Кристен Ашли
Ново начало (19)

Глава 18
Мрачен и застрашителен път

— Бейби.

Аз продължих да се грижа за пениса му.

Това беше ръмжене.

Аз продължих да го смуча, а главата ми се движеше нагоре-надолу.

Ръката му взе бузата ми в шепа.

— Ейми, бейби, предупреждавам те.

Всяка дума беше стон.

Плъзнах се нагоре по него, задържах връхчето му в устата си, подръпвайки го с език, и бавно вдигнах поглед нагоре по невероятното му тяло, докато не срещнах пламналите му очи.

Това беше мое. Аз му го давах.

Аз.

Задържайки очите му, отново се плъзнах надолу, поемайки го дълбоко.

Главата му се отпусна назад, върху облегалката на отоманката ми и само като го гледах, усетих как между краката ми се разлива влага.

А после дадох всичко от себе си, отново и отново, и преглътнах резултата от усилията си.

Облизах го, докато не остана и капчица, след което си проправих път нагоре по тялото му, целувайки стомаха, гърдите, шията му, и едва когато ръцете му се обвиха около мен, спрях, голата ми кожа — долепена до тази на Мики.

Улових очите му и той промълви:

— Тя е сладка многознайка, прави страхотни браунита и гълта.

— Това клеймото на одобрението ти ли беше? — попитах аз.

Ръката му се плъзна надолу и стисна дупето ми.

— Сякаш не знаеш колко е възбуждащо за мъжете, когато една жена го взема докрай в устата си.

Усмихнах се широко и самодоволно.

Очите му се присвиха и се спряха върху устата ми, а после той се надигна рязко. Аз извиках и изведнъж се озовах легнала по гръб, Мики — отгоре ми.

— Време е за отмъщение — прошепна той и без никакво колебание пое надолу по тялото ми, преметна краката ми над раменете си, наведе се и доказа, че когато си отмъщаваше, Мики Донован наистина нямаше милост.

* * *

Беше септември, времето се беше захладило, макар и не чак толкова много. Ала аз имах камина в спалнята. Беше лесно да я запаля и освен това беше романтично. Така че пред същия този огън, след като първо моята уста доведе Мики до върха, а после неговата — мен, двамата с него лежахме под новото ми пухкаво вълнено одеяло, голи и притихнали върху отоманката, като понякога се милвахме, ала през по-голямата част от времето се прегръщахме и съзерцавахме огъня.

Беше сряда, след като децата ми си бяха тръгнали, а Килиън и Ашлин гостуваха на свои приятели.

Което означаваше, че имаме време.

Но то щеше да свърши.

— Кога трябваше да отидеш да вземеш Кил? — попитах.

— В осем и половина.

Опитвайки се да остана притисната възможно най-плътно до него, аз се протегнах и взех онова, което беше най-близо — телефона му — за да проверя колко е часът. Наближаваше осем.

Пуснах телефона, сгуших се в Мики и промълвих:

— Половин час.

— Замини с мен.

Главата ми подскочи върху гърдите му, преди да я повдигна и да го погледна.

— Моля?

— Следващия уикенд моите деца няма да са тук, твоите също. Джимбо има ловна хижа, която жена му превърна в хижа-хижа. В нея няма кой знае колко неща, но са достатъчно. Джимбо я използва, когато ходи на лов, но жена му отива там, за да си почива в нея и да чете, докато той ловува. Бил съм там веднъж. Приятно местенце. Не е кой знае какво — легло, кухня, стерео, никакъв телевизор. Ако той няма да я използва, какво ще кажеш да те заведа там?

Изобщо не ме беше грижа дали мястото е потънало в мръсотия и украсено с главите на убити животни — щом Мики искаше да ме заведе там, аз исках да отида.

— Окей — отвърнах.

— Както ти казах, не е кой знае какво. Но е далеч от тук. Никакви деца. Никакви бивши. Никаква пожарна. Никакви старци. Само двамата, ти и аз.

Звучеше разкошно.

— Много бих искала да отидем, Мики.

Той свали ръката, с която ме беше прегърнал, и прокара опакото на дланта си по челюстта, понижавайки глас:

— Има само най-основните неща, Ейми. Но има отопление и осветление, печка — той наклони глава към огъня, — камина. — Палецът му помилва долната ми устна. — Бихме могли да ходим голи през цялото време и ти дори няма да забележиш къде се намираш.

Харесваше ми, че иска да замине с мен.

Харесваше ми, че е толкова мил.

Харесваше ми как ме докосва.

Не ми харесваше онова, което се криеше зад думите му.

— Нали знаеш, че макар да съм родена със сребърна лъжичка в устата, фрашканите с пари хора не избухват в пламъци в мига, в който прекрачат прага на място като ловджийска хижа.

Ръката му се отпусна и очите му се присвиха.

— Просто искам да си подготвена за онова, което те очаква, когато пристигнеш.

— Разбрах какво да очаквам, още щом каза, че Джимбо има ловджийска хижа. Тъй като Джимбо спомена, че основната му професия е автомобилен механик в един от местните гаражи, не бих очаквала да отида в хижата и да открия, че ти ще си имаш камериер, а аз — готвач, когото да командвам.

Все така присвил очи, той изръмжа:

— Укроти си сарказма, Амелия.

