кухня на нашите, за да се забавлявам с новооткритото си хоби, майка ми веднага се намеси, за да прекрати тези занимания.

— Имаме си персонал, който отговаря за тези неща, Амелия — смъмри ме тя. — Да не говорим, че една дама трябва да направи всичко възможно да стои настрана от сладките неща.

За съжаление, години по-късно, когато тези окови бяха скъсани и аз можех свободно да пека за удоволствие, ми бяха поставени нови, защото Конрад мислеше по същия начин.

— Ще направя коремче заради теб, съкровище — каза ми той, след като за втори път му бях изпекла сладки. След това ме погледна многозначително: — И ти не искаш да се сдобиеш с такова, нали?

Когато се появиха децата, си казах, че вече мога да си позволя да пека — децата си бяха деца и обичаха сладките и покритите с глазура кексчета. Но грешах. Конрад се държеше така, сякаш, когато им предлагах сладко, им давах отрова.

Всъщност той директно ми каза, че това е отрова.

— И трябва да я избягваме на всяка цена, скъпа.

И така, примирих се да им приготвям тайно кексчета, сладки, пайове и торти, когато баща им беше в командировка за някоя конференция. Като изключим това, бях погребала тази част от себе си.

И трябва да призная, че когато преди няколко часа започнах да пека, без значение колко уморена бях, изцяло се потопих в това, което правех. Единственият проблем беше, че умората вземаше превес и просто не можех да се насладя истински. Въпреки това Мики беше прав. Къщата ухаеше като в пекарна. Сладко и вкусно. И божествено. Така че бях взела правилното решение да се върна към печенето на сладки. Заради мен самата. И заради децата.

Всъщност може би следващия път, когато дойдеха, щях да успея да ги убедя да останат вкъщи с мен за повече от пет минути, подкупвайки ги с кексчета.

— Земята вика Амелия. Тук ли си, мила?

Тръснах рязко глава и се фокусирах върху Мики, който смеейки се, ми говореше с плътния си дълбок глас. Смехът му и това, че изрече името ми, ме караха да изпитвам чувства, каквито не исках.

— Извинявай, беше дълъг ден.

— Обзалагам се, че е било така — промърмори той, докато очите му шареха по мен, нещо, на което се насилих да не обръщам внимание. После протегна кашона, който държеше в ръце. — Джуниър се обади. Каза, че големият ден е утре. Ти не ме предупреди.

Не го направих, наистина, и не защото го избягвах (което действително правех), а защото напълно бях забравила.

— Така е, Мики. Извинявай.

Той продължи да се усмихва.

— Не е нужно да се извиняваш, мила. Нямаше как да не забележа, че през цялата седмица в дома ти кипи дейност. С децата се разтършувахме из къщата и решихме да донесем това тук, за да се включим и ние.

— И да си вземем кексче.

Тези думи бяха казани от някой друг и аз най-накрая забелязах момчето и момичето, които стояха от двете му страни. Когато очите ми се спряха върху тях, установих, че Мики и бившата му жена явно бяха създали „обърнати“ огледални копия на себе си.

Дъщеря му очевидно беше по-голямата и много приличаше на баща си. Само че беше по-ниска и доста закръглена, дори пухкава, защото явно все още носеше пълнотата, характерна за периода преди съзряването.

Момчето му имаше тъмноруса коса и за късмет, беше взело сините очи на баща си. Освен това имаше тяло, което тепърва щеше да се развива и да разцъфне в пълния си блясък. Предположих, че дъщерята на Мики е на около тринайсет или четиринайсет, а синът му — на десет или единайсет.

— Моето момиче, Ашлин — каза той, кимвайки с глава към дъщеря си. — Пише се, както е на ирландски. — Прозвуча сякаш често му се налагаше да го повтаря. Беше дал красиво име на дъщеря си, но очевидно хората нерядко го бъркаха. — Килиън също се пише както на ирландски — продължи той, кимвайки с глава на другата страна, към момчето.

— Ясно — смотолевих. — Ще се постарая да ги напиша правилно на коледните ви картички. — Това накара Мики да се усмихне широко, Килиън да се подсмихне леко, а очите на Ашлин проблеснаха като тези на баща й. — Какво ще кажете да влезете и тримата, да оставите нещата и да си вземете по едно кексче? — поканих ги аз.

— Страхотно! — заяви Килиън и се втурна вътре, право към кухнята, което накара сърцето ми да се свие, най-вероятно, защото ми се искаше поне едно от моите деца да беше направило същото.

— Благодаря ви, ъъъ, госпожо… — рече Ашлин и думите й увиснаха във въздуха.

— Няма нужда от „госпожо“ — усмихнах се в отговор и се дръпнах от вратата. — Аз съм Амелия.

Тя погледна към баща си, който влезе в къщата, след това ми кимна и го последва.

Затворих вратата след тях и отново ги подканих:

— Вземете си кексчета. Или торбичка със сладки, ако предпочитате.

Ашлин се запъти към кухнята.

— Само да кажа — започна Мики. Когато го погледнах, видях, че беше сложил кашона с нещата си на пода, на горното стъпало, откъдето се слизаше към дневната на по-ниското ниво. — На децата ми не им е позволено да се обръщат към по-възрастните на малко име.

— О — промърморих, ядосвайки се на себе си, че сама се бях поставила в това положение.

