Кристен Ашли
Ново начало (17)

Глава 16
Отвори вратата

Телефонът ми върху нощното шкафче се раззвъня силно.

Отворих натежали от сън очи и на светлината, идваща от него, погледнах будилника.

Беше нощта, след като двамата с Мики бяхме осъществили връзка (буквално).

Освен това беше посред нощ.

Сърцето ми запрепуска, защото обаждане посред нощ би могло да означава всичко.

Протегнах ръка, грабнах телефона и видях, че е Мики.

— Всичко наред ли е? — попитах веднага щом вдигнах.

— Отвори входната врата, Ейми.

Кожата ми се възпламени и тялото ми реагира мълниеносно.

Отметнах завивките, скочих от леглото и се втурнах по коридора. Отворих вратата и видях Мики в униформата си на пожарникар-който-не-потушава-пожар, да се задава по алеята.

Зачаках, приковала очи в него, неговите — впити в моите, докато пламъкът в мен се разгаряше, а после, когато беше достатъчно близо, се хвърлих на врата му.

Той ме улови, целуна ме и ме вкара вътре, заключвайки зад нас, без нито за миг да откъсва устни от моите.

Тениската му падна на най-горното стъпало на дневната.

Нощничката ми се свлече на първите стъпала, водещи в коридора към стаята ми.

На сутринта щях да намеря бикините ми да се полюшват от облегалката на отоманката пред камината.

Ала ние така и не стигнахме до отоманката.

Отпуснахме се върху килимчето пред нея и именно там Мики ме изчука.

Когато свърши с мен, аз бях прекалено заситена, за да отида да намеря нощничката си. Той ме вдигна на ръце, отнесе ме в леглото и след като отиде да изхвърли използвания презерватив в банята, се върна при мен и ние заспахме голи.

Това не бе едно от любимите ми неща. Не обичах да спя гола.

Ала с Мики изобщо не се и замислих за това.

* * *

На следващата сутрин пристъпих нервно в пожарната на Магдалийн със сребристите си обувки на високи токчета.

Както се бяхме уговорили, бях там, за да вечерям заедно с Мики и момчетата.

Започваше да става ясно, че когато ми каза, че ще намира време за мен, наистина го мислеше.

Освен това ставаше ясно, че когато каза, че двамата градим нещо, беше решил да не губи никакво време и наистина да го направи.

Да ме запознае с момчетата в пожарната според мен беше една стъпка преди това, да каже на децата си, че се среща с мен и че всички ще излезем заедно на вечеря.

Ето защо сега прекрачвах прага на пожарната, понесла няколко кутии с браунита, върху всяко от които стърчеше парче млечен шоколад.

Бях дошла със сребристи обувки, тъмносини дънки, широка бледорозова блузка без ръкави, с деликатни сребристи нишки, пищно набрана отпред; косата ми беше вдигната в небрежен кок, а покрай лицето ми се извиваха няколко кичура.

Подскочих, когато чух мъжки глас да се провиква:

— Готино гадже на наша територия!

Погледнах по посока на звука и видях много едър мъж, облечен в същата униформа на пожарникар-който-не-потушава-пожар, застанал до редица шкафчета. Беше обърнал глава към мен и се усмихваше широко.

— Здравей — казах аз.

— Здрасти.

— Мики тук ли е? — попитах.

Вместо отговор той изрева:

— Мики!

— Исусе, Джимбо — чух да измърморва Мики на висок глас и очите ми се обърнаха натам. Широко усмихнат, той идваше към мен. — Здравей, бейби.

— Здравей — отвърнах тихо и малко срамежливо и му се усмихнах предпазливо.

Той спря пред мен и сведе поглед към кутиите в ръцете ми.

— Направила си сладкиши.

Аз ги повдигнах лекичко.

— Браунита с млечен шоколад.

Очите му отново се вдигнаха към мен и аз видях, че танцуват.

— Купуваш одобрението на момчетата със сладкиши?

Не го отрекох, защото то беше очевидно.

