Кристен Ашли
Ново начало (12)

Глава 11
Искам повече

Два дни след като децата ми си бяха тръгнали, аз трескаво се приготвях за срещата ми с Брадли.

Излизахме за трети път.

И не се получаваше.

Да, той беше привлекателен. Да, беше интересен. Да, проявяваше интерес към мен.

Ала истината (която се опитвах да не си призная… и не успявах) бе, че той не беше Мики.

Не беше толкова красив, че чак да боли да го гледам. Не ме караше да се чувствам така, сякаш съм изгубила представа за всичко друго, въпреки че с Мики голяма част от това, което изпитвах, бе гняв.

Мики не беше опция за мен. Той не ме намираше за привлекателна. Знаех го.

И все пак ме беше съсипал за всички други мъже.

Освен това кой, наистина, караше хората да го наричат Брадли?

Това ми напомни за баща ми, който настояваше да нарича брат ми Лорънс, въпреки че той го ненавиждаше и всички, дори и майка ми, му казваха Лор, а на мен (и на децата ми) ни беше разрешено да го наричаме Лори.

Така че щеше да се наложи да скъсам с Брадли, макар да нямах никаква представа как, тъй като не го бях правила от го дини.

За щастие, докато отсъстваше от града, Бостън Стоун се бе обадил само два пъти: единия път работех в „Гълъбовата къща“, така че ми беше оставил съобщение (на което аз не отговорих), а втория обядвах с Рут и Дела, така че би било невъзпитано да разговарям с него по-дълго.

Ала колкото и кратък да беше разговорът ни, той бе успял да ми съобщи, че много скоро ще се прибере, така че щеше да ми се наложи да се оправям и с него.

Бих могла да имам и по-сериозни проблеми, знаех го, след като имах съпруг, който ме беше изоставил. Да бъдеш онзи, когото зарязват, със сигурност беше по-лошо.

Така че щеше да ми се наложи да се държа като голям човек и да се справя.

Тъкмо ровех из гримовете ми, търсейки си червилото, когато телефонът ми върху плота в банята се обади.

Погледнах екрана и сърцето ми спря.

Беше Конрад.

Никога не би позвънил, ако не се беше случило нещо с децата.

Поех си рязко дъх и вдигнах.

— Конрад?

— Ще съм ти задължен, ако се обадиш на брат си и му кажеш да престане да ме тормози.

Изправих се рязко и се взрях невиждащо в огледалото.

— Моля?

— Вече два пъти ми звъни, за да ми държи сметка как съм бил настройвал децата си против теб, и няма да го търпя, Амелия.

— Нашите деца, Конрад.

— Какво? — процеди той.

— Нашите деца — повторих. — И ако Лори ти звъни, а ти не искаш да говориш с него, просто не му вдигай.

— Ако това е най-новата ти тактика…

— Достатъчно — прекъснах го аз. — Няма да продължим този разговор. Нямах представа, че Лори ти е звънял, но той е голямо момче. Прави каквото си иска. Не мога да го контролирам. Ще му се обадя, за да го помоля да престане. Ако откаже, ти ще трябва да бъдеш голямо момче и да не му вдигаш. Край на проблема. Онова, което няма да сторя, е да ти позволя да ме обвиняваш за нещо, което не съм направила. И тъй като не съм го направила, ще те помоля да не се оплакваш на децата ни за това, как вуйчо им те тормозел, при положение че две обаждания едва ли биха могли да се нарекат тормоз. Наистина, Конрад, при всичко, което се случва, защо не се стегнеш и не престанеш да се оплакваш на децата ни за ситуацията, която ти създаде.

— Какво означава това? — попита той враждебно.

— Сам си отговори. Аз обаче закъснявам за среща и трябва да излизам. Но ще ти кажа едно, и то е, че ти ясно даде да се разбере, че всякаква комуникация между нас трябва да бъде прекратена изцяло. Откакто съм в Мейн, ти на два пъти се свърза с мен и двата пъти беше неприятно и ненужно. Така че нека си направим услуга — аз ще те оставя да живееш живота си, а ти ще ме оставиш да живея моя. Ще споделяме единствено децата ни. А сега, приятна вечер, Конрад.

— Амел… — започна той.

Затворих му, а когато миг по-късно телефонът ми отново зазвъня, а името му се изписа върху екрана, не му обърнах внимание и продължих да си търся червилото.

* * *

— Да, за двама. Имам резервация. Брадли Тинсдейл — каза Брадли на салонната управителка.

Застанала зад него, аз го държах за ръка и оглеждах ресторанта, на име „Стрехите“, който знаех, че е много хубав, защото го виждах с очите си, но и защото и Джоузи, и Алиса бяха изпискали възторжено, когато им казах, че Брадли ще ме заведе там (е, Джоузи всъщност не беше изпискала, но вълнението й беше очевидно).

И това ме правеше нервна, защото Брадли ме водеше на много хубаво място; на всяка среща местата ставаха все по-хубави, също както целувките ни пред вратата на къщата ми ставаха все по-горещи (е, добре, бяхме го правили само още веднъж, но вторият път беше по-горещ от първия).

Не знаех дали се опитва да ме вкара в леглото си, като ми поръчва все по-скъпи ястия (което нямаше да го бъде), или с всяка среща, ме харесваше все повече и все повече се опитваше да ме впечатли.

Никоя от двете възможности не ми харесваше, защото възнамерявах да скъсам с него тази вечер (естествено, преди да се е стигнало до трета порция целувки).

Ето от какви мисли бях погълната, когато чух салонната управителка да казва: „Последвайте ме, моля“, и усетих Брадли да ме подръпва.

Докато вървях след него, ми се прииска да не бях облякла най-страхотния си тоалет за тази вечер.

Това бе първата ми малка черна рокля, откакто Конрад се беше развел с мен. Семпла. Впита. Доста къса (но не и по вулгарен начин) — образни деколтета отпред и отзад, предното разкриваше доста от гърдите ми, задното се спускаше чак до черната, дантелена лентичка на сутиена (който се надявах да изглежда привлекателно, ако деколтето се смъкнеше надолу).

