Кристен Ашли
Ново начало (5)

Глава 4
Опасна зона

На следващия следобед прекосих моравата си на път към къщата на Мики, забранявайки си да се отдавам на мечти, че причината да го правя, е нещо друго, освен обикновено съседско гостуване за барбекю.

Бях прекарала деня, разчиствайки отгоре-отгоре след разпродажбата и разопаковайки нещата на Одън и Олимпия. Тъй като те не си бяха направили труда, прегледах вещите им и всичко, което не ги бях виждала да носят от известно време или което според мен вече не им ставаше, подредих на купчинки, с бележки, питащи ги дали бих могла да ги добавя към следващата разпродажба на лигата.

С други думи, гледах да си намирам работа, най-вече за да не трябва да мисля, което подейства само донякъде.

Успях да не мисля за предстоящото отпускане с Мики и децата му.

Ала това неизменно ми напомняше за моите деца и колко изгубени бяха те за мен.

Успях да се преборя някак, довърших стаите на децата, взех си душ и си облякох един от тоалетите на Фелисия Хатауей, които не бях продала (но само защото се нуждаех от дрехи, които да нося).

И ето че сега стоях пред вратата на Мики.

Поех си дълбоко дъх, изпуснах го и натиснах звънеца.

Чух го как отекна в къщата — беше нормален звънец, не мелодичен и необичаен като моя.

Докато го слушах, за няколко мига си позволих да се отдам на надеждата, че семейство Донован са забравили за гостуването ми и в последния момент са решили да си направят екскурзия до Дисниленд.

Надеждата ми повехна, когато вратата се отвори рязко.

— Здрасти, госпожице Хатауей! — провикна се Килиън и грейна в усмивка. — Всички сме в кухнята.

След което се обърна и влезе в къщата.

Изтълкувах го правилно като покана да го последвам, така че го направих, затваряйки вратата зад себе си.

Щеше ми се да се поразмотая, за да мога да огледам дома на Мики, но Килиън се носеше устремно по коридора, отвеждащ към задната част, така че нямах тази възможност.

Все пак успях да видя това-онова и то бе достатъчно, за да си дам сметка, че Мики или беше положил огромни усилия, за да направи следразводното си жилище дом за своите деца, или беше получил семейната къща при развода.

Беше тъмно не защото нямаше прозорци (напротив, беше пълно с такива), нито заради изобилието от дърво и дървена ламперия, а поради факта, че в двора на Мики имаше доста големи дървета и много от тях бяха съвсем близо до къщата.

Отвън къщата направо крещеше дом в крайбрежен Мейн.

За моя изненада, отвътре съвсем не беше така.

Когато погледнах към дневната вляво, над каменната камина видях красив морски пейзаж със старовремска лодка. Имаше също така и доста от онези нещица от цветно стъкло, висящи от въжета по стените.

И това беше всичко.

Останалото бяха удобни меки мебели, част от тях тапицирани с хубав туид (креслата), други — с износена кожа (диванът). Масите бяха отрупани с какво ли не — стара топка за бейзбол в стъклено блокче, бронзови фигурки (две, и двете в стил арт деко; едната изобразяваше ангел без крила, с протегнати ръце и отметната назад глава, сякаш се възнася към небесата, другата — слон) и цял куп рамки за снимки, пълни с фотографии от най-различни епохи.

Вдясно имаше дълъг коридор, който, както предполагах, водеше до спалните и баните към тях.

По стените на коридора, по който вървях, бяха окачени снимки в рамки, най-вече на децата на Мики — от съвсем малки до съвсем скорошни. С огромен интерес забелязах обаче, че между тях бяха пръснати и фотографии на самия Мики — като бебе, като младеж и дори като пораснал мъж.

Те включваха Мики, легнал на една мека кожа пред огъня, чисто голичък, освен пелените, вдигнал главичка и смеещ се по бебешки на камерата. Мики като момченце, в спортна униформа, бейзболна бухалка на рамо и широка усмивка, която с течение на времето щеше да стане от сладка, като на тази снимка, до спираща дъха, като сега. На трета, където сигурно наближаваше трийсетте, той се беше облегнал на пожарна кола.

Имаше също така рисунки в рамки; никоя от тях не беше хубава, защото до една бяха нарисувани от детска ръка, надписани „Ашлин“ или „Килиън“.

И накрая, имаше и празни места, които не си пасваха с внимателната подредба на всичко наоколо. Празни места, които говореха, че това действително бе семейният им дом, тъй като бе почти сигурно, че някога там бяха висели снимки на съпругата на Мики, навярно от деня на сватбата им, на двамата заедно, на цялото семейство, а сега ги нямаше.

Знаех какво е усещането от тези празни места в истинския живот, така че, докато стигна до задната част на къщата, сърцето ми беше натежало.

Когато излязох от коридора, си позволих да обхвана с поглед просторното открито помещение пред себе си.

Вдясно имаше голяма кухня с блестящи, красиви дървени шкафове и гранитни плотове, разделена с помощта на дълъг бар от всекидневната от лявата страна, където имаше голям ъглов диван, обърнат към огромен телевизор с плосък екран, монтиран на стената над по-малка каменна камина.

Това помещение също не беше импозантно. То бе истински семеен кът, с дебели килими по дървените подове, мек, тъмнолилав диван с високи облегалки и изобилие от възглавнички и вълнени одеяла за максимално удобство.