— Не се притеснявай — каза той тихо и бързо, а след това се появи една от онези негови непринудени усмивки. — Тя и без това не би се обръщала към теб на малко име. По-скоро ще избягва да те нарича, както и да било, докато не получи разрешение да ти вика „лельо Амелия“. Така се обръщат към възрастните, които чувстват по-близки.

Изглежда, че в известна степен Мики беше строг с децата си. Не знаех какво да мисля, но си напомних, че не беше моя работа, и нямаше нужда да разсъждавам по въпроса. Затова само кимнах.

— И също така искам да отбележа — продължи той, говорейки по-тихо, — че явно си се скъсала от работа. Вижда се с просто око. — Посочи с ръка към стаята. — Така че ние ще разопаковаме нещата и ще им сложим цени. Не е много готино от наша страна да ти изсипем боклуците си в последния момент.

Стана ми приятно, че беше забелязал. Но продължавах да смятам, че за него нямаше да е здравословно да е около мен (въпреки че за мен щеше да е), затова казах:

— Много мило от твоя страна, но ще се справя. Кашонът ти не е голям и няма да ми отнеме много време.

Не изглеждаше убеден. Изучаваше ме внимателно.

— Добре ли си?

Въпросът ми се стори странен, затова отговорих:

— Разбира се.

Той продължи да ме изучава, а след това попита:

— Ядеш ли изобщо?

Едва в този момент осъзнах, че не бях слагала нищо в устата си, ако не броим шпатулата, която облизах сутринта, след като бях приготвила сместа за кексчетата.

— Добре съм, Мики — отговорих.

Още известно време продължи да ме изучава. След това погледна към кухнята, промърморвайки:

— Ще е добре, когато разпродажбата приключи. Ще можеш да се устроиш и най-накрая да си починеш.

Грешеше. Бях си почивала твърде дълго. Сега имах нужда да се ритна сама отзад по много причини.

— Да, така е — излъгах и продължих: — След като утрешният ден приключи, всичко ще се нареди.

— Ще ти помогна — заяви той. — В неделя ще подсигуря храна и напитки и ще ни дойдеш на гости. Ще запаля грила, ще приготвя няколко наденички, малко пиле. Ти ще се отпуснеш на стола с бира в ръка, ще мързелуваш с мен и децата, ще правиш каквото си искаш. — След това ме награди с още една усмивка, а сините му очи отново зашариха по мен, нещо, което хем исках, но в същото време горещо се молех да спре. — И да знаеш, че ако на края на вечерта се наложи да те донеса на гръб до тук, няма да ми направи никакво впечатление!

Колкото добре прозвуча коментарът му за това, че домът ми ухае божествено, точно толкова зле ми прозвуча поканата му, макар че нямах право да се чувствам така. Прозвуча ми зле, защото никой мъж, който се интересува от дадена жена, няма да доведе децата си в къщата й в последния момент, а после да я покани на неделно барбекю в дома си, на което да се „отпуснат“ и да „мързелуват“.

Мъж, който се интересува от дадена жена, би подбрал момента и би планирал внимателно такива срещи с децата си. Нещо повече, те биха се случили само ако мъжът е сигурен, че иска да покани жената отново. И отново. Докато тя остане, може би завинаги.

Или поне аз така щях да постъпя.

Така направи и Конрад с нашите деца. За съжаление, когато започна да планира и полага такива усилия спрямо новата си жена, все още беше женен за мен.

— Боже, Амелия, май заспиваш права! — възкликна Мики.

Сепнах се и се фокусирах върху него.

— Извинявай. Наистина съжалявам. Умът ми е зает с хиляди неща.

Преди Мики да успее да отговори, някой се провикна от кухнята:

— Не знам какво да си избера.

И двамата се извърнахме и видяхме Килиън, който стоеше сред поръсените с цветни пръчици кексчета и торбичките със сладки и изглеждаше така, сякаш беше попаднал в шоколадовата фабрика на Уили Уонка^[2], но не беше получил разрешение да пусне на свобода лакомника в себе си.

— Каквото искаш, Килиън! — провикнах се и аз.

Очите на Килиън станаха огромни, когато чу това, и аз за малко не избухнах в смях.

— Госп… ъъъ, хей! — Ашлин се провикна към мен. — Искате ли да довърша глазурата на тези? — Тя посочи към кексчетата, които още не бяха готови.

— Тя е добра в това — рече тихо Мики. Гласът му дойде някъде отдалече и аз се обърнах. В този момент долната ми челюст увисна, защото го видях да се навежда над кашона си. Той извърна глава и улови погледа ми. — Позволи й да го направи.

— Аз… — Погледнах към Ашлин и предложих: — Какво ще кажеш да го направим заедно?

Лицето й грейна.

Без да имам друг избор, тръгнах към нея.

Килиън пъхна едно кексче в устата си, докато майсторски махаше с устни хартията от него.

Никога не бях виждала някой да прави това, затова с усмивка отбелязах, докато вървях към кухнята:

— Имаш специални заложби, хлапе.

— Така е — каза той с пълна уста и продължи: — Практика…

Усмихнах се още по-широко.

— Докарай си дупето тук, момче, помогни на баща си да извади нещата и да им сложи цени — нареди Мики.

Килиън се втурна към баща си, минавайки покрай мен. В този момент фурната звънна.