Беше я избрала Алиса и макар и семпла, тя беше разкошна (по една случайност черният дантелен сутиен също беше избран от Алиса — той обаче не беше семпъл и все още не бях сигурна дали е вулгарен, защото и той, и бикините от същата материя бяха секси).

Краката ми бяха голи, но се бях намазала с боди лосиона, който Робин ми бе подарила за миналата Коледа и досега не бях имала причина да използвам. Резултатът се беше оказал божествен — кожата ми бе придобила блясък, който изглеждаше естествен и макар изобщо да не беше такъв, беше просто разкошен.

Бях обула черни обувки със заострен връх и изключително тънки токчета, покрити с невероятна и изящна дантела.

Освен това бях посветила огромно количество време на косата си, оформяйки я в небрежен кок, който ми бе отнел страшно много усилия, но изглеждаше страхотно.

Нямах представа защо бях положила толкова много старание. Тоалетът ми не казваше „Смятам да скъсам с теб“, а нещо съвсем различно.

А може би тази вечер използвах дрехите като щит.

Все още погълната от мисли за онова, което щеше да се случи в края на вечерта (както и прехвърляйки напразно плюсовете и минусите на тоалета си, нещо, което трябваше да направя два часа по-рано), аз се сепнах изненадано, когато чух гласа на Килиън:

— Ейми!

Бях приковала поглед в невероятните ми обувки, пристъпващи по килима, и при звука на името ми вдигнах рязко глава. Онова, което видях, ме разтърси.

На една маса седяха Килиън в официална бяла риза, Ашлин в красива розова рокля и Мики, също така в официална бяла риза под добре ушито тъмносиньо спортно сако.

Четяха менютата.

О, господи.

Защо?

Защо на мен?

Килиън ми помаха, а Ашлин погледна през рамо и по устните й пробяга срамежлива усмивка… която угасна при вида на Брадли.

Това ме разтревожи, ала нямах време за него, защото Мики погледна към нас.

Очите му се плъзнаха по мен, спряха се за миг върху Брадли и отново се върнаха към мен. Лицето му се вкамени.

Как би могла дъщеря ми да си помисли, че си пада по мен, нямах представа. Очевидно не ме харесваше и го знаех, защото изобщо не си даваше труда да го скрие.

— Познаваш ли ги? — попита Брадли и ме притегли по-близо до себе си.

— Те са ми съседи.

— Занесете менюта на масата ни, ако обичате. Ей сега ще се настаним — нареди Брадли на салонната управителка.

Тя кимна и се отдалечи, а Брадли ме заведе до масата на семейство Донован.

— Здрасти! — провикна се Килиън, когато се приближихме. — Днес имам рожден ден.

Мамка му.

Не знаех.

Потиснах укорителния поглед, който исках да хвърля на Мики, и вместо това се усмихнах широко на Килиън.

— Честит рожден ден — поздравих го аз. — Моля те, кажи ми, че приемаш закъснели подаръци.

Усмивката му стана още по-широка.

— Абсолютно.

— Кажи ми също така, че предлагаш списъци с желания — продължих аз.

Той грейна.

— Абсолютно.

— Отлично. Ще очаквам списъкът да бъде в пощенската ми кутия до утре на обяд.

— Имаш го! — провикна се Килиън.

Брадли стисна лекичко ръката ми и аз го погледнах, давайки си сметка, че бях проявила грубост.

— Извинявай — промълвих и се обърнах към масата. — Нека ви запозная. Брадли, това са семейство Донован. Ашлин, Мики и рожденикът Килиън. Семейство Донован, това е Брадли Тинсдейл.

Мики стана и му протегна безмълвно ръка.

Брадли я стисна.

Двамата се погледнаха в очите и ръкостискането им продължи мъъъничко по-дълго, отколкото бе необходимо.

Аз трябваше да положа усилие да не се размърдам неловко.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Брадли, когато двамата с Мики най-сетне си пуснаха ръцете.

Мики отново седна и впи пронизващ поглед в мен.

Беше ядосан, очевидно беше.

Ала не можех да си представя защо.

— Какво? — оформих безмълвно, отвръщайки на погледа му.

Очите му се наведоха за миг, а после отново се вдигнаха и се присвиха.

Казваше нещо, само че нямах представа какво.

— Какво? — повторих безмълвно, привеждайки се напред, за да подчертая беззвучния си въпрос.

— Амелия? — повика ме Брадли.

Отново потръпнах и когато го погледнах, видях, че ме наблюдава изпитателно.

— Да? — попитах, опитвайки се да се престоря, че не ме беше заловил да водя безмълвен разговор с Мики.

— Искаш ли да отидем на масата ни, или предпочиташ да си побъбрим със семейство Донован? — попита той учтиво, но мъничко резервирано.

— Вероятно би трябвало да отидем на масата ни — отвърнах и когато погледнах към тримата Донован, с тревога забелязах, че Ашлин се бе обърнала напред, така че беше с гръб към мен и Брадли, което бе проява на неучтивост от страна на момиче, което винаги беше учтиво. — Списъкът с желания, хлапе. Утре. До обяд — напомних аз на Килиън.

— Имаш го — повтори той, все така ухилен.

— Ашлин — казах меко и протегнах ръка, за да я докосна по рамото.

Тя ме погледна за миг и бързо извърна очи, измърморвайки едно: „Радвам се да те видя, Ейми“.

Аз се стегнах и погледнах към баща й.

— Мики.

— Ейми. — Той сбърчи вежди и отново наведе очи за миг, преди отново да ги вдигне към мен.

Така и не получих възможност да се изложа още повече, като го попитам безмълвно какво се опитва да ми каже, защото Брадли ме отведе.

Когато стигнахме до нашата маса, той ми задържа стола, след което сам седна и си поръчахме питиета… и всичко това, за щастие — без инцидент.

Вече четяхме менютата, когато погледнах над трите маси, които ни деляха, и видях, че Брадли е с гръб към семейство Донован, но Мики, който седеше в профил към мен, бе обърнал глава и цялото му внимание бе приковано в мен.