Около дивана имаше стоящи лампи, които можеха да хвърлят ярка светлина, в случай че искаш да почетеш, или пък приглушено осветление, ако предпочиташ да изгледаш някой филм на ужасите и се нуждаеш от подобаваща атмосфера.

Върху дългата и широка масичка от грижливо състарено тъмно дърво с чекмеджета от всички страни имаше прекрасно стъклено кълбо, пълно с виненочервен пясък, в който беше поставена дебела свещ на сини, лилави и тъмнозелени ивици.

Докато я гледах, бях сигурна, че бившата му жена я беше оставила, когато си бе тръгнала. Сигурна бях, защото един мъж не би купил стъкленото кълбо, не би го напълнил с пясък и не би открил съвършената свещ, която да постави вътре.

Единствената следа от нея. Последната.

По време на краткия ми оглед на къщата, ако не се брояха празните места в историята на семейството по стените, тази свещ бе единственото физическо доказателство, което бях видяла за нея.

И се зачудих дали я беше оставила, за да им напомня, че някога е била тук.

Не бях сигурна какво да мисля за това, освен може би, че ако го беше направила нарочно, това бе истинска жестокост. Конрад ни беше оставил в дома ни и когато си тръгна, беше заличил и последната следа от себе си. Да, включително и снимките по масички, рафтове и стени.

И то ми беше причинило болка, която ме бе хвърлила още по-дълбоко в бездната на мъчението от неговото заминаване.

Сега обаче го виждах в съвсем различна светлина.

Като нещо добро.

И докато се взирах в свещта, се запитах защо ли Мики я беше запазил.

Може би, като мъж, дори не я забелязваше. Макар да беше палена, тя бе почти нова, а той не ми приличаше на човек, който пали свещи, за да създаде релаксираща обстановка.

Може би искаше нещо, което да му напомня за жена му, за семейството, което бяха споделяли, за надеждите, които бе имал… все неща, които говореха, че не е готов да продължи напред.

Въпроси, на които нямаше да получа отговор, и то не само защото никога нямаше да ги задам.

А и защото в този миг Мики ме повика:

— Здрасти, бейби.

Начаса откъснах поглед от свещта и се обърнах към него.

Килиън седеше на високо столче до бара срещу баща си, който бе облечен в престъпно привлекателна риза от млечнокафяв мек памук, навил ръкави над мускулестите си ръце, зает с нещо от другата страна на високия кухненски плот.

И двата чифта сини очи бяха вперени в мен.

— Напълно неспособна съм да отида на гости, без да занеса нещо — избъбрих и разперих празните си ръце. — Чувствам се странно. Сякаш ще ме санкционират по графата „Добър гост“.

Мики се ухили широко, а Килиън попита:

— Какво значи да те санкционират?

— Да те накажат, синко — обясни Мики на момчето си, а после ме погледна. — Заповядай, седни. Искаш ли бира?

Бирата не беше предпочитаното ми питие — пиех вино, а ако бях в настроение за коктейл, обикновено беше нещо с водка.

Ала тъй като прекрасно си спомнях думите на Мики за това, как майката на децата му непрекъснато имала чаша за вино в ръката си, кимнах.

— Звучи добре — отвърнах и пристъпих в стаята.

Настаних се до барплота и видях, че е отрупан с цял куп неща — Мики като че ли планираше шведска маса с най-различни салати, от спанак до азиатски нудли и макарони. Имаше купички, малки пакетчета с резенчета бадеми, празни опаковки от нудли, шишета с майонеза и горчица, дъски за рязане, покрити с остатъците от кисели краставички, моркови, домати и лук.

И в този миг си дадох сметка колко отдавна моят плот не беше изглеждал по същия начин и болката от тази мисъл ме прониза до дълбините на душата ми, там, където зееше бездната от агония, останала след разпадането на семейството ми.

— Донеси една бира на госпожица Хатауей, момче — нареди Мики и за щастие, ме извади от мислите ми.

Килиън скочи от стола и се втурна към хладилника.

Първия път, когато го бях срещнала, бях пропуснала да забележа, че Килиън като че ли страдаше от излишък на енергия.

Не бях пропуснала да го забележа обаче предишния ден, когато той беше като залепен за баща си, Джейк или Джуниър, помагайки навсякъде, където имаше нужда, като тичаше насам-натам, за да донесе опаковъчни материали, влачеше кутии, но най-вече вършеше изцяло мъжки неща, като вдигане и носене.

Дори ако онова, което вдигаше и носеше, беше прекалено голямо, което го караше да пъшка и да прави страшно смешни физиономии, на които обаче никога не бих се разсмяла, защото той беше толкова сериозен, докато го правеше, а не исках да нараня чувствата му.

Забелязах го и сега и макар че носенето на бира не беше особено тежка задача, то му беше в природата — не се забави и ми донесе най-бързата бира, която бях получавала някога.

— Благодаря, миличък — промълвих, когато я остави пред мен.

— Няма проблем — отвърна той и ме заобиколи, за да се покатери на стола си, без да престава да говори: — Слушай само.

Обърнах се към него и попитах, широко усмихната:

— Какво?

— Току-що ми хрумна, че когато стана пилот на изтребител във Военновъздушните сили, няма да е нужно да ми дават позивна. Може да ми казват Кил^[1], защото това е страхотна позивна, и освен това си е моето име!