— Ти направи тези — казах на Ашлин, отивайки в кухнята. — А аз ще извадя последната партида.

Ашлин кимна и взе лъжицата от купата.

Докато вадех тавата от фурната, чух Мики да пита:

— Скъпа? А етикети?

Неочаквано и изненадващо (тъй като ставаше дума за Мики), неприятно усещане се плъзна надолу по гръбнака ми. Конрад ме наричаше „скъпа“. Изобщо той ме наричаше с всякакви нежни имена, за които можеше да се сети. По-късно разбрах, че нито едно от тях не е било специално, след като го чух да нарича по същия начин и Мартин.

И знаех, че небрежният начин, по който Мики си служеше с гальовните обръщения, значеше същото. Дори по-лошо. За него всяка жена беше „скъпа“. Или другото, което използваше — „мила“.

Не беше предназначено само за мен. Не бях специална. И никога не съм била.

Избутах настрана и тези мисли заедно с другите, сложих тавата на поставката за охлаждане и погледнах към него, отговаряйки му:

— Тук горе.

— Отиди да ги вземеш — каза той на Килиън.

Момчето се стрелна обратно към мен.

Извадих етикетите и маркерите от чекмеджето, в което стояха, и му ги дадох. Той се затича обратно към татко си и така, закипя усилен труд — Мики и Килиън вадеха разни неща от кашона си, слагаха им цени и ме питаха къде да ги подредят, а двете с Ашлин поставяхме глазурата на кексчетата и междувременно почиствахме кухнята.

Колкото и да бях уморена, колкото и да се борех с привличането, което изпитвах към Мики, не можех да не призная, че ми беше приятно да имам компания. Да усещам живот около себе си. Да чувам гласове. Да разменям по някоя и друга дума или да се разминавам с нечие тяло, като междувременно давам или получавам усмивка.

Не ми се беше случвало от доста време. Не беше нещо обичайно през последните три години и определено не ми се беше случвало често през последните десет месеца. Харесваше ми. А и децата на Мики бяха добри, което всъщност не ме изненадваше.

Приключихме за нула време и осъзнах, че ми искаше да не бяхме свършили толкова бързо. Причината за това беше, че в мига, в който бяхме готови, Мики каза:

— Време е да напуснем дома на госпожа Хатауей.

На което Килиън веднага отговори:

— Мога ли да си взема торбичка с шоколадови бисквити, преди да си тръгнем?

Мики се подсмихна на сина си.

— Струваш ми цяло състояние да те изхраня, хлапе.

Килиън му върна усмивката, без видимо да се притесни вероятно защото знаеше, че наистина е така, но и защото беше наясно, че Мики няма нищо против.

— Само да отбележа — намесих се, — че за съседите сладките са безплатни.

— Ако направиш това, няма да събереш никакви пари за школата — рече Мики, пристъпвайки към кухнята. Синът му го последва.

Съседът ми стигна до противоположния край на кухненския плот, погледна набързо етикетите с цените, които бях сложила на сладките, и извади портфейла си.

— Наистина, Мики — казах аз. — Ашлин ми помогна да направя глазурата и да почистя. Сладките са един вид възнаграждение.

Той ме погледна.

— Наистина, Амелия, Кил посещава школата, така че ще дадем пари.

Докато ме гледаше така топло и приятелски, усетих, че не мога да направя друго, освен да се съглася, затова кимнах.

Той остави петдоларова банкнота на плота и заяви:

— Джуниър каза, че събитието започва в седем. Ще бъдем тук в седем без петнайсет.

Коремът ми се сви от притеснение при това предложение, но преди да измисля как да го отклоня учтиво, Килиън извика потресено:

— Сутринта? — Лицето му се сгърчи в истински ужас и продължи, натъртвайки ужасено всяка сричка — В събота?

Мики погледна надолу към сина си.

— Искаш нова екипировка за глава, нови обувки и нови ръкавици за следващия сезон, нали?

— Да — измърмори Килиън, сякаш му се щеше да не е така.

— Тогава утре ще станем рано и ще дойдем тук, за да помогнем на госпожа Хатауей да продаде всички тези боклуци.

— Наистина не е… — започнах, но спрях, когато Мики ме сряза с поглед.

Разбрах какво искаше да ми каже. Бях виждала очите му приятелски, смеещи се, замислени, преценяващи. Но в този момент погледът му казваше, че когато той говори, децата му слушаха и никой нямаше право да му противоречи.

Проблемът беше, че не исках Мики в дома си. Всъщност Джоузи, Джейк, Джуниър, Алиса и техните деца щяха да дойдат в шест и половина и наистина не се нуждаех и от него. Вгледах се в сините му очи и реших да не казвам нищо.

Мики отмести поглед към сина и дъщеря си.

— Сега кажете лека нощ на госпожа Хатауей и да се прибираме вкъщи.

Получих две пожелания за лека нощ, едното кисело (Килиън), другото тихо (Ашлин). Докато вървяха към вратата, аз също им пожелах приятни сънища.

Мики се спря от външната страна на прага и каза на децата си:

— Внимавайте на улицата, идвам след вас.

— Добре, татко — изсумтя Килиън, стъпвайки тромаво през тревата.

— Момче, през пътеката — нареди Мики.