— Ще го направя, Майкъл, когато ти приемеш факта, че аз имам пари — казах сърдито.

— Мислех си, че това вече го изяснихме, след като разиграхме онази драма, на която станаха свидетели всички в старческия дом.

— Нима? Тогава защо намери за нужно да ме уверяваш, че бих могла да съм гола и да не забележа къде се намирам?

Мики стисна зъби и челюстта му се напрегна.

— Аха — прошепнах.

— Може би е по-добре да не ходим.

Аз се плъзнах нагоре по гърдите му, подразнена още повече от думите му.

— А, не. Не ти е позволено да бъдеш мил и очарователен, предлагайки да ме заведеш далеч от всичко, а после да си върнеш поканата назад.

— Позволено ми е, когато ти се превърнеш в многознайка и ми излезеш с подобна простотия.

— Аз искам да отида в ловджийска хижа с теб — уверих го.

— Тогава трябваше просто да го кажеш, а не да ми излизаш с простотии.

— Така и направих — напомних му.

— Направи го, а после ми поднесе простотии.

Погледнах към огъня й промълвих:

— Забрави, че казах нещо.

— Ейми — повика ме той.

— Какво? — попитах аз огъня.

— Бейби, погледни ме, мамка му.

Присвих очи и ги обърнах към него.

— Да?

— Кажи ми как е възможно, след като току-що ми направи най-хубавата свирка в живота ми, и то гълтайки, а аз те поканих да заминем за уикенда, да съм толкова бесен?

— Как е възможно, след като току-що ме доведе до върха с уста, даде ми четвъртия най-невероятен оргазъм в живота ми (първите два бяха първия ни път, а третият — онзи път на килима пред отоманката) и ме покани да замина с теб, аз да съм толкова бясна.

— Мамка му — изръмжа той. — Нямам достатъчно време, за да те изчукам както трябва, за да ти изкарам целия сарказъм, преди да ида да прибера детето си.

— Тогава го направи не както трябва, Мики — предизвиках го аз.

Едва бях изрекла името му, когато се озовах по гръб; Мики се извиси над мен, ръцете му сграбчиха глезените ми, принуждавайки коленете ми да се свият, а краката ми да се разтворят широко, и просто така аз вече дишах тежко и бях на ръба на оргазма.

И в този миг телефонът му иззвъня.

И двамата го погледнахме, ала само Мики процеди:

— Мамка му.

Отпусна се между разтворените ми крака, облягайки част от тежестта си върху мен, и протегна дългата си ръка към телефона. Взе го, обърна разгорещеното си намръщено лице към мен, нещо, на което аз не обърнах никакво внимание, и като обвих крака около бедрата му, допрях ръце до гърдите му.

— Кърт, кълна се, само ако не е нещо сериозно — изръмжа Мики в телефона.

Не беше слушал и една минута, преди да се надигне, за да седне на дивана, намествайки ме в скута си.

Очите му бяха обърнати към огъня, ала не виждаха романтични пламъци, припукващи край великолепна отоманка.

Не, те бяха далеч, далеч от тук.

Гледах го със страхопочитание и известна доза притеснение, докато онова, което се случваше далеч, далеч от тук, все повече го ядосваше.

— Какво искам да направиш? — попита Мики непознатия Кърт, гласът му беше нисък, дрезгав и изпълнен с такава ярост, че усетих как вибрира в мен. — Много свястно от твоя страна, че ми се обади, и не, децата не са при нея, с мен са. Обаче този път няма да ти искам услуга. Нека на кучката да й бъде съставен акт за шофиране в нетрезво състояние.

Аз настръхнах.

Още нямаше осем и половина, а Рианон караше в нетрезво състояние?

А и… този път?

— Да — изръмжа Мики. — Аха — изръмжа отново. — Окей. Благодаря, Кърт.

След това затвори и метна телефона върху одеялото.

— Мамка му — измърмори той, все така обърнат към огъня.

— Мики.

— Мамицата му мръсна! — изрева той и стана рязко, слагайки ме нежно на крака, преди да направи нещо мило, невероятно мило при тези обстоятелства — наведе се, вдигна тениската си и ми я подаде.

След това посегна към боксерките си и докато аз навличах тениската му, той ги нахлузи и се зае да си обуе дънките.

— И преди ли го е правила? — попитах предпазливо.

Мики напъха единия си крак в крачола и отговори:

— Аха. — След това пъхна и другия си крак в дънките, издърпа ги нагоре и ме погледна. — Същото се случи, преди да стане онова, преди запоя, заради който изритах задника й от вкъщи.

— О, Мики — меко казах аз; искаше ми се думите да бяха магия и да можех да открия подходящите, с които да му помогна.

Той започна да крачи напред-назад.

— Може би тя… — започнах, спрях и опитах отново: — Може всичко това трябва да се случи и когато стигне до дъното, тя…

Той обърна рязко глава и изръмжа:

— Тя няма да прави тези гадости с моите деца.

Докато стоях там и го гледах, си помислих, че никога не бях виждала някого толкова ядосан.

С всичките си изпълнения неведнъж бях успявала да изкарам Конрад от кожата му.

Ала никога не го бях виждала толкова разгневен, колкото беше Мики сега.

И все пак в лицето на този гняв, аз не изпитвах никакъв страх.

