Кристен Ашли
Ново начало (27)

Глава 26
Страхотен празник

— Не би трябвало да се учудвам. Наистина не би трябвало. И все пак — не мога да повярвам, че го направи.

Бях в кухнята и беснеех, защото беше единайсет и половина предобед в Деня на благодарността и децата трябваше да прекарат предишната нощ у нас не само защото Лор беше пристигнал вчера сутринта, но и за да ми помогнат да приготвя всичко за празника.

Очакваше ни обаче готвене, печене и подреждане на масата. Те трябваше да ми помогнат да сме готови с повечето от тези неща, така че когато Мики и неговите деца се появяха в дванайсет и половина, да можем да гледаме футбол и да се отпуснем, без да се налага да се суетим насам-натам. Сега обаче нямаше да имаме възможност да го направим, при положение че щяхме да седнем на масата в два часа, за да се нахраним спокойно, преди Килиън и Аш да отидат при майка си в четири часа.

Времето ни беше грижливо разпределено. Футбол, нещо, което да привлече вниманието им, но и нещо, което да правят заедно, за да се опознаят. След това — добра храна и добра компания. И преди гостуването да се проточи, Мики и децата му трябваше да отидат при Рианон и всички можеха да си отдъхнат (нещо, което се надявах, че няма да е необходимо, но смятах за нужно да планирам).

Закъснението на децата тази сутрин обърка всичко. Всъщност нещата се бяха объркали още с това, че не бяха преспали при мен. Не знаех дали е така, но изобщо не бих се учудила, ако Конрад беше научил, че Мики и Лор ще бъдат с нас, и се опитваше да развали деня ми.

Не ми хареса тонът на Одън, когато ми се обади, за да ми съобщи, че трябва да останат у баща си. Не ми беше дал никакви подробности и звучеше разсеян, но освен това долавях и… още нещо.

Само че не бях сигурна какво.

А той не беше споделил с мен.

Бях го попитала, но бях получила единствено: „Ще говорим по-късно, мамо“, и то изречено по начин, който издаваше, че действително трябва да говорим по-късно.

Така че заради момчето ми реших да не настоявам.

Сега бе още по-лошо не само защото закъсняваха, но и защото, ако не се броеше един есемес от Одън (Ще закъснеем. Извинявай), не бях получила нищо друго. Дадох им половин час, след което написах съобщение. Позвъних по телефона.

Никакъв отговор.

Децата ми не бяха невъзпитани. Откакто отново бяхме заедно, подобни неща не се случваха. Може и да не го правеха на минутата, но винаги отговаряха. Знаейки, че закъсняват, би трябвало поне да ми пишат, за да не се тревожа.

Грабнах телефона си и заявих:

— Ще се обадя на Конрад.

— Миличка. — Лор се пресегна и обви пръсти около китката ми. — Недей.

Аз вдигнах очи към него.

— Има пайове за печене! — казах малко грубо.

Веждите на Лор подскочиха и той погледна към тестото за пай, което разточваше (винаги беше до мен, големият ми брат Лори).

— Трябва да опечем цели три, Лори — напомних му.

— И ще го направим.

Погледнах към тестото и измърморих:

— Трябваше да ги приготвя вчера.

И наистина беше така, макар че не знаех как бих могла да го направя, при положение че бях прекарала половината ден в печене и украсяване на кексчета, които щях да занеса в „Гълъбовата къща“, където щяхме да отидем с Лор и децата, след като Мики си тръгнеше.

За тази част от деня не се притеснявах. Просто се вълнувах приятно. Децата най-сетне щяха да се запознаят с обитателите на дома, а аз щях да покажа на тях и на Лор онова, което правех и което означаваше толкова много за мен.

И като допълнителен бонус щях да прекарам известно време от Деня на благодарността с моите старци и моето семейство (или поне по-голямата част от него, но може би следващата година бих могла да заведа и Мики, Килиън и Ашлин).

— Мими — повика ме Лор и аз го погледнах. — Ако Конрад върти някакви номера, не искаш да изгубиш контрол и да заиграеш по неговата свирка. Освен това не искаш децата, които знаят, че би трябвало вече да са тук, и вероятно и така са достатъчно стресирани, да се притеснят още повече заради твоите съобщения и обаждания. Дай им още половин час и ако не се появят, звънни отново на Одън. Ако той не отговори, обади се на Конрад, просто за да си сигурна, че са добре. А междувременно опитай да се успокоиш.

Сякаш бих могла да се успокоя.

Бях кълбо от нерви и това не убягна от вниманието на Лори.

— Мими, миличка, знам, че днес е голям ден. Голям ден е и за децата. Ала ти си тази, която трябва да зададе тон. Окей?

С други думи — трябваше да се овладея.

Отново.

Заради изпълненията на Конрад.

Отново.

Ала бях решила, че той никога вече няма да ме победи.

Така че кимнах.

В същия миг на вратата се позвъни и аз настръхнах.

Не разпознах сянката зад стъклото и това ме притесни.

Докато се взирах във фигурата отвън, Лори заяви:

— Готово е. Сложи го в тавата и изсипи плънката, а аз ще отида да отворя.

Тъкмо намествах тестото във формата за пай, когато чух:

— Имате писмо с обратна разписка.

Това ме изненада. Кой пращаше писма с обратна разписка по празниците?

Продължих да се занимавам с тестото, докато гледах как Лор се разписва, след което поема плика с изражение на благодарност, преди да затвори вратата и да се обърне към мен.

Когато стигна до плота, вдигна писмото във въздуха.

— Адвокатите на мама и татко.

Аз си отдъхнах.

— Накарах Престън да събере информация, която бих могла да използвам против Конрад, в случай че в бъдеще реши да заиграе мръсно — обясних му нещо, което вече бях споделила.

Лори не смяташе, че това е достатъчно обяснение. Разбрах го по озадаченото изражение, с което разглеждаше плика.

— Специална доставка в празничен ден?

Свих рамене.

— Може ли да го отворя? — попита той.

— Давай.

Вече наливах плънката от тиква, когато го чух да изръмжава:

— По дяволите.

Вдигнах рязко глава и видях, че изглежда ядосан.

Не, изглеждаше бесен.

Отново се напрегнах, но не много. Най-вероятно Конрад беше направил още нещо ужасно, докато сме били женени, и детективът на Престън го беше открил.

Ала ако не се броеше ставащото днес, напоследък Конрад се беше успокоил и не ми създаваше неприятности. Така че, макар да беше хубаво да имам на свое разположение всички муниции, от които бих могла да имам нужда, засега той не беше направил нищо, което да ме подтикне да ги използвам.

— Имайки предвид, че Конрад и така вече ми лази по нервите, ако това ще ме подразни още повече, най-добре го занеси в стаята ми и го прибери някъде, където децата да не го видят, а аз ще го погледна по-късно.

Лори вдигна очи към мен.

— Не е от Престън. А от Адисън.

Аз го зяпнах.

Адисън Хилингъм беше адвокатът на родителите ми. Един от съдружниците.

Както и изпълнител на фондовете на „Калуей“.

— Моля?

— Сложи това във фурната — нареди брат ми.

— Лори…

— Сложи го да се пече, Амелия.

О, господи.

Нарече ме Амелия.

Той никога не ме наричаше Амелия, освен ако не се случваше нещо, в което трябваше да бъде големият брат, както когато, чул за глупостите, които правех, след като Конрад ме заряза, ми се беше обадил, за да ми каже да престана и да се взема в ръце.

Побързах да пъхна пая във фурната и отново се обърнах към него.

— Какво?

— Първо искам да кажа, че това са пълни глупости. — Той размаха скъпата дебела хартия във въздуха. — Очевидно си нанесла някаква въображаема обида на мама и татко и това е техният начин да ти покажат у кого е властта.

О, господи.

— Какво, Лори?

Той си пое дълбоко дъх.

И ми каза.

— Накарали са Адисън да преразгледа условията на калуейските ти фондове, както този, който те са учредили, така и онзи, който получават всички наследници на „Калуей“. Позовават се на държанието ти, след като Конрад те напусна. Заявили са на Адисън, че си се държала по начин, недостоен за един наследник на „Калуей“, което е в разрез с условията на фондовете, и са поискали от него да обмисли дали да не ги анулира.

Аз го зяпнах. Знаех си, че нещо при тях не е наред.

— Не могат да го направят — продължи Лори. — Лично съм бил свидетел на поне един случай, в който те насърчаваха да покажеш какво мислиш за предателството на Конрад, и то с немалка доза злорадство. Знам, че и Робин го е виждала. И двамата ще напишем показания и ще ги изпратим на Адисън. Ако действително си в опасност, а ти не си, условията на фонда гласят, че той може да бъде анулиран единствено ако поведението привлече публично внимание, което не важи в твоя случай, иначе и татко би бил в същото положение като теб, защото той лично те насърчи да го направиш.

Продължавах да се взирам в него, неспособна да кажа каквото и да било.