— Добре. — Килиън погледна към мен, смени посоката и се запъти към пътеката. — Извинявайте, госпожо Хатауей.

Исках да го успокоя, че според мен няма да увреди тревата, като стъпва по нея, и че така щеше да се прибере по-напряко вкъщи, но не го направих. Рекох само:

— Не се притеснявай, малкият.

Той ми се усмихна леко. Ашлин тихо сложи ръка на гърба на брат си и го насочи към пътеката.

Мики стоеше и гледаше. Както и аз.

Когато пресякоха улицата и Килиън се затича към техния двор, а Ашлин тръгна, влачейки се след него, Мики се обърна към мен.

— Майка им пие.

При тази откровеност, която дойде напълно неочаквано, не успях да направя друго, освен да се вторача в него.

— Казвам ти го, защото през по-голямата част от времето тя е адекватна — продължи той. — Но през останалата е абсолютно непоносима и всички в града го знаят. Което означава, че в един момент и ти ще го разбереш.

— Боже, Мики — прошепнах. — Не знам какво да кажа.

— Няма нищо за казване — отговори той спокойно. — Времето ще покаже дали беше правилно, или грешно да прекратя този кошмар, така че децата ми да растат в дом, в който да имат само един родител, но на когото да могат да разчитат през цялото време и който винаги е до тях, без значение дали в този момент се нуждаят от него, или не. За разлика от родител, който се грижи за своите деца през половината време, а през другото се опитва да прикрие простотиите на жена си. Хубавото е, че тя е в час, когато децата са при нея. Лошото е, че тогава понякога се чувствам виновен, че трябва да ги държа далече от майка им.

Стиснах устни, шокирана от това, което той току-що ми сподели, и в същото време натъжена. Не знаех как да реагирам.

Мики обаче не се притесни и продължи да говори.

— Казвам ти това и защото Ашлин обича да пече, да бъде със семейството и да се грижи за нас по всякакъв начин. Но не и когато до нея е жена, чиято ръка сякаш се е сраснала с чашата с вино, заваля думите, изпуска брашното на пода и забравя колко захар е сложила.

О, боже. Горката Ашлин.

— Добре — казах тихо.

Прозвуча неубедително, недостатъчно, не успя да изрази и малка част от онова, което чувствах, но беше единственото, което успях да изрека.

Мики продължи.

— Ужасно ми е неприятно, но съм строг с тях, защото тя не е. Някъде дълбоко в себе си тя усеща, че трябва да направи нещо за тях и заради това им позволява неща, които не са редни.

Думите му ме пронизаха до мозъка на костите ми, но не казах нищо, което бе добре, защото Мики не беше свършил.

— Освен това ми е ужасно неприятно, че трябва да разчитам на хората от града за децата ми — продължи, а сините му очи ме гледаха настоятелно. — Сега и ти живееш в този град, скъпа, точно срещу къщата ни. Не е трудно да се общува с Аш. Тя е най-доброто момиче тук и не го казвам само защото е на четиринайсет и е достатъчно умна, за да знае, че най-простите неща в живота могат да донесат най-голяма радост. За нея беше удоволствие да слага глазура на кексчетата заедно с теб, дори и само за петнайсет минути. Освен това ще е щастлива утре да ти помогне. Оценявам, че й позволи да го направи.

— Аз… — Млъкнах, защото се притесних да не заплача. Поех си дълбоко въздух, удържах вътрешния си повик и изтърсих: — На разположение съм винаги когато тя или Килиън имат нужда от мен.

Защо казах това? Защо? Те бяха деца на Мики и щяха да идват с него. Не можех да го отбягвам, а в същото време да се сприятелявам с децата му.

Усетих, че си създавам неприятности, и това заедно с всички останали чувства, които се опитвах да погреба, определено не беше добре.

Той протегна ръка и докосна с показалеца си дланта ми. Това докосване предизвика тръпки, които минаха по ръката ми, през рамото ми, надолу към гърдите… Не помръднах и позволих на това усещане да ме завладее. Хареса ми — не, не само ми хареса, достави ми невероятно удоволствие — и в същото време ме зашемети, тъй като през целия си живот не бях изпитвала нещо подобно.

И сякаш за да подсили това дълбоко преживяване, Мики каза тихо:

— Благодаря.

Надявайки се, че ще го отдаде на емоцията, предизвикана от разказа му, а не на факта, че можеше да докосне дланта ми за по малко от половин секунда и това да накара гърдите ми да изтръпнат, аз отговорих с дрезгав и пресъхнал глас:

— Няма за какво.

Той кимна.

— Ще се видим на сутринта, Амелия.

Сподавих въздишка на поражение (или може би на възбуда) и се насилих да се усмихна.

— Да, Мики. Ще се видим на сутринта. Благодаря ти, че ме запозна с децата ти.

Той тръгна, като ми отправи в отговор усмивка през рамо и в същото време заби още една стрела право в сърцето ми.

— Чакам с нетърпение да ми върнеш жеста.

При сегашното положение той щеше да види децата ми едва когато съм на смъртно легло и те дойдеха, за да направят една последна визита от чувство за вина, а и за да се убедят, че съм ги включила в завещанието ми.

Запазих усмивката си, която стоеше като забодена на лицето ми, макар да знаех, че изглеждаше напълно фалшива. За щастие, той се обърна с гръб към мен и тръгна надолу по пътеката.