Очевидно все още беше ядосан.

Страшно ядосан.

И именно тогава започнах да се досещам, че съм загазила.

Мики тръсна глава по агресивен начин, който ме подразни.

Хвърлих поглед към Брадли, който все още четеше менюто, и отново погледнах към Мики, след което наклоних глава на една страна и махнах с ръка в едно безмълвно „какво?“.

Той вдигна ръка и размаха пръст насреща ми, накланяйки го бавно надолу, а после нагоре, след което си докосна гърдите.

О, господи.

Да не би да имах нещо на роклята си?

Погледнах надолу и видях, че всичко е наред.

Вдигнах глава, сбърчих вежди и като се уверих, че Брадли все още е погълнат от менюто, отново погледнах към Мики и махнах с ръка.

Той за втори път тръсна глава по онзи агресивен начин, но не към мен, а към вратата с надпис „Тоалетни“.

Когато отново погледнах към масата на Мики, него вече го нямаше. Беше станал и крачеше яростно към онази врата, изглеждащ безумно секси в спортното си сако.

Господи, убиваше ме.

— Какво ти харесва? — попита Брадли.

Мики Донован, не отговорих аз.

— Ще ме извиниш ли за миг — казах и той ме погледна. — Трябва да се освежа. Имаш ли нещо против?

— Не, Амелия — отвърна той и лицето му омекна. — Вземи колкото време ти трябва.

Беше мил мъж.

А аз бях идиотка.

Но дори тази мисъл не ми попречи да взема чантичката си и да скоча от стола, навярно малко по-бързо, отколкото бе нормално за жена, която току-що бе намекнала, че се нуждае да използва тоалетната, но всъщност просто иска да си сложи червило.

След това профучах през ресторанта и поех по дългия, отвеждащ до тоалетните коридор.

Подминах мъжката тоалетна (защо мъжката тоалетна винаги беше първа? Дразнещо), а след това и дамската и се отправих към края на коридора, където Мики стоеше, скръстил ръце на гърдите си, и ме гледаше буреносно.

Тикнах чантичката си под мишница, приближих се решително и го попитах най-сетне на глас:

— Какво?

В следващия миг вече не бях в коридора, защото ме изблъска в една ниша встрани, вероятно място, където през зимата слагаха закачалки за палта, ала сега бе просто тъмно пространство, откъснато от всичко.

— Мики — прошепнах, наполовина шокирана, наполовина обзета от нещо друго.

— А… не — отвърна той вбесено и объркващо.

— Какво не? — Взирах се в него, неспособна да повярвам, че се намирам в тъмно място, откъснато от ресторанта, където бяха неговите деца и моят кавалер за вечерта, притисната към стената от един агресивен и необяснимо ядосан Мики Донован.

— Не — повтори той, а после ме потресе до мозъка на костите, когато вдигна пръст и го плъзна в деколтето ми, надолу между гърдите ми.

Въпреки че от допира зърната ми начаса се втвърдиха, аз сграбчих пръста му и го отместих, задържайки го в ръката си.

— Какво правиш? — изсъсках тихо.

— Дръпни си деколтето нагоре — процеди той също толкова тихо.

— Ти полудя ли? — продължих да съскам аз.

— Този тип, шибаният Брадли, това някаква шега ли е?

Нямах представа какво иска да каже.

Което не ми попречи да се сопна:

— Не.

— Ейми, дори бившият ти, който е копеле, не е такъв задник, като задника на масата ти.

О, господи!

— Брадли не е задник.

— Брадли е задник и ти не можеш да сервираш такова деколте на задник, когото ще оставиш да те изведе на няколко вечери, а после ще зарежеш, когато осъзнаеш, че е задник.

— За твое сведение, тази вечер смятам да сложа край на отношенията ми с Брадли, ала не защото е задник, тъй като не е такъв. Той е мил човек. Ще го направя, защото просто не се получава.

Изражението на Мики помрачня от неочаквана мъжка съпричастност.

— И му навираш в лицето онова, което няма да го огрее?

Усетих как бузите ми пламват, и то не по начина, по който това се случваше обикновено в присъствието на Мики.

А защото бях бясна.

— Имам деколте, защото роклята е такава.

— Вдигни го нагоре, Амелия.

Аз се огледах наляво и надясно в престорена паника, преди отново да вперя очи в него. Пуснах пръста му и го сграбчих за реверите.

— О, господи! — възкликнах. — Да не би да съм попаднала в машина на времето, без да съм забелязала? Да не би да сме се озовали в 1818 година, когато мъжът може да завлече една жена в някоя ниша в заведението за хранене и да й нареди да се покрие, защото е твърде разголена?

Мики не каза нищо и това, че нямаше готов отговор, ме изненада и ме накара да се вгледам по-внимателно в него.

Взираше се в мен с буреносно изражение, едно мускулче върху челюстта му потръпваше и изглеждаше така, сякаш би могъл да убие някого, мъчително и кърваво.

А най-близкият „някой“ бях аз.

— Мики — прошепнах и пуснах реверите му, за да погладя сакото му и както се надявах, да се измъкна.

Не успях да стигна дотам.

— По дяволите — процеди той.

И ето че ме целуваше.

Мики Донован ме целуваше!

В първия миг се вкамених от изумление.

А после езикът му докосна устните ми, които се разтвориха, плъзна се вътре…

И аз вкусих Мики.

Това бе най-прекрасният вкус, докосвал някога езика ми.

Беше наситен, влажен, възпламеняващ.

Толкова много, че забравих всичко.

Забравих, че се намираме в ресторант.

Забравих, че съм на среща.

Забравих, че мъжът, с когото бях на среща, беше в същия този ресторант.

Забравих, че децата на Мики са тук.

Забравих всичко.

Всичко, освен Мики.

Целувката обгърна и двама ни в изпепеляващата си горещина дотам, че устните и езиците ни вече не бяха достатъчни и ръцете ни се плъзнаха по тялото на другия.

Права бях.

Той беше корав и горещ, където и да го докоснех.

Беше невероятно.