— Така или иначе, фирмата на Адисън е тази, която отговаря за фонда, не мама и татко, а Адисън е добър човек — напомни ми Лори. — Ще направи каквото са поискали от него, но ще се придържа стриктно към условията на фонда. Това е просто демонстрация на сила, пък и денят на доставката — опитват се да те сплашат. — Той метна документите настрани. — Забрави го за днес. Утре ще се обадя на Робин и ще се заловя да подготвя защитата ти.

— Могат да си ги вземат — прошепнах аз.

— Моля?

— Могат да си ги вземат. Все още имам фонда на Борн, който и с пръст не могат да пипнат. Той е на стойност двайсет и пет милиона долара. Не възнамерявам да водя разточителен живот. Но бих могла да го направя, дори и само с лихвите от този фонд.

Така беше.

Е, вярно, едва ли бих могла да си позволя да разпродам всичко, което имам, изцяло да преобзаведа огромна къща с пет спални, да сменя целия си гардероб и да купя каквато кола си поискам.

Ала бих могла да купя за Коледа скъпия блендер, по който Ашлин се прехласваше в магазина (стига Мики да одобреше, разбира се).

— Няма да изгубиш фондовете си, Мими — повтори Лори.

— Не, вероятно няма. Но няма да им се обадя и да реагирам, както те очакват. Няма да се ядосам, нито да се извинявам, нито — махнах с ръка — каквото и да искат от мен. Ако не отстъпят, много добре, могат да си вземат парите. Могат да ме лишат от купищата пари, които биха ми дали, когато си отидат от този свят. И от тях не се нуждая. Надявам се единствено да не накажат Олимпия и Одън с тези глупости. Това вече ще ме ядоса.

— Е, добре, теб може и да не те е грижа за това, но за мен е важно — заяви Лор сърдито. — Какво ги е прихванало?

— Когато се преместих тук, не отговарях на обажданията им, защото се опитвах да осмисля действията си дотогава и трябваше да се съсредоточа върху това да си създам нов дом и нов живот и да си върна децата. То продължи известно време, но накрая им написах имейл. Всъщност от месеци насам редовно им пращам имейли. Не е, като напълно да съм прекъснала всякакви отношения с тях.

— Само това ли?

— Възможно е да е нещо още по-тривиално, Лори. Нали ги познаваш. Не им е нужно много.

Лор отново погледна към документите.

Аз се приближих и го докоснах по ръката.

Той вдигна очи към мен.

— Наистина не ме е грижа — уверих го искрено.

— Денят на благодарността е, Мими, и те не може да не знаят, че тази година децата са при теб, защото миналата не бяха. А и със сигурност си им го казала в имейлите си. — Той протегна ръка и побутна листовете. — А те ти сервират това?

— Такива са си — напомних му.

— Не е редно — напомни ми той на свой ред.

— Не, не е. Ала те са си такива. И ако някой от нас се хване на предизвикателството им, ще означава, че правим това, което те искат. А ако не реагираме, ако изчакаме да видим какво ще реши Адисън, което, както ти каза, едва ли ще бъде в тяхна полза, ще си бъдем ние. Ще бъдем онези, които сме. Не онези, в които те искат да ни превърнат.

Лори стисна челюсти.

— Ще им мине — уверих го аз. — Да имаш зъб на някого, е признак на лошо възпитание.

Той се взира изпитателно в мен в продължение на около една минута, а после избухна в смях и ме притегли в прегръдките си.

Аз обвих ръце около него и двамата дълго останахме така, преди най-сетне да го попитам:

— Знаят ли, че се развеждаш с Мариел?

— Предполагам, че моето писмо от Адисън ще пристигне на Коледа.

Което означаваше, че им беше казал и те бяха замразили отношенията си с него.

Отметнах глава назад и улових очите му.

— Те си седят вкъщи, сами, без деца, без внуци, кипящи от злоба. А къде сме ние?

— Заедно, печейки пайове — отвърна той тихичко и аз се усмихнах широко. — Поумняла си в Мейн.

Изгледах го свирепо.

— Винаги съм си била умна.

— Да. Извинявай. Права си. Нали съм ви виждал с Робин как седите, наливате се с водка и кроите планове да срежете гумите на Конрад. Брилянтно. Къде ми беше главата? — подразни ме той.

Отдръпнах се от него, мърморейки:

— Просто фаза.

— Аха.

Време бе да се размърдам.

— Имаш да разточиш още един пай, а аз трябва да довърша ябълките, Лори.

— Слушам, шефе — отвърна той отсечено, но и това беше шега.

Лор се зае с тестото.

Аз се заех с ябълките.

Ябълковият пай вече беше във фурната при тиквения, а Лор разточваше тестото за този с пеканови ядки, когато телефонът ми иззвъня.

Погледнах го, видях, че е съобщение от Пипа, и го сграбчих.

„Съжалявам, мамо, страшно съжалявам. Още сме при татко. Но ще дойдем възможно най-скоро. Обещавам!“

Аз стиснах зъби, но написах: „Окей, хлапе. Направи ми услуга и ми пусни съобщение, когато тръгнете, така че с вуйчо Лори да не се притесняваме.“

Разбрах, че съм постъпила правилно, когато тя ми отговори моментално: „Ти си върхът! Ще ти пишем!“

Момиченцето ми мислеше, че съм върхът.

Можех да се нося на вълните на щастието от това до края на времето.

Определено щеше да ме подкрепи още един час.

За съжаление, не успя.

Ала не родителите ми, нито Конрад бяха тези, които щяха да превърнат Денят на благодарността в катастрофа.

* * *

Телефонът ми се обади.

Тъкмо поливах пуйката с мазнина, затова погледнах към Лори, който стоеше до кухненския плот, навел очи към телефона ми.

— Одън е. Тръгнали са насам.

Въздъхнах с облекчение и продължих да поливам пуйката, която изглеждаше разкошно. Пайовете бяха готови. Картофите бяха обелени. Продуктите за хлебчетата се въртяха в машината за хляб, тестото щеше да е готово след петнайсет минути, така че да имам време да оформя питките и те да втасат. Домашно приготвеният ми сос от боровинки вече беше готов. Сладките картофи бяха готови да влязат във фурната, зеленият фасул — също. Масата беше подредена.

Беше дванайсет и двайсет. Както толкова пъти в живота ми, с помощта на Лори (и без никаква подкрепа, дори и отдалеч, от страна на родителите ми) аз се чувствах добре.

Намирах се в почти дзен състояние, защото ми беше хрумнало, че Мики има добри деца, също като мен, и макар че Аш беше срамежлива, Пипа навярно би могла да й помогне да излезе от черупката си, а знаех, че и двете ми деца ще харесат Килиън.

Всичко щеше да бъде наред.

И в най-развихрените си фантазии не бях в състояние да предположа, че нещата биха могли да се объркат.

Ала те се объркаха.

И то как.

* * *

Катастрофата не започна в дванайсет и двайсет и пет, когато чух вратата на гаража да се отваря, оповестявайки пристигането на децата ми.

Всъщност всичко започна превъзходно, когато децата влязоха в къщата, видяха вуйчо си Лори и му се хвърлиха щастливо на врата.

Положението се влоши мъничко, когато острият ми майчински поглед забеляза, че под радостта им се спотайва нещо притеснително.

Не помогна и това, че Пипа се преструваше, че то не е там, и след като пусна вуйчо си и дойде да ме прегърне, да ме целуне и да ми честити Денят на благодарността, каза просто:

— Ще ида да си оставя чантата и якето в стаята и съм на твое разположение, мамо.

За сметка на това Одън не се преструваше и когато ме прегърна, прошепна в ухото ми:

— Ще поговорим, след като Мики си тръгне. Може ли?

Явно се налагаше.

Кимнах и той отиде да си съблече якето.

Децата още бяха в стаите си, когато на вратата се позвъни.

Макар и мъничко нервна, аз се чувствах добре. Къщата ухаеше невероятно. Положението с обяда беше под контрол. Масата изглеждаше прекрасно с разкошните ми керамични съдове и украсата от есенни цветя и свещи в средата. Децата бяха при мен, в безопасност от онова, което се случваше с баща им, каквото и да беше то. Брат ми беше тук и ако нещата случайно се объркаха, той щеше да ги оправи, при това нямаше да е сам. Мики щеше да му помогне.

Както и аз.

Децата са издръжливи. Децата се справят с промените по-добре, отколкото възрастните.

Пък и напоследък всичко вървеше толкова добре, че с душата си знаех, че всичко ще мине страхотно.

Така че побързах да отворя вратата и се усмихнах широко на семейство Донован.

— Честит Ден на благодарността! — възкликнах.

Мики и децата ми се усмихнаха, аз ги прегърнах един по един, целунах Мики лекичко и ги поканих да влязат.

Докато затворя вратата, Лор вече беше до мен.

— Окей, свалете си якетата, докато ви запозная — заповядах. — Мики, Килиън, Аш, това е моят по-голям брат, Лор Хатауей. Лор, нека ти представя семейство Донован.

