Кристен Ашли
Ново начало (2)

Глава 1
Те щяха да разберат

Този уикенд децата, които иначе щяха да летят до Калифорния, за да прекарат ден и половина с мен, сега щяха да дойдат в новия си дом.

Бях в Магдалийн от три дни. През това време не бях виждала Мики. Но за сметка на това се бях заровила в кутиите, като основно разопаковах разни неща, нареждах ги покрай стените, складирах ги.

Имах план.

Но първо трябваше да оправя отношенията си с децата. С това щях да започна.

Заради действията ми, откакто с Конрад се разделихме — когато споделеното попечителство се превърна в срещи всеки втори уикенд, които след това се превърнаха в срещи веднъж в месеца, тъй като Конрад се премести навътре в страната и получи правото да вземе децата със себе си — отношенията ми с тях се влошиха.

В началото имах причина и тя беше справедлива. Моят съпруг неврохирург ми беше изневерил със сестра от болницата. Жена, петнайсет години по-млада от мен. Той напусна семейството ни, за да се разведе и да се ожени за нея.

С бившия ми съпруг подписахме документите за развода в сряда.

Конрад и Мартин се ожениха с пищна сватба на плажа следващата събота. Синът ми им беше кум, а дъщеря ми им беше шаферка.

И така, докато месеците преминаваха в години, моите крайни и налудничави реакции зачестиха. И поведението ми вече не можеше да се определи като справедливо. Не само защото постъпките ми бяха крайни. А защото направих това, което нито една майка не би трябвало да прави.

Повлякох децата със себе си.

Не че ги въвлякох умишлено в драмата ми. Ни най-малко. Просто не скрих кризите си от тях. Ето защо този първи петък в Магдалийн, когато децата трябваше всеки момент да пристигнат, аз бях на ръба на нервен срив.

Одън, моят шестнайсетгодишен син, шофираше. Месец след като навърши шестнайсет, баща му и доведената му майка му купиха кола. Това беше окей. Но не и страхотно! От въодушевените разкази на моето момче научих каква е колата, научих, че върви (това беше всичко, от което той имаше нужда) и че беше относително модерна (това беше всичко, което той искаше).

Докато аз щях да му купя това, за което копнееше сърцето му, дори да беше „Порше“ или „Мерцедес“. А Конрад щеше да се опита да ми каже, че ако даваме всичко на децата си, ще ги разглезим и те няма да знаят как сами да се борят за нещата, които искат. Конрад щеше да е прав.

И въпреки това щях да купя на Одън колата, която искаше, чисто нова, с всички екстри. И ако двамата с Конрад все още бяхме женени, щях да го направя, без да се замисля, без да го обсъдя, и щях да дам на Конрад две възможности — да бъде лошият и да му вземе подаръка, или да му го остави.

Аз обаче вече нямах думата в живота на сина ми. И така, в три и половина в онзи петъчен следобед колата пристигна и спря на алеята пред къщата. Червена „Хонда Сивик“.

Стоях при отворената входна врата и гледах как децата ми слязоха от нея. Не погледнаха към къщата. Не погледнаха към мен.

Одън и Олимпия Мос просто грабнаха малките си чанти от багажника и бавно, с тежки стъпки тръгнаха към къщата, сякаш вървяха към класната стая в осем часа сутринта през някоя събота, за да държат приемен изпит.

Гледах как се приближават.

Одън приличаше на баща си, висок, с прав нос, светлокафяви очи, гъста кестенява коса, в която потрепваха червеникави кичури. Синът ми беше по-як от баща си. Може би беше няколко сантиметра по-нисък от него, но все още растеше.

На пръв поглед сякаш животът ни беше красива приказка и феите ни бяха орисали да сме перфектното семейство — Одън беше взел визията на баща си, докато Олимпия беше точно като мен, дребничка, но леко закръглена. Брюнетка, чиято коса беше няколко тона по-тъмна от тази на брат й и баща й, без червеникави нюанси в нея, но за сметка на това притежаваща естествен блясък, който сякаш казваше, че някой там горе наистина беше харесал мен и моето бебче. Тя имаше и моите кафяви очи, които изпъкваха още повече заради тъмния цвят на косите ни.

Моето момче вече беше красиво, като Конрад.

Моето момиче беше много, много по-хубаво от мен.

Когато се приближиха, гърлото ми се сви на топка и аз се насилих да кажа:

— Здравейте, милички.

Одън погледна нагоре. Моето хубаво момче имаше всичко, което бях обичала в баща му (и дори повече). Очите му обаче гледаха безизразно и гърлото ми окончателно се стегна.