Просто промълвих успокояващо:

— Естествено, че не, миличък. Ти не би го допуснал.

— Обичах я — процеди той и аз потръпнах. Не заради думите, а заради чувството в тях. — Единствената кучка, която според мен е по-красива от нея, си ти. Поглеждайки назад, разбрах, че ще бъде тя, в мига, в който я зърнах. И след като го разбрах, от деня, в който се запознахме, се държах с нея като с шибана принцеса. Всичко, което можех да й дам, й го давах. Имахме нещо хубаво. Тя ми роди деца. Не се случи бързо… пропиването й. Стана бавно. Може ли да си представиш, Ейми, ден след ден, каквито и усилия да полагаш, да гледаш как някой, когото обичаш, се изплъзва между пръстите ти.

— Не, бейби — отвърнах нежно; имах чувството, че душата ми кърви.

Ала този път кървеше за Мики.

— Обича ли ги? — попита той изведнъж.

— Моля? — попитах недоумяващо на свой ред.

— Аш и Кил — процеди той. — Защото, ако ги обича, просто не го разбирам. Мен не ме обичаше. Казвах й да престане с пиенето или да се пръждоса. Карахме се. Кълнеше ми се, че няма проблем, заяви ми, че аз съм този, който има проблем. Прибираше се при семейството си, като вонеше на алкохол и изглеждаше ужасно, а аз бях този, който имал проблем. А после си тръгна. Което означава, че избра бутилката пред мен. Това не е любов. Същото ли е и с децата ни?

— Не знам нищо за пристрастяването, Мики, но според мен ги обича, обичала е и теб. Ала е изгубила контрол. Пристрастеността се е оказала по-силна.

— Това е слабост — процеди той.

— Ядосан си — меко казах аз, и се приближих до него, ала не го докоснах. — Знам, че не го мислиш наистина. Болестта не е слабост, а алкохолизмът е болест.

Той стисна челюст и извърна глава; едно мускулче на бузата му подскачаше.

Да, знаеше го.

Реших да рискувам и навлязох в личното му пространство. Когато той не се отдръпна, аз дойдох още по-близо, прегърнах го и отпуснах буза на гърдите му.

Отне му няколко секунди, но най-сетне обви едната си ръка около мен, а другата сложи на тила ми, притискайки бузата ми до топлата си кожа.

— Това с хижата няма да го бъде, защото, ако Рианон не се вземе в ръце, няма да й върна децата — каза той над главата ми.

Аз кимнах, при което бузата ми се плъзна по гърдите му, и отново се почудих защо изобщо й ги беше върнал след изпълненията й на рождения ден на Килиън.

— И това е отвратително — продължи той.

Така беше, но не изразих съгласието си на глас, просто го прегърнах още по-силно.

— Тя продължава да ми прави мръсно. Заради нейните простотии, няма да имам време с теб.

— Все някак ще открием време за нас.

Той изсумтя неясно, а после заяви:

— Може би нещата ще се поуталожат, след два-три месеца децата ще са добре и Джоузи и Джейк може да ги вземат за няколко дни.

— Би било хубаво — отвърнах, без да го пускам.

Усетих как гърдите му се издуха от голямата глътка въздух, която си пое, усетих и въздишката, откъснала се от тях.

Ръката му се плъзна по линията на челюстта ми и наведе главата ми назад.

Когато срещна очите ми, каза:

— Трябва да си взема тениската, за да отида да прибера момчето си.

Аз кимнах и се повдигнах на пръсти, Мики се наведе и устните ни се срещнаха.

След това отидох да си взема халата, съблякох тениската му, наметнах си халата и му я отнесох обратно.

Докато се върна, той вече си беше обул ботушите. Стана от дивана и посегна да си вземе тениската. След като я облече, отново ме притегли в прегръдките си и аз обвих ръце около него.

— Ще трябва да си оставиш малко от онзи сарказъм в резерв, та да мога да го изчукам от теб — отбеляза Мики и аз се усмихнах, а по тялото ми пробягаха тръпки.

— Не мисля, че ще бъде особено трудно.

— За теб едва ли — закачи ме той.

Усмихнах му се широко, а после наведох брадичка и го целунах по гърдите през ризата.

Той сложи ръка на тила ми, за да задържи главата ми до гърдите си, и отново притисна бузата ми до тях.

— Съжалявам, че това развали вечерта ти — тихо каза той.

— Никоя нощ не е развалена, когато съм с теб.

— Исусе, Ейми. — Това прозвуча като стон, миг преди да усетя устните му върху косата си.

Дълго останахме прегърнати така, преди най-сетне да извия глава назад и да срещна погледа му.

— Нали ще бъдеш добре?

— Сякаш имам някакъв избор. Но да, бейби, аз винаги съм добре.

Надявах се, че не лъже, но за да му помогна с единственото, с което можех, му се усмихнах окуражително и го стиснах нежно.

Той наведе глава и докосна устните ми със своите, преди да ме пусне, ала улови ръката ми и ме отведе до входната врата.

Целуна ме за последен път и си тръгна с думите:

— Ще се чуем утре, бейби.

— Окей, Мики — отвърнах, застанала на прага. Беше направил само няколко крачки, когато го повиках: — Мики!

Той се обърна към мен.