Лор поемаше якетата им, здрависваше се, разменяйки дежурните „приятно ми е да се запознаем“, като едновременно с това обясняваше на любопитния Килиън що за име е „Лор“, когато то се случи.

Лор и Мики тъкмо се здрависваха, а аз се усмихвах, гледайки как двамата ми най-любими (пораснали) мъже на света се ръкуват, когато забелязах, че Ашлин се бутна в баща си.

Преместих поглед върху нея и се сепнах при вида на изражението й.

Семейство Донован бяха дошли, издокарани като за семейно отпразнуване на Деня на благодарността.

Мики носеше хубав пуловер и дънки, Килиън също беше по дънки и риза с дълъг ръкав.

Що се отнася до Аш, тя беше тиха, както обикновено, ала отворена. Косата й сияеше, красива и чиста и дори изглеждаше така, сякаш я беше накъдрила. Беше си облякла хубава жълто-кафява пола и нежнорозов пуловер, които й стояха много добре, подчертавайки прекрасните извивки на тялото й, и носеше страхотни ботуши. Освен това си беше сложила мъничко грим.

Когато дойдоха, изглеждаше добре. Повече от добре.

А сега изведнъж беше пребледняла и имаше притеснен, дори уплашен вид.

— Аш? — повиках я аз и очите й се стрелнаха към мен.

— Мислех, че се казва Олимпия — прошепна тя объркващо.

— Не те разбрах, цветенце?

— Името й е Пипа — каза ми тя.

Погледнах през рамо и видях Одън и Пипа. Стояха назад, изчаквайки момента да се приближат и да се запознаят.

Одън изглеждаше любопитен и гостоприемен.

Пипа изглеждаше почти като Ашлин, само дето беше пребледняла и…

Гузна.

— Пип? — повиках я несигурно.

— Пипа? — почти изпищя Килиън.

Обърнах се към него и видях, че се взира в Пипа с неописуема неприязън.

А после зяпнах, когато той вдигна яростно пръст и като я посочи обвиняващо, се провикна:

— Ти си ужасна гаднярка!

— Килиън — изръмжа Мики и като се приближи до сина си, сложи ръка на рамото му.

Килиън отметна глава назад, за да го погледне.

— Ама тя наистина е ужасна гаднярка! Злобна е! Тя и тъпите й приятелки говорят гадости на Аш. — Той отново погледна към Аш, а моето сърце спря да бие. — Ти си отвратителна, грозна гаднярка, която тормози другите.

О, не.

Не!

— Това не е хубаво — намеси се Одън с нисък глас и се приближи до сестра си, закривайки я отчасти с тялото си.

— Ама е вярно! — изкрещя Килиън на Одън. — Аз го видях! Два пъти! — Той отново отметна глава назад, за да погледне баща си. — Аш ми забрани да ти казвам. Не искаше да се притесняваш.

Погледнах към Пипа и стомахът ми се сви толкова мъчително, че се уплаших да не повърна.

— Татко, може ли да си вървим вкъщи? — чух Ашлин да пита баща си.

— Моля те, кажи ми, че това не е вярно — помолих аз дъщеря ми.

— Вярно е. Тя е ужасна. Истинска злобарка — отговори Килиън вместо Пипа.

Аз не свалях очи от дъщеря ми.

— Пипа, миличка, отговори ми.

Очите й бяха разширени, изглеждаше така, сякаш всеки миг ще побегне.

Ала тъй като нямаше къде да избяга, погледът й се спря върху мен и тя прошепна с ужасяващ глас:

— Не ни каза имената им. Наричаше ги просто децата на Мики. Не знаех, че на гости ще ни дойде Аш Донован. В училище има трима души, на име Донован. Дори не ми каза, че ми е връстница.

— Аха — обади се Килиън зад гърба ми и се раздвижи, и по начина, по който го направи, разбрах, че Мики го беше задържал назад. Това обаче не му попречи да продължи да говори: — Бас държа, че изобщо нямаше да ти хареса. Дебелата и грозна Аш Донован да дойде у вас за Деня на благодарността.

Стомахът ми отново се сви. Мъчително.

— Пипа… — започнах.

— Ти не знаеш. — Думите на Килиън бях обвинение, насочено към Пипа. — Не знаеш как сестра ми трябва непрекъснато да е с мен, докато мама и татко са на работа. Как трябва да ни приготвя вечеря. Не знаеш как майка ни е ужасна пияница и как Аш винаги се грижи за мен. Не знаеш, когато си гадна с нея и я караш да се чувства като боклук, колко е страхотна.

О, господи.

Напрежението в стаята натежа още по-силно и аз видях как дъщеря ми пребледня още повече, а синът ми потръпна.

— Кил — промълви Мики.

Одън закри напълно сестра си с тяло и се обърна към мен:

— Може би ще е най-добре да поговорим някъде другаде, само ти, Пипа и аз?

Аз забелязах движенията на сина ми.

Ала вниманието ми не се откъсваше от дъщеря ми.

— Наистина ли си казвала всички тези неща на Ашлин? — попитах я.

— Мамо… — започна тя, лицето й представляваше ужасяваща гледка за една майка.

— Отговори ми! — изпищях аз.

Тя се сви от страх и брат й я изтласка зад гърба си.

— Не изпадай в истерия, мамо — сопна ми се той.

— Не се бъркай, Одън — троснах се в отговор и отново насочих вниманието си към Олимпия. — Била ли си жестока към някого в училище?

— Поли е тази, която приказва разни работи — защити се тя непохватно.

— Ама това не ти пречи да се смееш — намеси се Килиън.

— Достатъчно, синко — изръмжа Мики.

— Смееш се? — попитах аз дъщеря си.

— Аз… то…

Тя не довърши.

— Какво то? — изсъсках.

— Мамо, може ли да поговорим някъде другаде? — процеди Одън.

— Абсолютно не — отсякох и отново се обърнах към дъщеря си. — Не мога да повярвам. Аз не съм отгледала злобно момиче.

Пипа, която страшно мразеше конфронтациите и която бе хваната натясно по един ужасен начин, не отстъпи, а премина в атака:

— Точно това направи — отвърна тя гневно. — Ами всичко онова, което ти причини на Мартин?

Тялото ми пламна и като се дръпнах назад, попитах саркастично:

— Да разбирам, че тя е откраднала домашното ти от шкафчето и го е представила за свое?

— Мамо… — започна Одън.

— Не — сърдито извика Пипа.

Аз продължих все така саркастично:

— О, значи, ти е откраднала гаджето? Това ли е?

Пипа се показа сърдито иззад брат си.

— Не се преструвай, че не разбираш какво имам предвид.

— Значи, сладката, хубава, тиха Аш е съсипала света ти? Съзнателно и умишлено е станала причина ти да изгубиш всичко. Мъжът, когото си обичала в продължение на двайсет години. Домът, който сте създали заедно за децата си. Бъдещето, което си вярвала, че ви очаква. Това ли се случи? — попитах аз.

— Моля те, мамо… — опита Одън отново.

— Знаеш, че не е — процеди Пипа.

— Баща ти и мащехата ти ми причиниха това — заявих аз. — Това, че баща ти се влюби в друга, след като се беше врекъл в обич на мен, не беше правилно. Ала дори така, има си начин, по който да го направи. Той не избра този начин. Аз реагирах и те си понесоха последиците, които, откровено казано, си бяха заслужили. Не биваше да допускам вие да го видите, но това беше единствената ми грешка. Останалото те си го изпросиха. Изпросиха си го. Предадеш ли някого, нямаш друг избор, освен да живееш с чудовището, родено от твоята измяна. Това, което ти причиняваш на Аш, тя не го е заслужила.

— Вуйчо Лори — примоли се Одън.

— Ако сестрата ти наистина е направила това, приятелче, то никак не е хубаво. Така че ще трябва да отговаря за него — заяви Лори твърдо и спокойно, ала в гласа му имаше разочарование.

Лицето на Одън стана сурово.

— Това не е моето момиче — заявих аз, без нито за миг да откъсвам очи от дъщеря ми.

— Принудена бях да се преместя в ново училище. Да си намеря нови приятели. Поли е популярна и беше мила с мен — отвърна тя; колкото и да е странно, не ме обвини за това, че се бе наложило да се премести, но моите мисли бяха другаде.

— Поли е истинска кучка. — Аз се обърнах рязко към Ашлин, която най-сетне се включи в разговора. Нещо повече — още не беше приключила. — Всички го знаят. И за да бъдеш нейна приятелка, ти също трябва да си кучка. Освен това тя не е популярна. Другите не я харесват. А се страхуват от нея.

Отново се обърнах към дъщеря ми и повдигнах вежди.

— Това ли искаш? Да се страхуват от теб?

— Стига, мамо. Престани — изръмжа Одън.

— Поли беше дотук — заявих.

— Мамо! — извика Пипа.

— Моето момиче не се движи със злобарки — информирах я аз.