— Само да ти кажа — мъжът, наречен Джимбо, се присъедини към нас и погледът му се спусна към краката ми, — че си спечели моето одобрение още с тези дънки.

Усетих как бузите ми пламват, но едновременно с това трябваше да потисна благодарната си усмивка.

Мики погледна колегата си с присвити очи.

Джимбо го забеляза и вдигна ръце.

— Мой човек, ти я покани тук, а знаеш, че не съм сляп.

— Знам го. Но си мислех, че имаш поне някакви маниери — отвърна Мики.

Джимбо ме погледна.

— Обидих ли те?

— Не точно — отвърнах. — И се радвам, че харесваш дънките ми.

Той се поотдръпна, отбелязвайки:

— Хубави дънки. Ама одобрявам по-скоро онова, което е в тях.

Очите ми се разшириха, а Мики се обърна изцяло — и мъничко плашещо — към другия пожарникар.

— Сериозно? — попита заплашително.

— Мик, човече, не може да се ядосваш, задето се радвам, че си забил готина мадама със страхотно дупе, която прави браунита — заяви Джимбо и ме погледна. — Не се засягай.

— Не съм сигурна, че бих могла да се засегна, задето смяташ, че имам страхотно дупе — отвърнах и той се усмихна широко.

В следващия миг Мики издърпа кутиите от ръцете ми и ги тръсна на Джимбо.

— Отнеси ги в кухнята.

— Слушам, капитане — каза Джимбо, все така широко усмихнат, и се отправи към кухнята.

Аз се приближих по-близо до Мики.

— Капитане?

Той престана да се мръщи след отдалечаващия се Джимбо, погледна и като обви ръка около мен, ме притегли към себе си и ме целуна настойчиво, макар и кратко.

А после, все така прегръщайки ме с една ръка, вдигна глава и ме дари с едно много по-мило „Здравей“.

— Здравей — отвърнах по същия начин и повторих: — Капитан? Това прякор ли е?

— Чин.

Аз сбърчих вежди.

— Чин?

— Аз отговарям за тази команда.

Все така недоумявах.

— Ти… моля?

— Боби е командир. Той отговаря за петте противопожарни станции в петте големи града в окръга. Всяка станция си има капитан, който ръководи командата, което включва момчетата и пожарната кола, както и самата станция, и всичко, свързано с нея, за което не отговаря командирът. Имаме и двама лейтенанти. Командирът определя дежурствата така, че във всяка смяна дежурим или аз, или един от лейтенантите и отговаряме за оборудването и момчетата, и ръководим операцията, когато отидем по сигнал, поне докато командирът не пристигне. Не сме достатъчно за всички смени, така че имаме изпълняващи длъжността лейтенанти с достатъчно опит, които да поемат смени, ако се наложи.

— О — промълвих аз. — Значи, ти си нещо като втори в командването?

Очите му отново затанцуваха.

— Да.

— Страшно впечатляващо.

Очите му се стоплиха и той измърмори:

— Благодаря, Ейми.

Аз повдигнах вежди.

— Значи, командирът отговаря за пет станции?

— Аха.

— Не е ли доста?

— Не.

Аз наклоних глава на една страна.

— Не е?

— Не. В едно по-голямо населено място би командвал всички станции в града.

— Непълно работно време? — настоях аз и той ме прегърна малко по-силно.

— Не.

Това не ми харесваше. Не ми харесваше, защото Мики искаше да получи този пост, което ми се струваше като много повече работа — да ръководиш пет противопожарни станции в пет различни града в окръга, вместо само в Магдалийн.

— Искаш ли обиколка преди вечеря? — попита, отвличайки мислите ми от всичко това.

Обиколка на противопожарна станция?

Кое момиче би отказало?

— Абсолютно.

Той отново ме притисна до себе си, а после ме улови за ръка и ме разведе наоколо.

Имаха голяма червена кола (очевидно). На долното ниво, където беше колата, имаше редица шкафчета, по стените бяха окачени най-различни инструменти, като брадви, навити маркучи и всякакво друго оборудване.