А ръцете му по тялото ми, дори и през дрехите, правеха с мен неща, каквито не бях подозирала, че бих могла да изпитвам.

Изскимтях до езика му и той откъсна устни от моите.

Не отиде много далеч обаче и ето че аз се озовах притисната до стената от солидната горещина на Мики, пръстите на едната му ръка се заровиха в косата ми, а с другата стисна дупето ми. Моите ръце се пъхнаха под якето му, едната се вкопчи в гърба на ризата му, другата се притисна до лопатката му.

И двамата дишахме тежко.

— Две възможности, Амелия — заяви той с нисък, дрезгав глас, който се разля между краката ми, увеличавайки влагата, изтръгната вече от целувката му. — Или ще се върнеш в ресторанта, ще разкараш онзи тип и ще дойдеш на нашата маса, за да отпразнуваме рождения ден на Килиън, или ще се върнеш в ресторанта, ще си тръгнете от тук и ще скъсаш с него, а по-късно аз ще дойда у вас.

— Грубо би било да му кажа да се разкара — каза устата ми вместо мен.

— Тогава си тръгнете от тук, зарежи го, а аз ще дойда по-късно.

О, господи, какво се случваше?

— Мики — прошепнах.

Той ме притисна към стената и зарови пръсти още по-дълбоко в косата ми, докато с другата ръка стисна дупето ми.

Влагата между краката ми заплашваше да се излее навън.

— Разкарай го от тук, Ейми — изръмжа той.

— Окей, Мики — прошепнах задъхано.

Очите му се спряха върху устата ми и той промълви:

— От другата страна на улицата, мамка му.

— Мики, смятам, че… — започнах, ала той ме прекъсна.

— Ако смяташ, че през следващите три часа ще мислиш за нещо друго, освен за тази целувка и как да скъсаш с онзи тип, ще те целуна отново, Ейми, за да нямаш друг избор.

Ала не ме целуна отново. Ако го беше сторил, щях да изгубя представа за всичко и най-вероятно щях да правя секс, притисната до стената в тъмната ниша на един луксозен ресторант.

— Не мисля, че ще забравя тази целувка — отвърнах задъхано.

— Много добре — процеди той; звучеше сърдито.

— Ядосан ли си?

— Ще отидеш ли при онзи тип, облечена в тази рокля?

— Ами… да.

— Тогава, да, ядосан съм.

Още по-озадачаващо.

— Защо?

— Размени ролите и си представи как отивам при жена, облечена в тази рокля — процеди той.

Вече не беше озадачаващо.

— О!

Имах чувството, че четиринайсетгодишната ми дъщеря беше права.

Мики Донован си падаше по мен.

— А сега ще бъдеш ли мила, което означава, че ще се наложи отново да те целуна, от което като нищо толкова ще се разгорещим, че този път няма да успея да се спра и ще трябва да те изчукам до стената в коридора на ресторанта, докато децата ми ме чакат, за да вечеряме заедно по случай рождения ден на сина ми? Или ще си занесеш задника на масата си и ще разкараш онзи тип от тук?

— Ще го разкарам от тук — отговорих, дишайки тежко.

— Добър избор.

Взирахме се един в друг и никой не помръдваше.

Това продължи доста дълго, докато Мики не отбеляза:

— Не виждам да тръгваш.

— Трябва да ме пуснеш, миличък — прошепнах.

— Мамка му — прошепна той в отговор и нетърпимото се случи.

Мики издърпа пръсти от косата ми, свали ръка от дупето ми и отстъпи назад.

Чувствах се така, сякаш някой бе отворил ковчеже със злато пред очите ми, само за мен, ала в мига, в който зарових пръсти в искрящите жълтици, те се бяха изпарили.

— Върви, бейби — заповяда той нежно.

Задържах погледа му, облизах устни и кимнах.

Поех по коридора, но спрях, когато Мики ме повика тихичко:

— Ейми.

Господи, само при звука на името ми, отронило се от устните му, усетих как влагата между краката ми се разлива още повече.

Обърнах се и видях, че беше вдигнал забравената ми чантичка, която бях изпуснала на пода, и ми я подаваше.

Поех я и прошепнах:

— Благодаря.

— Върви — прошепна той в отговор.

Направих го, като разумно минах през тоалетната, за да си оправя косата (когато приключих, тя далеч не изглеждаше така добре, както преди, но пък не разполагах с много време, а и ръцете ми трепереха).

Освен това си сложих червило.

Нямаше обаче как да скрия, че изглеждам така, сякаш ме бяха целували. И то как. Устните ми бяха подпухнали, очите — замъглени, бузите ми пламтяха. Опитах се да пооправя положението, но и за това нямах много време.

Такъв ми бил късметът, макар че едва ли беше изцяло лош, защото така по-лесно щях да накарам Брадли да си тръгне от ресторанта, ала беше наистина неприятно.

Беше забелязал, че Мики го няма, а когато се върнах, забеляза и целуваната ми уста и разрошената коса.

Така че, щом му казах мило, че трябва да си вървим, защото се налага да поговорим, той хвърли отровен поглед към Мики, след което пусна салфетката си, изправи се, блъскайки стола си назад, извади портфейла си, метна няколко банкноти на масата и се отдалечи рязко.

Не задържа стола ми, за да стана.

Не ме хвана за ръка, докато излизаше от ресторанта.

И вървеше толкова бързо, че едвам успях да го настигна, така че можах да погледна само за миг към масата на семейство Донован и да им помахам.

Мики ме гледаше с изражение, едновременно раздразнено и горещо.

Килиън ми помаха.

Ашлин ме погледна само за миг, но когато отклони очи, видях, че по устните й пробяга усмивчица, като на котка, на която току-що бяха поднесли пълна паничка със сметана.

* * *

Крачех напред-назад пред стъклената си стена, допряла телефона до ухото си.

И сипех порой от думи.

— Окей, знам, че аз се отдръпнах. Знам, че ти опита да се свържеш с мен. Знам, че имах да мисля за много неща, но ти беше едно от тях и би трябвало да ти го кажа, и то не само с есемеси — обяснявах на гласовата поща на Робин. — Ала с мен се случваха толкова много неща, случват се толкова много неща и докато това ставаше, аз допуснах много грешки. Много грешки.