— Мамо, престани, по дяволите — изплющя гласът на Одън.

Аз го стрелнах с поглед.

— Не ругай! — наредих му.

— Изпадаш в истерия.

— Много ясно — отвърнах. — Имам си работа с дъщеря, която, умът ми не го побира, се оказва, че не само е тормозила някого в училище, но на всичкото отгоре е тормозила момиче, за което истински ме е грижа.

— Трябва да се успокоиш, дяволите да го вземат — изстреля той в отговор.

— Не ругай! — процедих аз.

— Майната ти! Майната му на това! Майната му на всичко! — кресна той изведнъж и аз се изпънах.

— Одън — изръмжа Лори и се приближи до мен.

— Не говори на майка си по този начин — намеси се и Мики и застана от другата ми страна.

— Майната ти и на теб! — Одън не обърна внимание на Лор и заяви на Мики: — Ти нищо не можеш да ми кажеш.

— Достатъчно! — изпищях аз и всички в стаята притихнаха. — Дай ключовете от колата си на вуйчо си Лори — наредих на сина ми.

— Какво? — попита той рязко. — Защо?

— Направи го… сега — прошепнах; гласът ми трепереше.

— Не съм… — започна той.

— Ключовете, приятелче, не карай майка си да повтаря — заяви Лори и се приближи до сина ми, протегнал ръка.

Обърнах се и при вида на Ашлин и Килиън усетих как ме изгарят гняв и ужас, и тъга, задето през цялото това време моята дъщеря е била част от причините Ашлин да затъва все по-дълбоко в униние.

— Толкова съжалявам — прошепнах.

В очите й се появиха сълзи.

Килиън се приближи закрилнически до сестра си.

Виждайки това, аз отидох право при телефона върху кухненския плот.

Той иззвъня само веднъж.

— Децата добре ли са? — попита Конрад вместо поздрав.

Звучеше наистина притеснен, ала аз дори не забелязах.

— Одън е наказан. Използва лош език в къщата ми, дори след като му казах да престане, а след това наруга както мен, така и Мики.

— По дяволите — измърмори Конрад, учудващ отговор, но не забелязах и него.

— А дъщеря ми тормози съучениците си. Приятелка е с момичета, които измъчват по-слабите, и се оправдава, твърдейки, че самата тя не казва жестоки неща, но не отрича, че взема участие не само като ги насърчава със смеха си, но и като не прави нищо, за да елиминира ситуацията или да се махне от нея — заявих аз.

— Исусе Христе. — Конрад говореше все така тихо, но сега звучеше ядосано.

— Освен това се оправдава, твърдейки, че аз съм я научила на тези гадости с онова, което се случи между теб, мен и Мартин.

— Това е нелепо — процеди той; думите му най-сетне достигнаха до мен и ме разтърсиха.

— Какво?

— Това е нелепо. Станалото между теб и Мартин не е същото. Няма никакво извинение за това, да тормозиш по-слабите.

Нямах представа как да разбирам тази неочаквана подкрепа в момент като този, така че не ми оставаше друг избор, освен да я приема.

— Искам да дойдеш и да ги вземеш. Не знам какво сте планирали за Деня на благодарността с Мартин, но няма да допусна децата ми да останат под моя покрив, докато се държат по този начин. Могат да се върнат, след като Олимпия се извини на Ашлин и прекрати отношенията си с Поли, която е начело на групичката гадни момичета. Що се отнася до Одън, той трябва да се извини на мен и на Мики.

— Няма да се върнем там, мамо — обади се Одън и аз се обърнах към него.

— Ще правите каквото ви казвам. Смятам да спася Денят на благодарността за брат ми и за другия мъж в живота ми, който никога не се е държал лошо с мен, и с неговите деца, които са добри деца и винаги са неизменно мили и сладки. Колкото и да ме боли да го призная, присъствието на моите деца ще попречи на тези усилия.

Одън отвори уста, но аз се извърнах, когато Конрад каза в ухото ми:

— Веднага идвам.

Естествено, че щеше да дойде.

— Ще ти бъда задължена — заявих отровно и затворих.

След това се обърнах рязко.

— Баща ви идва. Вземете си якетата.

— Няма да се върнем там — повтори Одън.

— Ще се върнете и още как. Вземете си якетата.

Пипа се притискаше уплашено в брат си по начин, който не ми харесваше, ала не можех да му обърна внимание, защото Одън погледна към Мики.

— Съжалявам. Прекрачих границата. Нима да се повтори — заяви той.

Поех си рязко дъх.

— Оценявам го, приятелче, но трябва да кажеш това на майка си — отвърна Мики, също като Лори — твърдо, но спокойно. И разочаровано.

Одън ме погледна.

— Съжалявам, мамо. Не биваше да казвам онези неща, но имахме наистина гадна сутрин, а и миналата нощ не беше от добрите и на двамата ни дойде прекалено.

Други неща започваха да ме притесняват в думите му, но преди да успея да реагирам, се обади Лори:

— Каквото и да става, Одън, не си го изкарвай на майка ти.

Синът ми кимна и измърмори.

— Ясно. Здравата сгафих.

— Не знаех за майка ти. — Това дойде от Пипа и аз видях, че гледа към Ашлин.

— Е, и? — отвърна Килиън. — Това няма значение.

Пипа прехапа устни и се притисна до брат си.

— В гимназията е трудно — обади се Одън неубедително.

— Така е — казах аз. — Освен това е времето, когато започваш да разбираш кой си, какъв човек искаш да бъдеш и как да постъпваш правилно. — Погледнах към моето момиче. — Това, което си направила, Олимпия, с цялото си сърце се надявам, че някъде в себе си си знаела, че е погрешно.

— Опитах ли се да тръгна против нея, тя щеше да се обърне срещу мен. — Гласът на Пипа трепереше.

— Мога да си представя и съм сигурна, че би било ужасно. — Посочих към Ашлин. — Попитай Аш. Тя може да ти разкаже какво е усещането.

— Опитвам се да обясня. — Гласът на Пипа леко се повиши.

— А майка ти се опитва да ти каже, че за поведение като това няма обяснение — заяви Лори.

Тя се обърна към него, очите й се наляха със сълзи.

— Вуйчо Лори…

Той не беше безсърдечен. Лицето му омекна. Ала устните му казаха:

— Няма никакво извинение, Пипа.

Долната й устна затрепери, по бузата й се търкулна сълза. Убиваше ме да си остана на мястото, ала трябваше да го направя. Урокът, който щеше да научи днес, трябваше да й държи до края на дните й.

Все пак позволих на брат й да я прегърне.

Почерпила сили от него, тя погледна към Аш.

— Държах се като кучка. Ти изобщо не си такава, каквато Поли твърди. Ние дори говорим за това, когато нея я няма. Просто Келан си падал по теб миналата година, а тя го харесва и всичко стана… тя стана… — Пипа се запъна, а после довърши: — Гадно.

— О, господи, Келан си е падал по мен? — прошепна Ашлин.

Погледнах към Мики и видях, че е сключил заплашително вежди и се взира в дъщеря си.

— Абсолютно — увери я Пипа и вдигна ръка, за да избърше сълзите си. — Все още те харесва. Ако Поли започне да се заяжда с теб и той е наблизо, винаги й казва да престане. От което, естествено, тя още повече се озлобява.

— За Келан Бъкли ли говорите? — обади се Килиън.

— Аха — потвърди Пипа.

Килиън погледна към баща си и сподели развълнувано:

— Леле, татко! Той е най-добрият в неговата си категория в лигата. — Той се обърна към сестра си. — Сега вече трябва да дойдеш на мачовете ни.

Когато погледнах към Мики, видях, че бе вдигнал очи към тавана с нещастен вид… който вече се дължеше на друга причина.

— Освен това е второкурсник! — продължи Килиън високо. — Страшна забивка.

— Мисля, че предпочитам да продължим да говорим за това, как Поли и тайфата й ме тормозеха — измърмори Ашлин и се размърда, местейки очи навсякъде, където нямаше хора.

Аз обаче почувствах как смазващият товар на случилото се току-що поолекна малко — намерила бе сили да се пошегува.

— Мамо, ще се обадиш ли на татко да му кажеш да не идва? — помоли Одън. — Ние се извинихме. Наистина го мислехме. Сериозно. — Той притегли сестра си към себе си.

— Така е — потвърди тя и погледна към Ашлин. — Аз бях… беше гадно и не… — Поклати глава, пое си дъх и заяви: — Никога не ми е харесвало. И аз… аз… знам, че сега Поли ще си го изкара на мен, но… — тя изпъна рамене — все тая. Непрекъснато се оплаква от всичко и това е направо отвратително. Е, няма да имам никакви приятелки. Няма да ми е за пръв път, същото беше и когато се преместихме тук.

— Е, не е като всички да са част от тайфата кучки на Поли — изтъкна Аш, сякаш Пипа не беше от най-умните… и в случая бях принудена да се съглася с нея.