Тук-там имаше снимки в евтини рамки, на които се виждаха членовете на командата — или грижливо подредени за официална снимка, или застанали в редица, преметнали ръце през раменете си. Имаше също така снимки, запечатали най-различни моменти — някой, който се усмихваше широко, докато миеше пожарната кола, или пък друг, който размахваше бухалка по време на бейзболен мач, облечен в тениска с логото на магдалийнската противопожарна станция.

Близо до колата бяха подредени униформи на пожарникар-който-потушава-пожар, готови мъжете да скочат в ботушите и панталоните и да грабнат якета и каски.

Имаха дори лъскав месингов пилон.

Което означаваше, че има и втори етаж и въпреки че на долното ниво имаше стаи с екипировка и малка баня, на горния имаше душове и още кабинки (Мики се провикна, преди да влезем, за да се увери, че хоризонтът е чист), както и неголяма стая за тренировки, пълна най-вече с уреди с тежести.

Имаше също така потънала в мрак стая с четири двуетажни легла, подредени до стените, друга стая с износен диван и няколко още по-износени кресла, обърнати към огромен стар телевизор, за който бях сигурна, че не предлага HD. Няколко разнородни масички с петна от чаши бяха пръснати наоколо, така че лесно да бъдат достигнати.

И най-сетне, имаше кухня, която някога е била нова и модерна.

През 1956 година.

Сега беше мръсна и стара.

И въпреки че цялата станция беше в изрядно състояние (това, обясни Мики, било, понеже новите момчета изкарвали период, в който обслужвали станцията и в който колегите им ги изпитвали колко струват по най-различни начини, включително, като им възлагали да поддържат цялото място, колата, оборудването и екипировката готови за акция и изключително чисти), при такава възраст кухнята нямаше как да не бъде захабена.

Не можах да прекарам твърде много време разстроена заради това, че макар колата и оборудването им да изглеждаха в отлично състояние, останалата част от мястото сякаш беше маловажна прибавка. Разстроена, че тези мъже прекарваха много време тук, без да им плащат, готови да спасяват живота и собствеността на хората, като в същото време рискуваха кожата си. И за това те заслужаваха най-малкото телевизор с плосък екран и HD и микровълнова печка, която не да изглежда така, сякаш е прототипът преди прототипа преди прототипа, излязъл в годината, когато микровълновите печки за първи път са се появили на пазара.

Не можах да прекарам много време, разстройвайки се заради това, защото Мики ме представи на командата.

Шофьорът, Джимбо, с когото вече се бях запознала.

Стан, който според мен беше някъде на годините на Мики (въпреки оскъдното общуване между мен и Мики през последните две седмици, все пак бях успяла да науча, че той е на четиресет и осем). Стан обаче беше по-нисък и бе започнал да оплешивява.

Марк, който изглеждаше на трийсет и няколко години, носеше лъскава венчална халка и имаше усмивка почти толкова широка, колкото тази на Мики, и наистина хубави бицепси.

И накрая — Фреди, който беше млад, на не повече от двайсет и четири-пет. Той имаше рошава тъмна коса, усмивка, в чийто ефект очевидно не се съмняваше, и мускулести ръце с ясно очертани вени (също като Мики); беше поне с десет сантиметра по-висок от мен, а аз бях метър и шейсет.

Той беше новобранецът.

След като се запознах и се ръкувах с всички, ми предложиха да седна.

Забелязах, че съдържанието на едната кутия с браунита беше изчезнало, и трябваше да прехапя език, за да не им напомня, досущ както би сторила майка им, че не бива да си развалят вечерята, като в същото време ми стана страшно приятно, че ги бяха излапали толкова бързо. Седнах и видях, че Фреди приготвя вечерята под критичния надзор на Джимбо и Стан (Мики беше по-тих и не го тормозеше толкова).