Очевидно беше във възторг от тази мисъл.

Аз обаче го зяпнах ужасено.

— Искаш да бъдеш летец изтребител?

— Абсолютно — увери ме той.

— „Топ Гън“ — обясни Мики и аз обърнах притеснен поглед към него. — Хвана го по телевизията преди няколко години. Накара ме да му го купя на DVD. Гледал го е сигурно милион пъти.

— Два милиона — гордо възрази Килиън. — Направо е жесток!

Не можех нито да се съглася, нито да не се съглася. Бях гледала този филм няколко пъти, включително и веднага след като излезе. Когато беше най-готиното нещо на света.

Не бях обаче сигурна колко добре беше остарял.

— Пилотите в този филм летят за Военноморските сили — информирах го.

— Аха, знам, ама кой иска да приземява реактивни самолети на някакъв си кораб? — попита Килиън, но така и не ми даде възможност да отговоря и ме уведоми: — Не и аз. Освен това на корабите няма мацки.

— Около година след като за първи път гледа „Топ Гън“ — обади се Мики и очите ми се обърнаха към него, — Кил изведнъж започна да забелязва, че на света има момичета.

— Не е ли малко раничко? — попитах.

— Аз съм преждевременно развит — дръзко отвърна Килиън вместо баща си.

Усмихнах му се широко, но въпреки че беше забавен, майката в мен излезе на преден план.

— Да си пилот изтребител е доста опасна професия, Килиън — започнах колебливо.

— Знам! — провикна се той възторжено и ми обясни, че голяма част от притегателната сила на това занимание се дължи именно на опасността.

Погледнах към Мики с широко отворени очи.

Той ми отвърна с една от бързите си усмивки.

— Няма да успееш да го разубедиш, миличка. Преди да поеме по магистралата към зоната на опасността, искаше да бъде пожарникар като баща си, ченге, адвокат, за което също обвинявам Том Круз, защото то беше, след като Кил го видя в „Доблестни мъже“. След това се върна обратно на пожарникар, прехвърли се към военноморски тюлен, след което реши, че ще е пилот изтребител. Нито едно от тях не е работата зад бюро, за която си мечтае майчиното сърце, освен това с адвокатстването, от което пък баща му сигурно би получил удар. Но това последното се задържа с години. Според мен май ще е то.

— И слушай само! — намеси се Килиън. — Татко има приятел, който е инструктор в „Люк“ във Финикс и тази Коледа ще му гостуваме, и ще отидем в базата, и чичо Чопър смята, че ще може да ме вкара в самолетния симулатор.

— Направи или умри — измърмори Мики и когато го погледнах въпросително, обясни: — „Люк“ е военновъздушна база. Чоп ще ни разведе из нея. Когато я види с очите си, Кил или ще разбере, че това наистина е работата за него и че никак няма да е лесно, или ще трябва да се поогледа за нещо друго.

Аз се обърнах към Килиън.

— На колко години си?

— На единайсет.

— Все още имаш време да решиш — отбелязах.

— Не и ако искам да вляза във Военновъздушната академия, което е единственият начин да го направя. А за това здравата трябва да се стегна — отвърна Килиън с неприкрита решителност.

Изненадах се от зрелостта му, която се смесваше така непринудено с детинската му възторженост.

Изненадана и очарована.

— Обзалагам се, че можеш да го направиш — измърморих аз, влюбвайки се мъничко в Килиън Донован.

— Върви да извикаш сестра си, синко — нареди Мики.

— Окей. — Килиън скочи от стола и изчезна на бегом.

Аз обвих пръсти около бирата си и отпих глътка, преди да погледна към Мики и да попитам:

— Мога ли да помогна с нещо?

— Както ти казах, не ми е убягнало, че откакто си в Магдалийн, се съсипваш от работа, така че — не. Остави аз и децата ми да свършим работата, бейби. Ти просто се отпусни.

Хубаво би било да се отпусна, но в присъствието на Мики това не беше особено вероятно.

Ала точно в този миг, онова, което наистина исках, бе да открия любезен начин да го помоля да не ми казва „бейби“.

Исках да го помоля, защото то ми напомняше как Конрад ме беше наричал по същия начин, без това да означава абсолютно нищо.

Освен това ми се щеше то да означава нещо, когато Мики го използва, ала все още не беше така.

Не можах обаче да измисля любезен начин да го помоля, така че кимнах, отпих още една глътка от студената бира и плъзнах очи наоколо.

Бившата му си беше отишла и от тук изцяло. Само един поглед ми беше достатъчен, за да го разбера.

Имаше кухненски робот в неутрален кремав цвят, който обикновено би издавал женско присъствие, ала предполагам, че беше там, защото дъщерята на Мики обичаше да пече сладкиши, а Мики очевидно харесваше дъщеря си.

Освен това имаше съд с доста оскъден набор прибори за готвене. До хубавата печка от неръждаема стомана стояха солница и пиперница, които не си подхождаха със съда с приборите, нито с този за маслото, а солницата беше нащърбена. Имаше също така крайно непривлекателна, очевидно купена единствено защото вършеше работа, дървена кутия за хляб. И въпреки че в П-образната кухня (в която имаше и килерче) беше пълно с плотове, те всички бяха покрити с кухненски уреди, които до един не бяха комплект и до един не бяха висококачествени.