Тъй като не исках да изглежда грубо, изчаках да измине половината път по алеята пред къщата, преди да затворя вратата. После се уверих, че е достатъчно далече, за да може да чуе, и едва тогава заключих.

И въпреки че единственото нещо, което исках да направя, беше да се свия някъде и да освободя чувствата, които изпитвах и които държах погребани, онези, които продължавах да избутвам настрана (дори да знаех, че това щеше да ме унищожи), аз не го направих.

Отидох в кухнята, уверих се, че всичко е покрито, отказах се от чашата вино и се мушнах под душа. А после в леглото.

Заспах трудно и се будих често.

След като станах, без да съм си починала ни най-малко, знаех, че за това си имаше ред причини. Но не си позволих да размишлявам върху нито една от тях.

* * *

— Кога ще дойдат децата ти?

Извърнах глава при звука от гласа на Мики.

Беше почти обед и очевидно решението ми да не платя за обикновено съобщение, а да публикувам реклами както във вестника на Магдалийн, така и във всеки вестник в областта, с кратък списък на нещата, които щяха да се продават (и техните марки), донесе неоспорим успех.

Беше претъпкано с хора. Всъщност още преди шест часа на улицата се бяха наредили коли. Което беше хубаво. Щяхме да направим много, много пари, а аз щях да видя как старите ми вещи излизат през вратата. Освен това щях да съм твърде заета, за да се тормозя от мисълта, че трябва да прекарам известно време с Мики.

Но сега повечето неща бяха изнесени, останали бяха само дреболии (което значеше, че всички вещи, които бях включила в разпродажбата, бяха изкупени, както и някои, които нямах намерение да продавам), а тълпата оредяваше. А това на свой ред значеше, че Мики можеше да се добере до мен, което и направи, отбелязвайки, че децата ми не се бяха появили.

Неговите бяха дошли и се бяха скъсали от работа. Децата на Алиса и Джуниър също дойдоха и работиха здраво. Конър, Амбър и Итън, също бяха тук с родителите си Джейк и Джоузи. Въпреки че формално погледнато само Итън бе дете и на Джоузи — тя го беше осиновила малко, след като се беше омъжила за Джейк. Дълга история, която тя ни сподели между срещите ни за подготовката на разпродажбата. Но това пък обясняваше защо едва наскоро се беше заела с набирането на средства за школата.

Да не споменавам, че се бяха появили и други млади боксьори със своите родители, братя и сестри.

Гъмжилото от хора не беше чак толкова изнервящо и денят като цяло беше успешен. Нямах представа как вървеше оборотът, но знаех, че сме събрали няколко хиляди долара. Джоузи и Алиса засияха доволни още в осем часа, а сега сякаш летяха във въздуха.

Аз се чувствах по същия начин. Прекрасно бе да виждам как старият ми живот излизаше през вратата в ръцете на хора, които бяха доволни, че са попаднали на страхотна находка, и щяха да се наслаждават на вещите, повече от мен самата. Чувствах се просто прекрасно, че организирайки разпродажбата, щях да помогна на група момчета, които искаха да се научат да се боксират.

Но точно в този момент, след въпроса на Мики, тези чувства изчезнаха.

— Те са с баща си — измънках, подреждайки няколко порцеланови изделия (не от моите) върху кухненския плот, така че да се виждат по-добре.

— Организираш нещо толкова голямо, а баща им не ги пуска да дойдат? — попита Мики, невярващо.

Погледнах го и той видимо се притесни. Явно разбра какво пишеше в очите ми.

Когато видях реакцията му, реших, че е дошъл моментът, в който да споделя с Мики Донован — моя привлекателен съсед, който не гледаше на мен така, както аз гледах на него, но дори и да ме възприемаше по същия начин, не заслужаваше да се натоварва с мен — някои неща, заради които може би щеше да поиска да стои настрана от своята съседка.

— Баща им действително нямаше да е доволен, ако бяха дошли, защото той не иска децата ни да са около мен. Но това, Одън и Олимпия да не са тук, не е негово решение, а тяхно. С децата ми не сме много близки. Някога бяхме. Но вече не сме. И вината за това е в мен.

— Съжалявам, мила — прошепна Мики, задържайки погледа ми. — Не е моя работа. Не трябваше да питам.

Предишната вечер той се откри пред мен. Сега аз му отвърнах със същото.

— Не е точно така. Ще стане твоя работа, защото живееш от другата страна на улицата. Сигурно си забелязал, че не ме посещават често, а когато дойдат, правят всичко възможно да си намерят причина да си тръгнат.

— Амелия — нежно продума той.

Изчаках, но не каза нищо повече. А и нямаше какво да се каже. И въпреки това очите му говореха, той усещаше болката ми. Представяше си как би се чувствал, ако децата му се държаха по същия начин. Можех да прочета агонията в погледа му.

Усещайки как ме галеха очите му, разбрах защо се опитвах да загърбя всичко. Защото, ако не го сторех, това щеше да ме погълне и щях да спра да съществувам.

Това беше. Бях изразходвала своята честност. Затова само свих рамене.

— Положението е такова, каквото е. Сега съм тук. Ще видим как ще се развият нещата. Искаш ли сандвич? Поръчах да доставят няколко от „Уейфеър“ и може би не знаеш, но пристигнаха преди половин час. В хладилника са.