Фреди като че ли не го беше грижа. Него като че ли го беше грижа само за това, да флиртува дръзко, макар и невинно с мен, нещо, против което Мики не възразяваше, защото то очевидно му даваше повод да се включи в тормоза над Фреди.

Беше закачливо. Беше безгрижно. Беше забавно. Беше забележително преживяване да имам възможността да седя заедно с тези мъже, които прекарваха заедно много време, заедно правеха опасни неща, доверявайки се изцяло един на друг, и ги свързваше непринудена дружба.

За вечеря имаше сандвич с пържена кайма, картофени крокети и браунита за десерт.

Нахраних се, като почти през цялото време се усмихвах.

Или се смеех.

След като хапнахме, ние се облегнахме в столовете си, а момчетата отново започнаха да се заяждат с Фреди, който се залови да разчисти.

А после Мики подръпна кичур от косата ми.

Обърнах се към него и той каза тихичко:

— Време е да си вървиш.

Кимнах и станах от масата, без да възразявам. Те се размотаваха в очакване на обаждане, което можеше и да не дойде, но ако дойдеше, нищо не биваше да им отвлича вниманието.

И независимо колко чисто и подредено беше, това място си беше техният свят, тяхното пространство и въпреки че се държаха много гостоприемно, имах усещането, че се съобразяват с присъствието ми и че би било най-добре да бъдат свободни да се отпуснат и да правят и говорят каквото си поискат.

Сбогувахме се и като ме улови за ръката, Мики ме поведе към долния етаж.

Бяхме стигнали до колоните пред сградата, когато той ме подръпна за да спра.

Обърнах се към него и го пуснах, за да мога да сложа ръце на гърдите му. В отговор той обви едната си ръка около мен.

— Имате нужда от нова микровълнова — заявих и той се разсмя гърлено.

Но не каза нищо.

— Както и телевизор — продължих. — И е направо потресаващо, че имате кухня, която си е направо пожароопасна.

Очите му, когато отговори, все още бяха развеселени.

— Справяме се някак, Ейми.

— Моето мнение е, че мъже, които доброволно излагат живота си на опасност би трябвало да очакват повече от справяме се някак.

Макар да си останаха все така развеселени, в очите му се прокрадна намек за нещо сериозно.

— Е, ти си нямаш пенис, така че ще трябва да ми се довериш, когато ти казвам, че е окей за приятелката ми да направи браунита за момчетата. Не е обаче окей — той стисна ръката ми — да ни купиш телевизор.

Именно това бях възнамерявала да направя (както и микровълнова), но разчетох сериозността в очите му и реших да не настоявам, отчасти защото наистина нямах пенис. Мики имаше (и то какъв!) и знаеше точно как да го използва.

Ала най-вече не настоях, защото ме беше нарекъл неговата приятелка и това много ми хареса.

Не исках да изглеждам прекалено нетърпелива и плашеща, като му го призная, затова попитах:

— Градската управа дава ли изобщо някакви пари?

— Боби ще откачи, а момчетата ще престанат да идват, ако колата и екипировката ни не са на ниво. Те се грижат за това, Ейми. Ние сме момчета. Не ни трябва кой знае какво повече.

— Нито дори по-хубав телевизор? — попитах невярващо.

— Е, не може да се отрече — измърмори той, а устните му потръпваха, — че този телевизор не струва.

— Не е струвал дори когато Арчи Бънкър^[1] го е гледал — отвърнах аз и той отново се засмя. — Набирате ли средства?

Мики кимна.

— Всяка година около Коледа съпругите и някои богати жени от града организират Бал за пожарникарите и полицаите, а около Деня на свети Валентин всички момчета в окръга се включват в Ергенски търг с полицаи и пожарникари. Ала всички средства, които успеем да наберем, отиват в нещо като фонд, в случай че нещо се случи при изпълнение на служебния дълг.

Аз не обърнах внимание на това за „служебния дълг“ и попитах:

— Ергенски търг?

Мики се ухили и отвърна:

— Ако нещата продължат, както са тръгнали, тази година аз май няма да участвам.

Тази година?