От опит знаех, че семейство на възрастта на това на Мики има нужда от още и дори да не бяха най-добрите, то поне трябваше да са такива, които да им вършат работа дълги години, а не скапани марки, които непрекъснато се развалят, карайки те да се чудиш защо не си инвестирал в нещо по-качествено.

Готвиш за семейството си. Децата ти си канят гостенчета с преспиване и имат празненства за рождения ден, за които трябва да се подготвиш. Каниш си приятели. Роднини. Правиш барбекюта и специални закуски, без някакъв специален повод. И разбира се — празниците.

Това беше кухнята на мъж. Въпреки че самото помещение беше изключително хубаво, не беше подредено, а всяка жена знае, че кухненското обзавеждане трябва да е изобилно, внимателно подбрано и — може би най-важното — да си подхожда естетически.

В края на огледа, върху плота до отсрещната стена, забелязах голям шоколадов сладкиш; поставен върху старинен поднос за торти.

— Приносът на Ашлин към барбекюто ни — обясни Мики и аз обърнах очи към него. — Каза, че не може да поканим гости, без да им предложим десерт. — Лицето му отново беше огряно от непринудена усмивка, докато накланяше глава към тортата. — Тази често я прави, защото баща й и брат й адски я харесват. Надява се, че и на теб ще ти хареса.

— Сигурна съм — отвърнах тихо и очите му грейнаха от гордост.

— Лудост би било да не ти хареса, защото тя е върхът.

Неприкритата гордост от дъщеря му толкова ми хареса, че не можах да сдържа усмивката си.

— И за да отговоря на въпроса, който си прекалено учтива да зададеш, аз получих къщата при развода — иначе не е ясно. Но Рианон получи кухнята.

— Рианон?

— Бившата ми съпруга — обясни той. — Къщата е моя — отраснал съм в нея. Родителите ми се преместиха във Флорида и ни я продадоха страшно евтино. По никакъв начин не бих могъл да си позволя да живея в този квартал и да отглеждам децата си в него, ако не беше така. Рианон беше достатъчно разбрана, за да не се опита да се докопа до къщата, нито да ме прецака, като си вземе нещата и мебелите, променяйки дома на децата си по начин, който би ги изплашил повече и от факта, че родителите им се разделят. Направи това заради мен и децата, така че аз я оставих да си вземе всичко друго, което поиска.

Което означава, че именно тя беше оставила свещта. Надявах се само да е било, защото не я е харесвала особено.

— Магдалийнската пожарна станция има само един служител, командирът, а и на него не му плащат за цял работен ден. Градът не може да си позволи повече — обясни Мики.

Несигурна накъде отива разговорът, аз предпочетох да не отговарям и просто кимнах.

— Всички останали сме доброволци — продължи той и като взе една от многобройните купи, се обърна към хладилника, без да престава да говори: — Ще ми се това да беше основната ми работа, обаче няма как, а съм израснал в Магдалийн, страшно ми харесва тук, обичам това място, то е страхотно за едно дете, хората са добри, има си всички сезони, безопасно и красиво е и не искам да се махам. Искам да се установя тук, да си намеря жена, да отгледам децата си, така че трябва да открия начин да правя онова, което обичам и едновременно с това да мога да изхранвам семейството си.

Той прибра купата в хладилника и отново се приближи до мен, все така, без да престава да говори:

— Така че работя за една местна компания, занимавам се с поставяне на покриви и строителство. Работата е кофти, шефът ми е задник. Ще ми се да започна свой бизнес, но с две деца, които скоро ще отидат в колеж, не мога да поема този риск. Трябва да му търпя простотиите и да си получавам заплатата. Обаче бригадата работи седем дни в седмицата и единственото отношение, в което шефът ми не е тотален задник, е, че не иска къщата му да изгори до основи, без пожарникарите доброволци да се опитат да го потушат. Така че ми позволява да си намествам дежурствата в пожарната през седмицата, поемам и някои нощи и почивни дни.

— Съжалявам, че не харесваш шефа си, но е хубаво, че можеш да правиш и онова, което наистина харесваш — казах, макар в действителност да не смятах, че е хубаво да бъде пожарникар.

В климат като този в Магдалийн пожарите едва ли се срещаха толкова често, колкото в места с по-сух климат. И все пак пожари избухват навсякъде и никак не ми харесваше това, че Мики излага живота си на опасност, за да ги потушава.

Това обаче нямаше нищо общо с мен и да споделя мнението си, би било нежелано (и грубо), така че не го направих.

Мики опря ръце на плота.

— Животът е непредвидим. Ако си умен, трябва да направиш каквото можеш от онова, което той ти поднася.

Изведнъж усещането за смазваща тежест се завърна при мисълта, че Мики, добър човек, добър баща, красив мъж, има подобен мироглед.

Искаше да остане в родния си град и това беше негово право.

Искаше да бъде пожарникар и го бе направил своя професия.

Ала ненавиждах това, че за всичко останало смяташе, че трябва да се задоволява, с каквото му поднесе животът.

Исках да се чувства реализиран. Щастлив. Дори ако нямаше всичко (защото кой има всичко?), поне да има толкова, колкото е възможно. Да обича семейството, дома, работата… живота си.

А не да се задоволява, с каквото му поднесе животът.

— Здрасти, госпожице Хатауей.

Обърнах се при гласа на Ашлин и се усмихнах, когато улових красивите й сини очи.

— Здравей, цветенце. Още един път ти благодаря за помощта вчера.