Той погледна към хладилника, сякаш разбра, че имам нужда да си почина от изпитателния му поглед. После се втренчи в мен с леко присвити очи, но нежно.

— Добре, ще си взема един.

Кимнах и се обърнах.

— Ейми.

Спрях се, сепната, и погледнах към него, защото знаех, че в къщата нямаше никой, който да се казва така. Изненадах се, защото видях, че вика мен.

Беше ми забравил името ли?

— Това… — заяви той, посочвайки с ръка дневната ми, която след разпродажбата, приличаше на бойно поле. — Добре се справи, мила, и трябва да знаеш, че оценяваме усилията ти.

Позволих на думите му да ме накарат да се почувствам добре за наносекунда. След това промърморих „Благодаря“ и се отдалечих.

* * *

— Божичко, нищо не ти е останало — заяви Алиса, която стоеше на мястото, където допреди това бяха наредени кутиите, и гледаше към дневната ми.

Беше три и половина. Разпродажбата беше приключила. Малкото останали неща бяха сложени в кутии, за да могат Джуниър и Джейк да ги изнесат — някои щяха да отидат в благотворителна организация, а други щяха да бъдат запазени за евентуална следваща разпродажба.

Останалите бяхме в къщата и чистехме, макар да нямаше кой знае колко за чистене. Беше ми останал един диван, лампион и малка масичка — другата, която беше в комплект с нея, бе продадена, въпреки че не беше включена в разпродажбата. Нямах дори бар столчета (те бяха включени).

Повечето от майките на боксьорите си бяха тръгнали. Бяха останали само няколко жени, включително Джоузи и Алиса, но без съпрузите си, които тъкмо бяха тръгнали заедно с Конър и Итън, за да им помогнат.

И Ашлин беше тук. Отвън Мики тъкмо пренасяше малката масичка, която не възнамерявах да продавам (тя беше последното нещо, което се купи), към колата на купувача, а Килиън го наблюдаваше.

— Това е хубаво, чисто пано — отвърнах аз, изследвайки с поглед празното като пещера пространство, което създаваше усещането, сякаш никой не беше живял в него.

Сега изглеждаше по-добре, отколкото, когато цялото беше затрупано с кашони. А и бях твърдо решена, че един ден (и то скоро) щеше да изглежда великолепно.

— Какво? — попита Алиса.

— Чисто пано — повторих. — Време е за обзавеждане.

Тя се подсмихна дяволито.

— Ако имаш нужда от помощ, сестро, добра съм в харченето на пари.

Не бях ходила в дома й. Но я бях виждала как се облича. От време на време правеше някои промени (с косата си, грима и дрехите си) и трябва да призная, че нямаше да е мило (но щеше да е вярно), ако кажех, че се обличаше изключително крещящо.

Но все пак исках да ми помогне с обзавеждането, защото не се интересувах как се облича. Много я харесвах.

— Готова съм, когато кажеш.

Усмивката й се изпълни с въодушевление.

— Познавам една жена, местен интериорен дизайнер. Тя работи наистина добре — присъедини се Джоузи към нашия разговор, държейки в ръката си препарат за полиране и парцал, макар да нямах представа какво полираше — бях продала масата в трапезарията (която беше включена в разпродажбата), а Джоузи определено не беше близо до малката масичка.

— Бих искала сама да декорирам всичко тук, за да отговаря на моето аз — отговорих внимателно, тъй като не исках да нараня чувствата й.

Не исках и да споделя, че всъщност нямах представа какво щеше да се окаже това мое аз.

Тя кимна, а устните й се изкривиха с усмивка.

— Тогава така да бъде.

Алиса разпери ръце във въздуха и извика:

— Време е момичетата да направят обиколка на магазините!

По-скоро петдесет обиколки. Къщата беше голяма и като се изключеха стаите на децата, които не бяха пипнати, всичко беше опразнено.

Докато мислех за това, а Алиса продължаваше да ръкомаха във въздуха, ликувайки, Джоузи погледна притеснено приятелката си.

— Амелия едва ли иска домът й да заприлича на бордей.

Поех си шумно въздух, защото разбрах какво означава намекът, а и не знаех как Алиса щеше да го приеме. Издишах едва когато тя отпусна ръце, избухна в смях и продължи да се смее искрено, преди да се обърне към Джоузи, все още смеейки се.

— Искаш да кажеш, че домът ми прилича на публичен дом?

— Казвам, че използваш много драперии — отговори Джоузи.

— Всеки знае, че осветлението е всичко — рече Алиса.

— Съгласна съм. Затова има всякакви крушки с различни ватове, за да можем да си изберем варианти за осветление — язвително отвърна Джоузи.

Алиса погледна към мен и размаха пръст към Джоузи.

— Не е ли забавна тази устатница?

Беше. Въпреки това не бях сигурна как всъщност се чувстваше Джоузи и дали действително се забавляваше с разговора и затова реших да не казвам нищо.

— Мила!

Настръхнах и се обърнах, когато чух гласа на Мики. С жените и децата (всички, от които бяха момичета), в момента имаше осем „мили“ в къщата, на които той можеше да говори. Видях, че гледа към мен, и разбрах, че въпросната „мила“ съм аз.