Не обърнах внимание и на това и заявих:

— О, ще участваш и още как. Аз съм фрашкана с пари. Без проблем мога да предложа повече от всяка жена, на която й хрумне, че може да те докопа за вечеря.

Дойдох малко по-близо, наслаждавайки се на доброто му настроение и на това, че то се дължи на мен. Все пак смятах, че въпросът е достатъчно важен, за да го понатисна.

Нежно.

— Така че, след като не съм екипирана както трябва, за да го разбера, ала въпреки това го разбирам, и след като директно дарение е изключено, би ли било приемливо, ако някой попритисне един от местните магазини за електроника, за да го убеди да ви дари нова микровълнова печка и телевизор? Някой, чиито усилия ще останат анонимни, разбира се.

Очите му се стоплиха и ръката му около мен ме стисна.

— Ако ти се занимава, действай. Ако това между нас продължи, както е тръгнало, и след като се запознаеш с някои от останалите съпруги и приятелки, решиш да организираш нещо, както направи за детската лига, така че за момчетата да е по-готино, докато се размотават и чакат сигнал, това също не би било проблем.

Значи, можеше да убедя някой друг да дари парите. Ала новата заможна приятелка на Мики Донован нямаше да стане благодетел на Противопожарната станция на Магдалийн.

Разбрано.

Оставих този въпрос и смених темата.

— Често ли се случва жени да нарушат неприкосновеността на пожарната?

— Да, като се има предвид, че в командата има една жена.

Това ме изненада. Не че жените не можеха да бъдат пожарникари, просто онова, което бях видяла, ми се беше сторило мъжко царство.

— Наистина ли?

— Аха. Тя е корава. И си я бива. С нас е от четири години. Казва се Мисти.

Пожарникар, на име Мисти, бе нелепо и забавно по няколко причини.

Аз обаче не се усмихнах.

А промърморих:

— Пожарникарката Мисти.

Мики ми отправи една от непринудените си усмивки.

— Аха. Доста я поднасяха заради това момичешко име, докато беше новобранец.

— Е, едва ли има много жени на име Бъч — изтъкнах и той отново се засмя. — Тя как го приемаше?

— Нямаше особен избор — отвърна той. — Или търпиш, или се пръждосваш на майната си. Ако се държи като свръхчувствителна лигла заради някакви си шеги с името й, по никой начин няма да й стиска да насочи маркуч срещу стена от огън.

Последната част не ми хареса особено, но не казах нищо и вместо това попитах:

— Ами посещения от съпруги и приятелки?

— Случва се. Неизбежно ние се превръщаме в семейство. И ако си част от него, винаги си добре дошъл. — Той се наведе и доближи лице до моето. — Ала всички знаят, мъжете и техните жени, жената и нейният мъж, че има неписано правило. Вечеря заедно е окей. От време на време. Да се отбиеш за малко, за да оставиш нещо или да си поприказвате — също. Момчетата може и да изглеждат безгрижни, но винаги трябва да са в готовност. Така че се опитваме да свеждаме нещата, които ни отвличат вниманието до минимум.

Аз кимнах.

А после, без сама да знам защо, освен дето просто трябваше да знам, попитах:

— Потушавал ли си много пожари?

Мики обви пръстите на свободната си ръка около шията ми и докато ме галеше с палец по челюстта, отговори предпазливо:

— Видял съм доста.

Тъй като не исках да навлизам по-надълбоко, реших да го подкача:

— Свалил ли си много котки от дървета?

— Аха.

Аз примигах изненадано насреща му.

— Мислех, че това е мит.

Той поклати глава.