Мики не беше сбъркал. Тя обичаше да помага. Трудила се беше здраво, най-вече като тичаше насам-натам, пренареждайки бързо изкупуващите се неща, така че да са красиво аранжирани и да не изглеждат като преровени от цял куп ръце, нито като последните, непоискани от никого остатъци. Освен това беше продавала напитки и неща за хапване, а когато посетителите пожелаеха да купят някоя от каните, в които бяхме сложили напитките, тя винаги ми помагаше да я изпразня и да я измия, преди да я продадем.

— Няма проблем — повтори тя думите на брат си от по-рано и като влезе по-навътре в кухнята, погледна баща си. — Искаш ли аз да се заема със спанака?

— Когато наближи да вечеряме, красивото ми момиче. — И гласът, и погледът на Мики бяха нежни. — Нека да е свеж. Все още имам много работа на скарата.

— Окей, татко. — Тя го заобиколи, плъзгайки преценяващ поглед по плота и разбрала докъде бе стигнал баща й и какво остава да бъде направено, разтреби нещата, които вече нямаше да са необходими.

Да, тя беше добро момиче, което обичаше да се грижи за семейството, и това толкова ми хареса, че се влюбих мъничко и в тихата, сладка Ашлин Донован.

— Синко, искаш ли да запалиш скарата и да я подготвиш за баща си? — попита Мики.

— Абсолютно! — съгласи се Килиън гръмогласно и Мики му се усмихна.

— Действай тогава.

Килиън излезе на бегом, а Мики отиде до хладилника, за да си вземе бира.

Когато се обърна, улови погледа ми.

— Да излезем навън.

— Звучи добре — съгласих се аз.

Той се пресегна и грабна пакет с царевичен чипс от плота, подхвърляйки на Ашлин:

— Вземи гуакамолето от хладилника, преди да дойдеш навън, става ли, миличка?

Излязохме и аз видях, че Рианон действително беше оставила всички мебели, включително и градинските. Забелязах също така, че семейство Донован очевидно обичаха да прекарват време навън.

Личеше си по внушителната лъскава скара на верандата… веранда, която минаваше по цялото протежение на дневната и кухнята. Освен това имаше четириместна маса от ковано желязо с чадър и люлеещи столове, които изглеждаха страшно удобни с високите си облегалки и пухкавите сиво-кафеникави възглавници. Имаше и два шезлонга в същия цвят, обърнати към задния двор, който беше пълен с дървета. И накрая, в другия край на верандата имаше двуместна люлка с малки масички от двете страни.

А в задния двор, гъсто засаден с дървета и неголяма тревна ивица близо до верандата, видях люлка, направена от автомобилна гума, окачена на едно дърво. В тревата лежаха фризбита (цели три, ако трябва да съм точна), а в единия край имаше гумена бейзболна плоча, зад която беше опъната висока и широка мрежа, която да спира подхвърляните топки.

Последвах Мики навън, ала той отиде до скарата, за да нагледа как се справя Килиън.

Аз си избрах масата, където всички можехме да се настаним, да си похапваме чипс с гуакамоле и да си приказваме.

Мики и Килиън се присъединиха към мен и Мики метна отворения пакет с чипс върху масата.

След малко се появи и Ашлин с домашно приготвеното гуакамоле, отлично овкусено с листа на кориандър, прекрасни чеснови нотки и минимално количество домати. Беше божествено и тъй като беше дело на Мики, то ме накара да очаквам вечерята с още по-голямо нетърпение. Виждайки пакета с чипс, Аш направи физиономия и отиде да донесе купа, в която да го изсипе (многообещаваща домакиня, в това нямаше съмнение).

Седяхме заедно, хапвахме и пийвахме, и си приказвахме, най-вече Килиън, докато ние с баща му се обаждахме от време на време.

Не след дълго Мики стана, за да донесе месото, и се залови да го изпече, нареждайки добродушно на децата си да подредят масата.

Когато дойде време, Ашлин влезе вътре, за да приготви спаначената салата.

В крайна сметка ядох повече, отколкото бях яла от седмици насам (и стомахът ми възропта, но аз не му обърнах внимание, защото всичко беше страшно вкусно), и колкото и да бе учудващо, в компанията на Мики правех точно каквото ми беше казал.

Пийвах бира, хапвах вкусна храна и си прекарвах чудесно, приятно отпусната, докато седях с едно мило семейство на верандата в един приятен летен ден в Мейн.

* * *

— Бейби.

Намирах се в зоната на опасността.

— Хей.

Върху бедрото ми имаше нечия ръка.

Носех се право по магистралата към зоната на опасността.

Ръката ме разтърси лекичко.

— Ейми.

Отворих очи и видях тъмнолилава дамаска.

Начаса разбрах къде съм.

Намирах се в дома на едно семейство, което ме харесваше.

Дом, където, седнали под слънцето на верандата, бяхме по-хапвали три различни салати (до една — прекрасни) и великолепно опечени наденички и пилешки гърди, щедро полети със сос за барбекю. Те бяха последвани от божествен шоколадов сладкиш, от който моите кексчета с целувчена глазура приличаха на дървесни стружки с глазура от пяна за възглавници.

Дом, в който, когато казах на едно четиринайсетгодишно момиче какво мисля за сладкиша му, то бе грейнало.

Дом, в който си бяхме бъбрили и се бяхме смели, и след като си бяхме хапнали, бяхме играли с фризби.