— Ти си страхотен мъж, прекрасен баща и дори само тръгвайки си от теб, Рианон е взела най-лошото решение в живота си. Тръгвайки си от семейството си, гадно е да го кажа, но си е истинска лудост.

На външното осветление видях как лицето му омекна, преди да ми нареди:

— Недей да бъдеш мила с мен и да ме караш да искам да те целувам, докато не те изчукам в преддверието ти, вместо да отида да прибера детето си.

— Моите извинения — усмихнах се аз.

— А сега се махай от шибаната врата, както си облечена само по халат — продължи да ми заповядва той.

— Няма кой да ме види, Мики.

— Бейби?

— Какво?

— Махни се от шибаната врата.

Аз присвих очи насреща му и се махнах от вратата.

Ала преди да я затворя напълно, подадох лице навън и му изпратих въздушна целувка.

Така че последното, което видях, бе как Мики клати глава, с усмивка, която може и да не беше толкова широка, колкото друг път, но му я бях дала аз.

* * *

Късно на следващата сутрин влязох в „Къщата за красота на Мод“ и отидох право при столовете за педикюр.

Наведох се, за да разменя целувка по бузата с Алиса, която работеше над краката на Джоузи, отправих й едно „Здравей“, получих в отговор „Здрасти, бейби“, след което повторих същото с Джоузи.

— Внимавай, лакът на ръцете й още не е изсъхнал — предупреди ме Алиса.

Аз поздравих Джоузи внимателно, след което вдигнах облегалката на съседния стол и се покатерих в него.

— Как се справя Джейк сега, когато Конър го няма? — попитах.

Джоузи наклони глава на една страна, а в очите й се появи тъга.

— На Амбър и Итън им е трудно. Големият им брат им липсва. Така че Джейк се държи заради тях. — Тя си пое дъх и понижи глас. — Но онзи ден го заварих в стаята на Кон, просто си седеше на леглото му. Оставих го, без да споменавам, че съм го видяла. Ала знам, че му е тъжно.

Аз кимнах. След като бях изгубила децата си, макар и по друг начин, прекрасно разбирах какво му е и никак не се радвах, че си ги бях върнала тъкмо навреме, за да имам Одън само за още две години, преди да ми се наложи да преживея същото като Джейк.

— Как е Мики? — попита Алиса.

Пропъдих мислите си и й се усмихнах.

— Добре е.

— Сигурна съм, че е добре, след като има секси съседка, която му пуска — отвърна Алиса; те ми бяха приятелки и макар че не споделях много подробности (за огромно отчаяние на Алиса), знаеха как напредват нещата между Мики и мен. — Само че не говоря за това. А за това, че бившата му са я прибрали, защото е шофирала пияна.

Зяпнах я ужасено.

— Откъде знаеш?

— Бейби — отвърна тя и разпери ръка, в която държеше шишенце с лак.

Аз огледах салона и измърморих:

— А, ясно.

— Той сигурно е свикнал — продължи Алиса, насочвайки отново вниманието си към ноктите на Джоузи.

Изобщо не беше свикнал.

Погледнах към Джоузи.

— Знаеш ли за Рианон?

Тя придоби извинително изражение и отговори:

— Никога не съм я срещала, но Джейк ми е разказвал за нея, а и съм… чувала разни неща.

— Малко градче — отбелязах аз.

— Да — съгласи се Джоузи.

— Ако бях на мястото на Мики, щях да й изправя задника пред съда — отбеляза Алиса.

— Не искам да разтръбявам личния живот на Мики — обясних аз, — но ще ви кажа само, че не е щастлив.

— Бас държа — промърмори Алиса.

— Децата добре ли са? — попита Джоузи.

— Не — отвърнах. — Но си имат Мики, така че ще се справят.

— Колко тъжно — меко каза тя.

— Да — съгласих се аз.

В този миг телефонът в чантата ми оповести, че съм получила съобщение, и аз го извадих. В миг престанах да чувам разговора край мен, като видях, че е от Одън.

„Може ли да намина тази вечер, за да ти погостувам и да изгледам някоя от програмите си?“

„Разбира се — написах аз. — Искаш ли да ти приготвя вечеря?“

В отговор, на което получих:

„Би било готино.“

На което аз изпратих:

„И сестра ти ли ще дойде?“

И докато Алиса заявяваше на Джоузи: „Готова си. Не мърдай. Ще довърша, след като започна с Амелия“, аз получих съобщение.

„Не знам. Ще я попитам. Трябва да влизам в час.“

На което отговорих:

„Окей, хлапе. Ще се чуем по-късно.“

И получих едно:

„Аха, чао.“

Оставих телефона настрани в същия миг, в който Алиса улови ръката ми, въоръжена с памучен тампон и лакочистител.

— Беше Одън — споделих, когато тя се залови да ми сваля лака. — Ще дойде да вечеряме и да погледаме телевизия.

В отговор получих две широки усмивки от две красиви блондинки, както и: „Това е великолепно, Амелия“, от Джоузи и: „Само така, моето момиче!“, от Алиса.

Имаха право.

Наистина беше великолепно.

Просто ми беше тъжно, че моят семеен живот започва да става великолепен, докато този на Мики като че ли се носеше с главоломна скорост по един мрачен и застрашителен път.