— В големите градове не спасяват котки. В големия град, ако се обадиш в пожарната, за да спасят някоя котка, ще ти кажат да се обадиш на „Контрол на животните“. Ние не сме голям град. Ние сме малка общност и наш дълг е да служим на тази общност. Така че хората ни се обаждат за котки, които не могат да слязат от дървото и ние правим каквото можем. Което не означава, че изкарваме колата и използваме стълбата, за да свалим Пухчо. Просто изпращаме някого да провери с какво може да помогне. Освен това получаваме обаждания за изчезнали котки. Изчезнали кучета. Изчезнали деца. С котки и кучета не се занимаваме. С деца, очевидно — да. Има и семейни скандали. Автомобилни катастрофи. Включили се противопожарни аларми. Някой, паднал от стълбата, докато си чисти улуците. Някой, който си срязал пръста, докато реже домати. Каквото и да се сетиш, звънят ни директно или ни ги прехвърлят от 911.

— Някой, който си е срязал пръста?

— Аз, Джимбо и двамата ни лейтенанти сме сертифицирани парамедици, а Фреди в момента кара курса. Няма значение. Правилото е в случай на домашен инцидент да се звъни на пожарната. Ала в случая на Магдалийн, най-близката болница е на двайсет минути от тук, най-близката станция на „Бърза помощ“ — на петнайсет. Дори и ако линейката вече е в движение, в повечето случаи нашите момчета могат да стигнат по-бързо.

Аз отново примигах.

— Ти си парамедик?

— Щом излязох от гимназията, още на следващия месец отидох в училището за пожарникари. Завърших и се хванах като доброволец в пожарната на Магдалийн, докато карах курсовете за парамедик. Живеех в стаята над гаража на най-добрия ми приятел и работех по лодките на баща ми.

Леле. Мики наистина искаше да бъде пожарникар и всичко, което това водеше след себе си.

— Баща ти не се ли ядоса, че не избра семейния бизнес? — попитах.

— Не — отвърна Мики, поклащайки глава. — Той плати за обучението ми. Цялото. Каза, че ако бях отишъл в колеж като Шон, Франк и Дилън, щял да плати за него, така че плати за онова, което наистина исках. Пък и се гордееше с мен. Адски се гордееше. Гордееше се с всичките си момчета и не го криеше. Не искаше нищо за мен, нито за когото и да било от нас, освен да обичаме онова, което правим, и да бъдем щастливи.

— Мисля, че харесвам баща ти — промълвих аз.

— И има защо. Той е добър човек. Добър баща. Добър дядо. — Мики отново ми се усмихна широко. — Той също ще те хареса. Харесват му сладките многознайки.

Стана ми наистина приятно, задето е толкова сигурен, че ще се запозная с баща му, ала на върха на езика ми беше да го попитам дали баща му беше харесвал Рианон. Не го направих обаче, защото това беше въпрос, който щеше да промени спокойната атмосфера. Да не говорим, че изобщо не ми влизаше в работата, а и тя си беше отишла, така че то нямаше значение.

Притиснах се в него и казах:

— Знаех, че си впечатляващ, защото си красив, добър баща и добър човек. Ала сега знам, че имаш още много впечатляващи качества.

Той улови бузата ми в шепа и отвърна през нисък смях:

— Красотата си съм я наследил от нашите, Ейми. Едва ли може да се нарече впечатляващо.

— Ти не се виждаш непрекъснато. Вярвай ми, впечатляващо е.

Мики продължи да се смее, докато се навеждаше, за да ме целуне.

Беше прекрасно, но не продължи дълго, преди да сложи край и да нареди шепнешком:

— Легни си с телефона до леглото.

Щеше да дойде при мен.

Това ме направи щастлива.

Притиснах се още по-плътно до него и отвърнах:

— Окей, миличък.

Той се наведе, за да докосне устни до моите още веднъж, а после каза:

— Върви си вкъщи и бъди внимателна.

Аз кимнах, повдигнах се на пръсти, на свой ред докоснах устни до неговите, а после се отдръпнах и се отдалечих на сребристите си обувки.

Въпреки че исках да се обърна, да му помахам, да го видя още веднъж, усещах, че очите му ме следят, и тъй като се надявах, че гледката му харесва, продължих да вървя.