Не и Мики обаче.

— Аш — каза той ниско и предупредително.

— Така си е — измърмори Аш. — Просто останалите не сме от готините. Което някои хора би трябвало да научат, че не е опасно за живота.

И този път Пипа изглеждаше съкрушена.

— Аш — повиках я аз. — Ще дойдеш ли с мен за минутка? — Това като че ли я уплаши, така че побързах да добавя: — Всичко е наред, миличка. Просто искам да разменим няколко думи насаме. Ако предпочиташ, можеш да вземеш баща ти и брат ти.

Тя се поколеба за миг, а после се приближи.

— Ще дойда с теб.

— Мамо — повика ме Одън. — Ами татко…

— Ще се погрижа за това след минутка — уверих го и поведох Ашлин към спалнята ми.

— Леле. Страхотна стая — каза тя, когато прекрачи прага.

— Благодаря ти, цветенце — отвърнах и затворих вратата. Аш ме погледна и аз започнах направо: — Не те лъжа, честна дума. Решението ти няма да има никакви последици. Ти означаваш много за мен, миличка, и искам да се чувстваш комфортно с мен и в моя дом. Пипа се извини. Току-що преживя труден момент и си го заслужаваше. Но ако ти не искаш да прекараш Денят на благодарността с нея, баща й ще я отведе от тук. — Очите й се замъглиха и аз я улових за ръката. — Говоря сериозно. Това е сериозно и Пипа трябва да го разбере. Не искам да се чувстваш притисната. Ако предпочиташ да си идеш на сигурно място у вас, така да бъде. Ако искаш Пип да си тръгне, а ти да останеш тук заедно с баща си и брат си, и моя брат и мен, пак ти решаваш. Ако решението е прекалено трудно, аз ще го направя вместо теб и ще изпратя децата си вкъщи.

— Не е тя — заяви Аш.

— Моля?

— Тя имаше пръст в това в училище да е ужасно, но не беше тя. Каза истината. Никога не ме е обиждала. Кил е прав, тя се смееше, но никога не ме е обиждала. Така че не го направи тя. Гадно е да ходиш на училище и там да е ужасно заради онези момичета. Ала още по-гадно бе да се прибирам вкъщи, когато бяхме с мама, и да я гледам как се напива, докато не заспи на дивана. Да я отнасям в леглото, мъчейки се да го скрия от Кил. Дори когато бяхме с татко, от това ни делеше само една седмица, една седмица, преди да се върнем отново при нея. Не е Пипа. А мама. И ти.

— Аз? — прошепнах, усетила как стомахът ми отново се свива при думите й, особено последната.

— Направихме грешка и й казахме за теб. Нещата станаха още по-лоши. Не исках Кил да се почувства гадно, защото той не разбираше и непрекъснато говореше за теб. Така че ми е ясно защо пропусна рождения му ден, а после я хванаха да шофира пияна. Заради теб.

— Аз… не знам… — започнах.

Аш махна с ръка, видимо смутена.

— Вината не е твоя. Не искам да кажа, че ти си виновна. — Тя ме погледна право в очите. — И все пак е заради теб. Разбираш ли какво искам да кажа? — попита напрегнато и аз стиснах ръката й.

— Да, разбирам.

— Ала тя вече не пие. Никога преди не е спирала и не съм сигурна какво означава това. Но все едно. — Ашлин поклати пренебрежително глава и аз отново си помислих, че Рианон наистина би трябвало да го сподели с тях. — Възползвах се от това, че си беше… че беше себе си, за да може да те опознае, когато отидохме на пазар, да те опознае и да види, че си наистина готина и че всичко би могло да бъде наред. Има ли смисъл в това?

— Да, цветенце.

— Поли никога няма да престане да се заяжда с мен — продължи тя. — Дори и ако Пипа не е до нея, държаща се така, сякаш Поли е най-страхотната на света. Ще продължи да се заяжда с мен, защото си е такава. Заяжда се с онези, с които има за какво. Като това, че съм дебела.

— Ти не си дебела.

Като никога, Аш задържа очите ми, без да трепне, и прошепна:

— Дебела съм, Ейми.

— Не си дебела — заявих твърдо и отново стиснах ръката й. — Наистина. Ти си красива и не мисля, че този Келан който-и-да-е-той би те харесвал и защитавал пред кралицата на кошера на злобарките, ако не беше така.

Аш извърна поглед.

— Не знаех за него.

— Е, вече знаеш. Така че, ако не вярваш на мен, макар че би трябвало, на баща ти, който смята, че си страшно красива, нито на брат ти, който адски те обича, повярвай на един второкурсник боксьор, който иска да излезе с теб.

При тази мисъл очите й припламнаха с тийнейджърско вълнение.

Ето това вече ми харесваше.

Вдигнах уловените ни ръце, поотдръпнах се лекичко и плъзнах поглед по полата й.

— Твърде жалко, че не е тук, за да види колко си сладка в тази пола.

Аш сви лекичко рамене и за първи път жестът й ми се стори сладък, а не смущаващ.

След това стисна ръката ми и ме погледна право в очите.

— Ако Пипа скъса с Поли, ще бъде страшно.

Аз задържах погледа й.

— Това не е твой проблем.

— Ти беше… — Тя погледна към затворената врата и отново към мен. — Беше много сурова с нея.

Господи, момичето на Мики беше толкова сладко.

— Имаше нужда от този урок.

— Може би. Ама сериозно, Поли може да бъде много гадна.

— „Бой с кучета“ — казах аз.

Аш се взря в мен, а после се загледа в рамото ми.

— Тя получава готиното момче.

— Така е, ала неговото име не е Келан.

Аш вдигна очи към мен и в същия миг на вратата се почука.

Преди да успея да отговоря, Мики прекрачи прага и затвори след себе си.

Погледна ме за миг, а после очите му се спряха върху дъщеря му.

— Добре ли си?

Аз я пуснах и тя отговори:

— Да, татко.

— Искаш ли да си вървим у дома?

Аш махна с ръка към мен.

— Тъкмо го обсъждахме.

Мики се обърна към мен и аз почувствах как тежестта на всичко, което се беше случило, започва да ме смазва.

— Трябва да отведа децата ми вкъщи, бейби.

— Разбира се — измърморих, кимвайки.

Без колебание, той се обърна към Ашлин.

— Да вървим, миличка.

Аш премести поглед от баща си към мен и обратно.

— Може би ще е…

— Семейството на Ейми трябва да си поговори без публика.

Аш отново сви рамене (този път обаче не беше сладко) и измърмори, забила поглед в пода.

— Окей, татко.

Мики обърна очи към мен.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Добре — прошепнах аз.

Той се приближи до Аш, прегърна я през раменете и я изведе от стаята.

Последвах ги с тежка стъпка.

— Не искаме да го слушаме и от теб!

Това бе изкрещяно сърдито от Одън и още по-смазана от товара на деня, аз ускорих крачка, също като Мики и Ашлин.

Когато се върнахме в голямата стая, видях, че синът ми се беше изправил срещу баща си.

Лор се приближи до мен.

Но не и Мики.

Товарът върху мен стана още по-непосилен.

— Не си навличай повече, отколкото вече си получил от майка си, Одън. И така си наказан за две седмици. Продължавай в същия дух и ще ги направя три — отвърна Конрад.

— С мама се оправихме. — Синът ми погледна към мен. — Кажи му, мамо.

— Трябва да оставим Мики и децата… — започнах аз.

— Ругаеш майка си и нейния приятел, а сестра ти тормози другите деца в училище? — прекъсна ме Конрад. — Силно се съмнявам, че това е нещо, което може да се оправи за десет минути.

— Е, ние го направихме — сопна се синът ми.

— Одън… — започнах отново.

— Станаха три седмици, синко. Продължавай в същия дух — отвърна Конрад.

И тогава моето красиво момче се наведе към баща си с лице, разкривено от такова страдание и ярост, че и последното ми нервно окончание изрита от болка и трябваше да положа нечовешко усилие, за да не изтичам при него.

— Сякаш ми пука какво ще ми направиш — озъби се той. — Сякаш изобщо ми пука за теб. Ти си шиб… изневеряващ загубеняк.

— О, не — прошепнах аз.

— Исусе Христе — измърмори Лор.

— Мисля, че… — започна Мики.

— Не — процеди Одън и погледна към Мики. — Трябва да знаеш. Трябва да знаеш от какво спаси мама.

— Одън. — Пристъпих напред. — Миличък, остави Мики и децата му да…

— Той отново ще се мести, мамо — обяви Одън и аз се заковах на място. — Има родителски права и ще ни вземе със себе си. Или поне така си мисли. Искаше да бъдем с него вчера — докато изричаше „с него“, лицето му се разкриви, този път от отвращение, — понеже Мартин се изнесе вчера, понеже те се развеждат, понеже той е изневеряващ загубеняк. — Одън отново погледна към баща си. — Знаеш, че бях там, когато онази жена дойде в къщата ни.

— О, не — прошепнах.