Дом, където можех да тичам из задния двор с деца, на които моята компания им беше приятна, и да демонстрирам уменията си с фризбито, защото наистина страшно ме биваше, при положение че като деца с брат ми ходехме на плажа винаги когато можехме (защото това правиш, когато растеш в Ла Хоя — имаш ли плаж, ходиш на него), за да хвърляме фризби. А очевидно уменията с фризбито бяха нещо, което не се забравя.

Дом, където, докато играехме, едно единайсетгодишно момче беше заявило, че съм „върхът“, защото страшно ме бива с фризбито.

Дом, където, след като се наиграхме, се бяхме настанили върху огромен удобен диван, за да гледаме как Том Круз и Вал Силмър играят волейбол (наред с други неща), и с бира, пълен корем и прекрасна компания, отпусната и спокойна, бях заспала, сгушена в ъгъла на онзи голям, удобен лилав диван.

В този момент, все още полузаспала, аз обърнах глава и се вгледах право в невероятните сини очи на Мики Донован.

Което изобщо не ми помогна да пропъдя съня.

Не, сънят ме завладя и аз останах в зоната на опасност, защото ми харесваше.

А ми харесваше, защото се намирах в дома на красивия мъж, който ме беше защитил, нахранил, смял се бе заедно с мен, беше открит, честен, обичаше децата си, не криеше възхищението си от уменията ми с фризбито и се грижеше за мен.

— Децата са по леглата, бейби — прошепна този красив мъж думи, които един красив баща, красив съпруг, красив любовник би казал на своята жена. — Имаше нужда да си починеш и аз те оставих да поспиш. Обаче сега и двамата трябва да си лягаме, Ейми.

Така беше. Трябваше да си лягаме.

Ала полузаспала, докато съзерцавах най-красивия мъж, когото бях виждала някога, след като бях прекарала единствения хубав ден, който бях имала от три години насам, станала за мъничко част от живота му, част от семейството му, аз реших, че просто трябва да го целуна.

Така че го направих, примигвайки срещу съня, който все още ме държеше в плен, нежелаеща и може би неспособна да го пропъдя — поизправих се и дойдох по-близо до него, ръката ми се вдигна и се обви около силния му врат, усещайки мускулите му и опиянявайки се от мисълта, че тази твърдина вероятно беше навсякъде.

А после впих устни в неговите, без да искам нищо повече, нищо друго, нищо в целия си живот, без да ме е грижа за нищо, освен да изживея този сън.

Мики се дръпна рязко.

И аз се събудих рязко.

— Ейми — прошепна той.

О, господи, наистина ли току-що бях целунала Мики?

Взирах се в него, неподвижна, не, вкаменена, умираща от срам, изпиваща изражението в очите му.

Изненада.

Разкаяние.

Отвращение.

О, господи.

Бях го целунала.

Скочих от дивана, измъквайки се изпод него и измърморвайки унизено:

— Господи, съжалявам. Толкова съжалявам. Бях полузаспала.

— Ейми — повика ме той, ала аз не спрях.

— Трябва да си вървя — смотолевих и забързах навън. — Съжалявам, че заспах. Напоследък се случиха толкова много неща, предполагам, че оставих да… — Не довърших и когато стигнах до началото на коридора, отново се обърнах към него. Беше се изправил, но не беше помръднал от мястото си. Очите ми се спряха върху гърдите му. — Както и да е, благодаря ти за страхотния ден. Точно от това се нуждаех. Ти ми го даде, а аз злоупотребих с гостоприемството ти. Още една черна точка в графата „Добър гост“ и толкова много съжалявам.

След това се обърнах с намерението да поема нехайно по коридора, сякаш нищо не се беше случило.

Краката ми обаче имаха своя собствена воля.

Втурнаха се по коридора, извеждайки ме от дома му, през поляната му, през улицата и до моята къща, една отчаяна стъпка след друга, докато не се озовах зад вратата си.

Заключих и прекосих къщата, все така на бегом, отидох в спалнята и се затворих в банята.

Заключих след себе си, сякаш Мики щеше да дойде, да изкърти вратата и да ми поиска обяснение, задето го бях докоснала без позволение, долепила бях устни до неговите, а той не го беше искал.

Изненада.

Разкаяние.

Отвращение.

О, господи, целунала бях Мики!

Облегнах гръб на вратата на банята и се плъзнах надолу, докато не се озовах седнала на пода. Приведох се напред и отпуснах глава на коленете си; сърцето ми се блъскаше в гърдите, дишането ми беше накъсано и учестено, кожата ми гореше.

Напевната мелодия на звънеца огласи къщата.

Аз не помръднах, дори не вдигнах глава.

Не знаех колко е часът, но беше лято, а навън вече бе тъмно, така че очевидно беше късно.

Което означаваше, че не може да е никой друг, освен Мики. Мики, който искаше да постъпи като свестен човек и се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре, след като бях накарала и двамата да се почувстваме неудобно, поставяйки ни в невъзможна ситуация, от която нямаше изход.

Бях на четирийсет и седем години. Би трябвало да съм достатъчно зряла, достатъчно смела, за да стана и да отида да отворя. Да разговарям със своя съсед. Да се разкрия пред него (макар и мъничко) по начина, по който той се беше разкрил пред мен, да споделя, че бях изгубила мъжа си, семейството си и от дълго време съм сама. Че този ден бях оставила да се опияня от него и семейството му, харесало ми бе и полузаспала, изобщо не бях помислила.