* * *

Като в мъгла погледах надолу към Мики, който лежеше по гръб в моето легло. Бях го възседнала и се движех, извивайки хълбоците си така, че при всеки тласък пенисът му се отъркваше в гладките ми стени, надявайки се, че му давам същото удоволствие, което изпитвах и аз.

Надеждата ми се оправда, когато от гърдите му се изтръгна едно гърлено мамка му, той се надигна за да седне, и като обви ръка около хълбоците ми, ме намести и започна да ме движи нагоре-надолу, принуждавайки ме да го яздя все по-бързо и по-яростно.

Другата му ръка се плъзна по коприната на нощничката ми, сграбчи едната ми гърда и палецът му се притисна в зърното.

При този допир през тялото ми сякаш премина електричество, хълбоците ми подскочиха и аз улових лицето в шепи, прошепвайки:

— Мики.

— Харесват ми нощничките ти, бейби — каза той, а после ощипа лекичко зърното ми и го завъртя.

Мощна тръпка разтърси хълбоците ми. Аз изохках, докато женствеността ми се сгърчи около него, изгубих ритъма си и започнах да се търкам в него.

— Язди ме, Ейми — нареди той дрезгаво и пусна зърното ми, само за да смъкне плата надолу, да разкрие гърдата ми, да наведе глава, да я вземе в устата си и да засмуче дълбоко.

О.

Още по-невероятно.

Хълбоците ми се движеха трескаво, пръстите ми се вкопчиха в главата му.

— О, господи — простенах, завладяна от всичко, което той ме караше да чувствам, и неспособна да правя нищо друго, освен да се трия в него.

Устата му пусна зърното ми и главата му се отметна назад.

— Язди ме, Ейми — заповяда той с ръмжене и пръстът му се плъзна по лъскавите следи, които устата му беше оставила върху зърното ми.

Единственото, което можех да направя, е да се опиянявам от усещането на пениса му, потънал дълбоко, палецът му — подръпващ зърното ми, така че не направих онова, което ми беше наредено. Продължих да се отърквам в него, отметнала глава назад.

— Добре — процеди той и се надигна, без да излиза от мен, и ето че аз се озовах по гръб на леглото, Мики — отгоре ми, едната му ръка — стиснала сгъвката на коляното ми, за да го вдигне високо, а другата — увита около мен, за да ме задържи, докато потъваше дълбоко.

— О, господи — изохках.

— Погрижи се за клитора си — нареди той и клиторът ми потръпна при тази заповед.

Устата му откри моята.

— Искам да усетя как се задоволяваш сама, докато те чукам. Направи го. Сега, бейби.

Аз пъхнах ръка между телата ни и го направих.

В същия миг петите ми се забиха в задната част на бедрата му, а хълбоците ми се повдигнаха от леглото. Много скоро главата ми потъна в завивката и устните ми се отвориха.

Защото полетях.

Усещах устата на Мики върху шията си, докато най-сетне не повдигнах глава и тогава почувствах устата му върху своята, нахлуването на езика му, и беше прекрасно колко много ме целуваше Мики, докато правеше любов с мен.

Спря да ме целува в същия миг, в който спираше обикновено, и аз сключих ръце на тила му, за да го задържа до себе си, така че стонът на освобождаването му изпълни устата ми.

Тласъците му бяха яростни и необуздани, докато оргазмът му продължаваше, а после станаха нежни и ето че той отново ме целуваше.

Когато то най-сетне го напусна, той сложи край на целувката, но само за да ме целуне първо по носа, а после по брадичката, преди да се плъзне навън и да каже меко:

— Трябва да се приготвям за работа, миличка.

Продължих да го държа, не с всички сили, а съвсем лекичко, докато той излизаше от прегръдките ми.

Беше петък сутринта. Децата ми щяха да дойдат у нас след училище. Щях да се видя с тях, но нямаше да видя Мики, докато те не си тръгнат.

Той придърпа завивките до кръста ми, преди да стане от леглото, а аз се обърнах, за да го проследя с поглед, докато отива към банята.

Когато чух шума от душа, се свих на кълбо.