Моята четиринайсетгодишна дъщеря Пипа се отдръпна, като чу гласа ми. Сякаш нож се заби в тялото ми.

Поех този удар и го скрих навътре в себе си. Отместих се от пътя им, за да минат покрай мен. Одън отбягваше погледа ми, а Пипа дори не ме погледна.

Последвах ги и затворих вратата. Видях, че бяха спрели и разглеждаха къщата. Надявах се, че това, което виждат, им харесва. Приближих се до тях. Искаше ми се да ги прегърна, да ги докосна, да целуна лицата им, да вдъхна аромата им. Не ги бях виждала от седмици.

Знаех обаче, че те не желаят подобно внимание от моя страна. Вече не. Затова не направих нищо. Застанах недалече, но не и твърде близо, и казах:

— Това е, деца. Нашето ново местенце.

Одън си играеше с косата си.

Олимпия изглеждаше отегчена.

Отново ме заболя, но аз бях решила да гледам напред. Новото ми аз. Новото нас.

Въпреки раните, които ми нанасяха, аз трябваше да продължа. Нямаше да отстъпя. Нямаше да се предам. Нямаше да позволя на слабостите ми да ми попречат да спася семейството си.

— Стаите ви са натам. — Посочих към противоположния край на дневната, срещу кухнята. — Накарах хората от фирмата по преместването да сложат мебелите ви в двете стаи, които гледат към океана. Ако искате други…

— Няма значение — измърмори Одън, като ме прекъсна и тръгна в посоката, която бях посочила. — Ще свършат работа.

Олимпия го последва безмълвно.

Аз направих същото, но не мълчаливо. Вместо това се провикнах:

— Не съм разопаковала багажа ви. Имах идея. Помислих си: нова къща, ново начало. Може би ще искате да разгледате вещите си. Да решите какво да запазите и какво да изхвърлите. Можем да се отървем от нещата, които вече не искате, а после да излезем и да ви купим нови. Може да декори…

— Ще трябва да търпя тези простотии само още две години. Не си струва трудът — отряза ме Одън.

Пипа не каза нищо, само последва брат си през разположената половин ниво по-ниско дневна. Двамата тръгнаха по коридора, който, за разлика от онзи в другата част на къщата, се простираше право напред, а стълбите му водеха надолу, към брега, не нагоре.

Избрах стаята отпред за Пипа. За Одън определих задната, защото реших, че той като момче ще има нужда от повече усамотение. Първоначално мислех да го настаня в стаята, която минаваше по цялата дължина на по-далечния край на къщата. Тя беше наистина голяма и можеше да бъде всичко — ергенска „бърлога“, семейна спалня, офис. Отказах се обаче от идеята, защото предните две стаи имаха собствени бани, а голямата стая в задната част имаше само тоалетна с мивка, без вана и душ.

Исках децата ми да виждат океана и да имат достъп до плажа директно от стаите си. Но също така смятах, че вече са твърде големи, за да делят обща баня.

Стоях в другия край на коридора, докато те слизаха надолу, и казах:

— Може да оставите чантите в стаите си. Ще ви разведа из къщата.

— Ние ще я разгледаме — отговори Одън, като в същия момент спря и погледна в първата стая.

После продължи напред и изчезна във втората.

Пипа огледа стаята си и пристъпи в нея, като се скри от погледа ми.

Стоях там, чакайки и мислейки си, че нещата не вървяха никак добре. Но знаех, че няма как да е другояче.

Търпение.

Постоянство.

Нужно им бе време и аз щях да им го дам. Щях да ближа раните си. Да приема да ме нараняват. Да кървя отвътре. Щях да им позволя да излеят върху мен всичко, което им тежеше, защото си го заслужавах. Така щях да им покажа, че сега е различно. Този път нямаше да наруша обещанието си. Този път наистина щяхме да изградим отново семейството си.

И те щяха да се върнат при мен. Те бяха моите бебчета. Някога бяхме близки. Някога бяхме свързани. Някога бяхме щастливи.

В този момент обаче те не дойдоха при мен. Одън излезе от стаята си само няколко секунди след като беше влязъл с нея и извика:

— Пипа!

Тя на мига излезе от своята. Двамата минаха по коридора, покрай мен и стигнаха до входната врата.

— Вечерният час на Пипа през уикенда е единайсет вечерта — заяви Одън. — Ще я заведа при приятели. Остави ключ под изтривалката или където искаш. Тя ще се прибере чак довечера.

Гледах вцепенено. Усещах как отвътре ме скова лед. Гърлото ми пареше от студа.

— Излизате ли? — попитах.