Не бях помислила.

Ала докато седях на пода в банята, нямаше значение, че би трябвало да съм достатъчно пораснала и смела, за да го направя.

Изобщо не помръднах.

Звънецът отново се обади и аз чух как изскимтях в разкошната ми баня с дървена ламперия.

И не помръднах.

Останах така, изгаряна от унижение, докато минутите течаха, цялата в слух, вкаменена.

Звънецът не се обади за трети път.

Бяха минали сякаш часове, цели животи, преди най-сетне да изпълзя на четири крака до закачалката за хавлии, да взема розовата кърпа, която изглеждаше страхотно в банята ми в Ла Хоя, но не си пасваше в елегантната ми селска баня в Мейн.

А после се свих на пода, увих се с кърпата, придърпвайки я до брадичката си, и затворих очи.

В този миг разбрах, че съм стигнала до дъното.

Разбрах, че не бих могла да падна по-ниско.

Ала се боях, че тъй като си бях аз, може би щях да намеря нови начини още повече да съсипя живота си.

Имах талант за това.

Единственият талант, който притежавах.

Талант, който не исках.

Ала не знаех как да се отърва от него.

Той бе единствената част от мен, за която знаех, че е истинска.

Така че останах да лежа на пода, завита с хавлия, мислейки си (навярно истерично), че може би не беше нужно да открия себе си.

А после заспах на пода в банята, боейки се, че това е единственото мое аз, което щях да имам някога.

* * *

На следващата вечер седях на дивана в потъналата ми в мрак дневна, обвила ръце около глезените си, отпуснала брадичка върху коленете си, зареяла поглед към притъмняващото небе над морето, което цял ден беше сиво и буреносно (също като моето настроение), и си мислех, че след като бях продала и четирите си телевизора, трябваше да си купя нов.

Незабавно.

Не бях вечеряла (нито пък обядвала или закусвала). И нямах чаша вино до себе си (въпреки че бих искала, ала стомахът ми беше празен, а заради историята с бившата жена на Мики се тревожех, че макар почти да не се хранех, пиех страшно много вино).

Така че си седях там сама, както винаги, по начин, който сякаш щеше да продължава вечно, чудейки се къде се беше дянал денят.

Единственото, което бях направила, бе да се уговоря за сряда, почивния ден на Алиса, да се видя с нея и Джоузи, за да започнем проект „Синята скала“: Втора фаза.

Не бях направила нищо друго.

Освен да се давя в мъката си.

Звънецът на входната врата се обади.

Застинах, усетила как и последното сухожилие в тялото ми се обтяга, и затворих очи.

Мамка му.

Мики.

— Ти си голямо момиче, Амелия, крайно време е да пораснеш — скара ми се устата ми.

Права бях.

Време бе да порасна, да стана и да отида да отворя.

Мислела си бях, че да се преместя в Мейн, бе първата стъпка към новото ми аз.

Ала не беше така.

Първата стъпка бе да отворя вратата и да се изправя очи в очи с Мики.

Мамка му.

Колкото и трудно да беше, аз се надигнах от дивана и бързо се отправих към вратата. Бързо, не защото исках да отворя. Не защото бях достатъчно умна, та да искам възможно най-скоро да оставя зад гърба си едно неприятно, мъчително и унизително изживяване.

А защото не исках да карам Мики да чака.

Позволих си да изпитам мъничко облекчение, задето поне си бях взела душ и бях сменила вчерашните си дрехи, докато отключвах вратата и я отварях.

Вдигнах очи, полагайки огромно усилие да не потръпна, когато срещнах неговите.

А после казах:

— Здравей.

— Здравей, Ейми — нежно отвърна той.

— Съжалявам — побързах да кажа. — Съжалявам, че трябваше да дойдеш тук, защото аз не намерих доблестта да дойда у вас и да ти се извиня. Още повече съжалявам за това, което направих. Бях полузаспала, но това не е никакво извинение. Не би трябвало да те докосва никой, който не искаш да те докосва. Не знам какво ми стана. Знам обаче — и искам и ти да го знаеш — че наистина ужасно съжалявам.

— Не става дума за това, миличка — тихо каза той. — Ти си много…

Не довърши, ала очите му бяха впити в моите и в този миг осъзнах, че го прави, за да не ги плъзне по тялото ми.

Ала следващата му дума и колебанието му казваха всичко.

И то ме унищожи.

— Привлекателна.

Отново трябваше да положа усилие, за да не потръпна.

— Просто човек пази поведение там, където живее — продължи той. — А ти, бейби, живееш срещу нас и двамата имаме деца.

Беше лъжа. Мила лъжа. Ала лъжа.

Чисто и просто, не ме желаеше.

Аз бях само неговата… „привлекателна“ съседка.

Позволих му да го направи, защото имаше нужда от това.

— Напълно си прав — съгласих се.

— Ти си добра жена, Амелия.

Господи, ама че изтъркано.

А най-лошото бе, че дори не беше вярно.

— Аз… аз… — Поклатих глава. — Не мога да ти кажа колко съжалявам. Ти си добър съсед. Добър човек. Освен това беше наистина мил с мен. И имаш страхотни деца. Може ли — свих рамене (нехайно, както се надявах) — да забравим, че това изобщо се е случило?