Това се превръщаше в нещо обичайно.

Мики идваше при мен, след като беше дежурил в пожарната. Правеше секс с мен. Спеше до мен. Правеше секс с мен на сутринта. Вземаше душ у нас. Минаваше през тях, за да се преоблече и излизаше.

Беше рутина, която ми харесваше.

Погледнах към часовника.

Нямаше дори шест и половина.

Ленива усмивка се разля по лицето ми; харесваше ми как Мики намира време за мен.

Усмихвайки се лениво, аз се излежавах в леглото, слушайки душа. Все така се излежавах, когато Мики излезе от банята, гол и с мокра коса, и обиколи стаята за да събере дрехите си.

Когато се облече, приседна на ръба на леглото, протегна се и улови бузата ми в шепа.

Аз не помръднах.

Той нямаше нищо против, разбрах го по нежния начин, по който ме гледаше.

— Нямаш търпение децата да дойдат, нали? — зададе ми въпрос, чийто отговор знаеше.

— Определено — изрекох го аз на глас въпреки това.

— Ако имаш време, обади ми се.

Завъртях лекичко глава и притиснах буза в дланта му.

— Определено — повторих.

— Трябва да вървя.

Аз кимнах под ръката му.

Тъкмо когато се канеше да се надигне, аз улових китката му. Мики застина и ме погледна.

Надигнах се на лакът, без да пускам китката му, и я притиснах към гърдите си.

— Просто исках да кажа, че забелязвам усилията, които полагаш, за да прекарваш време с мен.

Той се взираше в мен, но не каза нищо.

— Мики? — повиках го, когато мълчанието се проточи.

— Бейби, ти носиш къси, секси нощнички.

Аз го зяпнах.

— Моля? — попитах, когато той не поясни забележката си.

— Копринени, приятни на допир нощнички. — Направи пауза и добави: — С дантела.

— Ами… — проточих аз, ала гласът ми заглъхна; все още не бях сигурна какво казва.

— Приятни на допир — повтори той, приковал очи в моите. — Изглеждат добре. Когато изтичаш до вратата посред нощ, за да ми отвориш, и аз те целуна, и съм готов, свършен. Изобщо не криеш, че не можеш да ми се наситиш. Чукаме се, преди да заспим. Чукаме се, когато се събудим. Ти си адски добра в леглото. И направи браунита на момчетата…

— Аз…

— Не е никакво усилие — прекъсна ме той. — Всъщност, истински идиот съм, задето не го направих по-рано. Не мога да го правя, когато децата ми са тук. И все пак изгубих цяла седмица.

От думите му сърцето ми сякаш литна и аз се усмихнах широко.

— Така че не ми благодари, че намирам начин да прекарвам време с теб, когато на мен ми е приятно да прекарвам време с теб, Ейми.

— Разбрано — отвърнах, без да преставам да се усмихвам.

— А сега, след като си будна — нареди той, — можеш да се надигнеш и да ме целунеш за довиждане.

Прав беше.

Можех да го направя.

Станах и като го прегърнах, долепих устни до неговите.

Мики обви ръце около мен, наведе ме назад и пое контрол над целувката.

Беше страстна и гореща, а после той сложи край, вдигна ръка и плъзна палец по бузата ми.

— Приятно прекарване с децата — промълви.

— Да, миличък.

— Моите се връщат в понеделник. Поканена си на вечеря.

Кимнах, усетила как в гърдите ми се надига щастие.

— Чао, Ейми.

— Дано да имаш поне сносен ден на работа, Мики.

— Ще се опитам. — Той докосна устните ми със своите и отново ме сложи да легна.

Не може да не знаеше, че гледам как се отдалечава и се наслаждавам (не на това, че си тръгва, а’ на това, че съзерцавам тялото му).

Въпреки това, преди да стигне до вратата, се обърна и като ми отправи нежен поглед, вдигна ръка и ми помаха.

Аз му отвърнах с нежен поглед и нежна усмивка.

Той се обърна напред и изчезна.