— Исусе Христе — промълви Лор.

— Обясних ти за това — грубо каза Конрад.

— Да, и излъга. Да не мислиш, че с Пип не ви чуваме как непрекъснато се карате? И Мартин не е единствената, която е шумна. Ти крещиш на жена си. Така ли трябва да се държа и аз със своята жена, когато имам такава, татко? Това ли трябва да очаква Пипа от мъжа си? Същото, което ти причини на мама? Същото, което причини на Мартин?

— Тук не е мястото да го обсъждаме, Одън — заяви Конрад студено.

Одън се изпъна и кръстоса ръце върху гърдите си.

— И защо не? Пипа я направиха на нищо пред всички, за да си научи урока как да подбира приятелите си. Как ще си научиш урока ти, когато си правиш каквото поискаш, изкарваш си страхотно, а ние сме принудени да ходим с теб, без да си изкарваме страхотно. А, татко? Кой ще даде урок — той свали ръце от гърдите си и размаха сърдито пръст пред баща си — на теб?

Конрад започваше да губи контрол; виждах го по зачервеното му лице и по начина, по който се наведе към сина ни.

— Аз съм възрастен човек и твой баща и няма да ти позволя да ми говориш по този начин, никога и със сигурност не и пред други хора.

Пипа се опитваше да ги заобиколи и аз разперих ръце.

Тя се хвърли в тях и аз я притиснах до себе си.

Лори се приближи до нас.

— Няма да дойда с теб — заяви Одън. — Нито пък Пипа. И като казвам, че няма да дойдем с теб, имам предвид сега и в Тексас. Говорихме за това в колата насам и точно за две секунди решихме, че ще останем тук с мама. Така че ти върви в Тексас и бъди с жената, която след време също ще мамиш. Ние ще останем вкъщи с мама.

— Това ще бъде обсъдено по-късно между майка ти и мен — заяви Конрад и Одън ме погледна.

— Казвам ти направо — искам да живея с теб, защото харесвам къщата ти, двамата с Мики наистина се харесвате и не си крещите непрекъснато. Мики е свестен, а ти ни обичаш достатъчно, за да дойдеш при нас, а не да ни разкарваш из цялата страна.

— Аз също искам да остана с теб, мамо — прошепна Пипа.

Конрад погледна малкото си момиченце, дъщерята, която винаги беше на негова страна, и гневът му се стопи.

Сега изглеждаше победен.

— Е, добре, това е решено — заяви Лори. — Кон, децата ще останат с Амелия. Двамата можете да седнете и да го обсъдите, когато страстите се уталожат. Точно сега всички преживяхме твърде много драма и трябва да се успокоим, а се боя, че твоето присъствие не помага.

— Аз… — започна Конрад.

— Кон, моля те. Върви си — ниско каза Лор. — Разбирам, че не искаш да оставиш нещата така, ала честно казано, в този момент това е най-доброто, което би могъл да направиш.

Изражението, с което бившият ми съпруг се взираше в брат ми, не беше нито гневно, нито озлобено. Изглеждаше зашеметен.

А после погледна към мен.

— Ще поговорим?

Аз кимнах.

— Да, Кон, ще поговорим — отвърнах тихо.

Очите му се преместиха върху Олимпия и отново се върнаха към мен.

— Всичко обърках, Мими — прошепна той.

Конрад ме наричаше Мими?

Да, напълно зашеметен.

— Татко, вуйчо Лори те помоли да си вървиш — заяви Одън и като отиде до вратата, я отвори широко.

Конрад се сепна и го погледна. Отне му миг, но после кимна и се отправи към вратата. Отново го погледна, но Одън просто сбърчи вежди насреща му.

Конрад се обърна към нас и смотолеви:

— Приятен Ден на благодарността.

След това прекрачи прага и Одън затръшна вратата зад гърба му.

Аз треперех. Неудържимо.

Най-сетне, неспособна да се сдържам повече, избухнах в смях.

Истеричен смях.

Не ме беше грижа.

— При-при-при-приятен ден… — изхълцах и извиках: — … на благодарността! — И продължих да прегръщам моето момиче и да се кискам.

— Аха — отвърна дъщеря ми и нейният глас също потреперваше. — Може като капак на всичко пуйката да се окаже заразена със салмонелоза и всички да получим хранително натравяне.

Притиснах я още по-плътно до себе си и се разсмях още по-силно и по-гръмогласно.

— Онова, което сестра ми ти е направила, е наистина отвратително, Аш — каза Одън отсечено и аз се опитах да овладея смеха си, докато с Пипа се обръщахме към него. — Още по-отвратително е това, че майка ти има проблем. Но както сама виждаш, нашият баща е направо върхът.

— Татко никога не би измамил — заяви Килиън. — Веднъж бях с него, когато играеше покер с приятелите си. На пода беше паднало едно вале, което щеше да му свърши страхотна работа, и той го видя и спокойно можеше да го вземе, обаче не го направи. А поиска да преиграят раздаването.

При думите на Килиън аз отново избухнах в смях.

— Според мен, Кил, те имат предвид… — започна Аш.

— Все същото, Аш, просто различна игра — нежно каза Мики на дъщеря си.

При звука на гласа му аз станах сериозна и погледнах към моя мъж.

Избърсах очите си и все така прегърнала момиченцето си, заявих:

— Окей, Мики, Аш и…

— Са страшно гладни — прекъсна ме Килиън. — Намират ли ти се от ония преди ястия?

Аз примигах насреща му.

Мики се разсмя. Аз обърнах очи към него и примигах насреща му.

— Може ли… Аш, искаш ли да дойдеш в стаята ми, за да си поговорим? — помоли Пипа и аз се напрегнах.

Аш я погледна и кимна.

Пип ме стисна лекичко и прошепна:

— Всичко е наред, мамо.

— Сигурна ли си? — попитах я.

— Да.

— Оправи това — прошепнах, имайки предвид Ашлин.

Тя ме разбра прекрасно и кимна.

— Насам — каза тя и двете с Аш се отправиха към стаята й.

— Окей, хлапе, обичаш ли топки от сирене? — обърна се Лор към Килиън.

— От пръхкавите или от хрупкавите? — попита Килиън.

— От онези, които си мажеш върху солена бисквита — отвърна Лор и очите на Килиън се разшириха.

— С ядки отвън? Като на Коледа?

— Тази година Коледа дойде по-рано — заяви Лор.

— Жестоко! — провикна се Килиън.

— Да нападаме тогава — предложи Лор. — Към кухнята.

Те се отправиха натам, а аз обърнах очи към Мики, който гледаше след тях.

Облизах устни и ги стиснах, толкова погълната от това, да го съзерцавам как гледа момчето си с Лори, че гласът на Одън, разнесъл се съвсем наблизо, ме накара да подскоча:

— Мамо. Трябва да изляза.

Обърнах се към него.

— Одън…

— Просто за да изпусна парата. Да си проясня главата. Знам, че изобщо не ти помогнахме, но…

— Върви. Поразходи се. Ала не се бави много, момчето ми. — Вдигнах ръка и я сложих на бузата му. — А по-късно ще си поговорим за това, което става, окей?

Нещо, което не ми хареса, но което не можах да разчета напълно, проблесна в очите му, преди да ми отговори:

— Трябва да знам. Ще ни разрешиш ли да останем с теб?

Онова, което му казах, беше самата истина, която нямаше да се промени до края на вечността:

— Моят дом е и ваш до деня, в който умра, миличък. Изобщо не трябва да питаш.

За миг изглеждаше така, сякаш ще рухне, но после стисна челюст, кимна и тръгна по коридора, вероятно за да си вземе якето.

— Ейми.

Отново подскочих и се обърнах на другата страна.

Мики стоеше там и ме гледаше.

И отново не бях в състояние да разчета изражението му.

— Толкова съжалявам, че…

— Бейби. — Той се усмихна широко и сърцето ми подскочи. А после ме взе в прегръдките си и сърцето ми се разтопи. — Срещите с теб са страшно забавни. Обаче празниците с теб са направо върхът.

И аз отново избухнах в смях.

* * *

Телефонът ми върху нощното шкафче иззвъня.

Седнала в леглото и зареяла поглед пред себе си, аз подскочих и светкавично го сграбчих.

— Здравей.

— Здравей и на теб.

Тежестта се беше върнала, въпреки че обядът беше минал що-годе добре (благодарение единствено на Килиън, Лори, Мики и — гордея се да го кажа — на мен). Храната беше вкусна и докато драмата най-сетне приключи и се нахраним, почти беше станало време Мики и децата да отидат при Рианон.

Тръгнаха си половин час по-рано.

И тогава тежестта отново легна върху раменете ми.

— Ходихте ли в „Гълъбовата къща“? — попита Мики.

— Да. Оказа се добро решение. Трудно е да си в лошо настроение в присъствието на хора, които си нямат никого на празника и се радват на всяка компания. — Замълчах за миг и добавих: — И на кексчета.