Поех си дълбоко дъх и продължих:

— Но по-късно тази вечер на вратата ми ще позвъни един мъж и с цялото си сърце знам, че няма да допусна грешка, като му отворя. Ала толкова жестоко сгреших с Конрад, за когото с цялото си сърце бях сигурна, че е мъжът за мен, и се боя до смърт, защото мъжът, който скоро ще дойде, и аз… беше ни трудно. Беше… Робин, беше наистина трудно.

Затворих очи и позабавих темпото.

— Е, вече ще млъквам. И се надявам, в името на всичко свято, че не говориш с мен, защото си ми ядосана, а не защото се е случило нещо лошо и никой не ми е казал.

Обърнах се и погледнах към морето навън.

— Обади ми се — довърших. — Моля те, Робин, обади ми се. И ако си ми сърдита, поне ми прати съобщение, за да знам, че си добре.

С тези думи затворих, спрях да крача напред-назад и се загледах през прозорците.

Брадли, който ме беше докарал до вкъщи, без да си губи времето, като дори ме поизплаши малко, шофирайки като луд, нямаше нищо против, че слагам край на връзката ни.

Освен това не ме изпрати до вратата и дори не изчака да си вляза, преди да обърне на алеята пред нас и да отпраши.

Изживяването беше повече от неловко и не бях сигурна дали се чувствам като кучка, или като уличница, а може би и като двете.

Така че, след като си влязох и отидох в кухнята, запалвайки полилея над бара, аз сложих чантичката си върху плота и извадих телефона си.

За да му напиша съобщение.

„Няма никакво извинение за това, което се случи тази вечер, така че няма да се опитвам да намеря такова. Ще кажа единствено, че наистина съжалявам. Времето ни заедно беше приятно и ме натъжава, че свърши по този начин.“

Не добавих нищо друго, не му казах, че е добър човек и ще си намери друга, защото едва ли искаше да го чуе точно от мен. Не му казах също така, че не му бях давала напразни надежди и че нещата между Мики и мен бяха сложни, което беше вярно, но би прозвучало банално и едва ли бе нещо, което искаше да прочете. Не му казах и че се надявам да не си мисли лошо за мен, защото това би било себично от моя страна и непостижимо геройство — от негова.

Просто му се извиних кратко. Това бе единственото, което можех да сторя.

Известно време след това продължих да се терзая за държанието си, но това постепенно отшумя и аз отново закрачих напред-назад, мъчейки се да осмисля факта, че Мики Донован ме беше целунал.

Беше ме целунал.

Не разбирах как е възможно. Аз го бях целунала, а той се бе отдръпнал, казал ми бе, че съм… „привлекателна“, по никакъв начин не беше показал, че се интересува от мен, дори напротив — нееднократно бе давал да се разбере, че не ме харесва особено.

Когато не издържах повече, се обадих на Робин.

След това ми оставаха още часове, докато Мики се появи на прага ми и може би отново ме целуне (което толкова ме възбуди, че едва потиснах порива да отида право при „играчката“ на нощното ми шкафче и да се възползвам от нея). Възможно бе и да ме покани на среща, което беше направо невъобразимо (или поне беше такова, докато той не ме целуна).

Или пък щеше да дойде, за да ми каже, че случилото се в ресторанта е било огромна грешка, че е размислил и че повече не бива да се виждаме.

Което означаваше, че ще го изгубя, макар че изобщо не го имах, а когато го имах, двамата се карахме.

Дори и така, мисълта за тази загуба бе нетърпима.

Пък и това би означавало, че ще изгубя Ашлин и Килиън.

Още нещо, за което не исках дори да мисля.

Когато вече бях на път да полудея от всички тези мисли, реших да се обадя на брат ми, който щеше да ме изслуша, а после да ми каже нещата направо. И тъй като беше мъж, може би щеше да знае какво става в главата на Мики.

В мига, в който го реших, телефонът в ръката ми се обади.

Погледнах надолу и трескаво плъзнах пръст по екрана, за да отворя съобщението.

Беше от Робин.

„Добре съм. Освен това съм бясна. Дай ми три дни, за да ти се отсърдя, и ще ти се обадя. Но си запазвам правото да ми мине и по-бързо.“

Това беше всичко, но то ме изпълни с облекчение, накара ме да се усмихна, но и мъничко ме учуди, защото тридневно сърдене беше нещо нечувано за Робин — на бившия си тя бе сърдита от пет години и още не й беше минало.

Преди да успея да отговоря, получих още едно съобщение от нея.

„И силно се надявам този тип да е секси. Достатъчно секси, за да накара Конрад да се побърка и сериозно да си помисли дали да не се самоубие. Всичко по-малко от това, Мими, дълбоко ще ме разочарова.“

Думите й ме накараха да се усмихна още по-широко, защото бяха смешни и защото тя определено щеше да одобри Мики. Робин може и да живееше, за да си отмъсти на изневеряващия й бивш съпруг, но това не означаваше, че не е в състояние да оцени един красив мъж.

„Окей, сладката ми — написах в отговор, — и това е последното съобщение, което ще ти пратя, преди да ми се отсърдиш. Искам само да те успокоя — Мики определено е секси.“

След това се обадих на брат ми.

— Здравей, Мими.

— Здрасти, Лори. Зает ли си?

— На работа съм, но за теб винаги съм свободен.

Изобщо не се учудих, че е на работа, тъй като при него беше по-рано, да не говорим, че понеже и двете му момчета бяха достатъчно големи, за да шофират сами, брат ми беше започнал да работи постоянно, за да избяга от жена си.

Не се учудих и на това, че има време за мен. След като открих, че същото не е вярно за Конрад, Лор бе останал единственият в живота ми, който ме обичаше изцяло и безрезервно.

— Слушай — започнах. — Конрад ми се обади по-рано тази вечер и ме помоли да ти кажа да престанеш да го тормозиш.