— Утре в два часа удобно ли ще ти е? — попита той, когато улови погледа ми.

— Моля? — попитах в отговор.

— Наденички, пиле, твоята почивка… — напомни ми той.

О… мамка му. Напълно бях забравила.

— Ъъъ… добре…

— Значи, в два. И дори не си и помисляй да предлагаш да донесеш нещо. Просто ела. Ние ще се погрижим за теб. — Преди да измисля удобно извинение да отклоня поканата му, той погледна към дъщеря си и каза: — Аш, миличка, готова ли си?

— Да, татко — отвърна тя тихо. Забелязах, че погледът й е насочен към мен. — Мина превъзходно, госпожо Хатауей.

— Благодарение и на теб, цветенце — отвърнах й.

Тя вдигна рамене, отпусна ги, кимна, погледна към земята и не отговори. После се отправи към вратата.

Наблюдавах я с леко присвити очи, не разбирах защо тези кратки, едва доловими движения, които Ашлин правеше, ме притесняваха. Но определено ме тревожеха.

— В два.

Подскочих и погледнах Мики, който повтори думите си, отново изричайки ги кратко и ясно. Как да се измъкна от поканата? Как?

— До два тогава — изрече устата ми.

Ето как определено нямаше да се измъкна. По дяволите.

Той кимна, огледа стаята и каза неопределено:

— До утре.

След това изчезна, затваряйки вратата след себе си и дъщеря си.

Бравата едва щракна, когато почувствах как тялото ми се сви — бях усетила пронизваща болка в ребрата, защото в този момент Алиса ме мушна с лакът, при това доста силно. Погледнах я изненадана.

Тя повдигна вежди и рече:

— Мики?

— Това ми харесва — подхвърли Джоузи.

Погледнах към нея и установих, че наистина й харесваше. Много.

— Не просто ми харесва. Във възторг съм! — заяви Алиса и погледът ми се върна върху нея. — Мики Донован. Ирландецът. Страхотно попадение!

Определено грешеше.

— Ние сме съседи — казах и на двете.

— Съседи, от които единият е мъж, другият жена — отбеляза Алиса, правейки напълно ненужно неприлични жестове за съответните полови органи.

— Да, но децата също ще са там.

Усмивката на Алиса стана още по-широка.

— Още по-добре. Значи, те кани при семейството си.

— Не, Алиса — възразих внимателно. — Аз съм просто съседка. Вярно, че съм жена, но това няма никакво значение. Няма как да го разбереш, защото ти и Джуниър се гледате един друг така, сякаш се разминавате в училищния коридор, знаейки, че довечера ще имате страстна среща. Ако ставаше дума за съсед и съседка, които гледат един на друг по онзи начин, вероятно щях да се срещна с децата му чак след шест месеца, след като сме прекарали шест седмици в планиране как точно да стане тази среща.

— Това, за съжаление, е вярно — измърмори Джоузи.

Кимнах, въпреки че не ми стана приятно от нейното потвърждение. Нямаше нужда да го прави.

— Така че срещата ни няма нищо общо с факта, че той е мъж, а аз жена. Просто Мики е добро момче.

— Обзалагам се, че ако отидеш там с голямо деколте, неговото добро момче ще се почувства още по-добре — предложи Алиса.

Поклатих глава, подсмихвайки се.

Джоузи рязко отсече:

— Няма да е особено подходящо да се появи с голямо деколте пред децата на Мики.

Алиса погледна към Джоузи, повдигайки вежди.

— Защо? Аз нося деколтета пред децата ми.

— Те са твоите деца, Алиса, с твоите деца можеш да правиш каквото си искаш — отбеляза Джоузи. — Ако нещата между Амелия и Мики се получат, децата му свикнат с нея и тя стане част от семейството им, тогава ще може да прави каквото си иска.

— Добре — измърмори Алиса.

— Както и да е — намесих се аз. — Няма какво толкова да се въодушевяваме. Просто наденички, пиле и релакс с новия съсед.

— Разочарована съм — продължи да мърмори Алиса. След това вирна глава. — Това обаче значи, че си на линия да излезеш на лов, което пък значи, че и ние можем да излезем с теб.

При това „ние“ тя сръчка с лакът Джоузи, която не се помести и на сантиметър, а продължи да гледа строго Алиса.

— Ти си омъжена — напомних й.

— Определено съм омъжена — съгласи се тя с мен. — Но това не значи, че не мога да излизам. Джуниър знае, че няма да кривна, така че няма нищо против. — Обърна се към Джоузи: — Ти „за“ ли си?

— Винаги съм „за“, когато става дума за нещо, което ще ми позволи да се издокарам.

Аз обаче не бях сигурна, че съм „за“.

— Не знам дали съм готова.

— Добре, тогава не бъди готова — веднага отговори Алиса. — Първо ще оправим къщата ти. След това ще излезем на лов. Решението е твое. Само кажи кога. Ние ще сме там. А сега трябва да отведа домочадието си вкъщи, тъй като обикновено децата забравят, че са яли, само половин минута по-късно, в противен случай ще започнат да ядат дивана ти, а това е единственото, което ти остана, за да има на какво да седиш.

Погледнах домочадието й, което се беше разположило на дивана ми. Всички изглеждаха уморени и нацупени.