Мики не се засмя, не каза нищо, с което да облекчи тежестта.

Вместо това попита:

— Говори ли с децата си?

— Да. Преди „Гълъбовата къща“. Нямаше кой знае колко повече от това, което вече чу. Мартин го е напуснала. Подала е молба за развод. На Конрад са му предложили работа в Остин и той го обмисля. Според Одън, за да се махне от Мартин, но има и друга причина. Одън смята, че са се преместили в Мейн, защото Конрад е последвал онази жена, която се появила в къщата им. Научил го от караниците между баща му и Мартин. Тя е невролог и ще се мести в Тексас. Конрад иска да загърби проваления си брак с Мартин и да я последва.

— Исусе — измърмори Мики.

— И двамата искат да останат с мен, защото са страшно ядосани на баща си, но и защото училището започна, а те веднъж вече бяха принудени да започнат на ново място и да си намерят нови приятели. Изобщо не са във възторг от идеята за още едно преместване.

— Бас държа.

— Ами това е. Естествено, казах им, че искам да останат при мен. Обадих се на Конрад и се разбрахме утре да обядваме заедно.

— Искаш ли да дойда и аз?

О, господи.

Господи.

Тежестта поолекна малко и аз затворих очи.

— Благодаря, Мики — прошепнах и отново ги отворих. — Мисля, че трябва да разговаряме насаме.

— Насреща съм, ако имаш нужда от мен.

— Сигурен ли си? — попитах го.

— И още как. Защо да не съм?

— Аш и Пипа — отвърнах колебливо.

— Бейби, не бих могъл да кажа, че нямам проблем с момичето ти. Но след начина, по който ти я насмете, си мисля, че в понеделник нещата в училище ще се променят. Аш сподели с мен. Каквото и да е станало в стаята на дъщеря ти, Аш всъщност повече се тревожи за нея, отколкото да е ядосана или съсипана от онова, което тя й е направила. Казва, че онази Поли била истински ужас, още е в първи курс, а вече командва цялото училище с помощта на неподправена отрова, както очевидно е било и в прогимназията. Ще се нахвърли върху Олимпия и ще бъде гадно.

— Прекрасно — измърморих аз.

— Момиче като това има нужда от много по-сериозен урок от онзи, който ти изнесе на дъщеря си. Ако опита нещо, ще трябва да идеш при директора, бейби. На тази гадост трябва да се сложи край. Говорих с Аш и за това. Казва, че нямало да помогне, обаче мен не ме е грижа. Децата не командват света. Това не е „Повелителят на мухите“^[1]. Ако се случват неприемливи неща, възрастните трябва да се намесят. Ако тази малка кучка не остави Аш на мира и се опита да започне нещо и с Олимпия, няма как да продължи с простотиите си. А ако спре, с властта й е свършено.

— По време на обяда двете като че ли се разбираха добре — отбелязах аз обнадеждено. — Искам да кажа, Аш не е от най-приказливите, а и беше малко неловко. Пип очевидно беше засрамена и не знаеше как да се държи, защото обикновено е много общителна, но в този случай не би било подходящо. Но пък не може да се каже, че на масата цареше някаква ледена епоха.

— Не искам да те нараня, Ейми, обаче се съмнявам тези двете да станат първи приятелки. Според Аш в нейната групичка смятат твоето момиче за кучка заради онези, с които се движи, и макар че сега очите й са отворени за това, как стоят нещата, малко е вероятно те да отворят обятия за нея.

— Аха — измърморих аз.

— Тя ще намери правилния път сега, когато взема за пример една майка, която я е грижа, а не баща, който се интересува единствено от онази си работа.

Надявах се да е прав.

— Само да кажа, не че искам да сваля вината от Пипа, която си го заслужава… — започнах.

— Аха, вече го разбрахме. — Развеселените нотки в гласа на Мики ми вдъхнаха надежда.

— Да, май е така — съгласих се. — Тъй или иначе, в разговора ни в моята стая Аш сподели, че проблемите й не се дължат единствено на това в училище. Става дума и за майка й.

— Не се обиждай, Ейми, обаче това е много ясно.

Не се обидих и продължих напред, колебливо:

— Както и за това, че се грижи за майка си, както го е правила, докато сте били женени, криейки го от Килиън.

Думите ми бяха последвани от миг тишина, а после едно меко, наранено „По дяволите“.

Болеше ме да продължа, ала ставаше дума за неговото момиче, така че трябваше да го направя.

— И за мен.

— Моля?

— Причината за онова пазаруване. Промяната в твоя живот, на която бившата ти съпруга, която си обичал и която също те е обичала, е реагирала — обясних.

— Просто върхът — измърмори той.

— Според мен Рианон се приспособява към това — казах, мислейки си, че не искам да наруша обещанието, което й бях дала, но повече не можех да се въздържам да не споделя нещо, което щеше да даде на семейството малко утеха след всичко, което се беше разиграло днес.

Да, канех се да му кажа, че бившата му жена е направила първата огромна крачка към възстановяване… заради децата си.

— Вие двете, пиейки заедно чай на кухненския ми плот… Мисля, че си права — съгласи се той.

— Аш искала майка й да ме опознае — продължих да обяснявам. — Според мен е искала да й покаже, че всички продължават напред и че това е хубаво, за да подтикне и майка си да го направи.

Мики не каза нищо.

— Е, как мина посещението при Рианон? — попитах, надявайки се отговорът му да ми даде повод да споделя онова, което знаех за бившата му жена.

— Няма да повярваш — тръгнала е на срещите на „Анонимни алкохолици“.

Аз зяпнах.

— Моля?

— Очевидно трябваше да си поговоря с нея, за да й кажа какво става с Аш и онова, което Килиън наприказва. Излязохме навън, за да го направим. Казах й какво се случи, мислейки си, че това ще бъде поредният фантастичен разговор в този неповторим Ден на благодарността.

Аз затворих очи за миг, а Мики продължи:

— И тогава тя ми сервира, че от известно време била в АА, вървяло добре, не била слагала капка в уста от вечерта на заседанието на Общинския съвет и че ако аз съм съгласен, можем да го кажем на децата.

Това беше страхотно.

— И направихте ли го? — попитах.

— Аха. Килиън не знаеше как да реагира, никой от тях не заподскача от щастие, но Рианон не го и очакваше. Наясно е, че има да доказва още много неща и че това ще отнеме време. Но все пак е нещо. Никога досега не беше признавала, че има проблем, а сега изведнъж е в АА. — Той замълча за миг. — Определено е нещо.

— Трябва да ти кажа — започнах предпазливо, — че тя го сподели с мен, докато пазарувахме заедно.

— Моля?

— Каза ми, че е спряла да пие. Не ме притисна да го запазя в тайна от теб, но все пак каза, че би искала да ти го съобщи лично. И тъй като това е нейната тайна, аз се съгласих.

Мики помълча в продължение на една секунда.

Секунда, изпълнена с притеснение за мен.

А после той каза:

— Тъй като ние с теб имаме бъдеще, вие двете трябва да си създадете собствена връзка, а това предполага доверие. Кофти, че те е поставила в подобно положение, но предполагам, че си постъпила правилно.

Харесаха ми думите му за това, че имаме бъдеще, но въпреки това попитах:

— Ами ти? Ти смяташ ли, че постъпих правилно?

— Представи си, че бившият ти сподели с мен нещо важно, което засяга теб и децата, нещо, което не иска да ти казвам. Нещо, което знам, че би могло да обтегне положението между нас двамата, положение, което за всички е най-добре да си остане нормално. Нещо, което знам, че би могло да напрегне отношенията между нас с теб. Нямам добър избор. А после той го споделя с теб няколко седмици по-късно. Ако това се случи, тогава ще мога да ти отговоря какво мисля за решението ти.

— Положението… обтегнато ли е? — настоях аз.

— Бейби, не си пазила тайната й цяла вечност. — Чух усмивката в гласа му. — Отпусни се.

— Трудно ми е да се отпусна след ден като този.

— Да не повярва човек.

— Между нас всичко наред ли е?

— Ейми. — Той изрече името ми и в продължение на няколко дълги, ужасяващи мига не добави нищо друго. А после ми даде онова, от което се нуждаех. — Аз те обичам. Казах ти го. Мислех го. Мислех го по начин, заради който трябваше да ти го кажа, за да знаеш, че искам да бъда част от бъдещето ти, което означава, че и ти си част от моето. Ти ми отвърна със същото, каза ми, че искаш същото. Имахме труден ден. Обречени сме, ако не можем да преживеем един-единствен труден ден заедно и да оцелеем.

Плъзнах се в леглото и се извъртях настрани, сгушвайки се на кълбо така, сякаш можех да се сгуша с думите му.

— Ейми? — повика ме той, когато не отговорих.

— Тук съм.

— С теб всичко наред ли е.