Чух как Лор подсвирна, преди да отговори:

— Исусе, ама че задник! Обадих му се точно два пъти, Мими. Първия път говорихме две минути, преди да ми затвори. Вторият беше веднага след това — той ми вдигна, аз му обясних, че е лайно, и му затворих. Това не е тормоз.

А той знаеше какво е тормоз. Защото беше адвокат.

— Предположих, че е нещо такова — промърморих, а после продължих по-ясно: — Конрад обвинява мен, така че, макар да оценявам това, че ме защитаваш, бих предпочела да престанеш да го правиш.

— Спомена ли децата? — попита Лор.

— Не. Защо? — попитах на свой ред, усетила как мускулите на врата ми се напрягат.

— Обадих се и на тях.

Аз се взрях в отражението си в прозореца.

— Моля?

— Казах им да не бъдат толкова строги с теб. Казах на сина ти, че нямаш никого, откакто баща му разби семейството ви, така че трябва да се вземе в ръце и да се грижи за майка си. Казах на дъщеря ти, че има един добър женски модел за подражание в живота си и че би било грешка да допусне да го изгуби.

Ето защо бяха говорили с мен. Защото вуйчо им Лори, когото и двамата обичаха, обожаваха и уважаваха, им бе позвънил и им беше обяснил как стоят нещата.

Господи, толкова обичах брат си.

— Отдавна трябваше да го направя — промълви той.

— При последното си посещение се държаха много по-добре — казах му.

— Радвам се — меко отвърна той.

— Малко е странно, след като в продължение на двайсет години беше такъв трън в задника ми, да се окажеш толкова готин, когато наближаваш петдесетте.

— Я стига, Мими. — В гласа му се долавяше усмивка.

Аз се усмихнах на отражението си и попитах:

— Имаш ли още свободно време?

— Ти моята Мими ли си?

Господи, толкова обичах моя брат.

— Да — потвърдих.

— Давай тогава, миличка — подкани ме той.

И тогава отново започнах да крача напред-назад, защото наистина го направих. Разказах му всичко, абсолютно всичко за Мики.

Отне ми известно време. И доста крачене напред-назад. Все още носех обувките си с високи токчета и доста по-късно с голямо задоволство си дадох сметка, че дори след като вървях толкова дълго с тях, все още бяха наистина удобни, въпреки че ги обувах за първи път.

След като най-сетне разказах на брат ми абсолютно всичко, спрях, обвих свободната си ръка около корема и попитах, вперила поглед в пръстите на краката си:

— Е? Пипа права ли е? Той наистина ли си пада по мен?

Лор избухна в смях.

Аз вдигнах рязко глава.

— Какво е толкова смешно?

— Дали този тип си пада по теб? — Дълбокият глас на Лор вибрираше от развеселеност.

— Това е въпросът и при сегашните обстоятелства не намирам нищо смешно — сопнах се аз.

— Окей. — Думата прозвуча някак задавено, сякаш се опитваше да преглътне смеха си, но не му се удаваше особено. — Ще потвърдя острата проницателност на едно четиринайсетгодишно момиче относно отношенията между теб и този тип, въпреки че те е видяла заедно с него за не повече от пет минути. Амелия, този тип си пада по теб.

По кожата ми полазиха тръпки при това потвърждение и начина, по който го беше натъртил.

Гласът ми обаче беше с една октава по-висок, когато попитах:

— Как е възможно? В продължение на седмици надали сме си казали и една добра дума.

Едва бях млъкнала, когато Лор започна направо:

— Първо, един мъж може да види как някой вдига скандал на жена и да се намеси, но няма да предложи да й помогне с къщната работа, ако не я е харесал.

— Това е невъзможно, Лори. Тогава дори не си бях направила кичури — информирах го.

Лор не ми обърна внимание и продължи:

— Освен това изобщо не го е грижа, че тя се съсипва от работа покрай разпродажбата и със сигурност не я кани на барбекю, та тя да си почине.

— Когато планираш нещо такова, на което ще присъстват и децата ти, и се интересуваш от жената, която каниш, то предполага обмисляне — заявих надменно. — А поканата на Мики беше съвсем импулсивна.

Лор все така не ми обръщаше внимание.

— И ако не се интересува от нея, а дъщеря му я помоли за рецепти или иска да я покани на вечеря, той й казва да отиде да ги вземе сама и намира начин да й обясни, че въпросната жена не може да дойде на вечеря.

— Той няма пълни родителски права над тях, Лори — напомних му аз. — Така че тя не е там непрекъснато. Освен това е много сладка. Не е момиче, на което би искал да откажеш.

Брат ми отново се направи, че не ме чува.

— И най-вече един мъж не полудява всеки път, когато някой друг се навърта около тази жена, ако не я иска за себе си. Не си хаби енергията да се кара с нея, защото, ако не го е грижа, няма да се занимава. Ала в този случай той се е карал с теб, вместо да прави онова, което наистина му се иска. И определено не я приклещва в някаква ниша в ресторанта и не я целува, побеснял, че е излязла на среща с друг. И ти казвам, че макар да знам на колко си години и че си била омъжена и имаш деца, но тук говорим за това, как един мъж е притиснал малката ми сестричка в някаква ниша и я е целунал, така че го правя против волята си.

Тези думи почти ме накараха да се усмихна.

Почти.

— Освен това — продължи Лори, — държа да отбележа, че е било дързък и достоен за възхищение ход, ако жената, която желае, е упорита и сприхава като теб, самоконтролът му се е изчерпал и е ударил моментът да направи своя ход.

Приближих се до прозореца и се облегнах на него, опирайки глава в стъклото, зареяла поглед към морето, без да обръщам внимание на забележката, че съм упорита и сприхава, защото и двамата знаехме, че няма смисъл да го обсъждаме.

— Той ми каза, че съм… привлекателна — прошепнах.

Брат ми ме разбра — познах по нежния тон, с който ми отговори.

— Не съм сигурен защо го е направил, Мими. Може би се е опитвал да излъже сам себе си. Ала постъпките му са по-красноречиви от думите му. Не може да бъдат изтълкувани по друг начин. Той те харесва.