Джоузи остана с нас на женски приказки, докато Алиса ми правеше ноктите, след което ние двете си тръгнахме и тя ме заведе в „Бараката“ на кея. Която си се оказа истинска барака. Пълна съборетина, която бях забелязала, когато преди няколко седмици Мики ме беше отвел до ръба на кея.

Сега, с Джоузи, открих, че през деня мястото предлагаше кафе, закуска и обяд и го държеше един приятел на Джоузи и Джейк, мъж на име Том, който беше истинско въплъщение на Магдалийн — топъл и дружелюбен.

Освен това правеше отлично кафе.

После Джоузи пое по пътя си, а аз по своя, който ме отведе в „Гълъбовата къща“.

Ала преди да вляза, извадих телефона си и се обадих на Мики.

— Здрасти, бейби — отговори той.

— Здравей, миличък, имаш ли минутка?

— Аха.

— Искам да кажа, минутка за една не толкова добра новина — обясних предпазливо.

— Мамка му — измърмори той, а после, малко по-високо: — Окей.

Започнах направо, понеже той беше на работа и понеже не толкова добрите новини бе най-добре да се поднасят възможно най-бързо.

— Тази сутрин си направих маникюра при Алиса, заедно с Джоузи, и Алиса беше чула за Рианон.

— Бейби, това не е никаква изненада — отвърна той учудващо спокойно. — Отдавна ти казах — градът е малък. Хората говорят. Клюките се разнасят бързо и надалеч. Особено пък нещо такова. Всички знаят за Рианон. Единствената, която не знае, е Рианон.

— О — промълвих аз.

— Благодаря за предупреждението все пак.

— Просто се притесних, че децата може да чуят.

— Ще чуят — потвърди той. — Поради което снощи седнахме да си поговорим и им казах. Не мина много добре, но поне ако някое дете повтори нещо, което е чуло от родителите си, няма да им се стовари като гръм от ясно небе.

Господи, не можех да си представя да бъда принудена да направя нещо такова с моите деца. Достатъчно трудно бе, седнала, наранена и с разбито сърце до Конрад, да им обясня, че баща им се изнася и че се развеждаме.

Израженията върху лицата им бяха катализаторът за ненормалното ми държание.

Изглеждаха съкрушени. Объркани. Смазани.

И зрънцето беше посято.

— Чух се с Кърт — продължи Мики. — Първо провинение в досието, нивото на алкохол в кръвта не било чак толкова високо, сумата за гаранция била ниска. Излязла е още снощи. Не знам какво ще се случи оттук нататък. Ако се признае за виновна, може и да й се размине леко, според Кърт най-много да я накажат с полагане на общественополезен труд. Обадих й се. На нея хич не й хареса, но й казах, че трябва да поговорим. Не беше лесно, защото последния път, когато говорихме, след онази нейна изцепка на рождения ден на Кил, тя хич не го прие добре. Но се съгласи да се срещнем днес. Ще мина през тях, преди да се прибера при децата.

Това беше изненадващо.

— Говорил си с нея след рождения ден на Килиън?

— Да не мислиш, че ще изпратя децата си при нея, ако все още е в запой?

— Не… — поколебах се, чудейки се дали да продължа, но тъй като бях започнала, реших, че е най-добре да довърша: — … ми каза.

— Ейми, ти си имаше проблеми с твоето семейство. Двамата с теб току-що си бяхме оправили отношенията. Не беше най-подходящият момент да те товаря с моите простотии. Всъщност моментът никога не е подходящ да те товаря с моите простотии, ала Рианон не е в живота ми и все пак само секунди преди да те изчукам, и то как, защото пак ти знаеше много устата, когато и двамата нямахме търпение да го направим, ми се обажда шерифът, така че и двамата се оказваме въвлечени в нейните простотии.

Не ми стана особено приятно, задето Мики не смяташе, че може да споделя с мен.

Но освен това не смятах, че точно сега е най-подходящият момент да го обсъдя с него.

Вместо това предложих:

— Одън ще дойде днес да вечеряме и да погледаме телевизия. Но ще се радвам, ако ми се обадиш, за да ми кажеш как е минала срещата ти. — И побързах да добавя: — Тоест само ако искаш.

— Щом се прибера вкъщи и се погрижа за децата, ще направя точно така, бейби.

Поне нещо хубаво.

— А това, че момчето ти идва просто за да ти погостува, е страхотна новина.

Думите му ме накараха да се усмихна широко.

— Окей, ти не си ли в „Гълъбовата къща“?

— Отвън съм, тъкмо се каня да влизам — отвърнах.

— Надявам се госпожа Макмърфи да не ти връчи билета ти за Нюрнберг.

Аз се изкисках и казах:

— Мисля, че си спечелих кратко примирие с помощта на сандвичите от курабийки за рождения й ден.

— Не познавам друга нацистка, освен теб, която би направила нещо такова, макар че онези курабии си ги биваше.

Много ясно, че мислеше така. Беше изял цели три след китайското.

— Вероятно ще е най-добре да влизам — казах аз.

— Вероятно ще е най-добре да се връщам на работа — отвърна той, далеч не толкова ентусиазирано, колкото мен.

Наистина се надявах бизнесът му с ремонт на покриви да потръгне.

— Окей, ще те оставям да вървиш.

— Ще се чуем по-късно, Ейми.