И тогава усмивката му се върна, ала направо ме убиваше, че този път не беше непринудена.

— Абсолютно.

Преглътнах, а после кимнах и казах:

— Благодаря, Мики. — Поех си дълбоко дъх и довърших: — И отново, наистина съжалявам.

— Няма за какво да се извиняваш. Нищо не се е случило.

Добър мъж. Мил.

Мъж със страхотни деца… и от сега нататък аз много щях да внимавам да се виждам и с тримата възможно най-рядко.

Щях да им махвам с ръка от колата или да се прибирам в къщата, ако имах лошия късмет да се окажа навън едновременно с тях.

— Е, добре — заявих, придавайки твърдо звучене на гласа си. — Бих те поканила да влезеш на чаша вино, но нямам чаши, пък и тъкмо правех нещо.

Усмивката му стана по-непринудена.

— Бих ти отговорил, че оценявам предложението, но не пия вино, а и също си имам работа.

Лъжеше.

Също като мен, разбира се.

Беше свършило.

Би трябвало да изпитвам облекчение, ала вместо това усетих как нещо се загнездва в гърдите ми и протяга дълги пипала по цялото ми тяло.

— Окей — казах и посегнах да затворя вратата. — Ще се виждаме наоколо.

— Надявам се.

Това също беше лъжа.

Заповядах на устните си да се усмихнат.

Без да престава да се усмихва, той вдигна ръка и се обърна.

Не изчаках мъничко, както беше възпитано, преди да затворя и да заключа след него, а го направих веднага.

Върнах се във вътрешността на къщата, потънала в приглушена светлина. Краката искаха да ме отведат в банята, до огледалото в нея, ала аз не им позволих.

Вместо това отидох в кухнята, мислейки си — майната му.

Отворих бутилка вино, налях си щедра доза в една пластмасова чаша и излязох на верандата. Откакто се бях нанесла в „Синята скала“, рядко бях идвала тук. Приближих се до парапета и почувствах хладния въздух, долитащ от океана. Беше приятно.

Имах нужда от градински мебели.

Имах нужда от списък със задачи.

Имах нужда от дълъг списък със задачи.

Ала първо трябваше да взема решение.

Да си остана в дупката, в която бях затънала, като падна дори още по-ниско.

Или да се стегна и да се взема в ръце.

Дошла бях в Мейн, за да направя второто, а само няколко седмици по-късно бях целунала красивия си добър съсед и с един замах бях унищожила обещаваща връзка, която би могла да прерасне в истинско приятелство, превръщайки я в отношения, пълни с избягване и неловкост.

Трябваше да говоря с някого за това и за да го направя, исках да се обадя на Робин. Исках да й разкажа за всичко, което се беше случило, и да чуя как казва нещата, които ми казваше винаги. Колко съм сладка. Колко съм умна. Колко съм красива. Как заслужавам само хубави неща. Как заслужавам да се държат с мен както трябва. Да ме обичат, защитават и уважават.

Само че аз не й вдигах, изпращах й единствено кратки съобщения и имейли, а сега, след като бях продала компютъра си, само есемеси.

Бях се откъснала от Робин.

Не можех да се обадя на Джоузи или Алиса, защото виждах, че са близки с Мики, и щяха да си помислят, че съм луда, глупава и слаба заради това, което бях направила.

И със сигурност щяха да вземат страната на Мики в тази неловка ситуация. Той беше техен приятел. Аз бях нова позната, която се беше вкопчила в приятелството им, защото бях ужасяващо прилепчива.

Знаех, че ще вземат неговата страна не само защото ме познаваха от две седмици, а него — от години, а защото онези от приятелите, които не ме бяха изоставили, защото бях откачила, когато Конрад ме заряза, ме бяха изоставили, когато Конрад ме заряза.

Не.

Трябваше да реша какво искам.

Трябваше да открия коя съм.

Трябваше да си създам дом.

Трябваше да си върна децата.

Трябваше да изградя живота си наново.

Трябваше да си върна самоуважението.

Трябваше да престана да се държа като идиотка, слаба и себична, и глупава.

Трябваше да започна да мисля за себе си.

Трябваше да престана да бъда толкова прилепчива. Вече нямах съпруг, който да изпълва живота ми. Изгубила бях децата си, които само с това, че ги имаше, ми даваха всичко, от което бих могла да се нуждая някога. Трябваше да открия нещо, което да запълни тази бездна.

И за нищо на света не биваше да затъвам още повече. Не можех да преживея още един ден, чувствайки се както днес. Не можех да преживея още една седмица, още един месец, една вечност, чувствайки се така, както се чувствах, откакто Конрад ми каза в леглото, което деляхме, леглото, в което бяхме заченали децата си, че ме напуска заради друга жена.

Оставила бях живота си зад себе си, защото той не беше добър живот.

И бях дошла в Мейн, за да го променя.

Така че имах само една възможност.

Независимо какво трябваше да направя, независимо колко време щеше да ми отнеме, независимо каква болка щеше да ми причини, независимо колко щеше да ми струва, независимо дали щях да съм принудена да дам всичко от себе си и да намеря още, трябваше да направя онова, заради което бях дошла в Мейн.

Трябваше да си създам дом.

Трябваше да излекувам семейството си.

Трябваше да открия себе си.

Трябваше да оставя миналото зад себе си.

Трябваше да се взема в ръце и да започна отначало.