Затворих очи.

— Аз съм откачалка.

— Какво?

Отново отворих очи.

— Какво ще стане, когато научи какво направих с Мартин и Конрад? Как изгубих децата си? Ако наистина ме харесва и между нас се случи нещо, рано или късно, ще разбере за това.

— Че си обичала някого, изгубила си го и си попрекалила с реакцията? — попита Лор. — Мими, знам, че мама и татко очакваха от нас да бъдем съвършено програмирани автомати, но ти си човешко същество. Не бъди толкова сурова със себе си. Този тип ми изглежда добър баща. Струва ми се отговорен. Сякаш бившата му жена здравата го е измъчила, но той го е преживял, помагайки на децата си да преминат незасегнати през това изпитание. Звучи така, сякаш не знае почти нищо за твоята ситуация и все пак разбира нещата по-добре от теб. Не бъди толкова сурова и с него. Животът е непредвидим и той го е открил от личен опит, също като теб. Ще те разбере. Но едно ще ти кажа, ако научи за случилото се и побегне, то ще говори много повече за него, отколкото за теб.

— Ще ми се да бяхме по-близо — избъбрих аз и наистина беше така.

Обичах брат ми, децата ми обичаха вуйчо си, той бе единственото истинско семейство, което имах (освен децата), и ми се искаше да можех да направя нещо за него и да го видя щастлив.

Това би означавало да измисля подмолен план, с който да го накарам да скъса с вещицата, която наричаше своя жена… нещо, за което изобщо не мислех, че е под достойнството ми.

Вече бях доказала, че съм готова на всичко в името на любовта.

Всъщност от много отдавна исках да го сватосам с Робин. Когато не беше страховита отмъстителка, тя беше сладка, забавна и най-вече — лоялна. И винаги когато двамата бяха заедно, брат ми също беше забавен и весел и шегите му често бяха насочени към Робин, а тя винаги се смееше и подхвърляше многозначителни забележки по адрес на Лор и най-вече на вещицата, защото Робин ненавиждаше жена му толкова, колкото и аз.

Хмм.

— Ще ти дойда на гости — каза Лор.

— Денят на благодарността — отвърнах незабавно.

— Ще си помисля.

— Остави вещицата, доведи момчетата — заявих без колебание.

Двамата с Лор винаги бяхме откровени един с друг. Той знаеше, че не я харесвам. Знаеше също така (тъй като сам ми беше казал), че с брака им е свършено и че той крепи някак нещата, по всяка вероятност заради момчетата. Аз обаче подозирах, че след като беше заявил на баща ми да си навре компанията на стойност един милиард долара в задника и вместо това бе станал адвокат (професия, която открай време обичаше), Лор беше изчерпал бунтарския си дух, така че не можеше да става и дума за развод.

— И за това ще си помисля.

Аз примигах.

Лор никога не беше обмислял подобно нещо.

— Наистина ли?

— Може би, след като видях как малката ми сестричка се бори за щастието си, и аз научих това-онова.

О, господи.

Това би било прекрасно.

— Обещавам, че няма да оставя въображението ми да се развихри и да започна да се премятам през глава от щастие.

— Радвам се, защото в момента говориш по телефона, така че щеше да се наложи да го направиш с една ръка и като нищо можеше да си счупиш врата, което би означавало срещата с този тип да бъде отложена безсрочно.

Среща с Мики.

Отново потреперих.

— Навярно Робин също ще е свободна за Деня на благодарността — отбелязах замислено.

— Исусе, нали току-що каза, че няма да оставиш въображението ти да се развихри?

— Млъквам.

— А аз трябва да се връщам на работа. Големият ти брат успя ли да ти вкара малко акъл в главата?

Усмихнах се широко, макар че не беше успял, не напълно. Все още бях притеснена и мъничко объркана.

Но не колкото преди.

— Да, миличък.

— Тогава ще затварям, Мими.

— Окей, Лори. Ще се чуем скоро.

— По всяко време, скъпа. Грижи се за себе си.

— Ти също.

Двамата затворихме и аз допрях телефона до брадичката си, загледана в морето.

След това го вдигнах, натиснах едно копче и погледнах колко е часът.

Все още трябваше да чакам с часове, преди Мики да дойде при мен.

Ала беше малко след осем, така че не беше твърде късно и аз написах групово съобщение на децата ми.

„Вуйчо ви Лори обмисля дали да не ми гостува за Деня на благодарността заедно с братовчедите ви. Ако имате време, пуснете му есемес или му се обадете и му кажете, че бихте искали да го видите. Обичам ви, милички.“

Изпратих го и се отдръпнах от прозореца, чудейки се дали да се преоблека, преди Мики да е дошъл… и в този миг на вратата се позвъни.

Погледнах натам — осветлението, активирано от детекторите за движение, се бе задействало и зад витражното стъкло се очертаваше тялото на Мики.

Какво, за бога?

Още нямаше девет часът. Невъзможно бе да са поръчали, да са се нахранили и да са се прибрали толкова бързо.

Забързах към вратата и в същия миг телефонът в ръката ми се обади.

Сепната, аз го погледнах и видях кратко съобщение от Одън.

„Заемам се.“

О, господи!

Продължих към вратата, широко усмихната, когато телефонът ми отново се обади.

Вече бях до вратата и едновременно отключвах и четях съобщението от Олимпия.

„Аз също.“

Не знаех дали е заради Лор, заради мен или заради двама ни.

Знаех само, че е напредък.

И това ме направи щастлива.

А докато отварях вратата, се надявах, в името на всичко свято, онова, което ме очакваше зад нея, също да ме направи щастлива.

Виждайки изражението на Мики, аз се вкамених и цялото щастие се оттече от тялото ми.

Той не каза нищо, просто влезе вътре по начин, който ме принуди да се отдръпна.

След това затвори вратата и се обърна към мен.

— Здравей — каза меко.

— Здравей — отвърнах аз по същия начин.

— Трябва да се връщам при децата.

Но нали току-що беше дошъл.

— Аз…

— Рианон не дойде.

Зяпнах го слисано.