— Да, Мики… — От мен изведнъж се откъсна задавен звук, защото трябваше физически да се спра да не завърша с „Обичам те“.

Това беше естественото заключение на разговор с човек, на когото държиш.

Ала ние все още не бяхме стигнали дотам.

Или поне, предполагах, че Мики не е.

Аз, колкото и ненормално да беше, бях много близо до това, от мига, в който го зърнах за първи път преди месеци.

— Бейби?

Беше го чул.

— Просто… нещо ме задави. Чао, миличък.

— Чао, Ейми.

Ние затворихме и аз влязох в „Гълъбовата къща“ само за да открия след половин час, че с примирието ми с госпожа Макмърфи беше дотук, когато тя заяви преспокойно:

— Твърде жалко, че си нацистка. Когато те обесят, кой ще чисти с прахосмукачката.

* * *

Беше сравнително късно същата вечер. Двамата с Одън бяхме вечеряли и той седеше на дивана и гледаше телевизия, разхвърлял учебниците си наоколо.

Аз не бях досадната майка, която му висеше на главата, гледайки предавания, които изобщо не я интересуват. Вместо това бях на лаптопа, давайки му лично пространство, и пишех имейл на родителите ми (които все така си мълчаха), нещо, за което бях ту благодарна, ту притеснена.

Олимпия не беше дошла. Гостуваше на Поли.

Изпратих имейла, след което отново отворих сайта с масата за хранене, която беше предизвикала интереса ми.

Малко магазинче в Ню Хампшър. Всичко беше изработено на ръка от местни дървета. Беше невероятно.

И скъпо. А за доставката със сигурност щяха да искат астрономическа сума.

Но на мен масата наистина ми харесваше.

Все още я съзерцавах, когато телефонът до мен иззвъня.

Погледнах и видях, че е Мики.

Грабнах го и хвърлих поглед към Одън, който беше все така погълнат от телевизора.

Вдигнах и като оставих лаптопа настрани, казах:

— Здравей.

— Здравей и на теб. Момчето ти още ли е там?

— Да.

— При теб ли ще спи?

— Не.

— Пусни ми съобщение, когато си тръгне. След като децата ми си легнат, ще ти пратя есемес и те искам тук.

О, не. Това изобщо не звучеше добре.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Ни най-малко.

Звучеше нещастен.

— Окей, аз… разбрахме се.

— Добре. И имай предвид, че след като положението с децата ти започва да се оправя, няма да е зле да помислиш кога ще ме запознаеш с тях, така че да не те губя, когато са при теб, и ако ти се обадя, да не си принудена да ми отговаряш така, сякаш едва ме познаваш.

Да, не беше щастлив.

— Ще го обсъдим — обещах му.

— Да, ще го обсъдим. Есемес — нареди той.

— Окей.

— До после — каза той и затвори.

Свалих слушалката от ухото си и погледнах към Одън.

Не беше помръднал.

Оставих телефона настрани, взех лаптопа и изпратих имейл на мебелния магазин в Ню Хампшър. След това отидох да измия съдовете.

Едва бях започнала, когато Одън се провикна:

— Имаш ли нужда от помощ?

Погледнах към него и видях, че се беше надигнал и ме гледаше над облегалката на дивана.

Моето красиво момче, моето добро дете, което вече не беше малкото ми момченце.

— Догледай си програмата. Тук няма кой знае колко работа, ще се справя и сама — отвърнах.

Той кимна и отново изчезна.

Аз измих съдовете. Одън си догледа програмата, изтри я и си събра учебниците, след което ми каза, че трябва да си върви, и аз го изпратих до вратата на гаража.

Когато спряхме пред нея, погледнах в светлокафявите му очи.

— Поздрави сестра си от мен.

— Окей, мамо. Пак ще дойда, за да погледам нещо, става ли?

— Винаги когато поискаш, сладичкият ми. Този дом е и твой.

Той ми се усмихна широко, целуна ме по бузата и си тръгна.

Аз проследих колата му с поглед, а когато вратата на гаража се върна на мястото си, влязох в къщата и отидох право при телефона си.

„Одън си тръгна“, написах на Мики.

Отговорът му се позабави, преди да получа едно: „Кил си легна, но Аш още се държи. Изчакай.“

Аз изчаках, мина още време и то най-сетне пристигна.

„Идвай.“

Не беше нужно да ми го каже втори път.

Още не бях стигнала до бордюра от моята страна на улицата, когато видях входната врата на Мики да се отваря и силуетът му да се очертава в рамката.

Тъкмо се канех да изкача стъпалата на къщата му, когато той отбеляза:

— Не носиш яке.

— Трябваше само да пресека улицата.

С подразнен вид и без да отговори, той се пресегна и улови ръката ми. Издърпа ме да вляза и затвори вратата, след което ме изтегли настрани, където имаше дрешник за палта. Пусна ме и отвори вратата.

— Мики — прошепнах аз.

— Задната веранда — прошепна той в отговор.

Ето защо се нуждаех от палто.

Той взе едно огромно палто и ми го подаде. Аз го нахлузих и почти се изгубих в него. Самият Мики носеше един от онези привлекателни суитчъри с висока яка и цип на гърлото. Успя да намери ръката ми под дългия ръкав, преведе ме през къщата и заедно двамата излязохме на задната веранда.