— Бившата ти жена се лекува. Бившият ми съпруг издаде пред всички какъв изневеряващ загубеняк е и децата ми искат да живеят с мен. Вече няма никаква тайна за това, какво измъчва Ашлин, така че сега онези, които държат на нея, знаят как да й помогнат. Знам защо децата ми се опитваха да избягат от баща си. А двамата с теб оцеляхме във всичко това, защото се обичаме. Изглежда, че празниците с мен наистина са страшни.

Мики избухна в смях.

Сгушена на кълбо, аз го слушах.

— Значи, ме обичаш, Ейми? — попита той, когато най-сетне спря да се смее.

— Обичам те, и още как, Мики.

— Днес ни хвърлиха в дълбокото, бейби. Това, с което се преборихме днес, доказва, че можем да се справим с всичко.

Сгуших се в себе си, сякаш можех да притисна думите му до гърдите си; това, че той го вярваше, караше и мен да го повярвам.

— Да — отвърнах.

— А брат ти е върхът.

Мики харесваше Лори.

Това беше прекрасно.

Усмихнах се.

— Да.

Следващите му думи ме изненадаха:

— Имаш добър син. Направи онова, което направи, развика ти се само за да защити сестра си, която вече е била понесла удари от баща им, преди да дойдат при теб.

Не го бях погледнала по този начин, ала сега, когато се замислих, осъзнах онова, което отдавна знаех.

Наистина имах добър син.

Не го беше направил по правилния начин, но поне се беше опитал.

— Да — повторих.

— А момичето ти има кураж. Ти я направи на нищо, без капчица милост, подкрепяна от брат ти, а тя нямаше къде да избяга. Олимпия обаче се стегна и помоли Аш да поговорят. Това казва много, Ейми. Ще се справи.

Така беше.

Господи, наистина се надявах да е така.

— Да — казах на глас.

— Всички ще бъдем добре — обеща той.

Надявах се и това да е вярно.

— Точно сега би ми станало по-добре, ако бях в прегръдките ти — отвърнах.

— Ще го уредим при първа възможност.

Аз въздъхнах.

— В леглото ли си? — попита той.

— Да.

— Заспивай. Ще ти се обадя утре сутрин, за да проверя как са нещата. А после искам да ми звъннеш, след като се срещнеш с бившия си.

— Окей, Мики.

— Добре. Обичам те, бейби.

— Аз също те обичам — отвърнах, въздъхвайки отново.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Затворихме и аз оставих телефона върху нощното си шкафче.

Ала не заспах.

Вместо това станах от леглото, наметнах си халат и отидох до стаята на дъщеря ми. Почуках и когато не получих отговор, влязох.

Стаята беше потънала в мрак.

Приближих се до леглото, приседнах на ръба и нежно отметнах косата от врата й.

— Обичам те, момиченцето ми — прошепнах.

Тя обърна глава, затискайки ръката ми под шията си.

— Аз също те обичам, мамо — прошепна в отговор.

Стиснах я лекичко, след което издърпах ръката си и се наведох, за да я целуна по бузата.

После излязох, затваряйки вратата след себе си, и отидох до стаята на сина ми.

— Да? — отвърна той, когато почуках.

Стаята му бе потънала в мрак, но въпреки това затворих вратата и се приближих до леглото му.

— Просто исках да ти пожелая лека нощ, мое красиво момче.

Той се надигна, за да седне, и вдигна очи към мен.

— Лека нощ, мамо. Съжалявам, че денят беше пълен с толкова драма. Мики вероятно си мисли, че сме някакви откачалки.

— Всичко свърши, а утре е нов ден.

— Следваме примера на Скарлет О’Хара, а?

Реших да го приема като комплимент.

Наведох се и взех ръката му в своята.

— Правилно постъпи, опитвайки се да защитиш сестра ти след станалото с баща ви. Не го стори както трябва, но импулсът ти беше правилен.

— Окей — измърмори той смутено.

— Мики е този, който ми привлече вниманието към това — споделих аз.

— Наистина ли? — Звучеше изумен, но по един хубав начин.

— Да, хлапе.

— Ядоса се, че те наругах — отбеляза той колебливо.

— Той ме харесва. Също както ти направи със сестра ти, той се опитваше да ме защити.

— Никога няма да се повтори — обеща Одън.

— Би било добре.

Пръстите му стиснаха лекичко моите. Схванах намека и станах, отправяйки се към вратата.

— Мамо?

На прага, с ръка върху бравата, аз се обърнах към него.

— Да, миличък?

— Знаех за Поли. Всички в училище знаят за Поли. Ето защо исках да поговорим насаме. Само ти, Пип и аз. Аш не е права. Тя си живее в нейния свят. Нямах представа коя е. Не искам да съм гаден, но тя е първокурсничка. Момчетата от предпоследния курс не обръщат особено внимание на първокурсничките. Мяркал съм я по коридорите, но нямах представа, че е дъщеря на Мики, и никога не съм виждал Поли да се заяжда с нея. Виждал съм обаче на какво е способна Поли, когато се развихри. Първокурсничките може и да живеят в страх от нея, ала за онези от горните курсове тя е трън в задника. Първокурсничка, която си мисли, че може да командва цялото училище? Ще я сложат на мястото й, и то много скоро. Мъчех се да убедя Пипа да се махне от опасната зона, докато не е станало късно, но тя не искаше да ме чуе. От известно време все се въртим около това, и то сериозно ме дразнеше.

Да, синът ми беше добро дете.

И май най-сетне разбрах защо напоследък толкова лесно се ядосваше на сестра си.

— Окей, Одън — казах, когато той млъкна.

— Ето защо исках да говорим насаме. Помислих си, че ако и двамата с теб се опитаме да й отворим очите за Поли, тя може и да ни послуша. Гадно е, че трябваше да преживее това днес, но ти беше права да не отстъпиш. Ако е участвала в нещо такова, то никак не е хубаво. Ала въпреки всичко, добре, че стана така, защото трябва да е далеч от Поли, когато истинските гадни момичета направят своя ход, за да я поставят на мястото й.

Забравила бях, че гимназията беше същинско минно поле.

А не биваше да го забравям — имах две деца в това минно поле и още три години и половина, в които да им показвам пътя през него.

Гадно ми беше за Поли и майка й, която харесвах, ала Поли също трябваше да си научи урока.

Надявах се само да бяхме реагирали навреме, та малкото ми момиченце да не попадне между куршумите.

И все пак, ако се окажеше въвлечена заради доскорошното си приятелство с Поли, подозирах, че брат й ще е там, за да я защити.

— Гордея се с теб — казах му аз. — Това, че си си ти и все пак се грижиш за сестра ти.

— Тя не е гаднярка. — Гласът му омекна, показвайки, че комплиментът ми го беше докоснал. — С Пип си поговорихме, след като ти се прибра в стаята си, и тя ми каза, че Аш не знаела, че Пип ти е дъщеря, защото фамилията й е Мос, не Хатауей. А Пип не знаела, че Аш е дете на Мики, защото, е, никой не знае кои са родителите на другите, докато не се запознае с тях или не ги види заедно.

— Навярно трябваше да ви кажа повече неща за тях преди днешната среща — признах си. — Просто бях нервна. Никога не съм правила нещо такова преди. И през ум не ми беше минало, че двете са в един и същи курс и е възможно да се познават. Бях се съсредоточила единствено върху това, всичко да мине добре, да се разбирате, да го направя безболезнено за всички вас, когато се опитаме да слеем двете ни семейства. Това е нещо голямо, миличък — казах меко. — То означава много за мен, за Мики, за всички ни. Така че, предполагам, не мислех за нищо друго.

— Вината не е твоя, мамо — увери ме той. — Ясно ни е. Не става дума, че си объркала нещо. Опитвам се да кажа, че Пипа беше много близка с приятелките си в Калифорния. Те й липсват. Момчетата се приспособяват. Появи ли се някой нов, те го приемат. Тя е момиче, а на тях им е по-трудно да си намерят обкръжение, пък и играят толкова много игрички, че е трудно да разберат кое е подходящото. Тя обърка нещата. Ала вече го знае и ще поправи грешката си.

— Знам, че ще го направи — отвърнах.

— Да.

— Благодаря ти, че сподели всичко това с мен.

— Няма проблем, мамо.

Изчаках да видя дали иска да добави още нещо и когато той не го направи, казах:

— Окей, момчето ми. Ще те оставя да поспиш. Лека нощ, сладичкият ми.

Тъкмо се канех да се обърна към вратата, когато той ме повика:

— Мамо?

— Тук съм, Одън.

— Обичам те.

Тежестта, която бе започнала да се вдига, откакто Мики ми се беше обадил, изчезна окончателно и ето че отново хвърчах от радост.

— Аз също те обичам, бейби — отвърнах и излязох от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Докато отивах към моята стая, се провикнах:

— Лека нощ, Лори. Обичам те.

— Лека нощ, Мими. Аз също те обичам. А сега стига си крещяла!

Откъм стаята на Пипа долетя кикот, от тази на Одън — силно изсумтяване.

И ето че моят свят отново беше изпълнен с щастие.