Бившата му жена е трябвало да присъства на вечерята?

В главата ми запрепускаха най-различни мисли, включително и това, че ме беше целунал в ресторанта и една от възможностите след целувката ни включваше да се присъединя към тях…

… за вечеря заедно с децата и бившата му съпруга.

Освен това си спомних нещо, на което не бях обърнала внимание — че те седяха на маса за четирима и вече четяха менюто, когато двамата с Брадли пристигнахме.

Четяха го и когато си тръгнахме.

Ала мисълта, която прогони всички други, бе, че майката на Килиън не беше дошла на вечерята по случай рождения му ден.

— О, не — прошепнах и като се приближих, сложих ръка върху гърдите му. — Трябвало е да дойде?

— Имахме уговорка — отвърна той кратко; говореше и изглеждаше странно, сякаш едва се сдържа. — За да омекотим загубата, която децата бяха принудени да понесат заради нейните простотии, правим всичко, което е възможно, за да им върнем семейството на някои специални дни. Не става дума за крайности като това, тя да пренощува вкъщи на Коледа, което би могло да ги наведе на разни мисли. Но поне семейни вечери за рождените дни, Коледа, Денят на благодарността — тогава сме заедно. Ако единият от нас си намери някого, това ще е част от уговорката и другият ще трябва да го приеме. Разведени сме от година и половина, разделихме се една година преди това и досега нещата работеха. Тя никога не е зарязвала децата ни по този начин.

— Ами — започнах аз предпазливо, — тя обади ли се? Да обясни…

— О, да, кучката се обади — прекъсна ме Мики, ръмжейки страховито.

Тонът му ме уплаши, но не свалих ръка от гърдите му, въпреки че той не ме докосваше и се държеше по същия странен начин, по който говореше.

— Това не звучи добре — отбелязах тихичко.

— И не е. Ти не знаеш, но когато Кил е при нея, тя тотално му обърква главата. Той се изнервя, започва да прави сцени, връща се при мен. Отнема ден-два, но аз проявявам търпение и той се успокоява. На следващата седмица отново отива при нея, тя разваля всичко и когато се върне при мен, той отново е извън релсите. Омагьосан кръг. Така че тази вечер, когато тя не се появи, момчето ми разбра, и двамата разбраха.

— Какво разбраха? — попитах предпазливо, когато той не продължи.

— Че пиянства.

Преглътнах ахването си, а Мики продължи:

— Докато бяхме заедно, аз я прикривах. Повтарях си, че децата не го виждат. Ала лъжех себе си. Те виждат всичко. Още по-лошо — усещат го. Не се случваше често, но за мен беше прекалено. Когато тя се прибра след запоя, за който бях решил, че й е последният, вече й бях опаковал нещата. Казах й да се откаже от пиенето или да се разкара от дома ни. Тя ми отговори, че нямала проблем с алкохола, въпреки че в момента имаше такъв махмурлук, че изглеждаше на осемдесет години. Заявих й, че ако не смята за проблем това, че изчезва от семейния ни дом за три дни, за да може да се насвятка, да си взема партакешите и да се омита. При което тя си взе нещата и се махна.

Аз дойдох още по-близо и прошепнах:

— Мики.

— След като я разкарах, тя се стегна, никога не се напиваше, докато децата бяха при нея. Никога не ги остави да се оправят сами. Никога не пропускаше специалните вечери с тях. Ала днес бяхме в ресторанта от двайсет минути, преди да се появиш, Ейми, трябваше да се срещнем там, а нея все още я нямаше. Петнайсет минути след като ти си тръгна, след четвъртото съобщение, което не можех да скрия, че пращам на кучката, за да разбера къде, по дяволите, е, на Кил започна да му идва повече и накрая направи сцена. Изведох го навън, за да го успокоя, успях да го направя, но той поиска да си вървим. Тръгнахме си, отидохме да купим шибани хамбургери за рождения ден на момчето ми, защото на него му се беше отщяло всичко, прибрахме се вкъщи, заловихме се с тортата и подаръците и кучката се обади. Звънна на Аш, но Кил разбра, че е тя, грабна апарата, преди сестра му да успее да му спести тая гадост, и получи обаждане по случай рождения си ден от мъртвопияната си майка.

Очите ми се наляха със сълзи.

О, Килиън.

— Миличък — прошепнах и пристъпих още по-близо, долепила ръка до гърдите му.

— Той беше добър с нея, моето момче е добро с майка си, но когато затвори, направо откачи. Запрати в стената тортата, която Аш му беше направила, и се затвори в стаята си. Успяхме да поговорим, все още не се е успокоил, но реших да му дам малко време. Трябва обаче да се върна при него и да оправя кашата на Рианон. За кой ли път.

— Върви тогава.

— Трябва да поговорим.

Не звучеше никак обещаващо.

Ала точно в този момент не ставаше дума за мен.

— Аз съм тук, няма да избягам — уверих го.

— Най-хубавата целувка, която някога съм имал — каза той.

Поех си рязко дъх; от тези пет думички по цялото ми тяло се плъзнаха тръпки, чак до пръстите на краката.

— Искам още — продължи той. — А ти?

Кимнах и едва успях да се сдържа да не го направя унизително нетърпеливо.

— Добре — заяви той кратко. — Поприказвахме. Ще помогна на момчето ми да се съвземе и пак ще поговорим.

— Окей, Мики.

Той се наведе рязко и устните му докоснаха моите.

Бяха твърди и в същото време меки и макар че не си беше сложил одеколон, миришеше божествено.

А когато устните му се откъснаха от моите, той вдигна ръка и най-сетне ме докосна — улови брадичката ми в шепа и прокара палец по бузата ми.

Не каза нищо, просто ме докосна нежно и се взря в очите ми.

Аз също не казах нищо, просто стоях близо до него и го оставих да го направи.

Най-сетне той проговори:

— Ще ти се обадя, бейби.

— Окей, Мики — повторих.

Крайчетата на устните му се повдигнаха в усмивка, която, макар и притеснена, си оставаше невероятна, а после ме пусна и излезе.