Спряхме до парапета близо до скарата. Нощта беше тъмна, въздухът — студен, намирахме се толкова далеч от спящите му деца, колкото беше възможно, а аз бях ужасно неспокойна.

— Какво става? — попитах, все така шепнешком.

— Казах ти, че говорих с Рианон, след като рожденият ден на Кил отиде по дяволите.

Да, казал ми бе.

Със закъснение.

Последното обаче не го споменах и кимнах.

— Казах й, че така не може и че не съм съгласен с това, което прави, и какво би могло да означава то за децата. Казах й, че трябва да ми даде основателна причина за случилото се, достатъчно добра, за да не задържа децата на сигурно място при мен.

— А тя? — попитах, когато Мики не продължи.

— Ако изобщо можеш да го повярваш — а то не си беше за вярване още тогава, да не говорим пък сега, след като я арестуваха, задето шофирала пияна — тя ми обясни, че трябвало да отиде на някакво служебно събиране. Някакъв колега напускал. Пила твърде много и не искала да шофира. Обясни ми, че била пуснала съобщение на Ашлин, за да я предупреди, само дето Аш не ми каза нищо такова, а тя би го направила, при положение че си провери телефона сигурно седемстотин пъти, докато бяхме в „Стрехите“.

Единственото, което се сетих да отговоря, беше:

— О, Мики.

Той прие този нескопосан отговор и продължи с грозната си история:

— Когато поисках да ми обясни защо не се е обадила на сина си след това, тя ми отговори, че била планирала голямо закъсняло празненство за рождения му ден, когато той се върне при нея и не искала да го провали. И наистина му направи голямо тържество. Но дали наистина го е планирала, преди да й вдигна скандал, един господ знае.

— Оправдания — измърморих аз.

— Абсолютно. А днес, когато я попитах какви, по дяволите, са тези простотии и как допуска да се просмучат в живота на децата ни, тя ми отговори да съм бил кажел на приятелчето си да престане да я тормози. Не й харесвало, че й правя такива мръсни номера и я изкарвам гадната в ситуацията, в опит да й открадна децата ни.

Аз го зяпнах поразено и попитах:

— Какво?

Мики кимна рязко.

— Точно това ми каза кучката.

— Твоето приятелче?

— Кърт — процеди Мики. — Местният шериф. С него сме приятели. Наистина добри приятели. Познаваме се от много време и сме доста близки. Но не той я спря за проверка. Той беше онзи, който не й състави акт за шофиране в нетрезво състояние предишния път, когато тя направи същото, защото й беше за първи път, но и защото ми е приятел, ама предполагам, че това тя го е забравила.

— Значи… значи — заекнах аз. — Значи, според нея си й вдигнал мерника в опит да получиш права над децата ви, въпреки че нямаш нищо общо с това, че са я спрели, защото е шофирала пияна?

Мики стисна сурово устни, но все пак успя да процеди през тях:

— Точно така се опитва да го изкара. Нарече го „тайните ми кроежи“. Каза, че нивото на алкохол в кръвта й било завишено съвсем леко и че аз съм й бил набрал, и че съм омотал и Кърт във всичко това, и че ако се опитат да й го сложат в постоянното досие, щяла да се бори. Освен това каза, че съм започнал с тези кроежи още преди да се разделим. Каза, че ако не престана с интригите, щяла да се бори със зъби и нокти. И че ако се опитам да й отнема децата, ще накара да ме арестуват за отвличане.

— О, господи — прошепнах аз.

— Аха — изръмжа той.

Сега вече разбирах защо бе толкова нещастен.

— Мики. — Улових ръката му и я стиснах с всичка сила. — Не знам какво да кажа.

— Какво би могла да кажеш? — Той вдигна сплетените ни ръце и притисна моята до гърдите си, идвайки малко по-близо до мен. — В безизходица съм. Отново се обадих на Арни. Нали се сещаш, адвоката.

Аз кимнах, а Мики продължи:

— Според него трябва да я обявим за неспособна да отглежда децата ни. Ще трябва да се обърна към Службата за закрила на детето. Те ще направят проверка. Ще имам нужда от доказателства. Свидетелски показания. Арестът за шофиране в нетрезво състояние е нещо, но не стига. А децата са достатъчно големи, за да дадат показания. Може да се окажат въвлечени във всичко това. Принудени да говорят гадости против майка си.

— Не са гадости, ако е вярно — изтъкнах.

— Имаш право. Ала би ли искала твоите деца да седнат с някой задник, когото не познават, и да му обяснят, че баща им е хойкащо копеле?

Не, не бих искала.

Поклатих глава.

— Аха — процеди Мики. — Така че имам две възможности. Да държа децата настрани от нея и да се приготвя да посрещна всички гадости, които тя ще хвърли насреща ми. А тя беше наистина ядосана, Ейми. Бясна е и така си е заровила главата в пясъка, че е истинско чудо как диша. Или пък да оставя децата си да отидат при нея и да чакам следващата й изцепка, която този път може да се окаже нещо, което ще нарани децата ми по начин, който няма да бъда в състояние да излекувам.

Аз дойдох още по-близо до него и изтъкнах очевидното:

— Намираш се между чука и наковалнята.