Тя ги изведе от къщата и ги вкара във вана си, докато аз се сбогувах едновременно с тях и с Амбър, която тръгна с двама нейни приятели, на име Тайлър (макар че бяха момче и момиче). Заедно с това си разменях прегръдки и изказвах и получавах благодарности от майките, които също си тръгваха.

С Джоузи стояхме на вратата.

— Останах последна, защото исках да се убедя, че си добре — обясни тя.

— Добре съм. Имам диван. Имам легло. И освен ако някой не я е продал, имам и бутилка вино — отговорих с усмивка.

— Не, Амелия, останах, защото исках да се убедя, че наистина си добре.

Прехапах долната си устна.

Тя сведе очи. След това тихо рече:

— Разбирам.

Пуснах устната си и прошепнах:

— Трябва да обзаведа.

Не прозвуча смислено. И въпреки това, когато Джоузи вдигна поглед към мен, почувствах, че ме е разбрала.

— Тогава задължително трябва да се заемем с това веднага.

Защо изпитах такова облекчение?

— Много ми е приятно, че двете с Алиса ще ми помогнете — казах й откровено. — Аз…

— Много ми е приятно, че искаш да ти помогнем — прекъсна ме тя и отново усетих облекчение, че ме разбираше и че нямаше нужда да го изричам на глас. — Съвсем скоро и аз минах през същото. И имах до себе си много хора, които ми помогнаха. Знам как се чувстваш. Така че ми става още по-приятно, виждайки, че ще ми дадеш възможност да направя същото за някой друг.

Не можех да кажа, че се бяхме опознали много добре през времето, в което подготвяхме разпродажбата. Има някои неща, които споделяш просто защото общуваш с другия, но досега не бяхме стигнали до такава дълбочина. Можех да кажа обаче, че макар да беше различна, определено ми харесваше. А сега ме убеди, че съм била права в мнението си за нея.

Използвах възможността, протегнах ръката си и хванах нейната. Стиснах я леко, а после я пуснах.

— Ще ти звънна. Ще организираме нещо. Ще вземем Алиса и ще стартираме фаза две на проекта „Синята скала“.

Джоузи кимна. Протегна ръка, хвана моята, но не я стисна за кратко и не я пусна. Държеше я здраво.

— Ще чакам с нетърпение обаждането ти и ще помисля за прекрасни места, на които да те заведа и които да те вдъхновят.

— Благодаря.

— Удоволствието е мое — прошепна тя в отговор и стисна ръката ми по-силно.

Аз също я стиснах в отговор.

Ръцете ни все още се държаха, когато тя каза:

— Нямам думи за това, което се случи днес благодарение на теб. Джейк направи предварителни изчисления и всички сме като зашеметени от това, което събрахме, макар и да не сме изненадани, имайки предвид щедростта ти. — Посочи с ръка празната ми дневна. — Тези пари със сигурност ще покрият разходите за нова екипировка и наем, все задължения, които Джейк преди не успяваше да покрие и школата непрекъснато беше на загуба, понякога драстично. Но той никога не е и помислял да се откаже от нея и от работата с децата. И сега за първи път няма да се налага да се тревожи за това. Дори може би ще успее да вземе по-добър ринг за мачовете им, както и да сложи прилични седалки за родителите, нещо, което школата никога не е можела да си позволи. Когато започне сезонът, трябва да дойдеш и да видиш момчетата, за да се убедиш сама какво направи за тях и колко са щастливи.

— Можеш да си сигурна, че ще дойда.

Джоузи се усмихна и аз отвърнах на усмивката й, след което ме пусна с топло ръкостискане и каза:

— Доскоро, Амелия, ще се видим.

— До много скоро, Джоузи.

Обърна се и си тръгна, а аз й помахах. Джоузи също ми махна.

Уверих се, че потегли безпроблемно с колата си, преди да затворя и заключа вратата.

Обърнах се към дневната и лекотата, която чувствах допреди малко, напълно изчезна. Празната къща вече не изглеждаше като покана да създам нещо красиво, а като място, което след изключително напрегнат ден те смазва с празнотата си, която не може да бъде запълнена.

— Чисто пано — промърморих на себе си, отправяйки се към кухнята, за да видя, че последната ми бутилка вино все пак не беше продадена.

Отворих я, сипах си в една пластмасова чаша (защото вече нямах стъклени) и отворих хладилника. Взрях се в опакованите сандвичи и изкривих устни.

Дори не бях закусвала заради всички онези хора, които чакаха на улицата толкова рано. Единственото, за което бях имала време, бе да хапна набързо пакетче чипс. Но нищо от това, което сега виждах, не ми се стори апетитно.

Затворих хладилника.

За кратко си помислих дали да не напиша есемес на децата ми, за да ги уведомя, че разпродажбата бе имала огромен успех. Нещо, което изобщо не ги интересуваше. Факт, заради който, дори да имах апетит, щях да го изгубя напълно.

Тогава реших да напълня за първи път ваната в моята прекрасна баня, гледаща към океана, и да взема със себе си пластмасовата чаша с вино — нещо, което майка ми никога не би направила и което всъщност би сметнала за отвратително (като се започне с това, че навсякъде около ваната имаше прозорци, които щяха да я „изложат“ на морето, макар и да нямаше кой да я види, и добавим факта, че виното щеше да се пие от пластмасова чаша). Точно това обаче исках да направя.

И го направих.