Одън отвори вратата и Пипа излезе навън, без дори да ме погледне. Но синът ми ме погледна. Или по-скоро погледна през мен. Думите му обаче бяха насочени към мен.

— Излизам с момчетата. Моят вечерен час е полунощ. Пипа ще остави ключа някъде, за да си вляза. До после.

След това мина през вратата и я затвори след себе си.

Стоях неподвижно и усещах как гневът ме завладява. Децата ми влязоха в новия ни дом, който щяха да споделят с мен (не често, но все пак щяха), захвърлиха чантите си и излязоха. Не ме поздравиха. Не се разходиха наоколо. Едва ме погледнаха. А дъщеря ми дори не ми проговори. И си отидоха.

Взирах се във вратата и шепнех:

— Заслужи си го. Заслужи си го. Приеми го. Погреби го. Продължи напред. Продължи напред, Амелия.

Не знам как успях, но насилих тялото си да помръдне. Отидох до кухненския плот и грабнах ключовете от къщата, които бях извадила за тях. Намерих някакви листове, написах имената им на два от тях и отдолу добавих: „Добре дошли у дома. Тези ключове са ваши. Задръжте ги“.

Отидох до входната врата, поех си дълбоко въздух и реших, че няма да приготвям вечеря. Бях купила продукти, за да направя няколко ястия, които бяха любими и на двете ми деца. Може би щях да успея да им ги сготвя на следващата вечер.

* * *

Стоях будна, но чаках в стаята си, на отворена врата. Чух, че и двамата се прибраха невредими.

Въпреки че лампата в стаята ми светеше и светлината се виждаше в коридора, никой от тях не дойде да ми каже лека нощ.

* * *

Късно сутринта на следващия ден седях в кухнята и пиех кафе от скъпата ми чаша, която в най-скоро време смятах да сменя, когато дъщеря ми влезе. Не ми се стори добър знак това, че се беше облякла като за излизане.

— Съкровище, искаш ли закуска? — попитах.

Тя се изниза през дневната и се насочи към вратата.

И първите думи, които дъщеря ми каза в новата ни къща, бяха:

— Поли е тук с майка си. Отиваме до мола и след това на кино. Довечера ще отидем да ядем пица. Ще се прибера до единайсет.

Тя излезе, преди да успея да кажа, каквото и да било. Изтичах към вратата, отворих я и погледнах тъкмо навреме, за да видя малкия джип „Шевролет“. Жената на предната седалка гледаше към мен, усмихна ми се, махна ми с ръка, направи обратен завой на алеята пред къщата ми и потегли.

Издържах. Реших, че ще понеса и това, което предстоеше. Знаех от опит, че Одън не беше от ранобудните през уикенда. Затова си взех душ. Беше грешка.

Видях бележка на кухненския плот, която просто гласеше: „Излизам. Ще се върна по-късно.“

Макар да знаех, че нямам право, майката в мен се бунтуваше, че моят син тийнейджър, а явно и дъщеря ми си мислеха, че могат да излизат, без да ми казват къде отиват и с кого ще бъдат. По дяволите, майката на приятелката на Пипа трябваше да слезе от колата, да влезе в дома ми и да ми се представи.

Но се налагаше да понеса този гняв. Трябваше да го потуша, да им дам това, от което се нуждаеха. Да понеса всичко и да продължа напред. И го направих. През този ден. И през следващия, когато те не излязоха от стаите си, освен за да нападнат хладилника, без да ми продумат и дума.

Докато не стана 5 часът. Време беше да си тръгнат и да се върнат при баща си.

— До скоро — рече Одън, докато излизаше през вратата.

Пипа не каза нищо.

Усетих как вътрешно умирам и се надявах, че Бог ще ми даде сили да оцелея, защото ме чакаха няколко безкрайни седмици, през които нямаше да се случи нищо. Те нямаше да върнат обажданията ми. Нямаше да отговорят на съобщенията ми. Нямаше да направят нищо.

Реших, че ще използвам тези седмици, за да им покажа, че нещата се бяха променили. Нямаше да отида в дома на баща им и доведената им майка и да предизвикам сцена. Нямаше да отида в училището им и да ги засрамя, изливайки пред всички гнева си към баща им и новата му жена. Вярно, сега беше лято, но дори и когато започнеше училището, пак нямаше да го направя.

Щях да бъда това, което им обещах, когато им изпратих имейл, за да ги информирам, че се премествам в Мейн и че нещата ще се променят.

Да, щях да бъда това и само това. Щяха да се убедят. Щяха да разберат.

Боже, надявах се да разберат.