— Така е. Само че имам и още една възможност, предложена от Арни. Да си поговоря с децата и да видя дали искат да живеят с мен, да ги накарам да кажат, че не искат да живеят с майка си. А те може и да не искат да живеят с нея, но не искам да ги карам да го изричат на глас.

Не. Това не беше лесно. Знаех го. Не бях с децата ми, когато бяха принудени да направят същия избор и да го изрекат на глас, ала бях видяла начина, по който след това избягваха да ме погледнат. Тъгата върху лицата им. Беше мъчително.

И освен това беше началото на моето изцеление.

Макар че нещо подобно навярно би помогнало и в случая с Рианон, която очевидно се нуждаеше от някакво сътресение, което да я изтръгне от самозаблудата й, то не бе нещо, към което би трябвало да се прибегне с лека ръка.

— Бих го препоръчала единствено като последен изход, миличък.

— Така е — съгласи се Мики.

— Е, как смяташ да постъпиш? — попитах го.

— Нямам друг избор, освен да изчакам следващата й издънка. Да си държа очите отворени. Да внимавам за децата си. Не го ли направя, опитам ли се да ги държа далеч от нея, тя ще ми се нахвърли и тогава те ще се окажат въвлечени, и нищо няма да може да го спре.

И ето че изведнъж аз мразех още един човек, когото никога не бях срещала.

Намразила бях Мартин още преди да науча името й. Знаех просто, че съпругът ми се беше влюбил в друга жена.

А сега мразех Рианон.

— С какво бих могла да помогна аз? — попитах го.

— Да наглеждаш децата ми. Да се отбиваш у нас. Да ни гостуваш по-често. Така че Ашлин да има в живота си една добра жена. Така че децата ми да имат нещо стабилно в живота си.

Аз кимнах.

— Мога да го направя.

— Освен това те искам в леглото си тази вечер.

Главата ми отскочи рязко назад и аз примигах.

— Но…

Той ме прекъсна.

— Ще те върна у вас, преди да са се събудили. Не си падам по тайните връзки и няма да те моля да го правим често. Но днес имах отвратителен ден. Приготвям се да посрещна още по-отвратително време и нямам представа колко дълго ще трае, нито колко гадно ще стане. Точно сега искам да седя на дивана с теб, да се отпусна, да изпия една бира, а после да заспя, вдъхвайки миризмата на косата ти.

— И това мога да го направя — уверих го незабавно.

А после затаих дъх, гледайки как Мики затваря очи и се обръща към потъналия в тъмнина двор.

Дойдох по-близо до него, притиснах ръката си, все още уловена в неговата, до гърдите му и го повиках:

— Мики.

Той отвори очи, ала продължи да се взира в двора.

Отне известно време, преди най-сетне да ме погледне.

— Ами ако седне зад волана с децата ми в колата, когато е пияна?

— Говори с тях — твърдо казах аз. — Опитай се да не замесваш името на Рианон. Ала Аш е в гимназията, а знаеш какви са децата в гимназията. Ходят по купони. Би могъл да го завоалираш в предупреждение, че трябва да внимават за такива неща, да обясниш на Кил, че го казваш и на него, за да спестиш време, или нещо такова, и го направи непреклонно, така че да те разберат.

— Те не са глупави. Ще ме разберат. Напълно.

За съжаление, имах чувството, че наистина беше така.

— Тогава се постарай да им втълпиш, че по всяко време, с когото и да било, ако някой иска да се качат в кола, чийто шофьор е пиян, могат да ти се обадят и ти ще отидеш да ги вземеш, без да отправяш никакви укори и обвинения.

— Синът ми няма телефон — обясни Мики. — Правилото е първо да навърши четиринайсет години.

— Може би няма да е зле да нарушиш правилото си, татко — подкачих го аз леко и му отправих също толкова лека усмивка.

Мики ме погледна, едно мускулче на бузата му потръпваше, очевидно все още не беше готов да разведри настроението си.

А после изръмжа:

— Иде ми да удуша кучката.

Аз дойдох още по-близо.

— Мислех, че съм изплашила децата си толкова, че никога няма да се съвземат, миличък. А ето че тази вечер синът ми дойде у нас по свой собствен избор, просто за да вечеря с майка си и да погледа телевизия. Доказателство, че ако се държиш добре с тях, те ще ти отвърнат по същия начин. Ти сам го каза — те не са глупави. Да, всичко това е ужасно. Ала един ден те ще видят колко усилия си положил, за да живеят в безопасна, стабилна атмосфера, и ще го оценят. Просто като им даваш тази безопасна, стабилна атмосфера, самият ти ще се справиш с това.

Мики отново се взря в мен продължително, преди да въздъхне, да вдигне свободната си ръка и като я сложи на тила ми, да притисне главата ми към гърдите си.

Обвих другата си ръка около него и стиснах онази, която държах в своята.

Останахме така за миг, а после аз вдигнах глава и го погледнах.

— Трябва да донеса една бира на моя мъж — казах меко.

Вместо отговор, той се наведе, допря чело до моето, а после докосна устните ми със своите.

След това се отдръпна, без да пуска ръката ми.

Влязохме в къщата заедно. Мики си взе бира. Отпуснахме се на дивана, докато той я изпие и гледахме шоуто на Дейвид Летърман.

След това той заключи всички врати и безшумно ме поведе към леглото си.